Дей Леклеър
Рог на изобилието (5)

Пета глава

Следващият час бе истинско мъчение. Джордан трябваше да седи и да разговаря с Брита и Кевин като че ли нищо не се беше случило. Нервите й бяха опънати до краен предел. Най-после изпитанието свърши. Сбогуваха се най-сърдечно и по обратния път през магазина стигнаха до колата на Райнър.

— Знаете ли, през цялото време имах чувството, че сестра ви знае нещо, което не сте казали на мен — обърна се тя към него, докато спътникът й сядаше зад волана.

— Да, знае.

Съгласи се с такова ледено спокойствие и безразличие, че й се прииска да изкрещи. Вместо това подхвърли нова реплика с надежда, че ще го накара да обясни за какво точно става дума:

— Сигурно е уверена, че вие ще постигнете своето.

— Разбира се. Защото ме познава.

Райнър подкара колата към северната част на Сиатъл. Слънцето надзърна иззад последния дъждовен облак и всичко блесна от свежест и чистота. Ако слънчевите лъчи можеха да внесат такава яснота и в нейния живот… Защото с болните си амбиции да завладява, този викинг бе потопил бъдещето й в гъста мъгла…

— Кой е следващият магазин?

— Смятам набързо да отскочим не само до един, а до няколко. Обаче във всички тях ще видите почти същото, което бе в „Торсен — Юг“. Като запозната с бизнеса, сигурно успяхте да хвърлите око както на качеството и асортимента на предлаганите в магазина плодове и зеленчуци, така и на начина, по който са аранжирани. А и на цените. Едва ли сте пропуснали и хладилните помещения…

— Прав сте. И видях, че сте свършили отлична работа. Всичко е изключително чисто и приветливо. Единственият недостатък, който забелязах… — Тя замълча, опасявайки се от неговата реакция на критиката й. Въпреки колебанието си реши да бъде откровена докрай. — Направи ми впечатление, че в задния ляв ъгъл няма толкова много стоки, както в останалата част.

— Точно това обсъждахме с Кевин, докато вие пиехте чай — съгласи се с почти доволен вид Райнър. — Получило се е така, защото неотдавна са закупили нови хладилни шкафове, които все още не са монтирани.

— Биха могли временно да преместят зеленчуците до стената и да запълнят средата с нещо като островче, на което да се наредят плодове. Така би изглеждало значително по-добре.

Бяха стигнали до светофар, който светеше червено. Райнър спря, обърна се към нея и внезапно я целуна леко по бузата.

— Мислим съвсем еднакво. — Примижа от удоволствието, което му бе доставило докосването до нежната й кожа и бързо я целуна втори път. — А това трябва да правим по-често. — След изявлението се наведе и без да се интересува от светофара, притисна топлите си настоятелни устни към нейните.

Някакъв нетърпелив шофьор зад тях натисна клаксона. Райнър се откъсна от нея, измърмори недоволно и потегли.

Посетиха още четири магазина. Навсякъде минаваха край щандовете, като задълбочено и професионално обсъждаха видяното. Всеки път той искаше да узнае какво смята тя и Джордан започна спокойно и конкретно да изразява мнението си.

Всички магазини на Торсенови се управляваха от по-близки или далечни роднини на фамилията. Изглежда семейството му бе колкото многобройно, толкова и коравосърдечно. Направи й впечатление, че навсякъде не само бяха чували за нея и за намеренията на Райнър да купи „Корнкоп“, но й даваха да разбере, че според тях става въпрос не само за магазина…

— Сега отиваме при родителите ми — обяви спътникът й, когато излязоха от поредния магазин. За нейна изненада подкара към Магнолия, квартал, който се намираше на един хвърлей от „Корнкоп“. — Те живеят тук от много години.

Той отби колата в обширна градина, изпълнена с играещи деца и доста възрастни.

— Всички тези хора роднини ли са ви? — попита тя, невярваща на предположението си.

— Повечето са братовчеди, вуйчовци, лели, а също и наши служители. По традиция майка ми и баща ми ги канят всеки петък следобед. И тъй като всички са заети в семейния бизнес, тук могат свободно да обсъдят повече от проблемите, с които се срещат в ежедневната си работа. И понеже обикновено вземат със себе си в магазините и децата, те могат да тичат на воля и да се освободят от натрупаната енергия.

— Толкова са много! — прозвуча нотка на завист в гласа й. Ех, ако и тяхното семейство беше толкова голямо, никога нямаше да се чувства самотна или тъжна!

— Елате да ви запозная — хвана я той за ръка.

— Страхувам се, че никога няма да запомня всички — пристъпи плахо след него тя.

