Дей Леклеър
Рог на изобилието (6)

Шеста глава

На следващата сутрин Джордан отиде в магазина и се зае с всекидневните си задължения. Огледа щандовете и остана доволна.

Като се имаше предвид, че вчера целия ден бе отсъствала, нещата не изглеждаха толкова зле. И тъй като съботните дни бяха най-натоварените, искаше да е сигурна, че за днес всичко ще е в идеален ред.

Тази сутрин Райнър не беше на тържището и тя изпитваше угризения на съвестта, че бе загубила твърде много време да се оглежда за него. Дори да се бе отказал да ползва услугите на Константин, това не трябваше да я засяга по никакъв начин.

Въпреки опитите да си втълпи това в главата нещо я накара да се съмнява, че нещата стоят точно така. Като че ли се страхуваше да си признае истината.

Когато стигна до щанда с папаята, очите й неволно се спряха върху цената. Отвори ги по-широко, сякаш не повярва на видяното. Но беше така — написаната цена ги правеше продаваеми, но доста под това, което бяха платили за тях.

Ужасена, тя затвори очи. Чичо Клит! Вчера бе обещал да сложи новите цени. Бяха решили да променят само три, едната от които бе напълно объркана. Втурна се към пъпешите и сърцето й се сви. Цифрите на табелката потвърдиха най-лошите й предчувствия. И тази цена бе неразумно ниска.

Какво да прави? Огледа се и като видя, че никой не я наблюдава, свали табелката. В суматохата едва ли някой щеше да забележи липсата й…

Подготовката за отварянето на магазина беше като всеки друг ден. Когато стана почти девет, още цареше пълен хаос. Анди и Лерой продължаваха да спорят къде да бъдат поставени ягодите, Уолкър и чичо Клит се сражаваха над поставената върху обърнатата празна щайга разчертана дъска, а първите клиенти се трупаха пред вратите.

Джордан се засмя. Обожаваше този бизнес!

Денят се оказа колкото интересен, толкова и изтощителен. Към шест привечер, когато затвориха след последния клиент, се чувстваше уморена, но доволна.

Точно след като заключиха вратите, се появи Райнър.

— Заповядайте вкъщи — покани го чичо Клит.

Джордан погледна с учудване възрастния човек, който изглеждаше доволен от себе си. Какво ли го беше направило така неочаквано дружелюбен? Без да коментира, тя пусна госта вкъщи и се зае да свари кафе. Остана в кухнята по-дълго, отколкото бе необходимо. Дълго гледа като хипнотизирана блестящата кафеварка. Вчера следобед беше взела окончателно и твърдо решение, което не можеше да си позволи да промени заради бъдещето на „Корнкоп“. Затова и неговото появяване я дразнеше.

Докато между нея и Райнър стоеше магазинът, нямаше никаква надежда да оправят отношенията си. Пък и изпитваше към него само физическо влечение, стараеше се да си втълпи тя. Нищо повече!

Но когато се беше появил на вратата, Джордан осъзна, че реакцията й към чара на този великан не можеше да бъде нито овладяна, нито пренебрегната…

— Трябваше да дойда — каза той вместо поздрав и добави съвсем тихо: — Липсвах ли ти?

За миг се поколеба. Бързо премисляше какви възможности за отговор имаше. Едната бе да си признае честно, че й е липсвал и да спечели… целувка. Другият — да процеди през зъби отвратителна лъжа и по този начин да спаси гордостта си. Целувка или гордост! По дяволите! Човек живее само веднъж, реши най-сетне тя.

— Липсваше ми — съгласи се и сви рамене. — И какво ще направиш, за да промениш това чувство?

— Имам една-две идеи — прониза я той с поглед. Бързо се озова до нея и я грабна в прегръдките си.

Известно време не отместваше изпитателния си поглед от нея. После бавно наведе глава и впи устни в нейните. Цялото й тяло потръпна. Остави се да потъне в насладата на страстните му обятия. След известно време се размърда и след като си пое с труд дъх, проговори с треперещ глас:

— Не бива да оставаш с грешно впечатление. Случващото се между нас няма нищо общо с магазина.

— Остави на мен да знам какво точно е общото между двете неща — изръмжа Райнър и отново започна да я целува. Изведнъж се отдръпна. — Чичо ти ни вика. Мисля, че иска кафе.

— И аз искам… някои неща — простена Джордан.

— Какви?

— Имам предвид… Добре, ще му го занеса. А ти как пиеш твоето?

— Със захар. С много, много захар — отвърна той и зарови лице в косите й.

