Дей Леклеър
Рог на изобилието (4)

Четвърта глава

— Сдружаване с врага! Така наричам тези неща!

— Чичо Клит — въздъхна Джордан, — не се сдружавам с врага. Аз…

Възрастният мъж поклати глава.

— Това е печален, много печален ден за мен. Ден, в който единствената ми роднина и скъпа племенница, напусна семейството и премина във вражеския лагер…

— Да, много печален ден… — каза Уолкър, изразявайки безценното си мнение.

Джордан и Клит се обърнаха едновременно и се втренчиха свирепо в него. Той се изчерви, смотолеви нещо за извинение и тръгна към щанда с цветно зеле.

Клит Робъртс стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Дядо ти Джо вероятно се преобръща в гроба.

Джордан се намуси и хвърли поглед на часовника си. Остана изненадана, че вече наближава девет. Ако не свършеха скоро с този разговор и не се заемеха със сутрешните задължения навреме, тя щеше да закъснее.

— Чичо Клит, искаш ли да продадеш „Корнкоп“ или не? — въздъхна тя с досада.

— Що за въпрос? — изпъчи се той.

— И все пак, искаш ли?

— Разбира се, че не! Какво те кара да мислиш, че бих могъл да продам магазина?

— Сигурен ли си? — продължи да опипва почвата тя. — Торсенови предлагат много пари — повече от достатъчно, за да се оттеглиш. Доста преди да започне зимата, би могъл да си в Аризона и да се наслаждаваш на слънцето.

Лицето му помръкна.

— Значи предпочиташ да продам магазина? Смятах, че го обичаш.

— Естествено, че го обичам. Ала сега става дума за теб.

Клит хвана ръцете й. Синьо-сивите му очи, които толкова приличаха на нейните, упорито бяха вторачени в пода.

— Скъпа, Робъртсови са „Корнкоп“! Въпреки трудностите през последните десетина години, почти половин век този бизнес беше нашата гордост и радост. Може би съм егоист, след като позволих на старческите ми мечти да те обвържат, вместо сега да си свободна.

— Чичо Клит, аз много обичам „Корнкоп“! — изрече Джордан с насълзени очи. — Обичам го почти колкото теб. Не желая да продаваш…

Внезапно млъкна. Не бе имала намерение разговорът да протече по този начин… Беше типично за чичо й да постави нейните интереси над неговите. Но не биваше да задържа магазина само заради някакви остарели разбирания за дълг и отговорност.

Сякаш прочел мислите й, той се усмихна окуражаващо.

— Ние сме заедно, Джордан, с теб сме един отбор. Разбира се, че няма да продавам магазина. Иначе какво ще стане с теб?

— Не бива да се тревожиш за мен. Мога да се оправям сама. Ще си намеря друга работа. — Погледна го неуверено. — Убеден ли си, че искаш да запазиш „Корнкоп“?

— Да — кимна той. — А ти?

— Смятам, че това е въпрос на живот и смърт.

— Тогава защо ще ходиш днес с Торсен?

— Защото той ме покани да разгледам владенията му — засмя се тя. После се поколеба, преди да продължи: — Време е да сложа маска и черен плащ…

— Ще го шпионираш ли? — Гъстите му вежди се повдигнаха в недоумение. След това устните му се разтеглиха в усмивка. — Джордан, идеята ти е брилянтна!

— Обожавам да ме хвалят. — Сведе поглед с престорена скромност. — Моля те, продължавай.

— С удоволствие! Ти си в състояние да установиш какво крои той, какви са намеренията му, като използваш чара и женската си хитрост. — Потри ръце. Очите му блестяха развълнувано и Джордан се разсмя от неговия ентусиазъм. — Искаш да станеш истинска Мата… — Той млъкна изведнъж и на лицето му се изписа ужасен израз.

— … Хари — помогна му Джордан с невинен глас.

Чичо Клит я погледна така, сякаш я виждаше за първи път. Размаха неодобрително пръст и каза:

— Само да си посмяла, ще те натупам! Всъщност на колко си години?

Тя се мъчеше да запази сериозното си изражение и да не избухне в смях.

— Миналата седмица навърших двадесет и четири, не помниш ли?

