Дей Леклеър
Завещанието (2)

Първа глава

Правило 2:

Времето е пари. Значи всяка секунда е ценна.

Кали Маркъс седеше на едно одеяло под огромния стар дъб в парка „Милър“. Вишневата й пола се простираше в широк кръг около нея. Кали не обръщаше внимание на заобикалящата я тълпа, събрала се за помена на Моуди. Вместо това се взираше в късчетата хартия, разпилени в скута й. Обзе я чувство на тревога. Нямаше да успее навреме да подреди бележките на Моуди. А бе толкова важно да изпълни тази първа молба!

Преди да умре, Моуди беше помолила за три неща. Първото се намираше пред нея и както изглежда, бе свързано с доста емоции. Второто — завършването на ремонта по къщата в Уилоус Енд, щеше да отнеме най-много време. И третото, да се помогне на двама младежи да прекарат лятото извън поправителния дом, бе най-предизвикателното. Но сега трябваше да се съсредоточи върху първото.

Загреба с ръка подбраните листчета, всяко от които представляваше страница от дневника на Моуди, едно странно нейно хрумване. Някога бе определила бележките си като скъпи спомени, които беше нахвърляла, обръщайки внимание на любезността и добрината на другите хора. Кали се чудеше как всеки спомен свързваше живота на пралеля й с различни хора от Уилоу в една огромна смесица от събития.

Какъв бе начинът да благодариш на някого за спомена, който ти е оставил? Кали прибра дълъг кестеняв кичур коса зад ухото си и се замисли. Това бе първото нещо, за което Моуди я помоли, когато разбра, че скоро ще умре — да използва записките и да благодари на всички хора, станали неразделна част от живота й. И независимо как, Кали щеше да го направи. Или поне щеше опита, ако успееше да разчете почерка на Моуди.

Върху листа се появи сянка и Кали вдигна очи, като ги предпази с ръка от яркото следобедно слънце. Не се изненада да види приятелката си Валери.

— Не ми го казвай — отгатна Кали. — Закъсняла съм, нали?

— Съвсем малко — меко се съгласи Валери, подрусвайки своя гукащ шестмесечен син. — Макар че не си заслужава да го споменаваме.

Кали добре познаваше умението на приятелката си да омаловажава нещата, ала не можа да избегне нотката на раздразнение в гласа си.

— Почти се страхувам да попитам, но колко минути прави това „не си заслужава да го споменаваме“? Часовникът ми се развали преди няколко месеца.

Валери също седна на одеялото и пусна извиващото се бебе, което пропълзя до Кали.

— Никой не бърза. Часът е само три и двадесет. Хората могат да разберат, а и всички се наслаждават на слънчевите лъчи.

Кали хвърли поглед към неподредените записки.

— Вече съм закъсняла, така че няколко минути повече едва ли ще са от значение. Трябваше да подредя бележките миналата нощ, обаче се наложи да…

— Да помогнеш на бедната госпожа Банкс и болния й съпруг, вместо да се погрижиш за себе си. Да, знам това.

Кали въздъхна, не искаше да се чувства толкова безпомощна. Валери докосна ръката й.

— Добре ли си? — попита тя съчувствено.

— Разбира се — отвърна Кали, но след това поклати глава. — Не. Струва ми се, не съм. — Зелените й очи се замъглиха от сълзи, а мъката, стиснала гърлото й, правеше нейния глас тих и дрезгав. — Тя толкова много ми липсва!

— С всички ни е така, мила. — Валери посочи огромната група хора, събрали се на ливадата. — Всеки от тях изпитва същото. Но те са дошли тук не само заради Моуди, а и заради теб.

Кали наведе глава, като опитваше да се овладее. Знаеше, че ако има нужда, хората в Уилоу щяха да й помогнат. Точно затова градчето й бе толкова скъпо. Тя се бе учудвала и възхищавала на взаимоотношенията, когато преди единадесет години дойде да живее тук след женитбата на майка си Хелън с племенника на Моуди, Джонатан Лорд. Кали беше очарована от всичко: от градчето Уилоу, от Моуди и нейната огромна стара къща — Уилоус Енд. Когато научи, че къщата е била притежание на семейство Ханигън поколения наред, бе силно впечатлена. Моуди и Уилоус Енд бяха първите сигурни неща в живота й, на които можеше да разчита. Известно време мислеше, че се е озовала в рая и се наслаждаваше както на живота в провинцията, така и на приятелското отношение на хората от градчето.

За нещастие, бракът между Джонатан и Хелън се провали. За разлика от Кали, Хелън ненавиждаше бавния ритъм на живота си и намираше любезността на съседите за натрапчива. Само три години след сключване на брака си, отегчена от Уилоу и новия си мъж, тя подаде молба за развод, нетърпелива да се премести в по-голям град при друг съпруг.

Когато каза на дъщеря си, че заминават, за първи път от шестнадесет години Кали се противопостави на идеята да се преселят отново — това щеше да я отдалечи от Моуди и Уилоус Енд. Благодарение на настоятелността на Моуди и липсата на майчинско отношение у Хелън, Кали не замина с майка си и нито веднъж не съжали за решението си…

Кали огледа хората около себе си, които й бяха станали скъпи. Топлотата и благородството на жителите безвъзвратно я свързаха с Уилоу и докато се чувстваше щастлива, никога нямаше да го напусне. Но да се обърне към толкова много хора, да каже последно сбогом на Моуди… Как щеше да се справи?

— Не се престаравай да измисляш реч — настоя Валери. — Това само ще усложни нещата. — Тя дръпна Дани от крака й, където се беше покатерил.

— Прекрасно знаеш, че никой няма да има нищо против, ако словото ти не е съвършено.

— Радвам се да го чуя, защото няма да има никаква реч. — Кали посочи купчината листа в скута си. — Само записките на Моуди.

— Така е дори по-добре — подсмихна се Валери. — Ще ни прочетеш мъдрите думи на Моуди и ще се посмеем заедно. Тя би го харесала. Нали?

— Да, така мисля — кимна Кали. Събра записките, стана и изтръска червените поли на лятната си рокля.

Огледа чакащата тълпа и отиде до малкия подиум, поставен в средата на ливадата, борейки се с чувствата, които можеха да задушат думите й, преди да ги е изрекла. Втренчи поглед в приятелите и съседите на Моуди, които бяха дошли да й отдадат последна почит. Едни от тях седяха на одеяла и градински столове, други се бяха излегнали във високата прохладна трева. Разноцветни плажни чадъри, разпръснати по ливадата, предпазваха хората от горещото юнско слънце. Всички бяха облечени в ярки дрехи, точно както бе пожелала Моуди. Кали се изкашля и се помъчи да преодолее мъката си.

— Благодаря на всички, че дойдохте — започна тя с ясен, равен глас. — Знам, че ако Моуди беше видяла всички вас, щеше да бъде поласкана. Честването на нейния живот тук — тя посочи заобикалящия ги парк, — на едно от любимите й места, изглежда съвсем подходящо. Това ми дава възможност да припомня за онези скъпи моменти от живота й, които много от вас споделиха.

Чу се благосклонен шепот. За миг Кали притвори очи, като приветстваше обзелото я спокойствие. Валери беше права. Тези хора бяха тук и заради нея. Може би нямаше да бъде толкова трудно да изпълни първата молба на Моуди. Дано и другите две се окажеха също толкова лесни. Кали събра бележките на куп и изтегли една произволно.

— Джеси Джейкъбс… — Тя обходи с поглед тълпата и забеляза посивялата коса на загорелия от слънцето фермер. — Изглежда, трябва да ти благодарим за това, че увеличи семейството ни с още един колоритен член, който придоби печална слава.