— Няма нужда да се стараете. Щом познавате мен, това е напълно достатъчно. — Бяха стигнали до висока симпатична жена. — Това е майка ми — представи я той.

— Наричайте ме Соня — бяха първите думи на симпатичната жена с топли кафяви очи. — Хайде да отидем на терасата, там има чай и дребни сладкиши. Ще можем да поседнем.

На терасата имаше множество столове и голяма маса с наредени чаши и кани с чай и кафе. Райнър взе три чаши и ги напълни. Подаде едната на Джордан и седна до нея. Дечурлигата веднага се струпаха около него и с викове го приканваха да вземе участие в тяхната игра. Той погледна със съжаление към димящия чай, кимна на Джордан за извинение и скочи от мястото си. С лекота затича по поляната, следван от шумната врява на малчуганите.

Джордан го наблюдаваше вторачено. Остана възхитена от лекотата и грацията, с която се движеше едрото му тяло. До ушите й долетя звънливият смях на участниците в гоненицата и отново я обхвана желание да има голямо семейство.

— Сигурно твоето семейство не е голямо — изрече мило Соня.

— Толкова ли личи какво мисля? — отговори с малко тъга момичето. След това я погледна по-внимателно и в очите й блесна подозрение. — Да не би Райнър да ви е разказал историята ми?

— Не, издаде те изразът на лицето ти. — После се обърна и загледа към групата на поляната. — Не мислиш ли, че в Райнър има нещо момчешко?

— Не — отговори съвсем чистосърдечно Джордан.

— Така ли? — обърна се към нея по-възрастната жена. — Значи вече си се сблъскала с него. Всички мъже в нашето семейство са като непробиваема стена, която не може да се преодолее, заобиколи или прескочи. Искаш ли да ти разкажа как се справих с тази фамилна черта?

— Почакайте, почакайте… Да не би да сте намерили врата, през която сте минали? — Спомни си насмешливата забележка на Райнър, когато се бе сблъскала с него на тържището.

— Райнър ли ти каза това?

— Да. Помислих, че се шегува. Сблъсках се с него и той каза, че когато застанеш срещу стена, вместо да се опитваш да я пробиеш с глава, е по-добре да потърсиш врата…

— Това е израз — обясни Соня, — който използваме в семейството, за мъжете, когато станат нетърпимо твърдоглави.

— А кога ставаме такива? — чу се глас зад тях.

— Такива сте непрекъснато — присмя се възрастната жена и погледна към гостенката. — Джордан, тази канара е най-големият ми син Тор.

Джордан стисна ръката му и веднага побърза да я пусне. Ето значи какъв беше „богът на гръмотевиците“, поразил приятелката й Андреа. Съвсем не бе свирепият груб гигант, който си беше представила.

Приликата между двамата братя бе повече от очебийна — еднакви високи скули и решителни брадички. Тор обаче изглеждаше по-затворен, в строгия израз на лицето му нямаше и следа от хумора, който правеше Райнър толкова привлекателен.

— А сега, колкото и да ми се иска да мързелувам и да се наслаждавам на разговора с теб, ще трябва да те оставя в компанията на Тор, за да се погрижа за вечерята — стана любезната домакиня.

— Бих могла да ви помогна — побърза да предложи момичето, ужасено при мисълта да остане насаме с огромния страшен мъж.

— Благодаря, обаче и без теб в кухнята помощничките ми са повече, отколкото е необходимо. А и нека видим дали можеш да накараш този човек да се усмихне. — Погледна закачливо сина си, после гостенката.

Тор изчака майка му да изчезне във вътрешността на къщата, обърна се към Джордан и започна да я оглежда невъзмутимо. Тя отвърна на предизвикателството, като направи същото. Намери, че тихият му поглед не изразяваше така ясно мислите, както живите зелени очи на по-малкия брат.

— Райнър е прав. Наистина е открил истинска Валкирия. — Когато тя не реагира на неговия остър тон и почти неприлично опипващ поглед, той продължи: — Явно не приехте думите ми като комплимент, какъвто исках да ви направя. Сигурно предпочитате да говорим за по-сериозни неща, нали?

— За какво, например, бихте искали да разговаряме?

— Бихме могли да обсъдим условията, при които сте готови да продадете „Корнкоп“.

— Предполага ли се, че за вас обсъждането означава безусловно да приема предлаганото от вас, тоест да взема парите и да се откажа от всичко, създадено с труда на няколко поколения. Ако сте на мое място, така ли щяхте да постъпите?

— Права сте. Обаче аз не съм на ваше място.

