Дей Леклеър
Рог на изобилието (8)

Девета глава

След като затвориха магазина в сряда вечерта, Джордан застана в средата, загледана в останките на това, което някога бе магазин „Корнкоп“. Никога през петдесетгодишното си съществувание не е бил в такова състояние. Ядосваше се преди всичко на себе си. Бе оставила личните й проблеми да заемат по-важно място в мислите й, отколкото семейния бизнес, който провали.

Магазинът винаги бе свързан както с нейното минало, така и с бъдещето й. По начина, по който изглеждаше в този момент, той не би могъл да й предложи каквото и да е бъдеще. Погледът й се плъзна по изпочупените щандове, търкалящите се по пода измачкани плодове и зеленчуци, разхвърляните навсякъде кошници за пазаруване.

Това разрушение представляваше в момента името Робъртс. Ако само за малко бе забравила Райнър и бе помислила за магазина, това със сигурност нямаше да се случи. Но тя бе позволила страстта и копнежът да замъглят ума й, да я накарат да забрави всичко останало…

Погледна към Анди, Лерой и Мишел. Бяха така изморени, че едва се държаха на краката си. Това само засили чувството й на вина.

— В хладилника на стаята за хранене има газирана вода. Вземете си, ако искате — предложи тя.

Те си размениха обезсърчени погледи, кимнаха и без никакво желание се затътриха към задната част на магазина. На всяка цена трябваше да измисли нещо, и то колкото по-бързо, толкова по-добре. Иначе утре сутринта щеше да посрещне деня с трима служители по-малко. И това беше само след днешната лудница. А как щяха да издържат още три дни поред?

Събра всичките си сили и влезе в стаята за хранене. Огледа изтощените си от войната с клиентите служители. Тримата седяха отпуснати на столове около масата и пиеха на малки глътки газирана вода. Уолкър дремеше в един ъгъл, а чичо й Клит се бе облегнал на стената с угрижен вид. Джордан си пое дъх и каза:

— Е, добре, имам за вас и добри, и лоши новини. — В този момент влезе Райнър и застана до вратата. Тя се постара да не обръща внимание на присъствието му и продължи: — Започвам с лошата. А тя е, че обявените в рекламата цени са валидни до събота. Можем да очакваме още три подобни дни. А добрата е, че всички вие ще получите допълнително възнаграждение за работата си през това време.

— Хубаво е, че ни го предлагате — започна Мишел, след като размени многозначителни погледи с двамата си колеги, — обаче ние се отказваме. Заедно ще сърбаме това, което сме надробили.

— Благодаря ви за разбирането — просълзи се тя и погледна немръдналия от влизането си до този момент Райнър. — А сега по-добре си отивайте да почивате. Утре ни чака работа.

Когато останаха сами, чичо Клит започна да се вайка, че всичко е по негова вина. Джордан пък поемаше неблагополучието върху себе си. Сега трябваше да внимава чичо й да не получи повторен удар от днешното безпокойство. Това щеше да прелее чашата. Като го видя толкова смазан, Джордан реши малко да го поободри.

— А за нас също има добра новина. Андреа ми каза, че утре ще ни продаде рекламираните стоки на костуеми цени. Това ще ни помогне, макар и съвсем малко. Ще ни се наложи да позатегнем коланите.

— Но аз нося тиранти! — обърна се към нея чичо й Клит с объркан вид. Джордан изруга наум.

— Защо вие двамата с Уолкър не отидете да изиграете партия шах, докато ние с Райнър приберем и затворим магазина?

Двамата възрастни мъже едва бяха изчезнали, когато пред нея застана Райнър. Погледна я и предложи:

— Хайде да обсъдим някои неща. Това, че служителите са ви верни и лоялни, е чудесно. Но защо оправдаваш чичо си? За тази бъркотия е виновен само той. И тъй като магазинът е негов, защо той да не поеме отговорността за случилото се?