— Кутрето, което подарих на Моуди, бе в знак на благодарност, че се грижи за жена ми, когато беше болна от пневмония преди шест години — обясни смутено той.

— Благодарност или наказание? — извика някой.

Кали се разсмя заедно с другите.

— Хубав въпрос, Нелсън! Може би щях да повярвам, че наистина мислиш така, ако не беше зашил Брут, след като влетя в онзи прозорец.

— Очевидно нашият добър ветеринар го е направил, преди да е знаел що за куче е това — обади се кметът Фишбекър, който седеше пред подиума.

— Ако Брут те чуе, че го наричаш куче — отвърна Нелсън, — ще се наложи да ти направят много повече шевове, за да спасиш кожата си.

— Благодаря на бога, че не е тук. Наложи се да го заключиш у дома, нали, Кали? — Въпросът на кмета предизвика усмивки.

Тя кимна, явно развеселена, въпреки че я гризеше чувство за вина, че не позволи на Брут да присъства на такова важно събитие. Но и този път тя следваше инструкциите на Моуди. А те гласяха Брут да остане вкъщи.

— Поне можем да наречем това място свой дом — отбеляза Кали и изтегли друга бележка. — Ако не се беше забавил с обявяването на ипотеката за пресрочена, кмете, Уилоус Енд щеше да бъде продаден на търг.

Кмет избърса потта от челото си, лицето му бе почервеняло от смущение.

— Става дума за тези проклети такси за имота, които отначало Моуди все забравяше да внася. След това, разбира се, ги плащаше редовно. Но какво можех да сторя? Тя правеше най-хубавия пай в града.

Кали кимна, гласът й леко потрепери.

— Така беше, нали? — По възгласите личеше, че всеки присъстващ е имал възможност да опита пая на Моуди.

Когато разбра колко добре тези хора са познавали Моуди и колко са я обичали, у Кали се породи невероятното усещане за общността на духа в Уилоу. Тя прехапа устни. Въпреки всеобщата подкрепа, болката оставаше. Всяко късче хартия, което прочиташе, задълбочаваше мъката. Поне да беше дошла майка й или Джулиън!

За трети път този следобед огледа тълпата, търсейки високата фигура на заварения си брат. Като не успя да го открие, объркаността й се смеси с мрачно предчувствие. Трябва да е получил телеграмата й — този път я беше изпратила на верния адрес. Не вярваше да не дойде заради минали… недоразумения. Ще дойде, убеждаваше тя себе си, поне заради Моуди.

— Хей, Кали — обади се шестгодишният Саймън, — за мен пише ли нещо?

— Сигурно пише. Не беше ли нещо за пъстърва, уловена с въже, безопасна игла и щурец?

— Първата ми риба! Леля Моуди я сготви за обяд — засмя се гордо детето.

— Спомням си — каза Кали. — Леля се кълнеше, че това е най-вкусната пъстърва, която е яла. — Тя изтегли друго листче. — Като споменахме за пъстърва, струва ми се, че трябва да благодарим на братята Бърнс, а така също и на Саймън за това, че се грижеха за нейното развъждане. Един от най-скъпите спомени на Моуди е свързан с участието й във вашите среднощни рибарски веселби. — Кали погледна към трите високи червенокоси момчета. Видя еднаквото изражение на ужас по лицата им и се плесна по устата с ръка. — О-о, това като че ли трябваше да бъде тайна!

— Правилно си разбрала — промърмори най-голямото момче, — но вече не е тайна, защото татко е тук…

Кали сграбчи друго листче.

— Джосая Ханкъм — бързо прочете тя и сви вежди объркана. — Не схващам напълно какво е написала тук леля. Може би това е било, преди да дойда в Уилоу. В бележката се казва: „Благодаря за ябълките“.

Чу се гръмогласен, оглушителен смях. Всички се обърнаха да видят възрастния мъж, който се изправи и погледна изпод дебелите си вежди.