— Нали знаеш, че захарта не е полезна за здравето — освободи се тя от прегръдките му и започна да търси чаши.

С треперещи ръце подреди подноса. Беше благодарна на Райнър, че го носеше вместо нея. Чичо Клит я погледна подозрително.

— Къде се бавихте толкова дълго?

— Обсъждахме вредата от употребата на твърде много захар — излъга дръзко тя.

— Може да се каже, че става дума за всеизвестни преимущества — промърмори Райнър.

— Предполагам, че сте дошли с определена цел, господин Торсен — обърна се към него чичо Клит и отпи глътка кафе. — Все още ли искате да ни отнемете „Корнкоп“ или вече разбрахте безсмислието на намерението си?

— Безсмислие ли? — повдигна въпросително вежди викингът и се обърна към Джордан: — До това решение ли стигнахте в края на краищата?

— След като видях магазините от веригата „Торсен“, мога съвсем честно да отговоря — да, това е решението ни. Вашите магазини не са подходящи за нашия район, господин Торсен. Нашите клиенти харесват магазина такъв, какъвто е с нас като негови собственици. — Пое дълбоко дъх и продължи: — „Корнкоп“ не е направен по рецепта, която да купите и повторите. Той е уникален, единствен по рода си. И е толкова различен от вашите магазини, колкото денят от нощта.

— Ама че реч — изтегна се Райнър в стола, на който бе седнал. — Добре, убедихте ме.

— Наистина ли? — погледна го смаяна Джордан.

— Да — кимна той и русите къдрици се разлюляха от решителното движение. Стана и като пъхна ръце в джобовете на панталона си, започна бавно да се разхожда. — Сигурно мнението, че за да успеят в северния район, магазините ни следва да имат друг облик, е и на двама ви. Премислих и съм съгласен с вас. И току-що реших, че най-разумното е да намеря някой, който да ме научи как да се приспособя към изискванията на вашите клиенти…

— И кой ще се заеме с тази почетна задача? — присмя се тя.

— Точно така. Кой? — попита нетърпеливо и старецът.

— Ами… Вие — усмихна се той и в зелените му очи заиграха игриви пламъчета. — Бие двамата най-добре познавате навиците на купувачите тук. Вземете ме само за една седмица на работа при вас и ако наистина не се страхувате от конкуренцията на нашите магазини, ми покажете тайните на търговията в северния район на нашия град.

— За нищо на света! Няма да го направя, дори ако ми предложите един милион долара!

— Чак толкова не мога, но като начало какво ще кажете за сто долара?

В отговор тя се изсмя почти истерично.

— Двеста.

Нов смях.

— Тогава петстотин — почти изстреля Райнър ново предложение.

— Дай хилядарка и смятай, че сме се договорили — включи се с блестящи очи в наддаването и чичо Клит.

— Дадено. Ще работя във вашия магазин една седмица…

— … и ще ни платиш хиляда долара. Защо ли всичките ни продавачи не бяха като теб?

Чак сега Райнър като че ли си даде сметка какво точно беше направил. За отстъпление обаче бе твърде късно.

— В понеделник сутринта ще бъда на работа. — След това се обърна с гръб към възрастния човек и каза толкова тихо, че думите му бяха чути единствено от Джордан: — В края на краищата, ще бъдеш моя. — След това й обърна гръб, приближи се до новия си работодател и му подаде ръка за довиждане с думите: — Надявам се в края на седмицата всички проблеми между нас да бъдат решени. — После погледна към Джордан. — А с теб можем да спорим, докато ме изпращаш до колата.

— Добре де! — отвърна тя троснато и веднага се обърна към чичо си: — А с теб ще поговоря, като се върна.

— Не си го изкарвай на стареца — прошепна Райнър, докато вървяха към мястото, където бе паркирал колата си. — Той просто искаше да бъде резонен в отношенията си с представителя на конкуренцията в мое лице.

— Не се надявай на принципност от страна на чичо Клит. Сигурна съм, че си е наумил нещо и мога да се обзаложа, че това не е странния договор с теб за работа при нас.

— Би трябвало да си достатъчно умна, за да разбереш, че плащам не защото вярвам, че клиентите в северния район са по-различни от всички други в нашия град…

— Тогава защо?

— Защото се надявам в края на седмицата да стигнем до приемливо и за двете страни решение.

— Няма да стане. По-добре зарежи налудничавата си идея.

Райнър Торсен не отговори. Просто скръсти ръце на гърдите си в знак на мълчалива непримиримост.

— Хайде да хвърляме ези-тура. Нали така разрешихме спора с бананите? Бихме могли да го направим и сега — промени тактиката си тя.

