Дей Леклеър
Рог на изобилието (7)

Осма глава

„Да, да, да!“ — почти простена Джордан, ала вместо това попита невярващо:

— Моля? Ти, какво…

— Чух отговора ти и той беше „да“, макар да не пожела да го изречеш на глас — усмихна се Райнър. — Да го пренебрегна ли, или това би било твърде мъчително за теб?

— Предпочитам пренебрежението.

— Няма начин. Аз те искам, ти — също. Чух едно „да“ и това слага край на спора. Хайде да тръгваме.

— Къде? — преглътна тя.

— Където и да е. Избери ти.

Джордан бе изпълнена с копнеж, който едва сдържаше. Въпреки това нямаше право да се отдаде на желанието си. Затвори очи, за да не вижда лицето му, на което ясно се бе изписала борбата, която се водеше в него между страстта и здравия разум.

— Моля те, Райнър, недей. Ние не можем…

— Добре — едва промълви той след дълго мълчание. — Този път ще се въздържа… Имам алтернативно предложение, което няма да е твърде приятно. Ала поне ще бъдем заедно. Ела с мен на тържеството по случай рождения ден на баща ми.

Това бе последното нещо, което очакваше да чуе от него.

— Защо? За да проведем още някой и друг делови разговор ли?

— Не. Съображенията ми са съвсем лични — каза той и лицето му изведнъж помръкна.

— Не мога да дойда.

— Къде? — чу се гласът на чичо й Клит и Джордан мигновено се отдалечи от Райнър. Старецът ги гледаше с лека изненада от задната врата. — Вие двамата още ли сте тук? Къде се каните да отивате?

— Никъде — отговори твърдо племенницата му, ала за всеки случай погледна към Райнър.

— Поканих я на тържеството по случай шестдесетия рожден ден на баща ми — отговори младият мъж и я погледна почти свирепо. — Хайде, кажи защо не искаш да дойдеш?

— Бих искала — опита да се оправдае тя, — обаче трябва да приготвя тази реклама за вестника.

— Още работа?

— Джордан, защо не отидеш? — приближи се чичо й, като гледаше ту единия, ту другия. — Ти никъде не излизаш. Няма да ми е приятно, ако заради работата, и тази вечер останеш вкъщи.

— Изглежда не съм единственият, който мисли, че нямаш достатъчно развлечения — последва коментарът на Райнър.

— Много мило от твоя страна, но… — обърна се с укор към възрастния човек Джордан.

— Този път номерът ти няма да мине! — избухна в отговор чичо Клит.

Джордан наистина искаше да се поразвлече. Но също така бе уверена, че чичо й не може да се справи с подготвянето на рекламата. Особено след случая с разменените табелки с цените в магазина.

Изглежда нещо от съмнението й се бе изписало на лицето, защото възрастният човек я погледна тъжно.

— Значи не ми доверяваш тази работа?

Не можеше да го обиди, като му каже истината. Не и когато Райнър ги гледаше с любопитство. Въздъхна, разбрала, че няма друг изход. Добре, нека чичо й направи рекламата, а тя ще има грижата задължително да я провери, преди да я дадат за публикуване. Доволна, че е намерила приемливо решение, не й оставаше нищо друго, освен да се предаде с достойнство.

— Благодаря ти, чичо Клит. Щом си сигурен, че това няма да те измори… Е, като че ли тръгваме — въздъхна Джордан тежко. — Ще ми дадеш ли една минута, за да се приготвя?

— Не една, давам ти пет — предложи й той великодушно.

Върна се след десет. Но всяка допълнителна минута си струваше, дори само за да види възхищението, с което Райнър я огледа.

— Този костюм ти отива — облиза устните си той и започна да съжалява, че отиват на рождения ден на баща му. — Честно казано, бих предпочел да остана насаме с теб.

— Знаеш, че при родителите ти ще бъдем на по-сигурно място.

— Може би… За един-два часа.

— Да, и след това ще се върнем там, откъдето започнахме — че ти искаш „Корнкоп“.