— Съжалявам. Сигурно съм направила грешка — смути се Кали, като опита да замаже положението. Ала това като че ли влоши нещата още повече. Смехът се усили.

След като стана достатъчно тихо, за да може да говори, Джосая съобщи с достойнство:

— Няма грешка, скъпа. Радвам се да чуя, че е харесвала ябълките ми. Този негодник Джулиън отмъкна доста от тях!

— Джулиън?! — Кали не можа да скрие интереса си.

— Той единствен успя да ме изиграе. Даже тогава имаше страхотни планове. Но ако Моуди не е намерила за уместно да ви разкаже тази история, тогава ще трябва да я чуете от самия Джулиън. — С тези думи Джосая седна отново на мястото си.

Трябва да чуя тази история, мислеше Кали, при условие, че успея да я измъкна от Джулиън. Ако той изобщо се появи. Къде ли се беше дянал? „Ето ме!“ — Думите прозвучаха в съзнанието й толкова ясно, като че ли Джулиън ги бе изрекъл на глас. С периферното си зрение тя забеляза някакво внезапно раздвижване. Тогава го видя. Инстинктивно разбра, че през цялото време е стоял неподвижен под огромната крива киселица, черният му костюм се беше слял с тъмния ствол на дървото. Стана й ясно също, че очите му, скрити зад слънчевите очила, я наблюдават. Джулиън беше тук!

Кали не можа да се сдържи и се засмя. Отчаянието, което бе я обзело, откакто Моуди почина, изчезна. Вече нямаше значение как се бяха разделили с Джулиън последния път. Не беше важно, че едва ли щеше да й прости някога, че развали отношенията му с Гуен. Дори това, че бе облечен в черно, беше маловажно. Той бе тук!

Измина още един час, докато Кали напредваше с купчината бележки на Моуди. Някои от тях предизвикаха бурен смях, други — моменти на мълчалив размисъл или сълзи. Всички останаха, докато тя прочете и последното листче. След това, една по една, кошниците за пикника се отвориха и разговорите отново потръгнаха. Весело настроение обхвана всички, точно както бе пожелала Моуди.

Измина известно време, докато Кали се промъкна през тълпата от хора, които искаха споделят спомени за Моуди с нея. Търпеливо обърна внимание на всички и когато и последният човек се оттегли, тя тръгна към Джулиън.

Как да го поздрави? Какво да каже, особено като се вземе предвид, че не бяха разговаряли от една година? Не по вина на Джулиън, разбира се. Сигурно му е било невъзможно да общува с някого, който изчезваше всеки път, когато той идваше тук. Тя се чувстваше страшно виновна, че го скара с Гуен и бе намерила за най-удобно разрешение да го избягва.

Радостта, която почувства, когато го видя, изчезна и се замени от странното усещане за уязвимост. Потърси по лицето му следа от мислите, които го вълнуваха, чудейки се дали още я вини за случката с Гуен. Но дори да бе останало нещо от предишния му гняв, Джулиън с нищо не го показваше.

През изминалата година чертите на лицето му бяха станали по-сурови. Усмихнатите му устни, които някога беше смятала за толкова привлекателни, издаваха хладна непоколебимост.

Дори леката извивка на гъстите вежди над тъмните очила загатваше за неговата уравновесеност. Всичко — от изрядната прическа до съвършения тъмен костюм — говореше за резервираност и сдържаност. Все пак, Кали знаеше, че зад външната суровост се крие богата чувствителност.

Тя опита да скрие опасенията си, искаше й се да почерпи спокойствие от силата му, както бе правила толкова години. Този мъж не беше непознат, той бе неин брат! Само трябваше да се приближи до него и всичко щеше да бъде наред. Ала тя се колебаеше.

Очевидно Джулиън не изпитваше подобно чувство. Без да промълви дума, той я прегърна и здраво я притисна към широките си гърди, главата й се облегна на рамото му. Кали дълго стоя прилепена до него, усетила огромно облекчение, че има близък човек, който споделя мъката й.