— И вие сте прав. Аз съм неомъжена и целият ми живот е посветен на семейния бизнес, който вие с Райнър заплашвате. Зная, зная — прекъсна го тя като видя, че отваря уста да й възрази, — че вие не заплашвате никого. Вече съм го чувала от Райнър. Ала нали знаете, че от много повтаряне, грамофонната плоча се разваля по-бързо.

— Не е така — отговори той съвсем тихо, което накара думите му да звучат още по-застрашително. — Вие имате грешна представа за нас. Смятате, че постъпваме безцеремонно и непочтено — като хищници с невинни и безпомощни жертви.

— Нима не е така?

— Естествено, че не. Да не мислите, че „Корнкоп“ наистина ни е притрябвал?

— А не е ли? — опита да скрие смущението си тя.

— Съвсем не. Разберете, че ви предлагаме изключително изгодна цена за магазин, който само след една-две години няма да го има.

— Искате да купите магазина, само за да го закриете? — не можеше да повярва на предположението си Джордан.

— Съвсем не. Ако го продадете на нас, той ще стане част от нашата печеливша верига. Ако обаче не го направите, ще открием свои обекти навсякъде около вас и съвсем скоро ще фалирате.

— И защо? — Не успя да спре машиналния въпрос.

— Резонен въпрос. Защото вашият магазин държи ключа към всички квартали на северния район. Казано образно, ние трябва да разбием катинара, независимо от начина, по който ще го постигнем. — Сви устни в гримаса, която в никакъв случай не можеше да се определи като усмивка. — Вземете парите, които ви предлагаме, госпожице Робъртс. Защото в противен случай ще бъдем принудени да сломим съпротивата ви със сила.

Тор наистина беше толкова безмилостен, колкото й го бе описала Андреа. Отвърна поглед от него и се загледа към поляната, на която шумната група, предвождана от Райнър, играеше футбол. Само да можеше да го извика! С него щеше да се чувства по-сигурно.

Сякаш доловил немия й зов, Райнър Торсен погледна към тях. После се наведе към най-близкото дете, прошепна му нещо и закрачи към терасата. Когато стигна до нея, погледна въпросително Тор.

— Не видях кога си дошъл. Отдавна ли си тук?

— Относително.

Райнър небрежно се отпусна на облегалката на шезлонга, в който седеше гостенката му. Така се оказа между нея и брат си, от когото сякаш искаше да я защити.

— Жалко. Искаше ми се да съм тук, когато се запознаваш с Джордан. — Зад привидната му любезност прозираше зле прикрито раздразнение, от което Тор трепна.

— Не си пропуснал много. Точно обяснявах на Джордан някои прости истини. Тя обаче не проявява нужното разбиране, което ме кара да мисля, че е по-добре в бъдеще да разговаряме с чичо й. Нали все пак той е собственикът на „Корнкоп“.

— Не е ли по-добре да запазим известно благоприличие? — попита Райнър и в гласа му прозвуча заплаха.

Изведнъж Джордан се почувства изморена и раздразнена. Всичко й бе дошло до гуша, омръзнали й бяха тези Торсенови с техните заплахи, дразги и… целувки. Трябваше да преживее и без тях. Не можеше да издържа повече. Скочи на крака и обяви:

— Бих искала да си тръгвам.

Райнър стана, като не се опита да я разубеди. Каза тихо нещо на Тор и като хвана Джордан за ръка, я поведе не към градината, а към къщата. Сбогуваха се с майка му и чак когато затвориха вратите на колата, той се обърна и я попита:

— Какво ти каза Тор, че изведнъж се намуси? — поинтересува се той, непринудено преминавайки на ти с нея.

— Нищо повече от това, което вече ти си ми казвал. Или поне не много повече. Въпреки всичко още не съм решила какво да правя. Затова не се радвай предварително на победата си!

— Не съм и помислил да се радвам. Напротив, ще ме разочароваш, ако се предадеш толкова лесно.

— Нали още не си ме видял да издигам бял флаг? — вдигна предизвикателно глава Джордан.

— Още не — усмихна се широко Райнър, подкара по алеята, излезе на улицата и започна да се отдалечава от Магнолия.

Не продумаха, докато стигнаха до „Корнкоп“. Чак когато спряха пред магазина, Райнър попита:

— Къде да те оставя?

— Вкъщи. Това е сградата зад магазина. — Трябваше да остане за малко сама, за да помисли върху случилото се.

Той спря пред посоченото здание и паркира. В следващия момент върху предния капак на колата скочи огромен червеникав котарак.

— Това пък какво е?

