Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Частни предположения (1)

1
Поетът Александър Кудряшов

Валя Петров дойде при мен лично да ми съобщи за това. Свали баретата от главата си, приглади косата си и каза:

— Край, Саня, всичко е решено.

Седна в ниското кресло до масата и протегна дългите си крака. Погледна ме и се усмихна. Аз попитах:

— Кога?

— След десет дни. — Той въртеше между пръстите си баретата, сгъваше я и я изглаждаше. — Все пак назначиха мен. Почти бях загубил надежда.

— Защо — казах аз. — Ти си опитен космонавт.

— Това няма значение.

Извадих от хладилника мед и лимонов сок. Смесихме ги и пихме.

— Стартираме от „Цифей“ — обяви той.

— Къде е това?

— Извънземна станция. Спътник е на Луната.

— Виж ти. Мислех, че Цифей е съзвездие.

— Съзвездието е Цефей — поясни той. — А „цифей“ на китайски означава „старт“. Всъщност това е стартова площадка за фотонни кораби.

Той остави чашата на масата, сложи си такето, стана и протегна ръка.

— Добре — каза той. — Тръгвам.

— А Ружена? Тя знае ли вече?

— Не. Още не знае. Не съм й казал.

Отново седна в креслото. Мълчахме.

— Задълго ли? — попитах аз.

— Не, не много — отвърна той. — Всъщност ние правехме сметка да се върнем след двеста години. Или след двеста и петдесет. Ваши, земни, разбира се. Много високи скорости, почти кръгло „це“^[1]. Добре… Трябва да тръгвам. — Но той не стана.

— Да пийнем вино — предложих аз.

— Хайде.

Чукнахме се и изпихме по чаша златисто „Ява“.

— Знаеш ли — каза той. — Дори не ми се вярва. Ами преди нас стартира Горбовски, а преди него Биков. Аз съм третият. Готвят се още две експедиции. И сигурно ще има още няколко. За нас това са подробности. Експедицията е за десет години, най-много за петнайсет.

— Да, да, разбира се — промърморих аз. — Айнщайновото съкращаване на времето и всичко останало…

Той стана.

— Тръгвам. Ще ме изпратиш ли?

Кимнах. Той оправи такето си и се насочи към вратата. Там се спря.

— Благодаря ти, Саня — каза той.

Не отговорих. Просто не можех да кажа нито дума.

* * *

С Петров на „Муромец“ заминаваха още пет човека. Трима познавах: Лари Ларсен, Сергей Завялов и Сабуро Микими. Ларсен беше мой приятел, макар и не толкова близък като Валя. Изпращачите бяха десетина. Когато до старта оставаше около час, всички седнахме в каюткомпанията на „Цифей“. На „Цифей“ нямаше земно притегляне и ние обухме обувки с магнитни подметки. Ружена и Валя се държаха за ръце. Ружена се бе променила доста. Беше отслабнала, очите й бяха станали още по-големи и тя непрекъснато хапеше долната си устна. Беше изключително красива, дори не съм си представял, че една жена може да бъде толкова красива. Валя държеше ръката й и се усмихваше. Стори ми се, че той мислено вече се носеше със страшна скорост сред далечните звезди. Двамата с Ружена мълчаха. Само веднъж тя каза нещо тихичко и той я погали по ръката.

Останалите също мълчаха. Една млада девойка в оранжеви дрехи изпращаше космонавт, когото не познавах, и от време на време хлипаше. Той се изчервяваше и я потупваше по рамото. Изпитвах удивление и недоверие. Неведнъж съм имал възможността да изпращам хора в Пространството. Останалите сигурно също. Но сега всичко бе по-различно. С тези шестимата се прощавахме завинаги. Помислих си, че ще се върнат, когато никой от нас няма да е вече жив — нито аз, нито Ружена, нито момичето в оранжево. Ще ги посрещнат нашите потомци. Може би дори техните собствени потомци. След едно столетие Валя Петров ще се запознае с момиче с фамилия Петрова. „Всъщност познавах един Петров — ще каже Валя. — Той беше началник на Третата звездна експедиция. От деца бяхме приятели. Вие да не сте негова внучка?“ — „Да — ще рече момичето. — Само че не внучка, а пра- пра- пра- пра…“

— Не тъгувай — каза Валя високо.

— Не тъгувам — отвърна Ружена.

— Това е много важно.

— Разбирам.

— Не — каза Петров, — не разбираш, Руженка! Ти изобщо нищо не разбираш. Ето, и Александър не разбира. Седи и си мисли: „Защо им е нужно това?“ Нали, Саня?

