Дей Леклеър
Рог на изобилието (2)

Втора глава

Малко по-късно сутринта Джордан влезе в „Корнкоп“ и се запъти към помещението, което чувстваше като собствен дом. До работното време оставаше цял час. Тя се огледа и въздъхна с облекчение и задоволство. Да седи тук, в открития още от дядо й магазин, и да работи за продължаването на семейната традиция, определено действаше добре на настроението й.

Изведнъж рязко стана и с енергични крачки тръгна към стената, на която бяха закачени множество снимки, проследяващи историята на магазина от откриването му до наши дни. Гордееше се с тази история, която караше и Джордан, и чичо й Клит да се чувстват част от нея.

Тя щеше да наследи магазина и затова водеше всекидневна упорита борба за неговото запазване. Бе твърдо решена да съхрани жив духа и традициите на дедите й в семейния бизнес. След удара, който получи чичо й преди година, все повече отговорности за магазина падаха върху крехките й женски рамене. Терзаеше я мисълта, че може да изгуби последния си жив роднина.

„Стегни се — каза си тя наум. — Тази работа ти е позната и ти можеш чудесно да се справиш с нея. Както баща ти и чичо ти, както дядо ти преди тях.“

Първи собственик на магазина от семейството бе дядо Джо. След неговата смърт преди повече от двадесет години баща й Джейк и брат му Клит бяха поели бизнеса. Сега чичо й бе единственият останал възрастен член на семейството. А след удара, който получи, той не успя да се възстанови достатъчно, за да се върне на работа. Наложи се управлението да бъде поето от нея. Един ден „Корнкоп“ щеше да е неин.

Джордан дяволито се усмихна. Надяваше се да работи така, че да печели достатъчно, за да може да отделя необходимите за пенсионирането на чичо й суми. Чакаше я упорита работа.

Бе оставила камиона до страничната врата. Стоката сигурно беше разтоварена, тъй като оставаха пет, в най-добрия случай — десет минути до отварянето на магазина. Искаше да се наслаждава най-пълно на оставащите й мигове покой и тишина.

Тръгна бавно между осветените от слънцето рафтове. Опитният й поглед нямаше да отмине незабелязан нито един пропуск, колкото и дребен да бе той. По-трайните стоки вече бяха подредени, докато местата за най-лесно развалящите се плодове и зеленчуци все още бяха празни — щяха да ги поставят в момента, преди в магазина да нахлуят първите нетърпеливи купувачи.

Доволна от видяното, тя се усмихна. Доброто качество на предлаганите стоки и разумните цени превръщаха „Корнкоп“ в наистина привлекателно място за пазаруване. Най-много клиентите обаче бяха привличани от особената атмосфера на почти семеен уют, който правеше магазина обичан от постоянните му клиенти. А Джордан знаеше колко важно е чувството на принадлежност към едно сплотено семейство.

— Чичо Клит! — извика тя и продължи към задната част на магазина. — Почакай да видиш какво успях да купя днес.

— Не сега, мила — отговори току-що появилият се между тежките завеси, отделящи служебните помещения от магазина, мъж на около шестдесет години. В едната си ръка държеше авокадо, а с другата придържаше тежкия плюш. — Трябват ми още само три хода, за да победя Уолкър.

— Шест! — чу се упоритото възражение на неговия приятел и помощник.

— Не знам защо си толкова пристрастен към спазването на всички глупави правила — отговори с нескрито отегчение чичо Клит. — Знаеш, че вероятно ще ти се наложи да се предадеш само след още два хода.

— Три, както каза преди малко.

Младото момиче едва не се разсмя на глас. Ала трябваше да внимава чичо й да не се обиди, ако разбере смеха й неправилно. Не би искала да направи нищо, с което да го наскърби. Затова побърза да му напомни с делови тон:

— Време е да отваряме, чичо Клит.

— След миг, скъпа.

— Хайде, побързай — подкани го тя и като се наведе, го целуна нежно по оплешивяващата глава. След това реши да отвлече за малко вниманието му. — Знаеш ли, току-що минах край най-непривлекателно изглеждащите патладжани, които някога сме излагали. Наистина са твърди и тъмнолилави на цвят, но в действителност са твърде зелени. Страхувам се, че никой не би дал дори един пробит долар за тази стока.