— Чичо Клит е допуснал грешка при пресмятането — настоя тя. — А и мислиш ли, че бих се почувствала по-добре, ако го натоваря с цялата вина? Важното е, че не само успях да задържа служителите ни, но разбрах как да превърна загубите от тази ужасна бъркотия в предимства. Ако това не ти харесва, можеш да напуснеш веднага.

— Тук вече сбърка, скъпа. Не забравяй, че платих петстотин долара, за да уча занаята. А сега, вместо да говорим глупости, по-добре да се захванем за работата. От това как изглежда магазинът мога да направя извод, че няма да свършим скоро.

— Райнър, аз… — думите заседнаха в гърлото й и тя преглътна с мъка. — Благодаря ти, че ми предложи помощта си. Никога няма да забравя добрината ти.

Работата се оказа дори повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Свършиха към два след полунощ. Джордан едва се довлече до леглото си. Имаше усещането, че цялата представлява един огромен кървящ нерв. Не знаеше как ще оцелее през оставащите дни до края на седмицата, за които бяха обявили намалението. Те щяха да й отнемат и последната частичка издръжливост и решителност, които притежаваше. Но все някак щеше да оцелее. Не само тя, но и „Корнкоп“!

 

 

През следващите два дни Джордан разбра значението на думата ад. Изглеждащите безкрайни часове отминаваха невероятно бавно, изпълнени с упорит труд до изнемогване. Обаче не и в сълзи. Едва ли бе разменила няколко думи с Райнър. Знаеше, че той се тревожи за нея.

Знаеше също така, че очаква тя да се превие, да се предаде, да се откаже от магазина. И в края на краищата да го продаде на Торсенови. Това тя нямаше в никакъв случай да направи.

В петък вечерта тя заключи вратата и си помисли, че остава само един ден от разпродажбата. Надяваше се да може да изтърпи още двадесет и четири часа.

Взе едно полуразкъсано кашонче с няколко репички и ръцете й не го издържаха. Това, че го изпусна не беше най-лошото. По-страшно бе, че нямаше сила да се наведе и го вдигне. В това време се появи Райнър, който внимателно я отмести от пътя си. Не свали ръце от раменете й, а доволно констатира.

— Ще паднеш дори от една целувка! Слушай — продължи той след миг. — Защо не оставиш чичо си да носи последствията. Та това е негова грешка и той трябва да понесе последствията. Не е лошо да разбере какво ти причинява.

— Нищо! — с раздразнение отвърна тя. — Защо пак се връщаме на това? Аз бях длъжна да проверя рекламите, преди да ги пуснем във вестниците. Ако бях изпълнила добросъвестно задълженията си, всичко това просто нямаше да се случи.

— Ти не можеш да продължаваш да се товариш с цялата работа. И да нямаш свой личен живот.

— Хей, не говори така. Само защото нямам време за едно търкаляне с теб в тревата не означава, че нямам личен живот. Той е именно тук и даже много ме удовлетворява.

— Виждам колко те удовлетворява. Толкова, че моята Валкирия започна да се топи пред очите ми — протегна се той и помилва с длан лицето й. — Очите ти са хлътнали, заобиколени с дълбоки сенки, без блясък. В тях няма нито бури и вулкани, нито жар и упорство. Виж на какво си заприличала. Не гледай само „Корнкоп“, помисли какво друго, освен него, може да изпълва живота ти.

— Да не би да искаш да ми препоръчаш да намеря място в него и за теб? — попита тя и въпреки усилието, гласът й прозвуча вяло. — Изобщо не се надявай! Защото ти си този, който ме вкара в цялата бъркотия. Бях толкова погълната от мислите за теб, че забравих работата си, забравих „Корнкоп“…

— Ти не си вярваш на това, което говориш? — попита той и в гласа му прозвучаха заплашителни нотки.