Той се смееше. Но не отгатна за какво мислех. Познавах го от дете и много го обичах. Но той беше много различен от мен. Винаги ми се е струвало, че ми се подиграва. Той беше от друга порода хора. Падаше си малко хвалипръцко и позьор. И бе необикновено смел. Малцина се решаваха на шегите, които си позволяваше той, а онези, които се решаваха, или отстъпваха, или загиваха. Но той винаги успяваше. С усмивка се разхождаше над пропастите. Сигурно много се харесваше такъв — весел, небрежен и неуязвим. Другите също го обичаха. И Ружена го обичаше. Той и в двайсет и четвърти век щеше да влезе така — весело усмихвайки се и потупвайки износената си обувка с пръчица, отрязана Бог знае на коя планета.

В каюткомпанията влезе беловлас загорял юноша и каза:

— Време е.

Ние станахме. Девойката в оранжево изхлипа високо. Погледнах към Ружена и Петров. Те се прегърнаха и той зарови нос в косите й.

— Край — каза той. — Прощавай, писанке.

Ружена мълчеше.

— Не тъгувай — добави Валя.

Тя се отдели от него и се опита да си оправи прическата. Косата й не се подчиняваше.

— Върви — помоли тя. — Върви. Не мога повече. Моля те, върви. — Имаше нисък, необичайно равен глас. — Сбогом!

Той я целуна и без да я изпуска от поглед, заотстъпва към изхода. Вървеше, тропайки по пода с магнитните подметки, и не преставаше да я гледа, сякаш се страхуваше да не го застреля в гръб. Лицето му беше бяло, устните му бяха бели, но той се усмихваше. При люка го закриха едрият Лари Ларсен, непознатият космонавт, когото изпращаше момичето в оранжево, още един непознат и накрая Серьожа Завялов.

— Довиждане, Руженка! — извика Петров.

Едва след това си спомних, че каза „довиждане“, и си помислих, че е сбъркал.

Когато те излязоха и люкът хлопна, беловласият юноша натисна някакви копчета в стената. Оказа се, че сферичният таван на каюткомпанията служи и за нещо като стереоекран. Видяхме „Муромец“. Това беше първокласен кораб с правопоточен фотонен анихилационен двигател. Той улавяше и изгаряше в реактора си космическа газ и прах и още някои неща, каквито имаше в Пространството, и можеше да измине неограничени разстояния. Скоростта му също беше неограничена, разбира се, в рамките на светлинната бариера. Беше с огромни размери, около половин километър дълъг. Но на нас ни се струваше като сребърна играчка, увиснала в центъра на екрана, на фона на безбройните звезди.

Гледахме го като омагьосани. После някой се изсекна силно, май беше девойката в оранжево. Екранът се освети. Светлината беше много ярка, като мълния, бяла и лилава. Ослепи ме. А когато разноцветните петна пред очите ми се разсеяха, на екрана бяха останали само звездите.

— Стартираха! — извика беловласият юноша. Според мен той завиждаше.

— Отлетя… — прошепна Ружена.

Приближи се до мен, крачейки тромаво с подкованите обувки, и положи ръка на ръкава ми. Пръстите й трепереха.

— Много ми е тъжно, Саня. Страхувам се.

— Ако ми позволиш, ще бъда до теб — уверих я аз.

Но тя не позволи. Върнахме се в Новосибирск и се разделихме. Аз се заех с поемата. Искаше ми се да напиша голяма поема за хората, които летят сред звездите, и за жената, която остава на прекрасната зелена Земя. Как стои пред отлитащия приятел и казва с нисък, равен глас: „Върви. Не мога повече. Моля те, върви.“ А той се усмихва с побелели устни.

През една ранна утрин половин година след това Ружена ми се обади. Беше бледа и с огромни очи, както тогава на „Цифей“. Но си помислих, че вината е във виолетовия оттенък на видеоекрана.

— Саня — каза Ружена. — Чакам те на летището, стратоплан ЛТ-347. Идвай незабавно.

Нищо не разбрах и попитах какво се е случило. Но тя повтори: „Чакам те“ и затвори.

На най-близкия площад взех хеликоптер и полетях към летището. Утрото бе ясно и прохладно. Това малко ме поуспокои. На аерогарата ме отведоха до голям пътнически стратоплан, готов за полет. Щом се качих, машината излетя. Ударих се в някаква рама. После видях Ружена и седнах до нея. Тя действително беше бледа и хапеше долната си устна.

— Накъде летим? — осведомих се аз.

— Към Северния ракетодрум — отвърна тя. Дълго мълча, но изведнъж каза: — Валентин се е върнал.

— Какво?

Какво бих могъл да кажа? Полетът трая два часа и за два часа не казахме нито дума. Затова пък другите пътници не млъкваха. Всички бяха много възбудени и настроени недоверчиво. Никой не разбираше защо „Муромец“ се е върнал. Разбрах, че снощи се е получила радиограма от Петров: началникът на Трета звездна експедиция съобщаваше, че на „Муромец“ излезли от строя някакви прибори и той е принуден да кацне на Земята, а не на външна станция.