— Добре ли си? — попита той и се отдръпна да разгледа вдигнатото й нагоре лице.

— Да, да, добре съм. Благодаря. — Тя опита да задържи напиращите в очите й сълзи. Знаеше, че ако им се предаде сега, изобщо няма да може да ги спре.

— Сигурна ли си? — Тя кимна и той настоя: — Тогава ми обясни какво става тук. Какво означава всичко това?

— Не получи ли телеграмата? — Кали премигна объркано и се освободи от прегръдката му. — В нея е обяснено всичко. Честваме Моуди. Толкова се радвам, че дойде навреме!

— Ако не беше започнала двадесет минути по-късно, нямаше да успея. Ходих в църквата. Беше празна. Всъщност целият град е пуст.

— Това е съвсем разбираемо, Джулиън. Всички са тук.

— Е, и какво правят тук? — Той свали слънчевите очила и тъмнокафявите му очи я обгърнаха. — Защо правиш панихида в парка, а не в църквата?

— Защото Моуди искаше така. Тя пожела честване, а не панихида — отвърна Кали, като че ли това обяснение беше достатъчно.

— Чест… — заекна той и пое дълбоко въздух, като поклати глава. — Само ти и Моуди можете да мечтаете за…

— … честване — кротко допълни Кали. Не беше сигурна как Джулиън щеше да реагира на молбата на Моуди, но поне не изглеждаше ядосан. — Джулиън, така пожела Моуди. Тя остави съвсем точни указания.

— В нейното завещание ли? — повдигна скептично вежди той.

— Не. Поне не мисля, че това е записано в него. Въпреки че е възможно да го е добавила без моето… — Джулиън се размърда нетърпеливо и тя побърза да му даде по-точен отговор: — Не знам дали в завещанието е споменато или не. Моуди помоли за това, след като получи сърдечен пристъп, преди… да умре.

Джулиън сви устни, обърна се и се втренчи в парка. Кали видя как по лицето му преминават различни чувства. Тя разпозна мъката и тъгата, а може би — и съжалението? Толкова пъти се бе обръщала към този мъж през юношеските си години, за да получи утеха. Сега, когато самият той се нуждаеше от успокоение, тя нямаше представа как да му помогне.

— Джулиън?

— Извинявай, Кали. Нямах намерение да те упреквам. Разбрах за Моуди едва тази сутрин, когато пристигна телеграмата ти. Щях да полудея, не знаех какво става, а и не можах да се свържа с теб в Уилоус Енд, никой не отговаряше.

— О, боже! — тъжно прошепна Кали. — Валери настоя да остана при нея през тези два дни. В началото на седмицата опитах да ти се обадя, но на стария адрес те нямаше. Изгубих доста време, докато те открия и ти съобщя за Моуди.

— Пак ли беше забравила името на компанията ми, скъпа? — подразни я той нежно.

— О, Джулиън, толкова съжалявам! — Очите й се замъглиха.

— Забрави. — Той отново я прегърна. — Сега съм тук и това е най-важното. Не мога да повярвам, че е умряла. Разкажи ми какво се случи.

— Сърцето й. — Кали махна безпомощно с ръка. — Отведоха я веднага в болницата, но вече нищо не можеше да се направи. Ти би се гордял с нея. Направи всички списъци със задачи, за чието изпълнение да се погрижа, след като… — Гласът й затрепери. — Тя го усещаше, Джулиън. Знаеше, че ще умре.

— Мислех, че е било внезапно. Не разбрах… — Той замълча, очевидно не можеше да намери думи. — Съжалявам, че не бях там… Ако знаех, щях да дойда.

— Сигурна съм, че щеше да го направиш. — Тя се освободи от ръцете му и бързо изтри мокрите си бузи. — Когато разбрах, че си се преместил и не си получил телеграмата ми, бе твърде късно. Вече си бе отишла.

