Джеймс Хадли Чейс
Мирис на пари (4)

IV

Полет Ер Франс 025 Париж — Ню Йорк има закъснение с един час. Молим пътниците да преминат в чакалнята.

Шерман пребледня. Това беше опасно. Колкото повече се бави той тук, толкова по-голям е рискът, че ще го познаят.

— Забавно, нали? Особено за вас — хитро каза някой зад гърба му.

Шерман рязко се извърна и се изправи; видя пред себе си набит мъж, облечен във великолепно ушит строг туидов костюм. Биеше на очи големият му гърбав нос, тежките вежди и тенът на кожата му, привикнал към безпощадното слънце на южните страни. На късия месест пръст на лявата му ръка искреше голям диамант. Богатството и властта се чувстваха в целия облик на този човек: от иглата на вратовръзката до черните обувки от крокодилска кожа — нищо излишно и всичко изискано и солидно. Херман Радниц. Един от най-богатите хора в света. Паяк, разпрострял своите мрежи по всички континенти, той ги изплиташе от банкери и държавни дейци.

Шерман най-малко от всичко очакваше да го види тук. Радниц го беше познал. Да блъфира нямаше смисъл.

— Не бива да ни виждат заедно — набързо, но тихо продума Шерман. — Това е твърде опасно.

— И все пак ние ще поговорим — с гърлен глас каза Радниц. — Изход А. Вървете, аз ще тръгна след вас.

— Съжалявам, Радниц, но…

— Нямате друг избор.

Радниц го изгледа с леден поглед и добави:

— Ако, разбира се, не се заблуждавате по отношение на себе си.

Заплахата беше мека. Шерман за миг се забави и се отдръпна. Дъхът му спря, сърцето му бясно се мяташе. Той бутна вратата на изход А и влезе във великолепната чакалня, явно предназначена за особени пътници. След няколко секунди се появи Радниц. Той заключи вратата.

— Мога ли да ви запитам какво правите тук, Шерман? Защо сте си залепили тези глупави мустачки? Какво, да не сте се побъркали?

Шерман се изправи в целия си ръст. Радниц му внушаваше страх, но той се чувстваше бъдещият президент на САЩ и този здравеняк не биваше да се самозабравя.

— Не разбирам за какво говорите. Аз съм нормален. Ако това ви интересува, то аз съм тук по лична работа. И тази работа е толкова бърза, че ми се налага да прибегна до тази… до тази уловка.

Радниц седна в дълбокия фотьойл, измъкна от джоба си табакера от тюленова кожа, избра си пура, без да бърза обряза със златни ножички връхчето й, спокойно я запали и едва тогава повдигна към Шерман очи.

Шерман седеше на подлакътника на фотьойла насреща и нервно си търкаше челото.

— Толкова бърза и лична, че сте поставили на карта даже предизборната кампания? — попита той.

— Това си е моя работа. Не бих бил тук, ако не се надявах да извлека от това необходимия капитал!

— Приятелю, струва ми се, че сте забравили нашата уговорка. Позволете ми да ви напомня, че парите, похарчени от президентската кампания, съставляват кръглата сума от 35 милиона долара. Позволете да ви напомня също, че половината от тези пари е моя. — Радниц се беше навел напред, в очите му гореше едва сдържана злоба. — Може би мислите, че аз спокойно ще наблюдавам как човекът, в който съм вложил толкова пари, извършва глупави постъпки? Глупави! Това все още е меко казано. Идиотски! И вашите циркаджилъци ме вбесяват. Ако някой… някое журналистче… все едно кой… Вие се прощавате с президентството, а аз със своите пари! Бях ви обещал, че ще станете президент, а в замяна на това вие ми бяхте обещали контракт за строителството на Аркадската язовирна стена. И ето ви сега в такъв идиотски вид… тук… в Париж!

Шерман чувстваше, че не е на себе си. Наистина, между него и Радниц имаше договор, според който Радниц получаваше контракта, най-скъпия и най-перспективния контракт от новата бюджетна година и пет процента от общата печалба, ако Шерман стане президент. Шерман знаеше, че без политическото влияние и колосалната поддръжка на Радниц той никога не би станал даже кандидат. И се беше съгласил на тази сделка.

Шерман залагаше на личното обаяние, което привличаше към него хората, но в тази мъничка, разкошна стая той беше разбрал колко малко е това.

— Добре, Радниц. Нямате причини да се безпокоите. Ако не беше тази случайна среща, вие и не бихте узнали за моето пътуване. Никой не знае за него.

— Никой ли? — проточи Радниц. — Бях в течение още преди вашето заминаване от Ню Йорк. Знаех, че ще бъдете в Париж. Зная, че сте се срещали с Дорей от ЦРУ. Именно затова съм тук, два часа преди моето заминаване за Рабат. Аз съм тук, за да узная защо така безсмислено рискувате. Имам право да зная това!

Малките злобни очички на Радниц бясно горяха.

— Как… как сте разбрали? — изпъшка Шерман, блед като платно.

Радниц нетърпеливо махна с ръка.

— Вие сте една моя значителна инвестиция, Шерман. Имам агенти, на които добре плащам, за да ме информират за всички инвестиции, които съм направил и за вас, в частност. Питам ви защо сте тук?

Шерман си облиза устните.

— Това е моя лична интимна работа. Не мога да говоря за това.

Капчици пот избиха на челото и по слепоочията на Шерман. Радниц пушеше, изпускайки колелца дим. Малките му, скрити под тежките вежди очички внимателно следяха изражението на лицето на Шерман.

— Защо разговаряхте с Дорей, а не с мен?

— Дорей е моята единствена надежда. Ние сме отдавнашни приятели, истински приятели — процеди Шерман.

— А мен не смятате ли за приятел? — с усмивка на разочарование попита бизнесменът.

Шерман го погледна право в очите и поклати глава:

— Не… Мисля за вас като за могъщ покровител, но не като за приятел.

— Значи вие се доверявате на такъв кретен като Дорей. — Радниц изтърси пепелта от пурата под краката си, направо на скъпия килим. — Това ме тревожи. Вече не вярвам дали сте същият човек… достига ли ви авторитет, имате ли способността да разбирате от хора, за да заемете такъв пост. Не си ли давате сметка за това, че личните неприятности не бива да се доверяват на приятели? Трябваше да се обърнете към хора — такива като мен — които са заинтересувани от вас и умеят да уреждат всяко нещо. