Песен за нибелунгите (6)

VI епизод
Как Гунтер тръгва за Исландия да спечели Брунхилда

Донасяха се вести • по Рейн за хубавици,

мълвеше се за разни • пленителни девици

и Гунтер, цар достоен, • обзет бе от възторг

една от тях да има, • да бъде с нея горд.

 

Живееше княгиня • далеч отвъд морето.

Тя нямаше подобна • на себе си, където

се гледа красотата • и се премерва сила.

В трибой за любовта й • бе рицари надвила.

 

Юнакът, пожелал таз • княгиня за жена,

щом копието метне, • щом в скок на дължина

и в хвърляне на камък • изгубеше в едната

от трите надпревари, • простил се бе с главата.

 

До днес бе победила • във всеки сблъсък троен.

От подвига й слисан, • край Рейн млад рицар строен

на славната девица • отдаде любовта си.

Затуй герои сетне • намериха смъртта си.

 

Край Рейн отсече Гунтер: • „Каквото ще да става,

в страната на Брунхилда • на кораб ще отплавам!

Заради обичта й • залагам си главата

и нека я загубя, • не взема ли момата!“

 

„О, не!“ — против бе Зигфрид. — • „Тозчас се откажете

от хрумването вие! • Туй искрен мой съвет е.

Княгинята по нрав е • сурова и жестока,

жених щом безпощадно • лишава от живота.“

 

„Съветът мой пък бил би“ — • намеси се и Хаген —

„вий Зигфрид помолете • до вас юнакът снажен

от помощ да ви бъде • в опасната проява,

щом нрава на Брунхилда • той тъй добре познава.“

 

Запита царят принца • дали ще му помогне

до тази хубавица • с успех да се домогне:

„Склоните ли, юнако, • и стане ли тя моя,

за вас не ще си жаля • живота и покоя.“

 

Синът на Зигмунд каза: • „Услуга ще ви сторя,

но волята си нека • преди туй изговоря:

красивата Кримхилда, • сестра ви, за съпруга

дадете ли ми вие, • не ща награда друга.“

 

„Пристигне ли Брунхилда • тук, в моята страна,

ще имате сестра ми • Кримхилда за жена.

Обет ви давам, Зигфрид“ — • наблегна царят пак, —

„честити да сте с нея • вий в дълговечен брак.“

 

И клетва се заклеха • момците благородни.

Очакваха ги много • усилия несгодни,

княгинята преди те • на Рейн да доведат.

Що ядове пък щяха • подире да берат!

 

Налагаше се Зигфрид • със себе си да вземе

и мантията, дето • от Албрих преди време

в единоборство беше • отнел с риск за живота.

Момците своя поход • подготвяха с охота.

 

Щом мантията принцът • наденеше, завчас

добиваше той сила • незнайна дотогаз,

прибавяйки към свойта • и тази на дузина.

Подир с такава хитрост • надви оназ княгиня.

 

А мантията още • по свойство бе такава,

че скритият под нея • да може да направя

каквото си поиска, • но без да е видян.

Брунхилда той надви и • бе възненавидян.

 

„Храбрецо Зигфрид, ние • в страната на Брунхилда

за да пристигнем с тежест, • при похода дали да

не тръгнем през морето • със трийсетхилядна

войска, каквато мога • да свикам с леснина?“

 

„Каквато и войска ний • натам да поведем,

княгинята, известна • с тоз нрав ожесточен,

в свирепостта си може • докрак да я срази.

Аз друго ще предложа“ — • тъй Зигфрид възрази. —

 

„Уж рицари самотни, • да тръгнем към морето

(кои да сме ще кажа) • по Рейн ний, откъдето

подире ще поемем • задружно четирима

момата да спечелим, • насетне мир да има.

 

Единият щом аз съм, • а вторият пък вие,

да бъде Хаген трети — • умее да се бие.

Четвърти ще е Данкварт, • безстрашен всеки път.

Не ще посмеят даже • хиляда да ни спрат.“

 

„Преди да се отправим • (копнеж ме веч изгаря),

бих искал да узная“ — • подпита още царя —

„княгинята с каква ли • одежда да споходим;

кажете ни овреме, • за да не се изложим.“

 

„Одежди най-прекрасни, • кой както е снабден,

в страната на Брунхилда • се носят всеки ден.

Затуй с най-пищни дрехи • да се явим си струва,

за да не ни одумват, • тъй както се дочува.“

 

Владетелят отвърна: • „Тогаз с молба ще ида

при майка ми обична, • та с нея там да видя

придворните й дами • дали ще спретнат дрехи,

с които пред момата • да имаме успехи.“

 

Вежливо Хаген вметна • една възможност друга:

„От майка си защо да • измолвате услуга?