Устните му се извиха нагоре, напрежението, изписало се върху лицето му, намаля.

— А, да. Телеграмата. — Бръкна в джоба си и извади сгънато парче хартия. — Сигурно имаш предвид тази странна смесица от думи, от която нищо не разбрах. — Той й подаде телеграмата. — Щом си я писала, вероятно можеш и да я разтълкуваш.

— Разбира се, Джулиън.

Кали прочете:

„Къде си? A.M. си отиде. Честваме петък. 15 ч. Парка. Без черно.“

Сви рамене в недоумение.

— Какво не можа да разбереш?

— Избери едно изречение — каза той развеселено. Взе телеграмата от нея и я разгледа внимателно. — „Къде си?“ Струва ми се, че е достатъчно ясно. И макар да не ми се искаше да повярвам, досетих се какво означава „А.М. си отиде.“ Ако предположим, че правилно съм разбрал за Моуди, „честваме петък. 15 ч.“ ми се стори малко грубовато…

— Ужасно е да говориш така! — укори го Кали.

— Наистина си го помислих. Не виждах нищо за празнуване. Да видим сега докъде бях стигнал. А, да. „Парка. Без черно.“ — Той отново си сложи очилата. — Трябва да призная, че тази част напълно ме обърка.

Джулиън е прав за телеграмата, призна пред себе си Кали с известно неудобство; нещо в смисъла се губеше. Когато изпрати телеграмата, й се струваше, че текстът е пределно ясен. Може би причината беше в начина, по който той я прочете сега. Листът изшумоля и Кали виновно се стресна, като разбра, че той чака отговор. А Джулиън не обичаше да чака.

— О, боже! — въздъхна тя. — Май наистина е малко объркана. Нали разбираш, „парка“ означава…

— Мисля, че успях да отгатна и това. Опитай да разясниш обаче „Без черно.“

— Ами, „Без черно“ означава, хъм… — Кали се изкашля и втренчи поглед в най-горното копче на черния му костюм. — Означава: не слагай черни дрехи, защото Моуди пожела всички да са облечени в ярки цветове.

— Добре, ала…

— Вместо да оплакваме смъртта й, Моуди поиска да честваме живота й — обясни тя. — Помоли да се съберем тук и да си припомним щастливите, а не тъжните мигове. Ето защо не искаше никой да е облечен…

— … в черно — довърши вместо нея Джулиън. — Сигурен съм, че е ясно за всички, но не и за мен. Каква е следващата точка от програмата? — Той се взря в тълпата от хора, заети с храна и разговори. — Какво ще правим?

— Ще останем за пикника. Гладен ли си? Имам достатъчно ядене и за двама ни. — Тя усети колебанието му и разбра, че се готви да й откаже. — Те очакват да го направим, Джулиън. Разбирам, че най-малко ти се иска да бъдеш с мен…

— Защо мислиш така? — смръщи вежди той.

— Знам, че още ми се сърдиш заради Гуен, обаче…

— Гуен ли? Мислиш, че още се сърдя? Но за какво?

— Защото Гуен… — Кали сви рамене смутено.

— Падна в езерото?

— Да — тихо отвърна тя. Връхлетяха я угризения при спомена как издокараната приятелка на Джулиън се изтърколи в студените зелени дълбини на езерото.

— Затова ли цяла година полагаш усилия да ме избягваш? — не можа да повярва той. — Заради случката с Гуен?

Кали кимна и за неин ужас усети, че в очите й запариха сълзи. Сведе поглед и запремигва, мъчейки се да ги прогони.

— Ти беше толкова разгневен — промълви тя. — Не те коря. Ако не бях аз, сега вие с Гуен щяхте да сте женени.