— Не можеш да предлагаш на клиентите ни такава стока! — сопна се с раздразнен тон възрастният мъж. — Никой няма да я купува, а това означава, че няма да имаме нормални приходи… Ако започнем да губим… — При това предположение очите му се разшириха от ужас и той решително се обърна към партньора си. — Нали се разбрахме, че аз спечелих. Значи можем да прекъснем играта и да се захванем с работа.

Джордан си позволи лека усмивка на заслужено удовлетворение. Не изпитваше угризение на съвестта, че бе използвала едно така сигурно оръжие като заинтересоваността от по-голяма печалба. Нали в любовта и войната бе разрешено използването на всякакви средства? За нея бизнесът бе постоянна битка, без начало и край.

Докато погледне към мястото, където бяха до преди малко, двамата мъже вече бързаха към щандовете. Тя пак се усмихна. Какво да се прави — семейство. С него — трудно, без него — съвсем лошо. Бавно тръгна след тях, успокоена, че те ще се погрижат всичко да бъде наистина готово за клиентите. Защото чичо й наистина притежаваше безценното умение да съчетава стоката по цвят, видове и качества, така че да привлича в най-голяма степен потенциалните купувачи.

Джордан се отби в столовата за служителите в магазина, отвори хладилника и взе кофичка кисело мляко. Седна пред една от покритите с чисти покривки маса и извади от единия джоб фактурата, а от другия — калкулатора. Започна да пресмята какво е купила и на каква цена.

Това бе рутина, която Джордан изпълняваше с религиозна упоритост. Така вършеха своята работа всички служители в магазина. Двама разтоварваха камиона и внасяха кашоните в склада. Част от стоката чичо Клит и Уолкър веднага нареждаха по рафтовете, а другата отнасяха в хладилното помещение. В това време тя приготвяше етикетите с новите цени.

Всичко бе пресметнато така, че точно в девет да са готови и магазинът да отвори врати. Поне така трябваше да бъде. Което невинаги бе желаната реалност.

Тя привърши с надписването на последния етикет и дояде киселото мляко. След това се протегна към закачалката, от която взе чиста престилка и я облече над джинсите и тениската. Забърза към големите рекламни черни дъски, на които се отбелязваха стоките с най-ниските за деня цени. Бяха й нужни една-две минути, за да закачи новите съобщения.

Когато се обърна към вътрешността на магазина, доволното изражение на лицето й изчезна. По средата бяха натрупани кашоните с банани и двама служители разгорещено спореха. Трети стоеше безучастно и ги слушаше. Чичо й Клит и Уолкър се суетяха около щанда с патладжани.

Всичко беше както обикновено. Идваше моментът, в който тя трябваше да се намеси и да постави всичко на мястото му. За начало избра бананите.

— Лерой, Анди, бананите трябва да са някъде най-отпред. Сложете колкото може повече — трябва да се отървем от тях, преди да са започнали да се развалят. Иначе ще трябва да си ги ядем сами чак до Коледа.

Когато двамата се заловиха малко гузно да изпълнят нареждането й, тя се обърна към третия работник, младо симпатично момиче:

— О, Мишел, извинявай, че те откъсвам от размислите ти. Обаче не би ли изнесла празните кашони на боклука? На връщане можеш да провериш термостата на хладилното помещение.

След това дойде редът на чичо Клит и неразговорливия Уолкър. Чу гласа на чичо си:

— Трябва да преместиш тези репички — нареждаше той на Уолкър. — Знаеш, че имат политическа нетърпимост към патладжаните.

— Така ли?

— Естествено — повиши се гласът на възрастния човек. — Мястото на репичките е при зеления лук, кервиза и останалите демократи. Патладжаните са републиканци до дъното на дръжките си. Затова никога не трябва да се поставят едни до други.

— Но те нямат дръжки.

— Не спори!

Джордан застана между двамата с ръце на кръста.

— Чичо Клит, Уолкър, нали се бяхме договорили в магазина да не се занимавате с политика?

Двамата мъже впиха погледи в пода.