— Ако баща ти беше жив — поклати той глава, — щеше да те заключи и да хвърли ключа в някоя бездънна пропаст. Ти си твърде млада и красива. Не е за чудене, че този мъж се навърта наоколо.

— Но, чичо…

— Всъщност премислих. Торсен изглежда доста привлекателен. Той е едър, висок и… рус! Аз ще отида с него! Може да разведе и мен по магазините! От друга страна, е твърде вероятно изобщо да не иска „Корнкоп“, а… теб! И в двата случая не съм сигурен кое е по-малкото зло.

Ех, само да искаше мен, помисли Джордан с копнеж. Само помежду им да не стоеше магазина. Тя, Джордан, стоеше между магазина и стремежа на Райнър да го притежава. И бе почти сигурна, че желае не нея! Как би могла да се убеди дали е искрен в отношенията си към нея, че не й прави мили очи заради „Корнкоп“?

— Смятам, че се отклонихме от тезата, чичо Клит. Гарантирам, че той иска не мен, а магазина — заяви твърдо тя. — Просто смята, че като ме разведе из владенията на Торсенови, ние ще променим решението си и ще му поднесем на тепсия това, което иска.

Чичо й обаче не беше толкова сигурен.

— Райнър Торсен е симпатичен… — промълви той замислено.

— О, така ли? Не съм забелязала — излъга Джордан, без да й мигне окото. — Единствената ми грижа е как да отстраня от пътя ни този човек. Завинаги. И смятам, че не бива да пропускаме предоставилата ни се възможност. Защо да не отида с него? Един поглед във вражеския лагер би ни помогнал да победим — убеждаваше го тя, без сама да си вярва. Е, поне отклоняваше вниманието на възрастния човек от завладелите го опасения.

— Съмнявам се, но щом си решила… — Неочаквано я прегърна. — Само бъди предпазлива.

Джордан помисли неспокойно, че думите му звучат като предупреждение… Спомни си усещането от допира на пръста на Райнър по бузата си и цялата потрепери. Как щеше да защитава „Корнкоп“, след като не бе в състояние да опази самата себе си от неотразимия чар на този викинг?

— Хей, Джордан! — прекъсна мислите й Мишел. — Клиентите са пред вратите, вече минава девет. Какво да правя?

Джордан стисна очи в отчаяние. Как да остави магазина за цял един ден? Та нали още преди залез-слънце щяха да се натрупат хиляди малки задачи, решаването на които беше нейно задължение!

— Ами, опитай да отвориш вратите — предложи тя.

— Охо! — Мишел повдигна вежди учудено. — Трябваше да се досетя…

— Хайде, Мишел, идвам след минутка. По-добре върви на мястото си.

Младото момиче покорно се отдалечи. Джордан и чичо й се спогледаха и избухнаха в смях…

Райнър пристигна едновременно с отварянето на магазина.

— О, днес отваряте с малко закъснение. Сигурно знаете, че това не е добре за бизнеса.

— Тъкмо обратното — парира Джордан. — Всяко закъснение кара клиентите да се трупат и да правят по-голям оборот. Но ще тръгваме ли, или ще си губим времето в празни приказки?

— По-добре да тръгваме.

Внезапно се появи чичо Клит и застана до Джордан с вид на свиреп доберман, пазещ кокала си.

— Следи го! — прошепна той достатъчно високо, за да го чуе Райнър.

— Неотлъчно — обеща тя. — А ти няма да забравиш да смениш табелите, нали?

— Разбира се — обидено отвърна той. — Както знаеш, не съм новак в бизнеса.

— О, извинявай — изрече племенницата му с искрено разкаяние. — Ще се видим по-късно. — Целуна чичо си по бузата и се обърна към Райнър.

Той я хвана за ръка и я повлече след себе си към изхода. Изтичаха под дъжда до червената му спортна кола. Слава богу, че е с гюрук, помисли Джордан с облекчение. Той й отвори вратата, настани я на предната седалка, а после изтича от другата страна и седна зад волана.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Смятах да разгледаме магазините ни в южната част на града. Те приличат най-много на „Корнкоп“. После ще отскочим до дома на родителите ми. Тор каза, че ще бъде там и бих искал да ви запозная с него.