— Боже опази! — Джулиън се засмя сподавено и докосна рамото й. Ръката му бе топла и успокояваща. — Съжалявам, Кали. Не съм разбрал, че все още се притесняваш за това. Никога не съм те обвинявал за този инцидент. Що се отнася до мен, станалото станало.

Тя се усмихна неловко. Той не знаеше цялата история, в противен случай не би говорил така, нито би проявил разбиране и любезност. Все пак, дължеше му обяснение.

— Джулиън…

Той я прекъсна, преди тя да каже още нещо.

— Не дойдох тук, за да те разстройвам. Поне не днес. С удоволствие бих хапнал с теб. Всъщност умирам от глад.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега приятели ли сме?

Признанието й можеше да почака още някой ден!

— Приятели сме — съгласи се тя с усмивка. През последната година нейният заварен брат й бе липсвал много. Беше толкова хубаво да го види и не искаше отново да загуби приятелството му заради някакви неудобни откровения. Кали мушна ръка в неговата.

— Хайде. Ако си гладен, имам точно това, от което се нуждаеш.

Тя го затегли към сянката на голям явор, където бяха одеялото и кошницата с храна. Коленичи и я отвори: в нея се виждаха пластмасови кутии, чинии и сребърни прибори.

— Когато каза, че има достатъчно храна и за двама ни, явно не си се шегувала — отбеляза Джулиън. Разкопча сакото си, съблече го и внимателно седна на одеялото. — Много време измина, откакто за последен път бях на пикник.

— Бил си зает.

— Прекалено зает. — Той обходи парка с поглед и леко се усмихна. — Разликата между Чикаго и Уилоу е поразителна. Обзалагам се, че мога да назова по име всеки от присъстващите. Спомняш ли си нашите пикници?

— Помня някои от тях — засмя се Кали. — Като онзи път, когато ни завари буря. Мислех, че Моуди живи ще ни одере.

— Беше на твоя шестнадесети рожден ден — припомни си Джулиън. — Хелън я нямаше. Ти беше нещастна и си помислих, че един пикник ще те развесели. Вместо това, стоварих гнева на Моуди върху главите ни.

— Тя обичаше да се кара, нали? — Кали му предложи чиния. — Искаш ли курабийки?

— Благодаря. Колко дълго ще трае това… — Той вдигна въпросително вежди и посочи с ръка наоколо. — Това…

— Честване.

— Точно така. Колко дълго ще продължи то?

— Докато хората се уморят и решат да си тръгнат. — Като видя, че се намръщи, тя добави: — Ти можеш да останеш колкото пожелаеш, но аз трябва да се върна вкъщи при Брут, преди да е станало много късно. — Тя разрови в кошницата, извади един буркан и махна капака му. — Брут искаше да дойде. Когато се върнем у дома, няма да е много щастлив. Но Моуди изрично забрани той да идва тук. — Кали подаде буркана на Джулиън. — Искаш ли мариновани херинги?

Той хвана и отдалечи ръката й и рибата от носа си.

— Моуди е забранила?

— Ами, да. Преди да… Когато ми обясни как да се оправя с честването и всичко останало. — Кали не искаше да се спира на този болезнен спомен и затова продължи: — Макар че нямаше да представлява проблем да доведем и Брут. Съвсем сигурна съм в това. Хората вече не му се сърдят толкова много.

Той се загледа в нея с весело подозрение.

— Страхувам се да попитам, но какво искаш да кажеш с това „хората вече не му се сърдят толкова много“?

Кали се размърда смутено и извади една пластмасова кутия с люти чушки.

— Искаш ли една?

— Засега не — заяви той натъртено.

— Не?! Ужасно са вкусни. Както и да е, мисля, че хората престанаха да се сърдят на Брут за последния пикник по случай Деня на благодарността. На него му хареса германската бира и малко… Ами, ако сме съвсем честни…

— На всяка цена. Нека сме честни.

Кали се огледа и снижи глас:

— Той направо се напи. Ще се удивиш колко щети може да нанесе някой, като изпие половин буре бира.