— А какво ще получа, ако спечеля?

— Каквото пожелаеш. Но искам предварително да знам какво е то.

— Страхливка! Ще поискам да ми помогнеш с каквото можеш.

— Ези или тура? — попита тя с уверения вид на човек, който е сигурен в късмета си.

— И сега, както миналия път, избирам ези. — Той хвана ръката й, която се плъзгаше в десния джоб. — Само че Ник ми каза за твоята дребна измама и този път ще хвърляме истинска монета.

— Добре, хвърляй — съгласи се с престорено безразличие Джордан.

Той подхвърли монетата високо във въздуха. Улови я ловко и я залепи на опакото на другата си ръка, като обяви:

— Ези. — След това съвсем спокойно прибра монетата.

— Ей, ти не ми показа какво се падна. Не е честно! — погледна го с възмущение.

— Смятай, че сме квит с бананите.

— Да не мислиш, че след подобна постъпка ще ти помагам в бизнеса?

— Доста ще бъдеш изненадана, ако разбереш в какво точно искам да ми помогнеш — отговори той, бавно протегна ръка и като я привлече към себе си, прилепи жадно устните си към нейните…

— Чичо Клит! — извика тя още от прага на вратата.

— В кухнята съм — отговори той. — Ще вечеряме ли?

Тя прекоси кухнята, извади сребърните прибори и започна да говори, докато подреждаше масата за вечеря.

— Сега ще ми обясниш ли, или ще трябва да ти вадя думите с ченгел от устата?

— Какво точно трябва да ти обяснявам?

— Как можа да се съгласиш? — обърна се тя и го погледна възмутено. — Ако се мотае по цял ден в магазина, ще научи всичко за тайните ни планове и намерения. После с лекота ще ни изхвърли от бизнеса.

— Глупости! — намръщи се старецът. — Нищо няма да научи.

— Откъде си толкова сигурен?

На лицето му се изписа победоносна усмивка.

— Защото той е свикнал не да научава как другите вършат своята работа, а да променя начина, по който работят. Освен това ще можем да го държим под око и накрая да му вземем хилядарката. И запомни, че обикновено те прегазва не влакът, който виждаш, а този, който не забелязваш.

— Съгласна съм. Обаче, когато си завързан за релсите, ще бъдеш смачкан, независимо от това дали виждаш, или не приближаващия се влак.

В понеделник сутринта Райнър се появи на тържището. Пресече халето и се приближи към разговарящите Джордан и Тери.

— Явявам се на работа — обяви той на висок глас така, че всички да чуят думите му.

— Изчезвай! — промълви тя толкова тихо, че само той я чу.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че се отказваш от помощта ми?

Тя го погледна решително.

— Справям се с тази работа от десет години и без твоята помощ. Имам намерение и в бъдеще да продължа да я върша, без да ми помагаш. А и не забравяй, че договорът ти с чичо Клит бе да помагаш не тук, а в „Корнкоп“.

— Не си разбрала всичко както трябва — скръсти той ръце на гърдите си с вече познатия тон — Договорихме се да работя с теб. И понеже си тук, идвам да ти помагам.

— Щом искаш да работиш с мен, трябва да изпълняваш всичките ми нареждания. Ето, сега ти заявявам съвсем прямо, че нямам нужда от помощта ти.

Тръгна с Тери към хладилното помещение, където натовариха догоре количката с марули, лук и репички. През цялото време Райнър вървеше след тях. По едно време Джордан се обърна към него и каза с подигравателна усмивка:

— Колкото и да вървиш по петите ми, няма да научиш как търгуваме в „Корнкоп“.

— Точно обратното — възрази сериозно той. — Тъй като твърдиш, че изискванията на клиентите от северния район са по-различни, стоката, която избираш, ще ми подскаже какви са техните вкусове. А по количеството на поръчките ти ще преценя какви са потенциалните продажби.

Тери буташе количката и си подсвиркваше, сякаш бе глух и ням за кратката им схватка.

Ама че нерви имаше този човек, възмущаваше се Джордан, Как щеше да издържи цяла седмица да го мъкне след нея и да следи всяко движение на ръцете й? Дори не искаше да помисли за саркастичните двусмислени забележки, които щяха да й подхвърлят продавачите. Единственият въпрос беше кога ще започнат и кой ще е първият…

Не й се наложи да чака дълго. Когато застана до палета със зеления лук, се появи приятелката й Андреа и с шепот я попита:

— Какво става? Не можеш да си представиш какви слухове са плъзнали по цялото тържище…

— Мислиш ли, че не зная? Първо, че Райнър Торсен иска да купи „Корнкоп“. Второ, че за да го постигне, ни шпионира. Трето, мисли, че ще се добере до магазина чрез мен. Надявам се, че ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш какво ще излезе от всичко това.