— Поне тази вечер забрави за проклетия магазин, за чичо си и работата, за това, което трябва и което не трябва да правиш!

Стигнаха за съвсем кратко време. Слязоха от колата и Джордан спря за миг, за да се полюбува на августовската нощ. Бледата луна се отразяваше в тъмните води на Пюджет Саунд. В далечината премигваха светлините на фериботите. Тя инстинктивно потрепери, макар да не беше студено.

— Притесняваш ли се?

— Нали си спомняш, че предишното ми посещение у вас не се оказа особено… успешно.

— Обещавам ти цялата вечер да не се отделям от теб. Дори няма да играя футбол с децата.

От отворените прозорци на ярко осветената къща долиташе смях и музика. Още с влизането си Джордан видя Тор, който й напомни за всичко, което искаше тази вечер да забрави. Огледа се леко уплашена. Къде бе останал борбеният й дух? Един поглед към брата на Райнър я изпълваше със страх. Обаче в никакъв случай нямаше да се предаде! Вдигна упорито брадичката си.

— Джордан, добре дошла — приветства я сестрата на Райнър, Брита. — Надявах се да те видя тази вечер. А ти честити ли рождения ден на татко?

— Не още, нали виждаш, че току-що пристигаме — отговори вместо нея Райнър.

— Ела с мен да се видиш с мама, тя е в кухнята — предложи Брита и без да дочака съгласието на брат си, хвана Джордан за ръка и я поведе към задната част на къщата.

Влязоха в голямото помещение, всеки сантиметър от което беше изпълнено от хора и ядене. В средата на суетнята се намираше Соня. Тя вдигна глава и се усмихна на гостенката.

— Добре дошли, Джордан. Сигурна съм, че не сте вечеряли. И понеже тази вечер сме на бюфет, сервирайте си сама. Брита, дай й чиния, прибори и чаша. Доколкото познавам сина си, сигурно е оставил горкото момиче да прегладнее.

Малко по-късно, след като опита от вкусните ястия, Джордан се поуспокои. Застанала встрани, с удоволствие се потопи в топлата атмосфера на семейното тържество. Затова почти подскочи, когато до нея отново се разнесе гласът на Брита:

— И така, какво реши за магазина? Вече във война ли сме?

— Не още.

— Момичета, тази вечер забравете разговорите за работа — сгълча ги Соня и даде един поднос със сандвичи, като я помоли да го занесе в дневната. — Намери Лео, той ме помоли специално да ги приготвя, защото били неговите любими.

— Пак ли обърках нещо? — погледна майка си шеговито Брита.

— За Лео Голдбрик ли става дума? — не се стърпя да допита Джордан. — Този, който бе собственик на един малък магазин за плодове и зеленчуци?

— Да, същият. А що се отнася до магазина, купихме го от него още преди няколко години. — Брита я погледна учудено, после се усмихна, сетила се за какво става дума. — Сигурно си чула да се разправя, че сме предизвикали фалита му. Но това не е вярно. Ние първо купихме неговия магазин, а после отворихме наш, но предпочетохме друго място.

— Значи все пак не сте толкова коравосърдечни — промърмори Джордан под нос.

— Не се лъжете. Когато се налага, те са наистина безпощадни. Тор е такъв, поради стечение на обстоятелствата, а Райнър, защото приема изключително сериозно задълженията си към семейството. Когато става дума за него, той наистина може да бъде безмилостен. Аз обаче приех мъжете от фамилията такива, каквито са, и това сложи край на терзанията ми.

Джордан погледна трохите в празната си чиния, за да скрие сграбчващата сърцето й тревога. Веднъж завинаги трябваше да разбере, че с отстраняването на „Корнкоп“ Райнър щеше да изпълни дълга, който имаше към семейството и неговите традиции.

