Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Частни предположения (2)

2
Артистката Ружена Наскова

— Ще вали — каза Валя.

Седяхме на дивана пред балкона и гледахме към ниското небе над матовите покриви на града.

— Дъжд — повтори той. — Много отдавна не съм виждал дъжд. Там нямаше дъждове.

— Защо? — попитах аз.

— Не зная. Нямаше…

Стъмваше се бързо и ние седяхме, без да палим лампите. Прегърнах го през раменете.

— Не бива, Руженка — каза той тихо.

Докоснах празния му ръкав.

— Не говори глупости!

— Но това сигурно е много неприятно.

— Не говори глупости! — повторих аз. — По-добре мълчи.

— Ние и без това непрекъснато мълчим…

Вятърът разлюля пердето и се чу как в стаята изшумоля хартия.

— Колко приятен е вятърът! — каза Валя и затвори очи.

— И вятър ли нямаше там? — попитах аз. Притиснах лице към рамото му.

— И теб те нямаше там.

В града се запалиха светлини, облаците станаха червеникави и паднаха още по-ниско. Веднага рукна дъжд и забарабани по стъклата.

— Да затворя ли балконската врата?

— О, не! Стой си! — каза той и стисна пръстите ми до болка.

— Валка! — викнах аз.

Той пусна ръката ми.

— Извинявай, Руженка, без да искам…

Погледнах го в очите.

— Станал си някак железен — казах аз. — Твърд си като камък. И много силен.

— Така и трябва — усмихна се той. — Станах невъзможно силен. Всички сакати са силни.

— Глупости! Не е заради това…

— Да, права си — съгласи се той. — От претоварването е.

— Недей — помолих аз. — Недей да разказваш. Почакай…

Отново притиснах лице към рамото му. Дъждът продължаваше. Пред балконската врата се образува локвичка и струйка черна вода бавно се процеди в стаята. Погледнах Валя отдолу. Той гледаше черната струйка.

— Недей — прошепнах аз. — Не си спомняй. Постарай се днес да не си спомняш. Днес няма да си спомняш.

— Много ми е мъчно за Сергей — бавно каза той.

— Да. Той беше забележителен…

— Права си — каза Валя.

Спомних си как Сергей само преди година идваше при нас, другите космонавти също, и по цели нощи си крещяха един на друг на ужасна смесица от руски, френски, китайски и английски. Говореха за теорията на гравитацията, за тау-механиката, за някакви специални раздели на математиката. Аз не се опитвах да разбера нещо, а те тогава са обсъждали плановете за този необикновен опит.

Не, нищо не бива да се забравя. Да не се забравя как онзи отвратителен дебелак каза: „Петров просто се е изплашил. Това се случва в Пространството.“ Как Саша Кудряшов идваше и седеше по цели вечери, прегърбен над масата, жалък и страшен. Аз знаех, че той ме обича така, че е страшно да се седи до него, и си мислех, че това е съдба. А Саня веднъж каза: „Но той може просто да загине, Ружена. Просто да загине в най-обикновен полет.“ Той го каза, защото искаше да ме утеши, но аз и досега не мога да му го простя. През цялото време исках да съм сама. Край мен кипеше разнообразен, прекрасен живот, моите роднини учеха, обичаха, строяха, а аз не можех да съм с тях. Престанах да пея, никъде не излизах, с никого не разговарях. Завиждах им. Или може би се надявах, че Валя ще извърши невъзможното. Нима това може да се забрави? И ето, той се завърна.

Валя стана, отиде до балкона и затвори вратата. Аз попитах:

— Искаш ли да пием чай?

— Аха… И още как!

Той отиде и запали лампите.

— Нищо не се е променило — каза той, оглеждайки се. — Сякаш не са минали седемнайсет години.

— Само сто осемдесет и седем дни — поправих го аз. — И седем часа.

— Да, разбира се…

Очите му заблестяха и той заприлича на предишния Валентин Петров. Той беше такъв преди много години в Дао-Рао, където се запознахме по време на подводен лов. Никаква риба нямаше, ние просто стреляхме с електрическите пушки във водораслите, а после дълго седяхме на пясъка и разговаряхме. Той беше весел, стремителен и непрекъснато се шегуваше. Очевидно бе, че много иска да ми се хареса, но ми хареса не веднага. Хареса ми, когато престана да се прави на интересен.

Донесох чайника, сложих масата и налях в любимата му чашка от черен порцелан. Седнах срещу него и го загледах как пие.

— Чаят е чудесен — похвали ме той. — Само ти можеш да правиш такъв чай.