— Това вашият брат ли е? — намръщи се тя. Спомни си признанията на Андреа и помисли, че едва ли ще й е особено приятно да се запознае тъкмо с този член на фамилията Торсен.

— Да, Тор е по-големият ми брат.

— По-голям ли? — не повярва Джордан. Помъчи се да си представи мъж, по-голям от Райнър, но не успя.

— Да, аз съм вторият син. Може би затова съм толкова борбен. Обичам да се боря.

— И да печелите, нали?

— Разбира се — засмя се той. — Макар че това не е лесно, когато съм изправен срещу една чернокоса Валкирия с буреносен поглед.

— Поласкана съм.

— Така и трябва да бъде. Всъщност някой правил ли ви е по-добро описание? — Хвърли й бегъл поглед.

Тя се поколеба.

— Моят… дядо Джо обичаше да ме дразни с външността ми.

— И какво точно ви е казвал?

— Казваше… че имам коса, по-черна от аризонската нощ, яркочервени бузи като на добре узрели домати и очи с цвят на сиатълска утрин. — Засмя се. — Той е израснал в Аризона, както баща ми и чичо Клит. Предполагам, че тъкмо затова чичо иска да се върне там.

— Дядо ви ли е открил „Корнкоп“? — полюбопитства Райнър. И когато тя кимна, продължи: — Как изглеждаше той?

Спомените нахлуха в съзнанието и объркаха мислите й.

— Беше… едър, силен и… грубоват. Вдигаше с лекота петдесеткилограмови чували с картофи. А мен подхвърляше във въздуха и твърдеше, че съм лека като перце… Наричаше ме своята детелинка. Не е ли глупаво? — В очите й блеснаха сълзи.

— Явно ви е обичал много силно. Баща ми, например, който бе много привързан към племенницата си Лаура, я наричаше зелка. И странно, но този прякор й харесваше… А вие на колко години сте били, когато баща ви е починал?

— Първо почина майка ми — отвърна Джордан тихо. — Тогава бях на пет години.

Райнър изруга, отби колата от пътя и изключи мотора. Обърна се към Джордан. В очите му се четеше искрено съжаление.

— Боже, Джордан, съжалявам, не знаех.

— Беше много отдавна — тръсна глава тя — и нещата, които си спомням са откъслечни и епизодични. Зная, че приличам на майка си, тя също беше дребна и тъмнокоса.

— А баща ви?

— Стана трудова злополука с камиона на магазина. По онова време бях вече четиринадесетгодишна — усмихна се тъжно тя. — Знаете ли, тогава сигурно веднага щяхте да получите магазина…

— Как можете да говорите така! — възмути се искрено Райнър. — И как се оправихте, след като изгубихте и баща си?

— Чичо ми Клит беше готов да направи всичко за мен. А и той имаше нужда от някой, който да му помага. Докато навлизах в работата, бизнесът малко позападна. Но последните няколко години работата ни върви много добре, въпреки сърдечния удар, който чичо ми получи миналото лято.

— Значи сте започнали да ходите на тържището от четиринадесетгодишна — проговори той като че ли на себе си.

— Ходех да помагам на чичо преди училище и след като свършваха часовете, чак докато станеше време за затваряне. Когато завърших, поех снабдяването на магазина изцяло.

— Не мога да повярвам!

— Защо? Та аз съм много по-добра от чичо при избирането на най-подходящите плодове и зеленчуци. Той пък е незаменим в подреждането на щандовете.

— Кога намирате време за себе си? — попита той.

— Понякога… — отвърна тя след кратко колебание.

— Не се опитвайте да ме заблуждавате. И аз работя в този бизнес. Затова зная чудесно колко часове са нужни, за да свършите всичко, с което сте се заели. Изпитал съм го на собствения си гръб. И ако не се лишавам от забавления, то е защото ми помагат. При това — много.

— И аз мога да разчитам на чичо Клит.

— Разбрах всичко. Ако някъде по света има момиче, което трябва да бъде спасено от работа, то в момента седи до мен. Да включа ли мотора и да ви отвлека?

— Няма нужда — опита да се усмихне тя. — Не съм Пепеляшката на „Корнкоп“. Не работя като роб, а защото ми харесва. Иначе отдавна да съм напуснала.