— Обикновено спазвам договорката. — Чичо Клит погледна ядосано към Уолкър. — Ала в случая просто нямаше как да избегна този разговор. Фактът си е факт, а правото — право: патладжанът е републиканец.

— Чичо Клит… — започна тя предупредително.

Той обаче се усмихна, протегна ръка към нея и я привлече към себе си. Погледна я в очите и каза:

— Слушай, скъпа, през последните няколко години се справяш наистина добре. Дори чудесно! Но преди да се пенсионирам и магазинът да стане изцяло твой, има още някои неща, които задължително трябва да научиш. Няма да мога да се оттегля спокойно в имението си в Ню Мексико…

— Аризона, чичо Клит — поправи го тя.

— Това няма особено значение. Важното е преди това да съм убеден, че си разбрала политическата и философската същност на плодовете и зеленчуците.

— Не знаех, че тези стоки притежават каквато и да е същност — промърмори Джордан.

— Не съм изненадан — погледна я чичо й със съжаление. — Само действително проницателни очи могат да проникнат в тази сложна материя — потупа я по рамото той. — Ето защо съм тук да ти помагам. Да вземем патладжана, например. Той мрази репичките, при това до такава степен, че не може да стои до тях. Ето защо не бива дори да се подреждат на един щанд. Ако направиш такава грешка, резултатите ще са плачевни.

— Чичо, зная, че е важно. Обаче вече е… — хвърли тя бърз поглед към стрелките на часовника си.

— Жизненоважно е. Абсолютно важно! Ако сложиш патладжаните до листата от ряпа, които много клиенти използват като зеленчук, всичко ще изглежда съвсем различно. Само в редки случаи можеш да си позволиш да сложиш патладжаните до чушките. При това никога до червени, а само до зелени камби.

— Ще запомня това. А сега можем ли да…

— Разбира се, да се върнем към въпроса за репичките.

Джордан едва се сдържа да не изкрещи. Затвори очи.

— Репичките ли? — повтори тя, като полагаше огромни усилия гласът й да звучи нормално.

— Разбира се. Тук не става дума за размера на репичките, а за това, че просто не могат да стоят до патладжаните.

— Прав си, прав си — побърза да се съгласи с него тя, за да сложи край на този абсурден разговор. — Политическото разногласие между тях би имало ужасни последици, нали? — След това се обърна към помощника на чичо си: — Уолкър, вземи връзките с репичките и ги сложи до… — Изведнъж спря и погледна въпросително възрастния човек.

След като помълча известно време, за да се наслади на тази ситуация, в която на преден план изпъкваха неговите умения, той се усмихна снизходително и махна с ръка.

— Нека бъдат до зеления лук и кервиза. Това ще им помогне да обсъдят последните промени в икономическото положение.

— Добре — съгласи се тя и доволна видя забързалия се да изпълни заръката Уолкър. След това извика високо, за да я чуят всички: — До отварянето остават пет минути! Освободете пътеките между рафтовете. Лерой, забърши онази вода, някой ще се подхлъзне. Анди, погрижи се да има различни разфасовки от картофите. Мишел, ти ще отговаряш за плащанията в брой. На работа! Вече закъсняваме!

Колкото и да й беше неприятно, почти винаги закъсняваха. Така й се искаше поне веднъж да отворят магазина и всичко да бъде идеално приготвено. Малките пропуски и нередности я дразнеха неимоверно. За съжаление бе приела, че са неразделна част от този вид бизнес.

Забърза към входа на магазина, ала спря и изпъшка почти на глас. Първа на опашката пред входа бе застанала госпожа Свенсън. Не трябваше да се учудва. По-рано сутринта денят на Джордан бе започнал с един истински викинг. Защо да не продължи с норвежката женска версия на Атила — предводителя на хуните? Господ да е на помощ на доматите, защото госпожата притежаваше такава желязна хватка, която можеше да изстиска вода от камъка.

Джордан отключи, отвори широко вратата и се усмихна. Само за няколко минути магазинът се изпълни с клиенти. Младото момиче забеляза, че госпожа Свенсън се запъти право към доматите. В последния момент обаче свърна към патладжаните. Джордан си помисли, че съчетанието между желязната хватка на госпожа Свенсън и почти любовното отношение на чичо й към патладжаните би могло да доведе до избухването на пожар, затова тръгна бавно след нея.