Кажете на сестра си • какво сте наумили —

за похода ще вложи • тогаз тя всички сили.“

 

Сестра си извести той, • че иска да я срещне

ведно с храбреца Зигфрид. • Преди да ги посрещне,

красавицата бе се • грижливо пременила.

На свиждането с тях тя • не би се противила.

 

С девиците край нея, • и те тъй пременени,

щом чу да влизат тези • двамина суверени,

тя стана от дивана. • По начин превъзходен

посрещна брат си Гунтер • и госта благороден.

 

„Добре дошли сте, братко, • тук с този храбър мъж“

приветства ги Кримхилда. — • „Какво тъй изведнъж

владетели довежда • във моите покои?

Кажете що вълнува • най-знатните герои.“

 

„Ще споделя, принцесо“ — • поде тогава брат й. —

„Откакто кавалер аз • далеч в едни палати

реших да бъда, пречки • явиха се нелесни:

за там ще са потребни • одежди най-чудесни.“

 

„Седнете, драги братко“ — • принцесата му рече. —

„Коя особа царска • вам чувствата привлече

в страна далечна — нека • узная туй сега.“

Тя двамата витязи • поведе за ръка.

 

 

Дивана приближиха, • където бе седяла

върху възглаве фино, • извезано изцяло

с бродерии красиви • и със украса злата.

Тук можеха да вдъхнат • уюта на палата.

 

Пак погледи Кримхилда • и Зигфрид размениха

и в кротка замечтаност • за миг се потопиха.

В сърце той не таеше • по-свиден блян от нея.

Подире за съпруга • юнакът силен взе я.

 

Владетелят додаде: • „Без помощта ви няма

да блеснем ний, сестрице, • с изисканост голяма.

В страната на Брунхилда • смел порив ни отвежда,

но за пред дами нужна • е царствена одежда.“

 

Девицата му рече: • „В готовността ми, братко,

да ви помогна няма • съмнение най-малко —

бъдете в туй уверен. • Но сигурно горещо

бих съжалила, други • откаже ли вам нещо.

 

Юнаци благородни, • не таз молба свенлива,

ами повеля властна • към мен ще ви отива!“

Каквото пожелаят, • готова бе сама

да стори драговолно • прекрасната мома.

 

„Желаем ний, сестрице, • да носим дрехи сгодни.

Умението ваше • за туй ще ни помогне.

В девойките ви нека • усърдност запламти,

че похода ни никой • не ще осуети.“

 

Девицата отвърна: • „Тук имам много свила,

но в дрехите да вшият • аз бих разпоредила

и камъни безценни, • щом нам се предоставят.“

И цар, и принц решиха, • че ще й ги набавят.

 

„Със вас кои“ — запита • красивата принцеса —

„витязи с тез одежди • ще дойдат във двореца?“

„Ведно с нас Данкварт, Хаген — • двамина мои воини,

четворица ще идем • ний рицари достойни.

 

Ала помнете, сестро, • да имаме е редно

за всекиго три ката • одежди всекидневно

за четри дни, та сетне • да тръгнем от страната

на буйната Брунхилда • ний с чест общопризната.“

 

Владетелите сбогом • си взеха предоволни.

Кримхилда пък подбра си • сред своите придворни

девици трийсетина, • известни със това,

че бяха най-изкусни • в шивашките дела.

 

Те вшиваха в коприна — • арабска белоснежна

и зазаманкска свежа • с цвят детелина нежна —

куп камъни безценни. • Одеждите кроеше

прекрасната Кримхилда — • тя най-усърдна беше.

 

Подплата чуждоземна • от кожа на акули,

що слисва всички люде, • за нея подочули,

обшиваха със свила — • тъй редно то било.

И още нещо все за • туй чудно облекло:

 

От Либия, Мароко • най-скъпата коприна,

каквато нявга можел • е царски род да има,

за шев се предостави • на купчина огромна.

Кримхилда към момците • бе явно благосклонна.

 

Не щеше да използва • тя просто хермелин

(за поход височайши • не бил той толкоз фин),

та с кадифе покри го • с цвят черен на катран,

с каквото рицар може • и днес да е желан.

 

Безценен камък лъсна • изпод арабско злато.

Девойките с прилежност • се трудеха, с каквато

в недели седем стават • одеждите готови.

Оръжията също • блестяха като нови.