— Петров просто се е изплашил — каза възрастен дебел мъж, който седеше зад нас. — Нищо чудно. Това се случва в Пространството.

Гледах Ружена и забелязах как брадичката й трепна. Но тя не се обърна. Не си струваше. Петров не можеше да се уплаши.

— Така беше с Конго — потвърди някой.

— А паралелният прием? — попита един млад космонавт с белези по лицето и злобни очи.

И всички започнаха да разсъждават за паралелния прием. Оказва се, че и преди и след радиограмата на Петров от „Муромец“ неизвестно защо продължили да идват сигнали, отправени още през първата седмица от полета. Те били много изкривени, но във всеки от тях личало рутинното „ВН“ — „всичко е наред“. Спорът беше в апогея си, когато стратопланът започна да се снижава.

Бяхме закъснели. „Муромец“ вече бе кацнал и ние направихме два кръга над него. Разгледах го добре. Това вече не бе играчка за елха. Насред тундрата под синьото небе стоеше наклонено грамадно съоръжение, разядено от неизвестни сили и покрито със странни вадички. От него се издигаше розова пара.

— Това от страх ли е? — обади се космонавтът с белязаното лице.

Стратопланът се приземи на десет километра от „Муромец“. По-близо не беше възможно — корабът бе заразил местността при кацането си. Излязохме. Горната част на кораба висеше като черна сянка над хоризонта. От земята се вдигаше влажна пара, времето се влачеше адски бавно. Кацнаха още няколко стратоплана. Ние чакахме. Накрая се чу тракане, хеликоптер прелетя ниско над главите ни и кацна на стотина крачки от нас.

После се случи чудо.

От вертолета излязоха трима и бавно тръгнаха към нас. Най-отпред вървеше висок слаб човек с вехт комбинезон. Вървеше и потупваше крака си с пръчка с изумруден цвят. Следваше го нисък мъж с пухкава рижа брада и още един сух и прегърбен. Ние мълчахме. Все още не вярвахме. Тримата се приближиха и тогава Ружена изкрещя:

— Валя!

Човекът с износения комбинезон спря, захвърли пръчката и почти тичешком се устреми към нас. Лицето му бе странно — без устни. Или бе толкова червено, че устните не личаха, или пък бяха прекалено бледи. Но веднага познах Петров. Впрочем, кой освен Петров можеше да долети с „Муромец“? Но този Петров беше доста остарял и без лява ръка — празният ръкав бе пъхнат под колана на комбинезона. И все пак това беше Петров!

Ружена се затича насреща му. Те се прегърнаха. Човекът с рижата брада и прегърбеният също спряха. Това бяха Лари Ларсен и онзи непознат пилот, когото девойката в оранжево изпращаше преди половин година.

Ние ги наобиколихме мълчаливо. Не сваляхме очи от тях. Петров каза тържествено:

— Здравейте, другари! Прощавайте, но мнозина от вас вероятно съм забравил. За последен път се видяхме преди седемнайсет години…

Никой от нас не продума.

— Кой е началникът на ракетодрума? — попита Петров.

— Аз — каза началникът на Северния ракетодрум.

— Загубихме нашите автотоварачи — каза Петров. — Моля ви, разтоварете кораба. Докарали сме много интересни неща.

Началникът на Северния ракетодрум го гледаше с ужас и възхита.

— Само не пипайте шести отсек, става ли? Там има две мумии. Сергей Завялов и Сабуро Микими… Докарахме ги, за да ги погребем на Земята. Возим ги вече пет години. Нали, Лари?

— Да — каза Лари Ларсен. — Сергей Завялов го пазим пет години, а Микими — от четири. Порта остана там. — Лари се усмихна, брадата му се затресе и той заплака.

Петров се обърна към Ружена.

— Да вървим, Руженка. Хайде. Ние се върнахме и докарахме на Земята като подарък далечни светове. Виждаш ли, върнах се…

Тя го погледна така, както никога никоя жена не ме е гледала и няма да ме погледне.

— Да… — каза тя. — Ти се върна…

Тя затвори очи и поклати глава. Те тръгнаха през тълпата прегърнати и ние се отдръпнахме, за да им направим път.

На „Цифей“ тя се прощаваше с него завинаги. А се срещнаха след половин година. Той бе заминал за двеста години. А се бе върнал след седемнайсет. Беше успял да го направи. Той винаги във всичко успяваше. Но как?

Не зная как да обясня това и може ли да бъде обяснено. Аз съм само един поет. Не съм физик.