Чичо Клит прегради с тяло скъпоценния зеленчук, който сам бе подредил. Грамадното туловище на госпожата обаче с лекота го отмести настрана. Протегна се, взе един патладжан и започна да го разглежда с такова внимание, като че ли от неговото качество зависеше скъпоценният й живот.

— Патладжаните ти изглеждат поувяхнали — обяви тя след педантичната инспекция.

— Поувяхнали?! — В гласа на чичо Клит прозвучаха странни нотки. Той грабна патладжана и го прегърна като бебе. — Уважаема госпожо, нима не виждате, че тези патладжани са в разцвета на зрелостта си?

— Какво ли знаеш ти за нея, след като едва ли си в състояние да кажеш нещо за собствената си зрелост? Вие, мъжете, смятате, че вашата зрелост започва от момента, в който престанат да ви повиват в пелени, и завършва със забиването на последния пирон в ковчега ви.

— А нима не е така? — промърмори той под носа си.

Погледът, който уважаемата клиентка му хвърли, би могъл да пръсне ако не тиква, то поне грамадна диня. Тя взе друг патладжан и го размаха пред лицето му.

— Били са зрели преди седмица. Днес са направо стари — и върна нещастния патладжан в купчината при неговите събратя. Сполетя ги неговата участ, когато тя ги погледна отвисоко и каза пренебрежително:

— Няма нищо по-ужасно от престарели патладжани.

— О, госпожо Свенсън, колко ми е приятно да ви видя! — намеси се решително Джордан. — Видяхте ли какви чудесни банани имаме днес?

— Добро утро, Джордан. Да, видях. Обаче ти знаеш, че аз обикновено купувам само най-качествената стока. А тези банани не стават за нищо — протегна се тя към трети патладжан.

В следващия момент в разговора се намеси нов глас — дълбок и до болка познат, който смрази кръвта на Джордан:

— Вижте този, госпожа Свенсън — предложи Райнър Торсен. Той внимателно мина между двете жени и взе един голям патладжан от далечния край на купчината. Хвана го с двете си ръце и го вдигна високо, така, че светлината да се отрази в бляскавата му тъмновиолетова повърхност. — Да, този наистина е прекрасен.

— Така ли смятате? — попита норвежката, като го погледна с изненада и подозрение.

— Определено. — Той пое загрубялата й от домакинска работа ръка и внимателно я постави върху патладжана. — Само бъдете нежна. Патладжанът е като красивата жена — ако го стиснете по-силно, ще го нараните и ще му остане белег. А това би било грях. Не мислите ли?

— О — простена тихо Джордан, — започва се отново. Първо политика, сега — секс. Мога да се закълна, че тези зеленчуци са обградени с повече внимание, отколкото самата аз!

— Да… Прав сте — започна да заеква госпожа Свенсън. От една страна, явно бе заинтригувана от думите на непознатия, а от друга — не знаеше как точно да реагира.

— Даже формата му е женствена — не й разреши да се двоуми новопоявилият се. — Закръглена, с гладка и твърда кожа. Усещате ли, че просто ви приканва да го докоснете? Патладжанът е един от най-еротичните плодове.

Джордан слушаше изумена. А госпожа Свенсън само въздъхна. Патладжанът да е еротичен? Възрастната жена обаче сигурно бе съгласна, защото започна така енергично да кима, че грижливо подреденият й кок едва остана цял.

— Еротичен… Много е еротичен — повтаряше тя механично.

Райнър пусна патладжана в кошницата, която висеше на ръката й, хвана я под мишница и я поведе към друг щанд, като не преставаше да говори:

— Но не толкова, колкото доматите. — Обърна се и хвърли предупредителен поглед към последвалата ги, без да мисли, Джордан. — Не бихте могли да купите за мъжа си патладжани, мила госпожо, без да го изкушите със зеленчуците на любовта — доматите.

— Мила… — повтори замечтано норвежката. — Моят мъж ме наричаше точно така.

— Купувайте му по-често домати и той ще продължи да го прави — реагира светкавично Райнър.