— Разбира се, че точно това имам предвид. Не мога да си позволя в живота ми да има място и за магазина, и за емоционална връзка с някой като теб. Това означава, че трябва да се разделя с едно от двете.

— Тогава избирай сега — присви той очите си, които започнаха да мятат зелени светкавици.

— Ти знаеш прекрасно кое съм избрала — вдигна тя предизвикателно глава. — Утре можеш и да не идваш.

— Добре — съгласи се след известно премисляне. — Но ти давам време само до понеделник. Тогава цялата тази бъркотия трябва да намери своето разрешение.

Без физическата и емоционалната помощ на Райнър съботният ден се оказа безкрайно тежък. Едва не рухна преди последният посетител да напусне магазина. Побърза да заключи. Извади малката сума пари от касата и тръгна бавно към къщи. Сети се, че парите трябва да се занесат в банката. Знаеше, че не бива да ги държи вкъщи.

Нямаше обаче сила за нищо. В момента, в който видя леглото, рухна върху него и заспа. Събуди се към един следобед в неделя. Набързо се облече, отиде до банката да внесе парите и се върна. Смени дрехите си с работни и се зае да почисти и подреди магазина. Скоро всичко блестеше от чистота и ред.

След това седна и започна да мисли. Едва ли нейните най-близки хора — дядо й, майка й и баща й, биха искали да жертва абсолютно всичко заради бизнеса. Защото колкото и да олицетворяваше семейните традиции, „Корнкоп“ в крайна сметка бе само бизнес. А тя го постави пред всичко друго в живота си — дори пред собственото си щастие.

И пред Райнър.

Но вече — край. Нямаше да си затваря нито миг повече очите пред истината. Искаше от живота повече от един магазин — любов, семейство… Райнър. Спомни си думите му да се огледа и да види какво още би имало място в живота й.

Усети как от раменете й се смъква огромен товар. Толкова дълго бе носила товара на задълженията, че не бе знаела какво означава да се освободи от него. Ако изгуби магазина, животът нямаше да свърши. Щеше да намери с какво да го запълни. За първи път от много дни се засмя от сърце.

Усети, че е гладна като вълк. Като отиде в кухнята да си направи омлет, намери бележка от чичо си:

„Трябва да свърша една работа. Не се тревожи за магазина, ще се погрижа за всичко. Утре, преди да излезеш, ме събуди. Обичам те, момиче.“

На следващата сутрин тя надзърна в спалнята, ала старецът още спеше. Изглеждаше толкова изтощен, че й стана жал да го събуди. Реши първо да отиде до тържището на Ник Константин и после да изпълни заръката му.

Райнър бе казал, че й дава краен срок до днес. Дали щеше да го види на тържището? Само при мисълта за него по тялото й се разля топла вълна и тя натисна малко повече педала на газта.

Скоро стигна и с подобрено настроение влезе в халето. Вътре цареше обичайната бъркотия. Когато се появи, изведнъж всички гласове секнаха. Възцари се гробна тишина. Тя не обърна особено внимание и махна на Марко. Той обаче обърна гръб и се направи, че не я вижда. Същото стори и неговият колега Мел.

Запъти се към склада, за да потърси Тери. Видя го разгорещено да спори за нещо с Марко. Той я видя и се оттегли по стълбите. Тери обаче се обърна и дойде при Джордан.

— Какво правиш тук? Мислехме, че си у дома.

— Какво ще правя вкъщи? Днес е понеделник и трябва да заредя магазина. Спомняш ли си ден през всичките тези години, когато съм пропуснала да направя това?

— Не — отговори той и погледна встрани, сякаш отбягваше да я погледне в очите. — Но това беше преди… Ти знаеш.

Преди да успее да реагира, чу някой да я вика от втория етаж. Беше Андреа, която я канеше при себе си.

— Е, госпожица шефката ще ти каже за какво точно става дума — зарадвано продума Тери.