— Мелез между обикновена котка и планински тигър, който е законният владетел на тези места.

— Нещо в теб се промени — констатира той, след като я изгледа изпитателно. — Изглеждаш смазана.

— А ти какво искаш? Да се бием ли? Добре, атакувай, а аз ще отбивам твоето нападение.

— Хм, предложението ти е съблазнително. Само че ще се откажа. Сигурно вече разбра, че искам „Корнкоп“ и нищо няма да ми попречи да го получа. Но предпочитам това да стане, без да те унищожавам. Трябва да приемеш неизбежното и да се приспособиш към новите условия.

— Приспособи се или умри… — промърмори тя. В гърдите й започна да бушува яростен гняв. — Крайно време е да разбереш, че няма да се предам без съпротива.

Той се протегна и обхвана с ръка лицето й. Като я гледаше в очите, заговори съвсем тихо:

— Не те взех със себе си, за да кръстосаме шпаги. Въпреки че малките ни схватки ми допадат, предпочитам да не се опитваш да пробиваш стената с глава. Аз съм една много здрава стена. Ще те заболи.

Ръката му се плъзна към шията й. Пръстите помилваха поруменелите й бузи, а устните му продължиха да мълвят:

— Отпусни се и се наслаждавай на това, което ти предложи днешният ден. Никой не знае какво ще му донесе утрешният.

— Ако не мисля за бъдещето, кой ще го направи вместо мен?

— Аз — отговори съвсем просто и спокойно Райнър Торсен, като я хипнотизираше с немигащите си зелени очи.

Свободната му ръка се плъзна и обгърна кръста й.

Дланта му бе топла и силна. Пръстите на другата му ръка потънаха в тъмните й къдрици и привлякоха главата й.

— Само ми позволи, и ще се погрижа и за днес, и за утре, и за всички останали дни… — Той впи устни в нейните.

Джордан обви ръце около врата му импулсивно и отвърна страстно на огнената целувка. Кожата й пламтеше от магията на докосването му, която отново се появи. Впи нокти в гърба му, за да се овладее от завладяващата я страст.

— Ето, с такива средства трябва да водим войната. Така и двамата печелим — прошепна той, след като премести устните си върху ухото й.

Тя не желаеше да слуша душете му, не искаше да мисли за нищо. Знаеше какво представлява Райнър — воин, водещ множество тежки и безпощадни битки. В момента, в който тази мисъл й мина през ума, тя си даде сметка, че започва да губи почва, да се предава на очарователната магия на викинга…

Обаче съзнанието, че може да предизвика в него такава възбуда, не беше ли всъщност оръжието, което Джордан търсеше с такава настойчивост?

Все още не бе изгубила „Корнкоп“! Спомни си думите, че Торсен винаги печели. Но магазинът не бе негов. Когато се сблъскаха за покупката на бананите, той фактически не загуби, защото не бананите бяха крайната му цел. Дали и сега чрез нея не се опитваше да стигне до това, което искаше в действителност — „Корнкоп“?

С огромно усилие на волята си наложи да се откъсне от него. Отдалечи се така, че да го погледне в очите и задъхано промълви:

— Този път не искаш банани. Нали така?

— Не говори като чичо си. Изрази се на нормален език.

— Добре тогава. Кажи ми какво точно искаш — мен или магазина?

Отговорът му последва без никакво колебание:

— И двете.

— Откъде знаеш — продължи да се горещи тя, — че след като ме използваш и получиш „Корнкоп“, няма да постъпиш с мен като със… зеленчук?

— Да те изхвърля като презрял домат ли?

— Не ставай нагъл!

— Трябва да ми имаш повече доверие — въздъхна Райнър.

— Лошото е, че изобщо не мога да ти вярвам — отговори тя, като си мислеше за това, което бе направил Тор с приятелката й Андреа. Без да обръща внимание на потъмнялото му от гняв лице, продължи: — Престани с предизвикателствата и битките, със скандинавските митове и легенди. Искам да оставиш на мира нашия магазин и чичо ми. Но най-много от всичко желая да оставиш на мира самата мен!

Не очакваше да й отвърне. Отвори вратата на колата и слезе. Едва когато я затвори, разбра, че е оставила частица от сърцето си при очарователния завоевател…

 

 

По-късно вечерта Джордан се разхождаше нервно из магазина, без да забелязва нищо около себе си. Пръстите й стискаха фалшивата монета. Разбираше, че за да запази магазина, ще има нужда от по-могъщо оръжие, отколкото евтиния трик, който бе използвала, за да получи бананите.