Огледа се и видя, че мъжът, за когото мислеше, си пробива път към нея. Очите им се срещнаха. И в този момент Джордан разбра, че го обича! Прободе я силна болка. Жестокостта на ситуацията, в която се бе оказала, безнадеждността на чувството й, сякаш превърна всичко в нея на пепел и прах…

 

 

— И така, какво се случи пак, докато ме нямаше? С кого се сблъска този път — с някой от Торсенови или с „Корнкоп“? — попита я той с нескрита загриженост, докато я връщаше с колата си у тях.

„С факта, че те обичам“ — искаше й се да отговори, ала вместо това каза:

— Нищо, всички бяха много мили. — След това смени темата. — Не знаех, че баща ти е на инвалидна количка.

— Да, от петнадесет години, когато падна от една стълба и си счупи гръбнака. Ала ти не отбягвай въпроса ми, а отговори.

— Мисля си за ситуацията, в която попаднах. И честно казано, не виждам изход — въздъхна тежко тя.

— Всичко ще се оправи — прошепна той.

— Как? Не вярвам да се съгласиш с чичо Клит, който смята, че ще ни плащаш, за да работиш цял живот при нас. Или, че една сутрин ще се събуди и ще види, че всичките му проблеми са изчезнали от само себе си.

Остатъка от пътя мълчаха, всеки зает с мислите си. Скоро стигнаха, заобиколиха къщата и спряха пред входа. Райнър слезе и като я прегърна леко, закрачи до нея.

Изведнъж тишината на нощта бе нарушена от диво мяукане. Десет остри нокътя се забиха в крака на Райнър. Той изохка и се наведе в отчаян опит да прогони злобното животно, което явно бранеше територията си. Но това не се оказа толкова лесно, той залитна и падна във високата неокосена трева, като повлече и Джордан със себе си. Тя се опита да го отблъсне.

— Никой ли не ти е казвал, че си тежък?

— Това не съм само аз. Котаракът сега е на гърба ми — разтърси той мощните си рамене.

С последно победно мяукане котаракът се оттегли с достойнство. Скочи върху капака на луксозната червена кола и невъзмутимо започна да облизва лапата си.

— Ако не се чувствах толкова удобно, щях да го убия — повдигна се на лакти Райнър над притиснатото под него момиче. — Приятно е, нали? — усмихна се той, когато тя несъзнателно се размърда, за да се нагласи по-удобно. Пръстите му бавно проследиха линията на шията, стигнаха до материята на дрехата и внимателно я отстраниха. Мраморната белота на кожата й блесна на лунната светлина.

— Райнър, някой ще ни види — простена тя.

— Едва ли, тревата е достатъчно висока. — Докосна с устни примамващата го топлина на тялото й.

— Чичо Клит…

— … Сигурно вече отдавна спи, както и всички наоколо. В целия свят будни сме само ние двамата. — Надигна се, погледна неясните очертания на лицето й и отново се отпусна върху нея. Устните му намериха нейните.

Загубиха всяка реална представа за времето. По едно време ги стресна някакъв звук, приличащ на ръмжене. Двамата вдигнаха глави. Незабелязано до тях се бе сгушил котаракът, а това ръмжене всъщност бе… мъркане. Райнър не можа да се сдържи и инстинктивно посегна към него. Това се оказа фатална грешка, защото движението му бе последвано от сърцераздирателно мяукане.

— Какъв е този шум? — отвори се вратата на къщата и на прага застана чичо Клит. — Какво става тук?

Райнър постави предупредително пръст върху устните й. Тя се подчини. Това обаче не помогна.

— Джордан, какво правиш там в тревата? Да не си се ударила?

— Не… — заекна тя, седна и започна да почиства полепналите по нея тревички. До нея в тъмнината проблеснаха русите коси на нейния викинг.

— Добре, няма да придавам по-голямо значение, отколкото заслужава на това, което току-що видях. Като добре възпитан и деликатен човек ще предположа най-доброто и ще затворя вратата. С Уолкър ще си продължим играта, а вие можете да продължите… — Явно затруднен, чичо Клит заекна, после хлопна входната врата и призрачната тъмнина отново се възцари.