— Аз изобщо не умея да правя чай — отвърнах. — Нищо не разбирам от това.

— Порта правеше прекрасно кафе — каза Валя.

И започна да разказва как Порта варил кафе и те шестимата пили от малките чашки, които Порта носел със себе си на всички експедиции. Кафето било горещо, черно и много вкусно, когато го пиели на малки глътки със сладко от сливи, а Порта се ядосвал, че на кораба пушенето е забранено. Той казвал, че кафето се състои от кафе, сладко и цигара, но никой не му съчувствал, защото от шестимата само той бил пушач. Дежурният го водел в банята и го карал да пали цигара под вентилатора. Порта седял там в мрачна самота и се ядосвал. Но нищо не можел да направи — такива били правилата.

— Той страшно се сърдеше — повтори Валя. — А после, когато започнаха претоварванията…

Замълча и се вторачи в чашата си.

— Е? — попитах аз.

— После вече не се сърдеше — проговори Валя. — Налей ми още.

— Добре — казах аз. — А сега вече разказвай. Още нищо не си ми разказал. Разкажи за претоварванията.

Валя се взря в ръцете ми, докато му сипвах чай.

— Сто години не си ме гощавала с чай.

— Разказвай за претоварванията — настоях аз. — Много големи ли бяха?

— О, страхотни — каза той. — Как да разкажа за тях? Те трябва да се изпитат.

— Много интересна и изчерпателна е информацията ти. Страхотни означава три-четири пъти над допустимото, така ли?

— Аха — потвърди той.

Седеше прегърбен, загледан в покривката.

— Валя! — възкликнах аз.

Той не трепна веднага. Вероятно се вглеждаше в нещо, което аз никога нямаше да видя. През отворената яка на ризата му се виждаше тъмнокафявата му суха гръд с изскочили ключици.

— Ние бяхме юнаци — бавно проговори той. — Ние сме истински космонавти.

— Валя — казах аз, — как успяхте да се върнете толкова бързо?

Той вдигна глава и се усмихна. Очите му отново заблестяха.

— Много силно го исках, Руженка — каза той. — Много те обичам и затова се върнах толкова бързо. И, разбира се, е въпрос на малко физика.

— Точно физиката ме интересува — сърдито казах аз.

— Ти какво мислиш?

Спомних си училищните уроци по физика. След училище повече не се бях занимавала с физика, но добросъвестно се опитах да си спомня наученото.

— Ти казваше, че вашето полетно време е било седемнайсет години?

— Да.

— Но на Земята минаха само шест месеца — нерешително казах аз. — И вие сте летели с околосветлинни скорости. Значи релативистките ефекти са били големи… Но специалната теория на относителността сочи обратен ефект. На Земята е трябвало да мине повече време, отколкото на вашия кораб. И друго… Чакай, според мен специалната теория на относителността тук е неприложима. Вие сте летели с претоварвания, с непрекъснато ускорение. Затова през цялото време сте се намирали в гравитационен полет. Не е ли така?

— Умница си ти — произнесе той нежно. — Брей, че си умна! Веднага схвана същността.

Протегна се през масата, за да ми целуне ръка, и изпусна чашката. Тя се търколи по покривката и остави кафява пътечка. Валя я вдигна и бутна стола.

— По дяволите! — извика той и ритна стола. — Ти схвана същността, Руженка, и е излишно повече да ти обяснявам. Повече няма и да разбереш, жалка жрицо на музите.

Все пак вдигна стола, яхна го и сложи лакът на облегалката.

— Искам само още нещо да ти кажа. Никой от нас не знаеше как се държи времето в движещи се ускорено системи. Имаше само отделни частни случаи. Знаеш как се пише: „По такъв начин при някои частни предположения относно силовото поле…“ и така нататък. А ние вече знаем, доказахме го с опит, че при големи ускорения до околосветлинни скорости времето може да бъде управлявано. Може да се направи така, че звездолетът да се завърне след сто години, а пилотите ще остареят с една година. Нещо от този род ще стане с Биков и Горбовски. Те ще се върнат млади, но Земята ще се е състарила. Те летят с много малко ускорение. А ако се лети така, както ние летяхме, всичко ще е обратното. Остарелият пилот се завръща при своята още млада съпруга. Разбираш ли?

— Да! — отвърнах.

— Велик ли съм?

— Велик си! — казах аз.

Той отново стана Валя Петров. Смееше се радостно, весело и много се гордееше със себе си.

— Нали съм глава на семейството?