— Аз пък ще се превърна в маринована херинга — промърмори Джордан, без да сваля очи от покоряващия с лекота трудната клиентка мъж.

Не знаеше дали да му бъде благодарна, да прояви раздразнение или да го подозира. В тази вътрешна борба спечели подозрението. За какъв се мислеше той? И какво бе сторил с нейната клиентка? Трябваше да признае, че викингът очарова госпожа Свенсън до такава степен, че тя купи плодове и зеленчуци за цял месец напред!

Джордан се облегна в края на рафтовете и присви очи. Това русо и сладкодумно човешко същество, за което нямаше никакво съмнение, че е самият дявол, определено искаше нещо. И ако беше достатъчно умна, трябваше да разбере какво точно.

Преди да предприеме каквото и да е, усети как някой я тупа по рамото. Обърна се и видя чичо Клит.

— Кой е този мъж? — попита той с нескрито любопитство и посочи Райнър.

— Една голяма неприятност. С главно Н.

— Това е невъзможно — светнаха очите на възрастния човек. — Човек, който има такъв инстинктивен усет към философската същност на патладжаните, е невъзможно да бъде лош.

— Този път можеш да ми се довериш — опита се да говори безразлично. — При това „лош“ не е точната дума, с която да се определи този ужасен човек…

Решена да разбере какво търси той в техния магазин, Джордан тръгна след Райнър. Естествено бе, че не вярваше в две поредни съвпадения в течение на по-малко от три часа. Какво искаше той? Разбира се и дума не можеше да става, че това са бананите. А ако е разбрал за номера с монетата и сега е дошъл да си иска това, което тя бе взела е измама? Пръстите й инстинктивно стиснаха фалшивата монета в десния джоб.

Когато Джордан стигна до Райнър и госпожа Свенсън, те разглеждаха доматите. Погледът й спря върху дългите пръсти на Райнър, които галеха един червен домат.

Райнър беше прав, помисли си тя. Доматите също бяха чувствени, доказателство за това бе начинът, по който той ги докосваше. И Джордан с изненада си призна, че никога вече нямаше да мисли за тях като за най-обикновен зеленчук.

Тя преглътна мъчително. Докосването на този мъж бе нещо изключително. Жалко, че го хабеше за зеленчуците. Не че държеше особено да опита неговите милувки… Но да се отделя толкова внимание и истинска любов на някакъв домат…

В този момент викингът се наведе и прошепна нещо на ухото на госпожа Свенсън. Тя се изчерви като домата, който държеше, и се засмя с лек и звънлив момичешки глас.

— Това е истина — настоя Райнър вече на глас. — Ако не ми вярвате, попитайте Джордан.

— Да ме попита ли? Какво? — обърна се към него тя, без да е съвсем сигурна, че действително иска да узнае за какво става дума.

— Че едно от имената на този зеленчук — заговори той тихо и внимателно взе един узрял червен домат — е „ябълка на любовта“.

Колкото и да не й се искаше, трябваше да се съгласи с него.

— Да, това е едно от многото му имена.

— Но за мен винаги ще има само едно — това, което споменах преди малко.

Значи господин Торсен се опитваше да играе с думите! Е, добре, тя щеше да прави същото. Заговори решително:

— Доматите са нискокалорични и много хранителни. Съдържат Витамин A, Bl, В2, С…

— Някога са ги смятали за отровни — прекъсна я и продължи вместо нея Райнър. — Дълго време са ги смятали за афродизиак. Затова не са били употребявани от благопристойните девици, които са пазели добродетелите си. — Той избра един домат и го подаде на Джордан. — Мога ли да изкуша вашето целомъдрие?

— Латинското му название е „Ликоперсикон ескулентум“ — прие отправеното й предизвикателство Джордан и взе домата. — Той е единственият ядивен от семейството, към което принадлежи. Макар вътрешността му да е по-характерна за плодовете от семейството ягодови, всъщност той е истински зеленчук.

Райнър пристъпи по-близо до нея и я погледна с интерес. В очите му блещукаха весели пламъчета.