— Какво ще правим сега? — попита той и се засмя весело.

— Как какво? Ако искам репутацията ми да не бъде опетнена, имам не повече от десетина секунди, за да се прибера вкъщи.

— Добре — подаде й той ръка, за да стане. — Тогава защо не се видим утре? В неделя магазинът е затворен и ще разполагаш с целия ден. Можем да го прекараме заедно.

— Да, да — съгласи се тя, преди да е измислила цял куп извинения и да му откаже. Погледна гузно към вратата и като не видя никой, повдигна се на пръсти и нежно го докосна с устни.

Той обаче я прегърна и здраво я притисна към себе си. След това започна да я целува така, както бе мечтала от дълго време. След това изведнъж я пусна и тя се втурна към къщи.

Почти влетя при чичо Клит и Уолкър. Двамата я погледнаха изпитателно, а чичо й не се стърпя и каза осъдително:

— Не мислиш ли, че двамата започвате да свиквате един с друг повече, отколкото е здравословно? Помисли докъде ще те доведе всичко това.

Джордан не отговори, а бавно заизкачва стълбите към стаята си. Райнър щеше да работи още една седмица при тях. Имаше още шест работни дни, през които да постигнат някакво съгласие. Въпреки неразумно добрите им лични отношения, не се бяха приближили нито на йота до някакво решение по отношение на магазина. Неминуемо ще се стигне до момент, когато дори нямаше да се поглеждат.

Хвърли се на леглото. Въпреки мрачните мисли, все още можеше да разчита на утрешната си среща с нейния викинг. По-разумно беше да изостави лошите мисли и да се отдаде напълно на удоволствието да прекара няколко часа с него. Защото, когато свърши следващата седмица, той окончателно щеше да напусне живота й. При тази мисъл сълзите бавно се затъркаляха по лицето й.

 

 

— Накъде да карам? — попита я Райнър, когато се срещнаха рано на следващата сутрин.

— Ако искаш, първо да отидем да се разходим до вълнолома. Там можем да закусим, а после да отскочим до някой от отворените магазини, за да сравним качеството на цените и стоките с тези, които продаваме ние.

— Не можеш да забравиш напълно за работата — констатира престорено тъжно той. — Все пак си отделила целия ден за мен.

— Да, така е — отговори тя и го погледна неочаквано смело в очите. Наум добави: „Може да се окаже последния“.

— Тогава да тръгваме — усмихна се Райнър и подкара колата.

Разходката по вълнолома на Пюджет Саунд изостри апетита и на двамата. Затова, когато отидоха на открития пазар, не откъсваха лакомите си очи от богатото разнообразие кифлички, палачинки и какво ли още не. Трябваше да признаят, че качеството на предлаганите храни бе от най-висока класа. Макар че не можеше изобщо да се сравнява нито с „Корнкоп“, нито с магазините от веригата „Торсен“.

Обядваха на открито в малко ресторантче, после продължиха да скитат безцелно където им видят очи. Той се наслаждаваше на всичко не по-малко от нея. Така следобедът отлетя неусетно. Все още не им се разделяше. След като вечеряха, се качиха на ферибота. Там, под ромона на водата и лъчите на бледата луна, той извади от джоба си изящна златна верижка, на която висеше малък, изработен от злато, домат. Погледна я и го закачи на врата й. После се наведе и нежно я целуна.

Когато малко преди полунощ слязоха от ферибота, Джордан знаеше, че цял живот ще пази спомена за този ден. Тръгнаха, здраво сплели пръстите на ръцете си. Джордан нежно се притисна в Райнър и свободната й ръка докосна златния талисман.

— В понеделник ще се видим на тържището — обеща той в колата. — Страхувам се, че те задържах до толкова късно. Чичо ти да не те натупа?

— Няма — притисна се тя по-силно в него. — А що се отнася до късното лягане, винаги мога да си отспя.