— Четвърто — добави Андреа, — всички смятат, че ти спиш с него. Аз, разбира се, не мисля така. Но на твое място не бих отминала такива приказки с пренебрежение…

Джордан я погледна смаяна и с ужас затвори очи.

— По дяволите! — избухна гневът й.

— Успокой се и ми обясни какво точно става — настоя Андреа. — Ако не си била достатъчно глупава да се поддадеш на чара на един Торсен, тогава какво правиш тук с Райнър?

След като изслуша обяснението й, Андреа въздъхна тежко.

— Това, което правите, е чисто самоубийство. По-добре веднага да му бяхте продали магазина. Да се бори човек с Райнър или с който и да е от фамилията Торсен е все едно да се опитва да спре океанския прилив.

В този момент се появи самият Райнър. Огледа с лека неприязън Андреа и попита Джордан:

— Още ли пазаруваш? Или имаш разговор, на който попречих?

— Съвсем не — заекна Андреа и побърза да се отдалечи.

Джордан се намръщи, разбрала, че въпреки неприязненото си отношение към Торсенови, приятелката й не можеше да си позволи да ги нагруби, без да си навлече гнева на стария Константин. Изглежда Андреа, както и тя, Джордан, бяха попаднали поотделно в хитро поставени капани…

— Къде е Тери? — попита Джордан, колкото да каже нещо.

— Товари стоката. Обещах му да извозя всичко, което ще вземеш допълнително. През това време ти би могла да платиш сметката на касата.

— Нямам какво да плащам. Тук имаме открит кредит.

— Късметлии — промърмори викингът и лицето му придоби обикновеното си студено изражение.

Трябваше да направи нещо, за да прекрати намесата му в работата й. Още с връщането си в „Корнкоп“ щеше да разработи основни правила, които щяха да бъдат задължителни за поведението му през предстоящата седмица!

Когато пристигнаха с покупките, Джордан внимателно паркира камиона до рампата за разтоварване. През целия път от тържището дотук чувстваше почти физически присъствието на червената спортна кола, която я следваше неотстъпно. Скочи от кабината на камиона и се озова лице в лице с Райнър.

— Не тук — прошепна, разбрала правилно какво означава изразът на лицето му. Той обаче я хвана за ръка и я повлече към къщата. — Махни лапите си от мен! — лудо се съпротивляваше тя.

— Избирай — спря се за миг той. — Или тук пред хората, или насаме вкъщи.

— Вътре — предаде се Джордан.

В момента, в който влязоха в къщата, тя обяви:

— Тази няма да я бъде! Подведе чичо ми да ти разреши да започнеш работа при нас, за да научиш всичките ни тайни. Но не си в състояние да заблудиш мен!

— Аз само те целунах — поправи я той с невинен поглед.

— Това е част от заблудата. Но да оставим това настрана. Можеш да ме целуваш, можеш и да работиш в „Корнкоп“. Обаче няма да ти разреша да идваш сутрин с мен на тържището!

— Вместо да се горещиш напразно, по-добре ми разкажи какво ти каза твоята руса приятелка. И не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. Настоявам да ми повториш всичко, което ти каза Андреа Константин, макар че се досещам.

— Не ми каза нищо, което вече да не се е шушукало на тържището!

— Сега разбирам. — Поклати глава и я погледна полуусмихнато. — Хората мислят, че помежду ни има любовна връзка.

— Точно така. Сега разбираш ли защо не бива да идваш сутрин с мен на тържището?

— Ясно…

— Значи всичко е решено — усмихна се доволно тя.

— Не. Колкото и да съжалявам за клюките, те няма да ми попречат да си гледам работата.

— Значи твоята работа е по-важна от моята репутация, така ли?

— Аз не вредя на репутацията ти — отговори той съвсем спокойно. — Все още не спим заедно. Но и да го правехме, това щеше да е само наша работа и ничия друга!

Все още… Какво ли искаше да каже? Нима не разбираше, че тя държи на него?

— Ако искаш, ще говоря с Ник Константин — продължи Райнър с твърда непоколебимост. — Ще му обясня, че искам да купя „Корнкоп“ и ще го помоля да спре слуховете. Но нямам никакво намерение да се лишавам от сутрешното посещение на тържището. Ако това не те устройва, нека чичо ти ходи да пазарува. Тогава ще бъда не с теб, а с него.