Джордан сериозно се разтревожи. Какво, по дяволите, ставаше тук? Да не би да са научили, че Андреа им е продала рекламираните стоки на по-ниски цени? Тя погледна нагоре и видя, че приятелката й я чака с необичайно намръщено лице.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита Джордан още с влизането си в малката канцелария.

— Първо седни — показа й един стол русото момиче.

— Не искам да сядам. Искам да разбера какво става.

— Кога за последен път си виждала чичо си?

— Да не би да му се е случило нещо? — разтревожи се не на шега Джордан.

— Доколкото ми е известно, физическото му състояние е добро. Не това обаче бих казала за умственото. Твоето присъствие днес тук потвърждава най-лошите ми опасения. Той трябва да бъде държан заключен, а ключът да бъде глътнат от гърмяща змия.

— Ще ми кажеш ли най-после за какво става дума? — тропна с крак Джордан.

— Преди всичко трябва да знаеш, че проверих и е чиста истина — чичо ти е продал магазина на Торсенови!

— Невъзможно! — засмя се с облекчение. — За нищо на света! И след милион години, и за милион… — изведнъж млъкна и като погледна втренчено Андреа, попита: — Ти сигурна ли си в това, което току-що ми каза?

— Проверих и е съвсем вярно.

— Значи Райнър постигна своето. А аз… Като последна глупачка мислех… Вярвах… Всъщност не съм имала никакво значение за него. През цялото време той е искал само магазина. И най-после се е възползвал от затрудненото ни положение, за да накара чичо…

— Чакай, чакай — спря я с жест Андреа. — Трябва да знаеш, че чичо ти отиде при Райнър, а не обратното. Райнър Торсен няма нищо общо с решението на чичо ти Клит.

В гърдите на Джордан се надигна гняв.

— Той знаеше за финансовите ни неблагополучия. Чичо Клит е имал нужда от съвсем малко насърчение. Затова Райнър Торсен ми каза, че до понеделник всичко ще се оправи. Каква глупачка съм била да не се сетя какво точно е имал предвид.

— Ти го обичаш, нали? — попита тихо и бавно Андреа. Джордан я погледна и не отговори. — Няма нужда ми отговаряш. Изразът на лицето ти е достатъчно красноречив. Разрешавам си да ти кажа нещо. Не съм почитателка на никой от семейство Торсен. Но не прави прибързани изводи. Преди да предприемеш каквото ида било, отиди и поговори с Райнър. Не бързай. Първо се успокой! — погали я Андреа по ръката.

Джордан поклати глава. Бе поразена от двуличието на своя викинг. Всъщност той никога не бе искал от нея нищо друго, освен магазина. Не можеше да го обвинява, че е крил това — бе й го казал в самото начало.

— Права си — отговори тя с изведнъж завладялата я отново решителност. — Трябва да видя лицето му, да го погледна в очите и да науча истината за неговата постъпка.

Намери Райнър след три часа. Отпращаха я от един в друг магазин от веригата на Торсен. Току-що бил тук, отишъл до южния клон, отбил се до банката… Дали новото име на „Корнкоп“ ще бъде „Торсен — Север“ — мина през ума й по едно време, ала скоро забрави мисълта си.

Най-после въздъхна с облекчение, когато Брита й каза:

— Да, тук е, в канцеларията. Ще ти покажа къде е.

Докато вървяха, младата жена я погледна внимателно и след известно колебание помоли със съвсем тих глас:

— Макар да знам, че не е моя работа, много те моля, не бъди… груба с него. Той те чакаше да дойдеш отдавна…

Джордан посрещна думите й с ледено спокойствие. Нищо не можеше да пробие черупката, в която бе скрила чувствата си. Даже гневът й бе загаснал и стягаше като ледена топка сърцето й.

Най-после стигна до дълъг коридор, в началото на който имаше приветлива секретарка. Като видя посетителката, тя се усмихна и любезно попита:

— Какво обичате, моля?