 

Стъкмявайки момците, • за тях бе построен

як кораб бързоходен • досам брега на Рейн,

та да отплават с него • надолу към морето.

Умора изнури на • девиците сърцето.

 

Юнаците узнаха • тогаз, че е ушита

блестящата одежда, • каквато за възхита

държаха те да носят. • Таз суетня щом мина,

да не потеглят вече • те нямаха причина.

 

За тях бе по вестител • подканване дошло

да видят как стои им • туй ново облекло,

не е ли твърде късо, • или до под нозе.

По мяра то било им, • похвалиха го те.

 

И трябваше там всеки • съзрял ги да признае,

че по-разкошна дреха • едва ли той видял е.

Те можеха пред царски • особи да застанат:

таз рицарска одежда • бе вредом величана.

 

Безкрайно благодарни, • напетите герои

с жест рицарски поеха • от дамските покои.

Сбогуваха се чинно, • тъй както се полага.

В очите на девица • нахлу тъга и влага.

 

Тя рече: „Драги братко, • могла би любовта ви

мома да срещне друга • (на мен то по̀ се нрави),

наместо да се впусне • в тез рискове опасни.

И по-наблизо има • царкини тъй прекрасни.“

 

Предчувстваха сърцата • каква беда ги чака.

Безсилен пред словата, • там всеки се разплака

и накитите златни • от сълзи потъмняха,

сред хълцане които • гърдите им обляха.

 

„Юнако Зигфрид, вам аз“ — • тя рече — „поверявам

на брат си съдбините • и честно се надявам,

че няма на Брунхилда • в страната да пострада.“

Обет й даде Зигфрид • и стисна й ръката.

 

„Принцесо, забравете“ — • юнакът смел й рече —

„Вий всяко безпокойство. • Дорде съм жив, аз ще се

старая да го върна • на Рейн тъй здрав и читав.“

Красавицата кимна • с увереност в очите.

 

И щитовете техни • с позлата на брега

ведно с доспехи бяха • пренесени сега.

Доведоха конете • и време бе да тръгнат.

Не можеха сълзите • девици да преглътнат.

 

Заничаха им с жал през • прозорци личицата,

но силен вятър вече • издуваше платната:

четворицата горда • тоз кораб приюти я.

Тогаз запита Гунтер: • „А кой ще е кърмчия?“

 

В миг Зигфрид отзова се: • „Туй моя ще е грижа —

по пътищата водни • умея да се движа.

Уверени бъдете, • ще стигнем до целта.“

Бургундия те бодро • напускаха сега.

 

Чевръсто Зигфрид грабна • един салджийски прът,

от пристана оттласна • той кораба на път.

Храбрецът Гунтер също • весло бе взел в ръката,

тъй рицарите славни • поеха по реката.

 

Подсигурени бяха • богато те с храна,

а също с най-доброто • от рейнските вина.

Конете им стояха • удобно подслонени.

От хода плавен никак • не бяха затруднени.

 

С опънати въжета • изминаха след пладне

те двайсет мили цели, • преди нощта да падне,

понесени от вятър • попътен към морето.

Уви, туй дело бе за • злочестини подето.

 

В дванайсетото утро • отвел ги беше вече

благоприятен вятър • пред Изенщайн далече —

пред замъка прочут на • Брунхилда във страната,

единствено на Зигфрид • сред тях добре позната.

 

Щом Гунтер забеляза • там толкоз твърдини

и ширнали се вредом • просторни равнини,

обърна се към Зигфрид • с въпрос дали не знае

чии са твърдините • и таз земя чия е.

 

„Това“ — отвърна Зигфрид — • „със сигурност го зная:

народът на Брунхилда • и нейната земя е

със замък Изенщайн, где • ще имате таз чест

да видите вий дами • прекрасни още днес.

 

Съветвам ви, юнаци, • да сте единодушни

и мисля, че добре е • в словата си изкусни

да бъдете, когато • княгинята споходим.

С Брунхилда предпазлива • беседа днес ще водим.

 

Пред свитата и нея • застанем ли, тогаз

ще кажете, витязи, • вий с непресторен глас,

че съм васал на Гунтер, • а той пък цар е мой.

Желаното от него • постига се в двубой.“

 

С готовност те приеха • каквото им внуши,

от инатливост никой • не го и наруши,

а казаха го ясно; • от полза то им беше,

кога пред нея Гунтер • за първи път стоеше.

 

„Тук вричам се не толкоз • от преданост към вас,

а заради сестра ви, • която аз в прехлас

ценя като частица • от мен и от сърце ми

и искам да заслужа • съпруга да я взема.“