— Знаеш, че това е невъзможно — опита се да протестира Джордан. — Здравето не му го позволява!

— Тогава ти си тази, която трябва да вземе решение по нашето предложение. Знаеш ли, чудя се как си се справяла с толкова много работа години наред. Кога си имала време за себе си?

— Престани да ме учиш как да живея! — сопна му се тя.

— Ти нямаш личен живот — погледна я той със съжаление. — Имаш работа.

— Която мога да върша и без твоите безценни съвети — парира Джордан.

— Моля те — протегна ръце и я притегли в прегръдките си той, — не се бори с мен! Знаеш, че ще загубиш… — Устните му я докоснаха нежно.

— Ако не се боря с теб, ще ми отнемеш всичко, което имам! — простена тя отчаяно.

— Не мисли, че съм свикнал само да вземам. — Целуна я още веднъж с безкрайна нежност. — Още не ме познаваш достатъчно, любов моя. Но ще ме опознаеш…

Джордан стисна очи.

Затова не можа да прочете какво й казваше погледът на зелените му като морето очи. Ако го беше сторила, би осъзнала, че е загубена завинаги…

Райнър я целуваше страстно. И тя престана да мисли за бъдещето и се предаде на завладяващото я желание, което я изгаряше…

Скоро след това се върнаха в магазина. Джордан се гмурна в хаоса с нескрито задоволство. Предстоеше й много работа, а това нямаше да й остави вземе да преживява и премисля случилото се. Все пак не можеше да забрави, че това бе първият от шестте дни, през които Райнър Торсен ще е тук.

Не искаше да анализира емоционалното си състояние. Сигурно се дължеше на хормонален дисбаланс. Не можеше и не биваше да е любов! Ако не за друго, поне защото нямаше нито време, нито опит в отношенията си с някой като него.

Погледна към Райнър. Сякаш усетил погледа й, той вдигна глава и впи очи в нейните. Това й беше достатъчно, за да се разтрепери. Въпреки всичко, трябваше да се вземе в ръце, преди да е хлътнала безвъзвратно. Съзнанието за създаденото положение я изпълни със страх. Трябваше да намери някакъв изход, и то бързо.

Райнър не я попита нищо. Само че през цялото време следеше най-внимателно всяко нейно действие, без да си разрешава да го коментира. Същевременно работеше повече от всеки друг в магазина. Тя забеляза, че само за пет минути върши това, за което на нея й трябваха тридесет.

Точно в девет отвориха магазина и всичко, до най-малката дреболия, бе в пълна готовност за клиентите.

— Никога не бих помислила, че това е възможно — не се стърпя да каже, когато малко по-късно двамата се срещнаха.

— Защото аз не съм работил при теб — отвърна с усмивка Райнър Торсен. — Виждаш ли колко малко помощ е необходима, за да бъде всичко наред?

— Знаеш ли — продължи дружелюбно младото момиче, — винаги ми се е искало всичко да бъде готово за отварянето на магазина. Днес го постигнахме за първи път и въпреки това не съм напълно щастлива.

— Защото го постигна не ти, а аз.

— Принуждаваш ме да заемам отбранителна позиция — опита да не се заяде с него.

— По-точно би било, ако кажеш позиционна отбрана. Аз зная всичко за нея. — Приближи се, наведе бавно глава и доближи устни до ухото й. Топлият му дъх погали слепоочието й. — Вземам това, което искам. И държа здраво това, което имам. А сега ми покажи кое прави „Корнкоп“ толкова различен от другите магазини за плодове и зеленчуци.

Без да дочака отговора й, се приближи към стената, на която бяха закачени една до друга детските рисунки. Разгледа внимателно неумелите опити на малките художници и се обърна към нея.

— Това е интересна идея, обаче, доколкото разбирам, не могат да се похвалят с някаква — дори незначителна, художествена стойност.

— Да, но са направени тук, в магазина, от децата на наши клиенти. Те се занимават с рисуване, докато родителите им пазаруват — кимна с глава към поставената в един ъгъл маса.

— Мислех да те питам за това. Не си ли обсъждала с чичо си възможността да използваш това пространство, за да изложиш повече стока? Така би могла да увеличиш продажбите с…

— Не повече от десет процента — продължи тя с възможно най-неприветливия си глас.

— Не искам да ме разбереш неправилно. Обаче да използваш търговска площ не по предназначението й, да разрешаваш безплатни продажби на клиенти като този Сам — всичко това е в пълен разрез с изискванията на професионализма.

— Вероятно си прав — усмихна му се подигравателно.