— Търся господин Райнър Торсен — отговори съвсем тихо Джордан.

— Как се казвате?

— Робъртс. Джордан Робъртс.

— Господин Торсен ви очаква, госпожице Робъртс. Кабинетът му е в края на коридора.

Джордан тръгна по дългия коридор. Сърцето й биеше до пръсване. Спря пред затворената врата и изтри изпотените си длани в джинсите. След това докосна златния си талисман, като се надяваше допирът до него да й донесе поне малко сила и увереност. После сви устни, пое дълбоко дъх и почука.

Вратата се отвори. На прага застана самият Райнър. Беше облечен в костюм и изглеждаше като исполин.

— Влез, Валкирия — покани я той гостоприемно. — Чаках те.

Преглътна с труд и едва се сдържа да не избяга. Вместо това гордо вдигна глава, прекрачи прага и влезе. Погледна го и започна да я обзема страшен гняв. Всичко в него — от скъпия костюм до студения поглед, дори обецата, предупреждаваха, че й предстои сблъсък с цялата решителност и мощ, които той притежаваше.

Сети се как я бе накарал да повярва, че не му е безразлична. И всичко е правил, само и само да получи това, което всъщност е искал — „Корнкоп“! Каква глупачка е била да мисли, че всичко би могло да свърши и другояче…

— Предполагам, че вече си научила за продажбата — наруши мълчанието Райнър.

— Да. Ти, лицемерен двуличник такъв… — Задъха се и не можа да продължи.

— Значи да приема, че това не те е зарадвало. Така ли?

— Можеше поне да ме включиш в окончателните разговори. А не да договаряш купуването на моя магазин зад гърба ми.

— Но ти знаеш, че собственик е чичо ти.

— Значи за теб нашите лични отношения нямаха никакво значение. — Гласът й секна и тя го погледна безпомощно.

— Хайде да оставим глупостите настрана. Нима не знаеш, че за мен само това има значение. — И като я сграбчи в обятията си, започна да я целува.

Джордан за кой ли път си даде сметка, че обича този мъж. И какво ли щеше да е, ако тази любов бе взаимна… За миг се отпусна в нежната топлина на допира му. Като в просъница го чу да казва:

— Искам те, Джордан. Искам те тук. И веднага!

— Не ти вярвам. Ти получи това, което искаше — „Корнкоп“. А сега ми дай това, което искам аз — дължиш ми едно обяснение — и отстъпи назад, за да го погледне в очите.

— Ако искаш да знаеш как точно стоят нещата, защо не говориш с чичо си? — попита я той и в очите му се появи странна загриженост.

— За какво? Нима всичко не е повече от ясно? Ухажваше ме, за да мълча, и когато намери подходящ момент, нанесе удара си.

— Почакай, почакай. Нима не ме познаваш достатъчно, за да разбереш, че не бих могъл да те ухажвам само заради магазина? Ако наистина мислиш така за мен, по-добре да поговориш с чичо си и тогава да се срещнем пак.

Разбра, че разговорът им е приключил. Сълзи започнаха да пълнят очите й и за да не ги забележи той, Джордан рязко се обърна и без да продума дума, излезе. Преди да се втурне по коридора, спря и избърса с длан търкалящите се по лицето й сълзи. Само това липсваше, някой да види как излиза плачеща от кабинета на Великия Райнър Торсен.

Не бе успяла да направи дори няколко крачки, когато долови шум от отваряща се врата. В следващия миг една силна ръка я сграбчи. Обърна се и с огромна изненада видя Тор, който почти насила я вмъкна в кабинета си. След като затвори вратата след себе си, извади носна кърпа и й я подаде.

— Престани да вършиш глупости. Предполагам, че си се опитала да обясниш на Райнър неща, които той не е приел. Изобщо не мога да разбера защо и двамата не си признаете, че сте влюбени до уши един в друг. Не смей да отричаш, това е безспорен факт.