— Съществуват хиляди сортове…

— Някои от тях носят имена като Канибал, Черен пламък…

— Лунна светлина, Идеален — продължи играта Райнър. Говореше съвсем тихо и все повече се приближаваше към нея. Сякаш я милваше с поглед, а госпожа Свенсън не съществуваше. — Бялата красавица, Червеният блясък. И не на последно място — Венера.

За Джордан това бе битка и тя не се отказа от нея. Продължи със странно глух глас, като се стараеше да вложи колкото е възможно повече двусмисленост във всяка своя дума:

— Снежната топка, Нечупливият…

— Забравихте Супермена.

— Също така Замръзналия ад — вдигна тя предизвикателно брадичка и го погледна право в очите.

— Вероятно съм пропуснал този сорт — усмихна се той. — При първия удобен случай ще погледна в каталога.

— Бихте ли ми казали кой от споменатите сортове е този домат? — не се стърпя и най-после взе думата забравената от тях госпожа Свенсън, като гледаше с пълно недоумение ту единия, ту другия.

— Замръзналия ад — заговори Джордан първа.

— Това е нов сорт, който се казва „Дръжте се прилично“ — намеси се той предизвикателно и след миг колебание уточни, без да откъсва поглед от Джордан: — „Дръжте се прилично, пържоли“.

— Колко интересно! Кой им е дал такива странни названия?

— Особени хора със странно чувство за хумор — опита да се реваншира Джордан.

— Благодаря, скъпа — наклони демонстративно глава Райнър, — но бих предпочел думата „ексцентрични“ пред „особени“.

— Е, човек невинаги може да има точно това, което му се иска.

— Явно не сте слушали добре тази сутрин на тържището — закани й се той шеговито с пръст. Дълбоките му очи излъчваха стаена заплаха, която със сигурност щеше да се стовари върху главата й. — В противен случай щяхте да сте съвсем наясно, че получавам точно това, което пожелая.

— Но невинаги, господин Торсен — напомни му тя ехидно. — Сигурно сте забравили, че загубихте бананите. А доколкото си спомням, ги искахте.

Не й отговори веднага. Бе зает с избирането на домати, които внимателно поставяше в кошницата на госпожа Свенсън. След като свърши, вдигна глава и отговори тихо:

— Това би било загуба, ако бананите бяха моята единствена и крайна цел. А те не бяха. — Замълча, за да й даде време да осмисли скритото значение на думите му, и добави: — Трябва да запомните, че постигам желаното от мен. В някои случаи това ми отнема малко повече време, обаче в крайна сметка побеждавам. При това винаги.

С тези думи той се обърна към явно недоумяващата госпожа Свенсън и я поведе към следващите щандове.

„При това винаги“. Заплашителните му думи повиснаха във въздуха. Джордан не можеше да се помръдне от мястото, на което сякаш беше пуснала корени. За първи път разбра какво значи да изпитваш почти панически страх. Какво, за бога, искаше той?! Трябваше да помисли, да се досети…

За съжаление именно в този момент възможностите на ума й да прецени реално обстановката, я бяха напуснали. Обикновено без никакви усилия откриваше кои са силните и кои — слабите места от характера на хората, с които се срещаше. Но този викинг явно имаше само силни страни, за слаби изобщо нямаше никакви признаци. Ала как би могла да започне борбата си без това?

Решително тръгна след него. Нямаше смисъл да се отдава на терзания. По-добре да направи грешка крачка, отколкото да бездейства. В този момент я настигна Мишел.

— Джордан, студентът, с когото говори преди няколко дни, отново е тук и иска да пазарува на кредит.

— Добре — отговори тя машинално.

— Знаеш ли — започна да обяснява с някакво неудобство дребната блондинка, — този път покупките му са малко скъпички — над двадесет долара. А сметката му все не намалява.

— Това е абсолютно вярно — заговори високо Джордан и се засмя предизвикателно. — Обаче лесно можем да се справим. Просто вземи старите му сметки и ги хвърли в кошчето за боклук при касата.

— В кошчето за боклук ли? — не повярва на ушите си Мишел.

— Да. После започни с новата сметка на чисто. Това е най-добрият начин да се отървеш от стари сметки.

— Да, но…

— Мишел, Сет полага огромни усилия да завърши образованието си. Приеми дарението ни като скромен принос към това благородно дело.

