Ридли Пиърсън
Първата жертва (41)

Четиридесет и първа глава

Гробокопачът съвсем не се оказа какъвто Болд очакваше да бъде. Първият път го бяха разпитвали други, затова сега като видя леката му структура, старото му измършавяло лице и празните леденосини очи, доста се учуди. Болд си представяше плещест набит човек, с кал под ноктите и студена дистанцираност в погледа. Оказа се, че основното изискване за тази работа бе да можеш да си служиш с мотиката.

Болд стоеше от другата страна на стъклото за наблюдение, надявайки се, че този човек може да ги насочи към гробаря на Джейн Доу. Споменаването на Мелиса за гробището и последвалото посещение на Хилтоп го наведе на една мисъл: че са били умишлено заблудени. Разпитът се водеше от Ла Моя. Петък следобед. Всички искаха да се прибират по домовете.

Детективът качи краката си, обути в обувки от две хиляди долара, на тапицираната маса и облегна главата си назад.

— Знаеш ли защо си тук?

— Още въпроси. — Гласът му бе тънък, като него самия.

— Прав си. — Ла Моя изчака един момент. — И за какво мислиш, че искаме да те питаме?

— За онова момиче?

— Кое?

— Онова, дето го намерих. Китайката.

— Ето това искаме да уточним — информира го Ла Моя. — Добро начало.

— Кое?

— Мислим, че не си я намерил ти.

— Разбира се, че бях аз. Нали аз се обадих на полицията. Трябва да сте го записали…

— Да, ти се обади на полицията. Добре го изигра. Но някой друг е открил трупа. Не е ли така, господин Колдуел? Някой, който е посетил Хилтоп рано сутринта. Може би някоя възрастна дама? Или някой възрастен господин? Този човек ти е съобщил за него и си решил, че нападението е най-добрият начин за самоотбрана и затова си решил да се обадиш. Разбира се, така и стана.

Колдуел бързо запримигва, ченето му увисна и той каза:

— Това не е истина.

— Кое не е истина? — попита Ла Моя. — Струва ми се, че трябва да внимаваш. Това е невероятно важен момент за теб, господин Колдуел. Ако решиш да ми сътрудничиш, виждам една възможност да си излезеш оттук като свободен човек. Но ако решиш да ми духаш под опашката, ще носиш държавни дочени дрешки следващите няколко годинки. Ясно ли е? Така че, ако бях на твое място, щях да се позамисля какво ще отговарям. Няма да ти подсказвам нищо, още повече, че не знаеш какво знам аз, което те поставя в доста неизгодна позиция.

Човекът сключи вежди и запримигва още повече.

— Хайде да опитаме пак — каза Ла Моя. — Знаеше ли, че тялото е там?

— Знаех, че там има нещо — леко поклати глава гробокопачът.

Ла Моя хвърли поглед през рамо към стъклото, от другата страна на което беше Болд. Беше жест, който означаваше комплимент относно подозренията на Болд.

— Ти ли погреба тази жена?

— Не! — остро излая гробокопачът.

— Но знаеше, че там има нещо, защото си го правил и преди. Малък страничен доход, който да ти помогне за наема. В брой, предполагам. — Ла Моя изчака един момент. — Сега не му е времето да си измисляш истината.

— Един мексиканец. Голям. Предложи ми петстотин долара, ако изкопавам гробовете през нощта, вместо сутринта, както обикновено.

На записа на Мелиса имаше едър мъж в автобуса. Мексиканец, може би. Ла Моя мислено си отбеляза това.

— Обади ли му се? По пейджър ли го намери? Какво?

— Не, нищо такова. Видях го само веднъж. Първия път. След това започнах да копая през нощта. Това е. Един-два пъти намерих плик в сандъка с инструменти на сутринта. Това е всичко.

— Колко пъти?

— Един-два.

— Колко?

— Два. Това е всичко.

— Значи всичко хиляда долара.

— Точно така — каза гробокопачът.

— Можеш ли да го опишеш този мексиканец?

Човекът отново поклати малката си глава.

— Валеше. Не го огледах добре. Носеше, това… — мъжът се плесна по гърдите, — престилка, нещо такова. Гумена. От черна гума.

— Като на рибарите ли?

— Не познавам никакви рибари. Голям кучи син. Само това си спомням за него. Изглеждаше злобен, разбирате ли? Такъв.

— Кой откри тялото? — попита Ла Моя.

— Една стара дама. Опърпана стара птица. Каза, че някой откраднал ковчега и оставил тялото. Не е разбрала нищо. Казах й, че аз ще се оправя. — Той погледна Ла Моя. — Обадих ви се, щото не знаех какво ще направи тя — и добави, — пък и може би ми беше малко кофти за цялата работа.

— Не ми се прави на примерен гражданин — предупреди го Ла Моя.

— Казвам ви, беше ми кофти за това.

— Искам да погледнеш някои снимки.

— Компютърен образ?

— Нещо такова, да. Ще го направиш ли?

— Трябва ли ми адвокат?

Ла Моя отново хвърли поглед през рамо към стъклото. Поколеба се за момент и каза:

— Не, днес ще те пуснем. Но искам да се навърташ наоколо. И повече никакви нощни гробове.

— Къде може да се изпикая?

— Надолу по коридора. Ще приготвя снимките.