Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Частни предположения (3)

3
Космонавтът Валентин Петров

Третата звездна започна. Бавно набирайки скорост, „Муромец“ се отдалечи от слънцето перпендикулярно на плоскостта на еклиптиката. Сега ми предстоеше да разкажа на другарите си своя замисъл. На Земята си мислех, че ще е най-трудно Съветът по космогация да се съгласи. Не се съмнявах, че екипажът ще се съгласи. Погледнах Серьожа, който седеше пред пулта и дъвчеше дъвка, и малко се успокоих. Той се беше съгласил още на Земята и ние заедно отстоявахме идеята в Съвета. Кимнах му и отидохме в каюткомпанията. Лари играеше шах със Сабуро, малкият Лудвиг Порта ровеше във филмотеката, а Артур Лепеле седеше изправен като манекен с широко отворени очи. В тях се виждаше момичето в оранжево. Помислих си, че той със сигурност ще се съгласи.

— Ето какво — започнах аз. — Добре ли си представяте какъв ще е полетът?

Те ме погледнаха изумено. Разбира се, че прекрасно си го представяха. Години еднообразно ежедневие и отказ от хората и от Земята от нашето време. Защото в деня, в който се върнем, споменът за нас ще се е превърнал в легенда. Гледаха ме мълчаливо, после Порта отвърна бавно:

— О, да, естествено, че си го представяме добре.

Аз казах:

— Искам да се върна на Земята след много по-малко от двеста години.

— Аз също — каза Сабуро.

— И аз — усмихна се Ларсен. — Например днес за вечеря.

Артур Лепеле замига, а Порта попита с интерес:

— Искате да забавите скоростта ли?

— Искам да се върна на Земята след много по-малко от двеста години — повторих аз. — Има възможност да си свършим работата и да се върнем вкъщи не след двеста години, а след няколко месеца.

— Това не е възможно — каза Сабуро Микими.

— Фантастика — въздъхна Артур.

Лари подпря брадичка на огромните си юмруци и попита:

— За какво става дума? Обясни ни, капитане.

До излизането от зоната на АСП (абсолютно свободен полет) оставаха още няколко денонощия. Седнах в креслото между Ларсен и Артур и казах на Сергей:

— Обясни.

Известно е, че колкото скоростта на звездолета е по-близка до тази на светлината, толкова по-бавно тече времето в звездолета, като се подчинява на законите на гравитацията. Но този закон действа само при ниски ускорения на звездолета и при кратко време на работа на двигателите. Ако при околосветлинни скорости звездолетът лети с непрекъснато работещи двигатели, а ускоренията са достатъчно големи, ако в светлинната бариера се създават промени в ускорението, тогава… Трудно е да се каже какво ще се получи. Съвременната математика е безсилна да даде общи резултати. Обаче при някои частни предположения относно характера на движението на звездолета теорията на гравитацията не изключва възникването на явления с друг характер. Не е изключено времето в звездолета да ускори хода си. На кораба ще минат десетки години, а на Земята месеци. „Муромец“ е първият в историята правопоточен фотонен кораб. С него може да бъде извършен такъв експеримент. Наистина ще е непоносимо трудно. Това ще изисква много години полет с чудовищни претоварвания — пет-шесткратни.

— Фантастика! — въздъхна Артур. В очите му отново се появи момичето в оранжево.

Много разчитах на Порта. Той беше биолог, но според мен разбираше от всичко, освен от дескриптивна лингвистика.

— Чувал съм за това — каза той. — Но е само теория. И… — Той махна неопределено с ръка.

Но не, това не бе само теория. Преди три години изпитвах „Муромец“ в зона АСП. Четирийсет дни изкарах в амортизатора, пилотирайки звездолета с ускорение, четири пъти по-голямо от ускорението на силата на тежестта на Земята. Когато се завърнах, се оказа, че бордовият хронометър е избързал с четиринайсет секунди. Бях останал в Пространството четиринайсет секунди повече, отколкото отчетоха земните часовници.

Разказах това на Горбовски в навечерието на старта на Втората звездна. Горбовски вдигна пръст и изпя:

Днес в космоса лети ракета дванайсет пъти по-бързо от светлината. Ще долети до целта в шест сутринта — вчера.

Сега отново разказах за своя експеримент и излъгах, че съм спечелил минута и половина.

— О! — каза Порта. — Това е добре.

— Но ще изпитаме страхотни претоварвания — предупредих аз.

Това обезателно трябваше да бъде подчертано, въпреки че в състава на експедицията бях подбрал само опитни космонавти, с безупречно здраве и добре понасящи удвоена и дори утроена тежест.

— Какви? — попита Ларсен.

— Седемкратни…

— О! — каза Ларсен. — Това е лошо. Значи ще тежа половин тон — каза той и се разсмя така, че останалите трепнаха.