Би могла да обясни много неща на Райнър, ала нямаше намерение да му разкрива малките тайни на техния магазин. Той имаше на разположение цели шест дни, през които можеше да научи всичко, което пожелае. Обаче тя нямаше намерение да взема участие в този процес.

— Какво друго ще препоръчаш да изменим? — не го оставяше на мира, решила, че е дошло време за малка тренировка преди някой по-голям сблъсък.

— Добре, предавам се. Само ще слушам и гледам, няма повече да се меся в начина, по който сте организирали работата. В края на седмицата, която ми предстои да прекарам при вас, отново ще се върнем на тази тема.

Дните от седмицата сякаш отлетяха. Джордан свикна да пазарува на тържището с Райнър. Така и не разбра какво бе казал той на Ник Константин, обаче клюките изведнъж спряха. В „Корнкоп“ нещата също вървяха съвсем гладко. Ядосваше я само фактът, че все повече разчита на неговата помощ. Той явно знаеше всичко, което се отнасяше до този бизнес, умееше да работи отлично с хората, а освен това беше силен и едър.

Хареса го даже чичо й Клит, който можеше безкрайно да обсъжда с него философската същност на различните плодове и зеленчуци. Райнър го слушаше с такова внимание, което, вместо да я радва, я караше да стои нащрек. Бе сигурна, че той преследва някаква скрита цел. Едва ли правеше всичко това от някакъв алтруизъм.

Погледна към мястото, където Райнър разговаряше оживено с червенокоса красавица, постоянна клиентка на магазина. Без да иска, започна да изпитва раздразнение. Какво искаше тя от него, след като си имаше прекрасен съпруг и чудесни деца? В същия момент едно от тях докосна внимателно ръката на Джордан и я попита срамежливо:

— Бих искала да нарисувам едно грозно кафяво нещо, а не зная как. Ще ми помогнеш ли?

— И какво е това грозно кафяво нещо? — усмихна се тя и последва малкото момиченце към щанда за плодове. Там то й показа купчината с киви. Тя взе един плод и започна да обяснява: — Това грозно нещо е много вкусно — взе нож и го разряза на четири. След като обели внимателно резенчетата, подаде на всяко дете по едно и ги посъветва: — Можете да ги ядете с малките черни семчици. Е, какво ще кажете? Вкусно ли е?

Децата ги погледнаха колебливо, после внимателно опитаха от светлозелените резенчета. Колебанието им се смени с учудване от това колко вкусни и ароматични са. Като по команда затичаха към родителите си. Джордан бе повече от уверена, че за този ден е осигурила достатъчно купувачи на киви.

Пак потърси очите на Райнър. С учудване съзря, че в тях се бе появило някакво липсващо досега разбиране. В същия момент чу думите на червенокосата клиентка:

— Предпочитам да пазарувам в „Корнкоп“, защото мога да огледам спокойно предлаганата стока и избера това, което ми харесва най-много, понеже не се тревожа за децата. Не само съм свободна, но докато пазарувам, Джордан ги учи на много полезни неща. Само благодарение на нея те започнаха да ядат повече плодове и зеленчуци.

Джордан не успя да скрие усмивката на задоволство, която се появи на лицето й. Може би най-после Райнър ще разбере какво има тя предвид, когато говори за уникалността на техния магазин и ще ги остави на мира. Ако искаше да открива магазини в северния район, защо да не направи това в Аляска например.

Съботният ден беше ясен и слънчев. Джордан караше камиона към тържището на Ник Константин и се любуваше на гледката, която се откриваше пред очите й от височината на шофьорската кабина. Единственото, което помрачаваше този чудесен ден, бе фактът, че бе последният от престоя на Райнър в „Корнкоп“. Не можеше да сдържи любопитството си дали е стигнал до някакво определено решение относно купуването на магазина от нея и чичо й.

През тази седмица си даде сметка колко самотен живот води. До нахлуването в ежедневието й на викинга, това не й бе правило впечатление. Сега обаче би предпочела да работи не сама, а с партньор. Когато пред входа на тържището не видя червената спортна кола, не слезе веднага от шофьорското място, а реши да го почака. Обаче минаха петнадесет минути и той не се появи.

Раздразнена, скочи от кабината и се отправи към халето. Тръгна без никакво желание след Тери, който като я видя сама, не се сдържа и след като се огледа внимателно наоколо, попита саркастично:

— Великият господар под гаранция ли те пусна?

— Не се тревожи, Тери. Ако Ник научи, че клюкарстваш, ще ми се наложи да те спасявам. Досега би трябвало да си разбрал, че Райнър и аз сме свободни, независещи един от друг хора.