— Добре, добре. Обаче може би, преди да се отказвате от някои удоволствия, би следвало да научите какво представляват.

Бавно вдигна ръце и погали косата й, после я прегърна. Целуна я внимателно и нежно. Всичко около Джордан се завъртя и изчезна.

Устните му докосваха нейните, търсеха взаимност. Тя си помисли дали бе разбрал колко неопитна е в тази област. Все пак това не я притесняваше особено много. Винаги е била добра ученичка, а подозираше, че Райнър е не по-лош учител…

Не разбра кога бе завладяна от непозната до сега страст. Сърцето й заби лудо с ритъма на неговото. Никога не бе реагирала по този абсурден начин на една обикновена целувка. Самоконтролът й се стопи като пролетен сняг, цялата започна да трепери, а от устните й се откъсваха леки стонове.

Собственият й глас я накара да дойде на себе си. С усилие се освободи от прегръдката му и се сви на седалката колкото можеше по-далеч от него. Гледаше го с широко отворени очи.

— Хубаво беше, нали? — попита Райнър с доволна усмивка.

— Да… — едва пророни тя.

— Бихме могли да го правим по-често. Това, което почувствах от целувката с теб, не може да се сравни дори с усещането, което изпитва човек, отхапал отровно лютива чушка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че в моя живот, за разлика от твоя, не съществува само работата.

Тя обърна глава и се загледа с невиждащ поглед през прозореца на колата. Той беше прав — не й оставаше никакво време за лични контакти. Не че специално избягваше срещите. Просто „Корнкоп“ я ангажираше изцяло.

Погледна го тревожно. Спомни си какво й бе казал вчера за любовното предизвикателство, което явно имаше предвид. Съжали, че Райнър събуди толкова откровени усещания в нея. Те издаваха твърде много от характера й. Ловецът бе попаднал на следа, която щеше да следва докрай. А Джордан бе като бягаща от него сърна.

Нужен им бе повече от час, за да стигнат до първия магазин. Намираше се на удобен ъгъл в безспорно преуспяващ квартал. Над блестяща бяла фасада бе написано „Торсен — Юг“. Най-неочаквано за нея на витрините видя сандъчета със здравец.

— Харесва ми! — възкликна тя. — Този здравец придава на магазина почти домашен уют.

— Да. И привлича повече клиенти — кимна доволно Райнър.

— Не разваляйте чудесното ми впечатление. Много повече ми се иска това да е направено само защото някой обича цветята.

— Да, но щом те привличат клиентите и ги карат да купуват повече стоки, защо да не го правим специално заради това? Ти не би ли постъпила така?

Джордан помисли за стените на „Корнкоп“, които бяха покрити с рисунките на децата на постоянните клиенти. Дали не го беше сторила несъзнателно, с цел да привлече хората в магазина?

Не, не беше така. Искаше да придаде на „Корнкоп“ повече топлина, да го направи свой истински дом — по-истински от къщата, която обитаваха с чичо Клит.

— Грешиш — заяви твърдо Джордан. — И именно затова никога няма да успееш да ни поставиш на колене. Нашият магазин има сърце. Нещо повече, има и душа. А това са неща, които не се създават с прецизно водене на счетоводните книги или с редовните анализи на компютърните проучвания.

— Значи според теб нашите магазини нямат душа. Да влезем и пак ще си говорим след това. Сигурен съм, че ще си вземеш думите назад. Специално този магазин се управлява от сестра ми и нейния съпруг.

Още с отварянето на вратата към тях се спусна голяма пухеста бяла топка, следвана по петите от две развяващи се руси плитки. Райнър сложи снежнобялата персийска котка на рамото си и дръпна за плитките едно малко момиченце на около пет-шест години.

— Вуйчо Райнър, вуйчо Райнър! Мама позна, че днес ще дойдеш!

— И ето ме тук. — Той се обърна към Джордан. — Това е племенницата ми Лаура. А пухкавата топка е Снежинка.

След бурното посрещане Джордан с любопитство започна да се оглежда наоколо. Всичко блестеше от чистота. Единствените цветни петна бяха изложените зеленчуци, примамливо подредени на различни щандове.