 

 

Дните от седмицата сякаш летяха. Единственото, за което Джордан можеше да мисли, бе Райнър и бързият ход на времето, който щеше да издигне непреодолима преграда между двамата. От налегналите я тежки мисли не можеше да спи, под очите й се появиха тъмни кръгове, естествената жизнерадостност я напусна.

Да можеше да намери поне една опорна точка! Докосна златния талисман, ала и това не помогна. Приглади с ръка падналите над челото й кичури коса и се огледа. Поне подреждането на стоката вървеше нормално. От мислите й я изтръгна гласът на Райнър:

— Джордан, чу ли какво ти казах? Какво става и защо пред вратите започва да се струпва огромна тълпа? — Почти грубо я хвана за раменете и я обърна с лице към остъкления вход.

— Сигурно днес е сряда — отговори Джордан, сякаш събудила се от дълбок сън. — Днес във вестниците трябваше да излязат някои реклами. Искахме да видим не бихме ли могли…

— … да разсеете заплахата от Торсенови — довърши той вместо нея.

— Нещо такова — смънка тя и го погледна предизвикателно. После се обърна към другите в магазина: — А сега всички на работа. Тази сутрин ще имаме малко повече работа от обикновено.

Дори в най-смелите си мечти не бе очаквала толкова хора. Малко се разочарова от това, че в кошниците на купувачите имаше само от обявените в рекламата намалени стоки. Идеята й за тези ниски цени имаше за цел да привлече нови клиенти, а не да разпродаде напълно редовна стока на загуба.

В този момент към нея се приближи една жена, която носеше две кошници, пълни с грозде и дюли. Джордан й се усмихна.

— Петдесет и девет цента за половин килограм грозде не е лоша цена, нали?

— Да — не отвърна на усмивката й непознатата клиентка. — Обаче не е деветнадесет цента, както е обявено в рекламата — извади тя от чантата си и й подаде сутрешния вестник.

Цените, които бяха обявени в заелата почти половин страница реклама, замъглиха погледа на Джордан. Обхвана я ужас. Да, това бе рекламата, която остави да бъде подготвена от чичо Клит, за да може да излезе с Райнър. Рекламата, която трябваше да провери задължително, а забрави да го направи, погълната от мислите за викинга…

— Това е някаква грешка — извини се тя.

— Сигурно — заговори жената твърде високо и привлече погледите на близко стоящите клиенти. — Но сте длъжни да спазвате това, което сте обявили във вестниците. Не мисля, че това е най-добрият начин да запазите клиентите си, да не говорим да спечелите нови.

Всички погледи вече бяха вторачени към недоволната жена. Джордан стисна ръце, за да скрие треперенето им. В този момент се появи Райнър.

— Какво става тук? — попита спокойно.

— Някаква грешка в рекламата — оправда се тя.

— Какво мога да направя, за да ти помогна?

— Следи в магазина да има достатъчно стока с намалени цени — помоли го тя. Доловил тревогата в гласа й, преглътна думите, които сигурно искаше да й каже, обърна се и тръгна към хладилното помещение.

След един час се разбра, че количествата, с които разполагат, са недостатъчни. Трябваше да направи нещо. Единствената възможност бе да отскочи до тържището на Константин за нова стока. Докато чакаше Лерой да й донесе ключа от камиона, до нея се доближи Райнър.

— Не смяташ ли, че трябва да прекратиш това безумие? При това веднага, преди да е станало твърде късно. Можем да сложим обява, че вестникът е допуснал грешка в рекламата.

— Сгрешил е не вестникът — погледна го тя с широко отворени очи. — Грешката е моя. Пропуснах да проверя рекламата, която състави чичо Клит. Единственото, което можем да направим, за да запазим репутацията на магазина, е да изпълним обещанието си.

Обърна се и почти тичешком се качи в камиона. За миг отпусна глава на волана. Как щеше да се оправи с тази бъркотия? Нямаше представа, обаче трябваше да опита нещо.

Преглътна заседналата в гърлото й буца и запали мотора. Предстоеше й работа.