— Резултат от умението му да се подмазва… — промърмори недоволно младата продавачка.

— Не бъда толкова строга — погледна я Джордан предупредително. — Опитай се да мислиш за постъпките му като за начина, по който ти процедираш с електроснабдяването — като платиш сметката и вкъщи отново става светло.

Едната й вежда се вдигна — сигурен знак, който трябваше да накара Мишел да замълчи. Тя обаче продължи:

— Не зная колко светло ще е при вас, след като освен Сет има още толкова много неплатени сметки. Ала това не е моя работа. Нали вие сте шефът…

— Тук си абсолютно права — отговори Джордан и погледна към касата. — Върви и, моля те, бъди добра със Сет. Изглежда толкова притеснен…

— Досещам се за причината — не се предаваше Мишел.

— Внимавай, Мишел! — повиши тон шефката. — Говоря ти напълно сериозно. Знаеш, че той е изключително горд, затова не го притеснявай допълнително.

Когато продавачката тръгна към касата, Джордан си разреши да погледне към Райнър. За своя изненада видя едно намръщено лице, което ясно показваше, че разговорът с Мишел е бил чут и възприет не съвсем одобрително. Това я изпълни с възмущение. „Корнкоп“ бе неин магазин, стоките в него си бяха нейни, а студентът беше неин постоянен клиент. И не влизаше в работата на този викинг какво прави тя със собствеността си!

Преди да успее да му каже какво мисли, обектът на нейното възмущение отново насочи вниманието си към госпожа Свенсън. С неочаквано мила усмивка той се наведе към нея и взе вече пълната и доста тежка кошница. Явно говореха за картофите, пред които бяха застанали. По време на разговора той започна да пренарежда купчината.

В този момент до Джордан застана чичо Клит.

— Какво прави този? — прошепна той в ухото й.

— Той, той е… — заекна тя, без да намира точните думи.

— Нека аз да ти кажа какво прави той. Пипа моята стока и я размества. Погледни! Как си позволява да пренарежда картофите? Исках те да бъдат разположени точно по този начин! А и те харесваха начина, по който бяха наредени. Този мъжага развали всичко. Налага се да променя мнението си, че разбира философската същност на патладжаните.

— Той не може да се сдържи да не премества стоката от едно на друго място. Трябва да разбереш, че това не е обида към теб, а просто навик. — Чак след като изрече думите на глас, Джордан осъзна, че казаното е истина. Да посяга към стоката за него сигурно бе толкова естествено, колкото и за самата нея.

— Навик ли? — раздразни се чичо й. — Да не би и той да се занимава с продажба на плодове и зеленчуци? Знаеш ли как се казва?

— Райнър Торсен.

Чичо й замръзна на място. Едва след известно време изруга така, както никога досега. Тя го погледна изумена. Изплашеното изражение на лицето му предизвика у нея повече загриженост, отколкото изненада.

— Какво има?

— Какво иска той? — просъска чичо й. — И какво търси тук?

— Нямам представа — поклати тя глава. Това бе истина, но само отчасти. Защото знаеше, че Райнър Торсен е викинг, човек на действието, победител. Какво искаше да спечели в техния магазин?

— Изпъди го! — заповяда чичо й с нетърпящ възражение глас. — От него можем да очакваме само неприятности.

— Не си ли спомняш, че вече ти казах точно това — напомни му тя тържествуващо. — А ти ми отговори точно така: „Човек, който има такъв инстинктивен усет към същността на патладжаните, е невъзможно да бъде лош“.

— Била си права. Признавам, че сгреших. Той ще ни причини само неприятности. Затова го изхвърли по-скоро!

— И как, според теб, да го направя? — попита Джордан с престорена наивност. — Може би да отида при него и да му кажа, че този магазин е доста тесен за двама ни. Затова да си обира крушите.

— Не е време за шеги!

— И какво може да ни направи? — Дълбоко в съзнанието й, проблесна мисълта, че неволно е защитила този арогантен тип. Явно влиянието му върху околните бе пагубно. Въпреки това нещо я накара да продължи в същия дух: — Виж, накара госпожа Свенсън да купи толкова, колкото обикновено взема за цял месец.