Спря се пред снимката на родителите си. Как ли биха постъпили, ако бяха живи? Дали щяха да се борят, или да се предадат пред неизбежното? При самата мисъл за тази възможност сви устни непримиримо. Даде си сметка, че Торсенови ще бъдат доволни, ако само след няколко часа, прекарани в техните владения, тя се откажеше от борбата.

— Джордан! — чу да я вика чичо й. — Тук ли си, мила?

— Да, чичо Клит.

— Какво правиш сама в тъмното? Какво се е случило? Да не би онзи… Райнър Торсен…

— Не е направил нищо, чичо — облегна се тя на рамото на стареца. — Нищо повече от това, което вече знаем. А сега трябва да поговорим.

— Е, добре. Само ми кажи потъваме ли вече? — тъжно попита той.

— Не още. Спомняш ли си, че тази сутрин реши да не продаваш „Корнкоп“? Трябва да премислиш добре това ли желаеш в действителност, преди да обсъдим какво да предприемем по-нататък. Също така искам да те предупредя, че Торсенови са много сериозни в намеренията си.

— Не ме е страх от тях — отвърна той не особено убедено.

— Независимо от всичко, май е по-добре да приемеш предложението им, да вземеш парите и да се махнеш оттук колкото може по-бързо.

— Наистина ли смяташ — проблеснаха гневно очите му, — че ще се откажа от борбата за твоето наследство и ще те оставя сама? Трябва да знаеш, че не бих го сторил за нищо на света! Ние сме едно семейство и ще се изправим заедно срещу всички неприятности!

— Не забравяй, че е възможно и заедно да паднем — промърмори тя.

— Защо си настроена толкова песимистично? — обгърна бащински раменете й старецът. — Какво ти е влязло в главата?

— Борбата няма да е лека. — Отпуша отново глава на рамото му. — Съществуват три възможности и нито една от тях няма да ти хареса. Знаеш ли, че Торсенови притежават строежа от другата страна на улицата, точно срещу нас. Първата възможност е да открият там конкурентен магазин ида отмъкнат клиентите ни…

— Е, поне ще се опитат — поправи я чичо й Клит. — А има вероятности и да загубят.

— Другата възможност е да купят магазина, но ти вече я отхвърли. Третата, за която научих днес, е да открият редица малки магазинчета в целия район. Така в крайна сметка пак ще отмъкнат много от наглите клиенти и ние ще останем едва ли не на изживяване…

— И ти смяташ, че е най-добре да продам магазина. Така ли, тикво такава? — попита я той нежно, като използва едно от обръщенията, които използваше, когато бе съвсем малка. — Ако го искаш, просто ми кажи и толкова!

— Знаеш, че съществува шанс да спечелим — усмихна му се Джордан, започнала да възвръща увереността в собствените си сили. — Макар че е много по-вероятно да загубим. Чувстваш ли се достатъчно силен, за да поемеш подобен риск?

— Аз ли? Хвърляй заровете, момиче! Още не съм си завързал траурна лента. С малка помощ на лейди Фортуна може да уцелим и десятка!

— Чудесно. А сега трябва да решим какво да правим.

— Каквото кажеш ти — целуна я шумно чичо й по бузата.

— Мисля да започнем с публикуването на реклами за някои стоки, които не се търсят. Ще видим дали по този начин ще увеличим продажбите. Ще наблегнем на традициите, които привличат нашите основни клиенти. Можем да помолим някой журналист да напише цял материал за историята на семейния ни бизнес…

— Идеята е чудесна!

— Ако успеем да привлечем вниманието на вестниците, те ще ни помогнат в борбата с Торсенови. Представяш ли си как ще им се отрази заглавие като това: „Викинг-мародер заграбва семеен бизнес“.

— Ще им вдигне кръвното! Но дали ще го харесат хората от района?

— Несъмнено. Човешко е всички да съчувстват на онеправданите. Освен това е позиция, от която за Торсенови ще мислят като за…

— Викинги-мародери? — повтори чичо Клит нейните думи.

— Е, може би не чак толкова кръвожадно… Смяташ ли, че можем да организираме това и то да ни помогне?

— Иска ли питане? Знаех, че мога да разчитам на теб. Винаги измисляш нещо, което да накара ескимосите да купуват фризери.

— Е — усмихна се дяволито Джордан, — би било значително по-лесно, отколкото ако се наложи да им продавам хладилници.

Джордан нежно хвана чичо си за ръка и двамата тръгнаха към кабинета. Предстоеше им да разработят най-подробно ходовете си.

Джордан се надяваше Райнър Торсен да не разбере какво му се готви. Или ако научи, да не знае какво да предприеме, за да им противодейства…