— Особено когато този някой е стокилограмов санбернар. Въображението направо се развихря.

— Не ти трябва въображение. — Кали се заля от смях. — Местната телевизионна станция го засне. Не си създавай погрешно впечатление, всички деца обожават Брут. Когато го заведох в детската градина, децата го обикнаха. Възрастните са тези, които се чувстват… неспокойни в присъствието му.

— Представи си само!

— О, Джулиън, бъди сериозен. Сега, когато Моуди вече я няма, можеш да го вземеш под своя опека. Но ако продължаваш да отправяш подобни забележки, той ще се обиди.

Джулиън отново прие изражението на строг непознат, сдържан и взискателен.

— Кали, Брут е куче. Просто едно куче, нищо повече. Може би те забавлява да се преструваш, че не е. Ала намирам това, меко казано, за досадно.

Кали се отдръпна от него, очите й потъмняха от възмущение.

— Не се преструвам, Джулиън! — запротестира тя. — Брут наистина разбира какво му говоря.

— Спомням си, че каза същото и за твоите нарциси, когато те хванах да им говориш в градината.

Да говориш на цветя е нещо съвсем естествено. Джулиън просто не разбираше! Кали вирна глава.

— Това им помага да растат — хладно обясни тя. — Може би си спомняш също, че моите цветя бяха най-големите в града. Освен това, мога да правя разлика между нарциси и кучета.

— Не мога да ти кажа какво облекчение изпитах да го чуя — разсмя се той и нежно я перна по нослето.

— Можеш да бъдеш скептичен колкото си искаш, Джулиън Лорд — заяви тя, като не прие да бъде успокоявана, и скръсти ръце на гърдите си. — Това обаче няма да промени фактите. Брут разбира хората, затова не казвай, че не съм те предупредила.

— Не бих и посмял — отвърна сухо той. — След като шест години те слушам да пееш една и съща песен.

— Ако не можем да се споразумеем за такива прости неща като Брут, как мислиш да разрешим важните проблеми като Уилоус Енд? — Тя го изгледа ядосано.

— Какъв проблем може да представлява Уилоус Енд?

— Не ти ли споменах? — Кали си избра чушка и отхапа крайчето й. — Или ти ставаш попечител на Брут и къщата, или аз.

— Собственик. Думата е собственик, не попечител. А откъде знаеш кой наследява Уилоус Енд?

Тя размаха чушката във въздуха.

— Моуди ми намекна. Не се обиждай, но мисля, че съм аз. Уилоус Енд няма да ти е от голяма полза в Чикаго.

— Вярно е. Ще ти кажа какво ще направя. Аз съм разумен човек. Ако аз наследя кучето, ще ти го дам — предложи той великодушно. — Що се отнася до Уилоус Енд… — Джулиън се замисли за момент. — Ти си права. Тъй като живея в Чикаго, няма да мога да отделям на къщата времето и вниманието, което заслужава. Ако я наследя, смятай я за твоя докогато пожелаеш.

— Наистина ли? — Кали не можеше да намери думи, за да му благодари, изумена от неговата щедрост. — Не знам какво да кажа.

— Кажи „да“ — предложи той.

— Да, да. Да! О, Джулиън! — Тя се хвърли в прегръдките му, разпилявайки лютите чушки по одеялото. — Ти си най-милият и най-щедрият мъж, когото познавам! Като открием завещанието на Моуди, всичко ще е наред.

— Като открием завещанието на Моуди?! — Джулиън разхлаби примката на ръцете й около врата си. — Да открием завещанието? Какво означава „да го открием“? То липсва ли?

— Не може да се каже, че липсва. То е…

— Какво става тук? Само от един час сте заедно и вече сте се хванали за гушите! — намеси се Валери, която се усмихваше и поглеждаше ту към единия, ту към, другия. — Извинявайте. Прекъснах ли ви?