— Разбира се! — смирено се съгласих аз.

— А ти знаеш ли колко велико е всичко това?

Има си хас! Разбирах. Той никога вече нямаше да ме напусне за дълго. Щеше да се завръща остарял и окаменял от претоварванията, но ще се завръща бързо. Безброй светове ще ни разделят, но никога вече няма да ни разделят годините.

— Утре ще дойдат гости — изведнъж си спомни Валя и се протегна. Беше много странно и непривично да се протяга с една ръка. — И трябва да летя за Съвета по космогация и да подготвя доклад.

— Много материали ли докарахте? — попитах аз.

— Много. Направихме филм „Планетата Ружена, на която никога не вали“.

— Там наистина ли не вали? — попитах аз.

Беше ми много приятно. Той отвърна:

— Веднъж видяхме облаче. По този повод Порта направи кафе. Но иначе Ружена е много богата планета. Слънцето там не е като нашето, а е бяла звезда. В сравнение с него нашето е просто медна тава.

Той скочи, излезе тичешком от стаята и се върна с изумрудена пръчка.

— Гледай — каза той. — Зелена дървесина. Белтъчна растителност. Но Порта намери там и небелтъчен живот.

Подпрях пръчката на масата.

— А какво се случи с Порта? — прошепнах аз.

Валя не отговори и си спомних, че той никога не отговаря на такива въпроси.

— Донесохме деветнайсет култури различни микроби — каза той. — Трийсет хербария, едно такова зелено дърво и цяла батарея буркани със спиртосани организми. И страхотна колекция минерали! Мога да ти назова двайсет души, които ще се оближат лакомо, като видят всичко това. Например Константин Робертович Ченчик.

Ченчик беше председател на Комитета по извънземни ресурси.

— Ще летиш ли отново дотам? — попитах аз.

Постарах се да го кажа съвсем небрежно, просто между другото, но той разбра и се засмя.

— Разбира се, че не. Ще отидат други. Там ще бъде построена база. Ружена е отлично място за база. Оттам ще стартираме за още по-далеч — към системата ВК 902, а после още по-нататък — към червения гигант ВК 1335. Той е много далече.

Валя изведнъж си спомни нещо и сбърчи чело.

— Руженка, знаеш ли каква е онази блестяща кула на ракетодрума?

Не знаех за каква кула говори.

— Сигурно са я построили в рамките на тези шест месеца — каза Валя.

Той се засмя.

— Знаеш ли кога разбрах, че опитът е успешен? Когато те видях. Щото иначе ние се зверихме към тази кула и Лари се кълнеше, че сме вече в двайсет и четвърти век. Сега си припомням и началника на ракетодрума, но при пристигането не го познах. Просто за седемнайсет години съм го забравил как изглежда и ми се стори, че е нов.

— А мен веднага ли ме позна? — попитах аз.

— Има си хас!

— През цялото време си мислех, че сънувам — казах аз. — И сега така си мисля. Че ти си просто мираж и…

— Твърд като камък — добави той.

Засмях се, после малко поплаках и му разказах как той година след година е летял през черната пропаст, пълна със студени звезди. Отпред звезди, отзад звезди и нищо повече.

Валя поклати глава.

— Всичко това е така, само дето звезди няма — нито отпред, нито отзад.

— Защо? — попитах аз през сълзи.

— Ефекта на Доплер… При околосветлинни скорости ефектът на Доплер премества излъчването на звездите в невидимите за окото области. Звездите могат да се видят само с помощта на специални преобразуватели. Ако гледаш през обикновен телескоп, наоколо е тъмнина. Непрогледна тъмнина. Много е неприятно, Руженка, да гледаш през обикновен телескоп. Струва ти се, че освен теб, нищо друго няма в света…

Стана ми студено и се притиснах към него.

— Да вървим да спим — предложи той. — Утре денят ще е тежък.

— А ако изведнъж се събудя и теб те няма?

— Сигурно така ще стане. Утре рано летя за Москва. Няма да те събуждам.

— Събуди ме — помолих аз.

Той бързо заспа, а аз още дълго седях до него и гледах лицето му. В полумрака то ми се струваше тъмно, почти черно. Той спеше спокойно, само веднъж каза бързо: „Внимателно, Лари… Адски боли“. И след минута: „Изгони навън Артур. Той не е свикнал да гледа това.“

Той никога вече няма да отлети за дълго. Ще се завръща остарял и някой ден ще се върне съвсем стар, но никога няма да го чакам с години. Моят мъж е човек, който управлява времето.