— Не искам да обсъждам нито личния си живот, нито чичо Клит или магазина.

— Защо не си дадеш сметка, че чичо ти не е никакъв бизнесмен и изобщо не трябва да се занимава с търговия? Що се отнася до теб, „Корнкоп“ не може и не трябва да замества любовта или семейството ти за цял живот.

Отпусна се на един стол и започна напрегнато да мисли. Борбеността постепенно я напусна, заместена от реалностите на истинския живот. Разумът й подсказа, че трябва да отстъпи.

— Прав си — съгласи се въпреки нежеланието.

— Тогава не жертвай живота си заради магазина. Не си заслужава. Още повече, че не Райнър е виновен за развитието на нещата с продажбата на „Корнкоп“. Поговори с чичо си. И не забравяй, че не си заслужава да загубиш и магазина, и Райнър. А сега ще те изпратя.

По пътя за вкъщи премисли няколко пъти разговора си както с Райнър, така и с брат му. Продажбата на магазина бе установен факт. Но защо чичо й е постъпил така можеше да научи само от самия него.

Мина край магазина, който бе тъмен и затворен. На вратата му вече висеше табелка, която обявяваше, че ще бъде отворен следващата седмица. Торсенови работеха наистина ефикасно и експедитивно.

Паркира пред къщата и влезе. Още от прага извика:

— Чичо Клит, къде си?

— Тук, вътре — чу се веднага отговорът на възрастния човек.

Втурна се към хола, който за нейна изненада тънеше в тъмнина. Запали осветлението и видя чичо си, който седеше на любимия стол и гледаше с празен поглед.

— Нали разбра вече, че продадох магазина — уведоми я той вместо поздрав.

— Да, зная. Но много те моля, кажи ми защо го продаде?

— Трябва да ми повярваш — просто нямах друг избор. — Той въздъхна съкрушено. — Постъпвах с теб като голям егоист. Зная, че не ставам за бизнесмен. И въпреки това запазих магазина, грижата за който поглъщаше изцяло живота ти. Сигурно нямаше да го разбера, ако не се беше появил Райнър. Той ми отвори очите за живота, който наистина ти принадлежи и който трябва да изживееш. А не да се погребваш в работата.

Като че ли канара падна от раменете й. Ето защо чичо й бе взел решение да продаде „Корнкоп“! Значи Райнър не бе я ухажвал с единствената цел да получи това, което иска.

— Освен това нямах желание да го запазвам, след като научих, че ти и Райнър ще се жените — изплю накрая камъчето. — Макар да няма нищо официално обявено, разреши на стария човек да има очи, които виждат някои неща.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще се женим с Райнър? — Не можеше да се преструва, че не е чула думите му или че те не са я заинтересували.

— Знаеш ли, бащата на Райнър — Аларик, както и аз сме хора, които ценят традициите. Сигурен съм, че и синовете са възпитани в този дух. А така възпитаните хора не се… търкалят в тревата, без да имат сериозни и честни намерения…

По-късно тя тръгна към магазина, за да се сбогува с него. Влезе и започна да го оглежда. Какви ли изменения щяха да направят новите собственици? Бе сигурна, че няма да пипнат детския ъгъл. Райнър се бе убедил в ползата от него.

А виж, стената със семейните снимки… Приближи се до живата памет и история на тяхната фамилия. Винаги бе мечтала, когато наследи магазина, да сложи и своята снимка сред другите. Сега я заболя, защото разбра, че мечтата й никога няма да се сбъдне.

Обаче още по-жестока бе болката от мисълта, че е изгубила Райнър. И то завинаги. Не му бе повярвала, когато й каза, че не е насилил чичо й да му продаде магазина. А за нейния горд викинг доверието бе жизненоважна част от традициите. Сълзите отново започнаха да напират в очите й.

