Песен за нибелунгите (34)

XXXIV епизод
Как изхвърлят мъртвите от салона

Приседнаха момците — • умора ги обзе,

но не подвиха Фолкер • и Хаген миг нозе.

Смелчаците, опрени • на здрави щита два,

разменяха в беседа • край дверите слова.

 

А Гизелхер извика, • бургундец благороден:

„Приятели, за отдих • часът не е най-сгоден.

Вий мъртвите ще трябва • навън да изнесете.

Нас пак ще ни нападнат, • уверени бъдете,

 

и трупове не бива • в нозе ни да лежат.

На хуните, преди те • докрай да ни сломят,

да причиним бих искал • отново тежки рани.

Това“ — додаде князът — • „е засега целта ми.“

 

„Честит съм“ — вметна Хаген — • „с подобен господар.

Съветът му напомня • съвет на рицар стар,

а днеска бе изречен • от младия ни княз.

Ликувайте, бургундци, • той гордост е за вас!“

 

Съветът бе послушан. • Понесоха през прага

те седем хилядите • загинали веднага

да ги нахвърлят вкупом • по стръмни стъпала.

Завайкаха се близки • в тълпата придошла.

 

Сред мъртвите лежаха • телата на ранени,

та можеше чрез грижи • да бъдат и спасени,

но падайки надолу, • починаха мнозина.

Роднини заридаха • съвсем не без причина.

 

Гусларят Фолкер рече, • напет и храбър мъж:

„Сега се уверявам • в дочуто неведнъж:

че хуните се вайкат • като жени от страх,

наместо да избавят • ранените край тях.“

 

Един маркграф повярва • на този призив скверен.

Видял роднина в кърви, • реши добронамерен

с ръце да го обгърне • и сетне отведе,

но от гусларя смъртно • той поразен биде.

 

Останалите мигом • удариха на бяг,

проклинайки в гусларя • свой най-отявлен враг.

И копие политна • към него със закана,

но той ръка протегна • и с лекота го хвана.

 

Подир го запокити • назад далече в двора

да видят и да помнят • Атиловите хора

догде ли в безопасност • те биха приближили.

Тълпата се стъписа • от неговите сили.

 

Пред хилядите, дето • край сградата дойдоха,

отново Фолкер с Хаген • изкараха пройдоха

владетеля Атила. • Но миг подир това

навлякоха си грижи • те с дръзките слова.

 

„На царя подобава • да бъде образец

за воините си“ — Хаген • поде. — „Да е храбрец,

каквито господари • аз имам: в битка първи

те шлема разломяват • със меч, обливан в кърви.“

 

Атила бе храбрец и • към щита се присегна.

„Бъдете по-разумен“ — • Кримхилда рече бледна. —

„Препълнен щит със злато • на тях вий предложете,

че стигне ли ви Хаген, • за смърт се пригответе.“

 

Ала храбрец бе царят • почти неудържим.

Владетел днешен с него • едва ли е сравним.

Възпряха го, притеглян • за ремъка на щита,

а Хаген заядливо • не спираше да пита:

 

„Не виждам друго родство“ — • натякваше му той —

„със Зигфрид да ви свързва, • освен че тоз герой

Кримхилда беше любил, • преди тя вас да вземе.

Отде, царю неверен, • покълна злост към мене?“

 

Царицата, щом Хаген • дочула бе какви

злословия редеше, • така се разгневи,

загдето я одумва • пред воини на Атила,

че нов кроеж за госта • си беше наумила.

 

Кримхилда рече: „Който • в двубой се с Хаген справи,

надвие го и мене • главата му представи,

препълнен щит със злато • от мен ще има в дар

и на земи с градища • ще стане господар!“

 

„Не знам“ — гусларят вметна — • „причината каква е,

че рицари достойни • така се колебаят,

кога им се предлага • дори голям залог.

Би трябвало Атила • да бъде с тях по-строг.

 

Смелчаците, които • ядат на царя хляба,

но в нужда го зарязват • и втурват се да бягат,

изглеждат малодушни • сега пред толкоз хора.

От себе си те нивга • не ще свалят позора.“