— Чудесно е! — Уважението към професионализма взе връх над предубежденията й.

Започна да сравнява начина на подреждане, етикетите и цените. Наистина й харесваше, ала не можеше да се отърси от чувството, че нещо липсва. Е, не беше точно без душа, но в него нямаше чара на „Корнкоп“. Беше просто един прекрасен магазин. И толкова.

И ако това бе преценката й за „Торсен — Юг“, не можеше да каже същото за неговите собственици. Сестрата на Райнър, Брита, приличаше на брат си много, макар да бе изненадващо дребна и фина. А мъжът й Кевин се държеше приятно и дружелюбно.

След като се запознаха, Брита хвана Джордан под ръка и я повлече към вътрешната част на магазина. Докато се качваха по някакви стълби, не спря да бъбри:

— Живеем в апартамента, който се намира над магазина. Хайде да поседнем на чаша чай, докато Кевин и Райнър свършат работата си.

Влязоха направо в кухнята. Брита веднага се зае да направи обещания чай. Джордан не се стърпя да я попита:

— Вие не сте ли заета в магазина?

— Искате да знаете дали съм от онзи тип жени, които не могат да живеят без счетоводните книги и калкулатора?

— Моля да ме извините за нетактичния въпрос…

— Няма нищо — усмихна се Брита. — В нашето семейство разговорите обикновено се въртят около бизнеса. Затова винаги, когато имам някакво извинение да се отърва поне за малко от тази тема, го правя.

— Но обичате работата си, нали?

— Разбира се. Всички от фамилията са заети по един или друг начин с този бизнес. Защото ние, норвежците, държим най-много на две неща — семейството и храната. А нашият бизнес съчетава и двете.

— Забелязах, че всички имате скандинавски имена… — започна неуверено Джордан.

— И искате да знаете наистина ли сме с норвежки произход. Питате, защото още не сте срещнали Тор. Всички ние се отнасяме с голямо уважение и отговорност към нашия произход. Аз, например, исках да кръстя Лаура с някакво типично норвежко име, ала Кевин не ми разреши. А която и жена да избере Райнър за своя съпруга, убедени сме, че във вените й ще тече и скандинавска кръв.

Сърцето на Джордан се сви. Спомни си как сияеше лицето му, когато вдигна във въздуха племенницата си. Нямаше съмнение, че ще се отнася към собствените си деца по същия начин. Неговото отношение към дребосъците я бе изненадало приятно.

Брита продължаваше да нарежда:

— Сигурно все още не е намерил подходяща жена. Винаги е твърдял, че ще остане ерген, докато не намери жена, която във всяко отношение да прилича на Валкирия. Сигурно знаете, че съгласно легендата те отнасят в царството на мъртвите загиналите в честна битка герои. Голяма чест е за простосмъртните да срещнат истинска Валкирия…

В това време чаят кипна и Брита го сипа в извадените от бюфета чаши. След това се намести срещу Джордан и я погледна.

— Разбрах, че вие също имате магазин за плодове и зеленчуци. И с какво, ако не е тайна, ще се занимавате, когато продадете „Корнкоп“?

Джордан я погледна изумена. Преди обаче да успее с отговора си да разсее заблуждението на Брита, чу до себе си гласа на Райнър:

— Не зададе правилно въпроса си, сестрице. Младата дама не е убедена, че иска да ни продаде магазина. И затова днес е тук.

— Моля да ме извините — обърна се с плаха усмивка към Джордан дребната жена. — От Кевин бях останала с впечатлението, че сделката е сигурна. Освен това трябва да знаете, че Райнър винаги получава желаното.

— Тогава това ще е първият случай, в който ще загуби — изрече с леден глас Джордан.

Вече бе започнало да й омръзва непрекъснато да й повтарят тази фраза.

Усмивката на Брита се стопи. Тя погледна първо брат си, после Джордан. Не разбираше какво става между двамата. В очите й се появи състрадание към младата девойка и тя повтори още веднъж:

— Извинете. — В тона й обаче нямаше и следа от извинение…

Всъщност тя просто потвърждаваше неизбежността от победата на брат си.

И Джордан чудесно го разбираше…