Изведнъж в нея се събуди решителността на дядо й, който бе успял да се пребори с живота и създаде магазина за поколенията. Макар да бе продаден, тя нямаше право да хленчи. Трябваше да се бори за това, което искаше, което й бе скъпо.

Може би трябваше да опита една наистина последна възможност. За по-малко от половин час стигна до сградата, в която се намираше кабинетът на Райнър. Паркира и се затича по коридора. Не спря при секретарката, а продължи до вратата, зад която се надяваше да го намери. Почука и с нетърпение зачака.

— Райнър не е тук — каза й появилият се зад нея Тор.

— Къде е? — Пое дълбоко дъх.

— А защо трябва да ти казвам?

— Даже да не ми кажеш къде е, не можеш да ме спреш! Ако се наложи, ще мина през теб, ще преобърна всичките ви магазини, но ще го намеря! И няма да мълча. Ще му кажа всичко, което ми се е насъбрало!

— Аха, значи Валкирия най-после се е събудила. Да не би да си дошла да отведеш воина във Валхала?

— Ако се наложи готова съм да го отвлека на Тамбукту. Сега се отмести от пътя ми.

— Той е долу — отстъпи той от пътя й. — Обаче искам да те предупредя, че е много, много ядосан.

Ядосан, та това беше повече от чудесно и означаваше, че не е безразличен, че все още е запазил някакво чувство към нея. Ядът му можеше да бъде обуздан. Може би.

Видя го веднага, щом влезе в магазина. Заедно с останалите работници пренасяше чували с картофи. Настигна го при щанда с доматите. Обърна се и я погледна с престорено безразличие.

— Какво искаш?

— Дойдох да ти кажа, че аз сгреших, правият се оказа ти. Извинявай.

— Значи повече не съм големият лош човек. Подхвърляш ми едно извинение, и толкова.

— Не е съвсем така. Ала може да бъде една солидна основа, върху която да започнем да градим отношенията си.

— Не си въобразявай врели-некипели.

— Няма да се отървеш лесно от мен — погледна го тя с немигащи очи, въпреки че сърцето й се сви от съмнение. — Ако не разбираш, ще ти кажа, че се върнах, защото разбрах колко много се нуждаем един от друг. По дяволите, Райнър, та аз те обичам! А сега ми отговори дали ти ме обичаш!

В очите му проблесна гняв и той я сграбчи за кръста.

— Дали те обичам? Та ти не се интересуваш от любов, а само от онзи проклет магазин.

Тя повдигна ръце и пред ужасените купувачи го прегърна. Почти увисна на шията му.

— И въпреки това, не ми отговори на въпроса обичаш ли ме — попита го колкото може по-силно, за да ги чуят всички.

— Откъде мога да зная, че не ме искаш само защото притежавам скъпоценния ти магазин? — отвърна той със собствените й думи. — Откъде да съм сигурен, че не ме ухажваш заради „Корнкоп“?

— Можем да разрешим спора си по начина, по който го сторихме още при първата си среща — предложи тя и извади фалшивата монета. — Макар че няма нужда. На която и страна да падне, ще е едно и също. Обичам теб, а не „Корнкоп“.

Райнър дълго се взира в очите й. После я притисна силно към себе си. Монетата със звън се търколи на пода.

— Обичам те, Джордан Робъртс! — обяви той на всеослушание с висок и ясен глас. — Ти си моят живот и моята любов. Искам да бъдеш до мен до края на дните ми. — После прошепна съвсем тихо на ухото й: — Е, как е, доволна ли си?

Тя се засмя и го погали по лицето. Пръстите й се спряха на златната обеца.

— Нали ми бе казал, че винаги вземаш това, което искаш? Надявах се, че ме искаш достатъчно силно, за да не се откажеш от мен. А сега, след като всички видяха как се целуваме, няма ли да помислиш за репутацията ми?

— Няма как, ще трябва да се ожениш за мен, моя Валкирия — зарови той пръсти в тъмните й коси и я целуна дълго и жадно.