— А Съветът знае ли? — осведоми се Сабуро. Притежаваше изострено чувство за отговорност.

— Те не вярват, че ще се получи — отвърна Сергей. — Но разрешиха… Разбира се, ако вие сте съгласни…

Веднага започна спор и аз отидох в каютата. Естествено, че не се уплашиха от претоварванията, макар че прекрасно разбираха какво ги очаква. Всички се съгласиха, с изключение на Артур, който ужасно искаше да бъде убеден. След половин час всички дойдоха при мен.

— Трябва да действаме, капитане — каза Лари.

— Ще си свършим работата и ще се върнем вкъщи — рече Артур. — Вкъщи! Не просто на Земята, а у дома.

— И какъв експеримент, а! — възкликна Микими.

— Ами седемкратните претоварвания? — Порта размърда пръсти.

— Да, седемкратни ще са — потвърдих аз. — Или осемкратни… Или десет…

— Ще е тежко — спокойно заключи Порта.

Щеше да бъде толкова тежко, че понякога щеше да ни се струва, че няма да издържим. През първите месеци бавно увеличавах ускорението. Микими и Завялов съставиха програма за кибернетично управление и ускорението автоматично се увеличаваше с един процент на денонощие. Надявах се, че поне малко ще свикнем. Това се оказа невъзможно. Костите ни трещяха, мускулите не успяваха да поддържат тежестта на ръцете. Принудихме се да се откажем от твърда храна и се хранехме с бульони и сокове. След сто дни тежестта ни се увеличи три пъти, след сто и четирийсет — четири пъти. Лежахме неподвижно в еластични хамаци и мълчахме, защото беше много трудно да движим езиците и челюстите си. След сто и шейсет дни претоварването стана пет пъти по-голямо от силата на притеглянето на Земята. Само Сабуро Микими бе в състояние да измине разстоянието от рубката до каюткомпанията, без да изгуби съзнание. Не помагаха амортизаторите, не помагаше и анабиозата. Опитът да приложим анабиозен сън в условията на такива претоварвания не доведе до успех. Порта се измъчваше най-много от всички, но когато го сложихме в „саркофага“, не можа да заспи. Той се мъчеше, а ние се мъчехме, като го гледахме.

Аз тежах три и половина центнера^[1], а Лари — четиристотин кила. Представляваше страшна гледка. Всички бяхме страховита гледки. Лицата ни бяха отекли, нямахме сили да повдигнем клепачи, гръбнаците ни трещяха при най-малкото движение. Лежахме пред „саркофага“ и наблюдавахме Порта.

— Стига, Валя — простена Серьожа.

Изпълзяхме до рубката. Там стоеше — стоеше! — Сабуро. Челюстта му беше увиснала, от устните му течеше слюнка.

— Стига, Сабуро — казах аз с чужд глас.

Серьожа се опита да стане, усмихна се и отново положи буза на пода.

— Стига толкова — изхриптя той. — На Порта му е лошо. Може да умре. Изключи реактора, Сабуро.

— До трикратно — заповядах аз.

Сабуро, едва движейки пръстите си, драскаше с нокти по пулта. И изведнъж ни стана по-леко. Упоително леко!

— Трикратно ускорение — съобщи Сабуро и седна до нас на мекия под.

Полежахме, за да свикнем, после станахме и отидохме в каюткомпанията. Беше ни много по-леко. Но скоро се спогледахме и отново застанахме на четири крака. Тежахме по двеста, двеста и петдесет килограма. Беше сто шейсет и седмият ден от полета. „Муромец“, поглъщайки разсеяна материя, се носеше с двеста и двайсет хиляди километра в секунда.

Минаваха месеци. Собствената скорост на „Муромец“ прехвърли скоростта на светлината^[2] и продължаваше да се увеличава с трийсет и два метра в секунда за една секунда. Беше ни много тежко. Мисля, че никой не вярваше в успеха на експеримента. Но пък всеки си даваше ясна сметка какви последствия можеше да има успехът. Всички хора са мечтатели. С увиснали челюсти, ние също мечтаехме в рамките само на един живот да обиколим далечните покрайнини на Вселената и да ги подарим на хората.

На Порта му стана по-добре, той много четеше и усилено се занимаваше с теорията на притеглянето. Периодично го поставяхме за няколко седмици в „саркофага“, но на него това не му харесваше — не искаше да си губи времето. Лари и Артур провеждаха астрономически наблюдения, а Сергей, Сабуро и аз давахме дежурства. Когато бяхме свободни от дежурствата, изчислявахме хода на времето в ускорено движещи се системи при различни частни предположения. Лари ни принуждаваше да правим гимнастика и към края на годината аз вече можех без особени усилия да вдигна на лоста своите два центнера.