„Великият господар“ изобщо не се появи на тържището. Когато се върна със закупените плодове и зеленчуци, не го намери и в „Корнкоп“. Без него подготовката за отварянето на магазина се превърна в истинско бедствие. Като че ли нищо не вървеше както трябва. Дори когато дядо й се оплака, че не разбира философските му мисли за маринованите краставички и копъра, и съжали, че Райнър не е тук, за да сподели с него новите си виждания, тя не се стърпя и почти избухна.

— Да, обаче Райнър го няма! Трябва да се задоволиш с моето присъствие.

— Някакви проблеми ли има? — чу в този момент зад себе си до болка познатия плътен глас.

Джордан и чичо й Клит се обърнаха едновременно. Лицето на стареца просия, а момичето се намръщи.

— Райнър, момчето ми, толкова исках да те видя! — погледна страшно към племенницата си чичо Клит.

— Става дума за маринованите краставички и копъра, които трябва да поставя в бурканите със саламура…

Но високият мъж гледаше към стиснатите устни на Джордан, която бе обърнала главата си настрана. Изчака миг, два. После я докосна внимателно за ръката.

— Ей, малката, минава девет. Време е да отваряш. За маринованите краставички ще се погрижа аз.

Със сърдита маршова стъпка Джордан се запъти към входа на магазина и шумно разтвори вратите. Успя да се скара на първата клиентка — дребна възрастна женица, която я погледна плахо и се обърна с намерението да излезе. Тя разбра, че я е обидила и се почувства ужасно. Не знаеше как да й се извини.

Докато стоеше на едно място и гледаше безпомощно набразденото от бръчки лице на старицата, усети как някой я обхвана за кръста и започна да я дърпа към вътрешността на магазина. Нямаше нужда да пита кой е. Успя само да процеди през зъби:

— Не пред хората!

— Тогава ела доброволно в помещението за хранене на персонала — предложи Райнър съвсем тихо.

Влязоха в приветливото помещение и той внимателно затвори вратата.

— Защото не беше тук! — изплъзнаха се сами думите от устата й и тя затвори очи.

В следващия момент ги отвори рязко, усетила нежната му целувка. Беше я прегърнал, а докосването му, вместо с желание и страст, я изпълваше със странен покой. Точно това й трябваше, ала не само сега, а завинаги.

Никога не бе изпитвала такава нужна от закрилата на силното му тяло. Всякакво желание за борба я напусна. Сгуши се в сигурността на топлата прегръдка.

— Мила, някой може да влезе.

— Не ме е грижа. — Намести се още по-удобно, макар да бе сигурна, че не бива да прави така.

— Радвам се, че постъпваш именно по този начин — усмихна й се нежно Райнър.

Като се подчини на някакво отдавна появило се в нея желание, Джордан вдигна ръка, докосна малката златна светкавица, която винаги блестеше на ухото му, и попита:

— Какво всъщност символизира това украшение?

— То ми напомня за дълга, който имам към семейството си, към всичко, което му принадлежи. За задължението ми винаги да побеждавам в името на тези свети за мен неща.

Неща, които всъщност стояха между тях и ги разделяха. Щеше да е много по-добре, ако изобщо не беше задавала този, както сега й се струваше, глупав въпрос.

— Знаеш ли, исках да те видя насаме, защото имам молба към теб. — Видя проблесналото в очите й любопитство и продължи: — Мога ли да остана във вашия магазин още една седмица?

— Защо? — попита тя, макар да й се искаше вместо въпрос веднага да бе изразила съгласието си.

— По няколко причини. Все още не съм научил всичко за магазина, за пазара на плодове и зеленчуци в северния район. Не сме се споразумели за неговото бъдеще. А да не говорим, че имаме да уреждаме и някои лични въпроси помежду си.

— Мисля, че бих могла да убедя чичо Клит да те остави и тази седмица — съгласи се тя след кратко колебание. Не искаше той да разбере колко я зарадва възможността да бъде с него още една седмица. — Ще говоря с него за тази втора седмица да ни платиш само петстотин долара.

— Сърдечно ти благодаря.

С влизането на Райнър в магазина като с вълшебна пръчка всичко потръгна с нормалния си ритъм. Трябваше да признае, че чарът на викинга вършеше чудеса. С едно повдигане на веждите или лека усмивка той постигаше повече, отколкото тя след едночасов спор.

Този ден имаше толкова много купувачи, че през остатъка от работното време не успяха да си разменят нито дума. Само за половин час след затварянето всичко бе почистено и поставено на място. Продавачите побързаха да си тръгнат, а чичо Клит и Уолкър се отправиха към къщи, за да изиграят последната за деня партия шах.