— Ще мина и без покупките на госпожа Свенсън!

— Ами Еди и госпожа Лоусън? Вече повече от половин час обикалят магазина и напълниха по две кошници. И защо пазаруват по толкова много? Отговорът е съвсем елементарен — защото не са в състояние да откъснат очи от господин Торсен.

— Това е отвратително!

— Обаче се отразява добре на продажбите — реши да се пошегува тя. — Дори си мисля дали няма да е добре да го наемам веднъж седмично. Докато го гледат като хипнотизирани, всички ще пазаруват така, сякаш го правят за последен път през живота си. Дори бих могла да сложа някаква реклама на нововъведението…

— Ще изриташ ли този човек, или не? — втренчи се в нея чичо Клит с убийствен поглед.

— Няма да мога — призна Джордан.

— Тогава да не си посмяла да ми кажеш, че не съм те предупредил! — отговори гневно той, обърна се обиден и се втурна към противоположния край на магазина.

Тя съжали. Не биваше да ядосва възрастния човек от сутринта. При първия удобен случай щеше да му се извини. Отношенията им бяха твърде ценени и от двамата, за да ги подлагат на изпитание заради някакъв си нахалник. Това означаваше първо — да намери сили и да застане лице в лице с Райнър Торсен, второ — да разбере какво точно иска и трето — да намери най-учтивия начин да го принуди да напусне магазина.

Тя сви решително устни и след миг беше при щанда за плодове. Госпожа Свенсън държеше втора кошница, препълнена с праскови, грозде и малини и говореше оживено на високия мъж до нея, усмихната до уши:

— Благодаря ви, господин Торсен… Всъщност ще ви наричам Райнър. Толкова ми помогнахте! Не мога да дочакам да се върна вкъщи да разкажа на мъжа ми всичко за доматите…

— Ябълките на любовта — поправи я той. Възрастната жена се изчерви като момиче и закрачи към касата, а Джордан намери момента за изключително подходящ да изпълни това, което си бе наумила.

— Вие двамата определено си допаднахте. Не знам дали бихте се съгласили да приемете целодневна работа, но виждам, че имате огромен успех сред моите клиенти, особено сред жените.

— Не се заяждайте — не развали доброто си настроение викингът. — Би трябвало да сте ми благодарна, защото освен другото, успях да я убедя да купи и малко банани.

— И каква беше темата този път? — попита тя истински заинтригувана.

— Нищо особено. Просто й споменах един добре известен на всички факт — че бананите са като хората, с възрастта стават по-хубави.

— Ммм, добре — едва не се засмя на глас Джордан.

— Благодаря. Оценката ви е особено ценна, тъй като по начина, по който раздавате стоки на кредит, скоро ще имате нужда от допълнителни продажби, което аз с лекота мога да ви осигуря.

— По-добре би било да се заемете със собствената си работа — усмихна се тя престорено мило. — Така ще си спестите някои не особено приятни думи, които ви предстои да чуете от мен.

— Значи искате да ми покажете изхода? — отговори той, без да се смути ни най-малко.

— Как познахте?

— Не беше особено трудно — посочи той с поглед завесата, водеща към задната част на магазина. — Не трябваше да казвате на чичо си кой съм. Моето име определено го разстрои.

— Сигурно е имал основание — промърмори тя, като реши да не му доставя удоволствието да го пита откъде знае, че Клит е неин чичо.

Защо винаги, когато се приближеше до Райнър, тя забравяше, че той е в състояние да й причини само неприятности. Трябваше да се стегне и да прекрати играта, колкото и приятна да беше. Следваше да постави интересуващия я въпрос прямо и открито без никакво протакане.

— Вижте какво, бихте ли ми направили една голяма услуга — преди да си тръгнете, да ми обясните какво точно искате.

Когато изрече предварително намислените думи, Джордан въздъхна, като че ли бе свалила непосилно тежко бреме от крехките си плещи.

Райнър Торсен се усмихна с типичната си безмилостна усмивка на воюващ викинг, която сякаш казваше: „Ще победя на всяка цена“. После бавно и тихо, но съвсем ясно, отговори:

— Не е нещо особено. Искам „Корнкоп“.