Междувременно Тайя гореше все по-ярко на екрана на телескопа. Тя беше целта на първите три звездни. Бе една от най-близките до нашето Слънце звезди, при която отдавна бяха забелязани странности в движението. Смяташе се, че може да има планетна система. Преди нас към Тайя тръгнаха Биков на „Лъч“ и Горбовски на „Тариел“. Биков на всеки петдесет хиляди астрономически единици изхвърляше мощни радиошамандури. Новото трасе трябваше да бъде отбелязано с шестнайсет такива шамандури, но прихванахме сигнали само от седем. Може би шамандурите се бяха повредили, но най-вероятно беше да сме изпреварили Биков. Шамандурите бяха оборудвани в приемащи устройства, работещи на определена честота. Можеше да се остави запис, който да бъде прочетен от тези, които ще минат по същия път. Една от шамандурите отговори на наш сигнал следното: „Бях тук. Четвърта локална година. Горбовски“ Беше абсолютно невъзможно да се определи колко години преди нас е минал оттам.

Оказа се, че Тайя няма планетна система. Беше двойна звезда. Нейният невидим от Земята компонент се оказа слаба червена звезда, почти угаснала и изтощила източниците си на енергия. Бяхме първите земни жители, които виждаха чужди слънца. Тайя беше жълта и много приличаше на нашето Слънце. Спътникът й беше много хубав. Имаше малинов цвят и по него пълзяха върволици черни петна. На всичко отгоре не беше обикновена звезда: Ларсен откри бавна и неправилна пулсация на гравитационно поле. Две седмици го обикаляхме, докато Артур и Лари го наблюдаваха. Бяха блажени седмици на почивка, на нормална тежест и от време на време дори на безтегловност.

После посетихме съседната звезда — бялата звезда ВК 71016. Поиска го Порта и не зная дали постъпих правилно, като се съгласих с него. Той беше биолог и най-много се интересуваше от проблемите на живота. Търсеше топла, обвита с атмосфера и кипяща от живот планета. Ние също искахме да видим Новия свят. Надявахме се да срещнем себеподобни. Всеки тайно си мечтаеше за това от момента, в който бе станал космонавт. И тръгнахме за ВК 71016.

Летяхме към нея четири години и отново свирепите претоварвания ни притискаха към пода и се задъхвахме в амортизаторите като размазани червеи. Все пак ги понасяхме доста по-леко, отколкото в началото на пътя. Очевидно се приспособявахме. Кожата ни се свличаше, ноктите ни окапваха, ядяхме по осем пъти на денонощие, почти не спяхме, но се приспособявахме. И долетяхме до бялата звезда ВК 71016.

Да, тя имаше планетна система. Четири планети, от които едната имаше атмосфера и бе малко по-голяма от Земята. Беше прекрасна планета, зелена като Земята, покрита с океани и обширни равнини.

Братя по разум не срещнахме, но тя кипеше от живот. Казах, че искам да я кръстя Ружена. Никой не възрази. Но планетата ни посрещна така, че не искам да си спомням. Посрещна ни отвратително. Порта загина и ние дори не знаем къде е гробът му. Там остана и ръката ми. А Серьожа Завялов и Сабуро Микими оставиха там толкова много, че не можаха да доживеят до завръщането ни.

Обратно летяхме шест години при максимално възможни претоварвания. Бързахме да попаднем в нашето време, защото до самия край не знаехме успял ли е опитът ни. Три години летяхме със седемкратно претоварване и намалихме ускорението само защото Ларсен стъпи накриво и проби с ребро левия си бял дроб. След този инцидент почивахме при трикратно претоварване. „Муромец“ имаше повреда в управлението и се наложи да се откажа от кацането на извънземна станция, кацнахме на Земята. Срамно е, но не исках да рискувам. Кацането беше сполучливо. После ние с Ларсен държахме Артур, който искаше да целуне земята, заразена от фотонния двигател. Качихме се на хеликоптера и полетяхме към хората. Но едва след като видях Ружена, разбрах, че опитът е бил успешен.

Беше тежък, жесток, но сполучлив опит. Донесохме на хората от нашето време чужди светове. Може би дори цялата Вселена, както си мечтаехме по време на полета. Беше забележително да подарим ключовете от Пространството и Времето на близките и роднините си, на хората от нашето време, а не на далечните си потомци и пред собствените си паметници. Разбира се, ние бяхме само изпълнители. Благодаря на хората, създали теорията на притеглянето. Благодаря на хората, създали правопоточната ракета. Благодаря на хората, създали нашия прекрасен свят и нас самите такива, каквито сме.

Биков и Горбовски… Те ще се върнат, когато нас вече няма да ни има, но мисля, че няма да ни се разсърдят.