Райнър изключи осветлението и магазинът потъна в полумрак. Приближи се до нея и внимателно попита:

— Имаш ли време да поговорим за „Корнкоп“? — Почувства как момичето веднага настръхна и побърза да уточни: — По-скоро за нещата, които го различават от магазините „Торсен“. Макар да разбрах някои неща, не успях да схвана всичко. Така например масата за рисуване на децата. Тя отнема от търговската площ, обаче във вашия магазин изглежда напълно на мястото си. Ще се въздържа да коментирам благотворителните ти наклонности към този особняк Сет, например. Но не мога да разбера количеството стока, която раздаваш безплатно на клиентите, за да я опитат, преди да купят. Зная, че съгласно теорията на нашия бизнес, това със сигурност води до увеличаване на оборота. Но ти наистина прекаляваш, тези мостри по стойност са толкова, колкото е дневната ти печалба.

— Обяснението е съвсем просто — така аз създавам ново потребителско търсене. Едва ли някой би купил от екзотичното манго например, ако не познава неговия вкус.

— Добре, добре. Ала не бих приел никакво обяснение за стената, която е заета от семейните снимки. Представи си колко по-полезно би било на тяхно място да се постави голям хладилен шкаф, в който да се подредят различни видове бисквити и соленки, например.

— Да се разделя със семейните снимки! Изобщо забрави за това — отговори Джордан, без дори да се замисли.

— Защо?

— Защото семейните снимки са живата история на този магазин. Някои от тях са стояли окачени толкова дълго време на стената, че сигурно вече са пуснали корени в нея. Няма да ги махна, дори да ми предложат всички банани, които произвежда Коста Рика.

— Извинявай, ала досега не съм намерил време да ги разгледам подробно. Нека го направим заедно, така ще можеш да ми разкажеш за хората, които са на тях.

Отиде до стената, а тя бе принудена да го последва.

— Това, например, кой е? — взря се той в първата и явно — най-стара снимка.

— Дядо Джо, той е основал магазин, в който продавал всичко, и го нарекъл „Хранителни продукти — Робъртс“. Когато го наследили, баща ми и чичо сменили името, като го нарекли „Корнкоп“. Пак те решили да го специализират в продажбите на плодове, зеленчуци и млечни продукти. След смъртта на баща ми се разделихме с млечните продукти. Да си призная честно, мисълта да започна отново да ги продавам ме съблазнява. Но вече съм сигурна, че мястото им не е тук.

— А коя е тази жена?

— Майка ми, веднага след моето раждане. — В очите й се появиха сълзи. — А това е единствената снимка, на която са всички членове на фамилията Робъртс.

Райнър сложи ръка на рамото й и я притисна към себе си. Сякаш искаше да компенсира топлината на всички роднини, които Джордан беше загубила. Тя се облегна на силното му тяло и почувства как в студената й самота се влива живителна топлинка.

— А на тази снимка, която е и последна, можеш да видиш мен и чичо Клит. Ако се взреш, ще откриеш също така Уолкър, който се подава от един прозорец. Горкият, в никакъв случай не искаше да бъде забравен от историята. Много се наскърби, когато чичо му каза, че не може да се снима с нас, защото не е член на семейството.

— Имаш ли друг роднина, освен чичо си?

— Естествено — усмихна се предизвикателно младото момиче. — Имам „Корнкоп“. Всъщност магазинът замества цялото семейство, което би трябвало да имам. Затова, моля те, откажи се от него. Притежаваш цяла дузина чудесни нови магазини. Остави нашия на мира.

— Бих искал да съм единственият, от когото зависи вземането на това решение — каза той и скулите му заиграха. — Обаче има много други хора, с чиито интереси следва да се съобразявам. От мен зависят не само членовете на семейството, но и нашите служители, всички, които притежават акции в бизнеса. Ако искам да остана още една седмица при вас, то е, за да добия съвсем ясна представа за всичко. Тогава ще седнем да обсъдим някои неща. И се надявам да постигнем едно наистина приятелско споразумение.

— Не виждам какъв компромис би могъл да се направи. Трябва да знаеш, че единият от двама ни ще спечели, а другият ще загуби.

— Нека не гадаем какво ще ни донесе бъдещето. Да преживеем идващата седмица, пък тогава ще видим какво може да се направи. А сега имам една молба към теб, моя Валкирия.

Погледна я с дълбоките си зелени очи и каза съвсем тихо:

— Искам те. Моля те, бъди моя тази нощ!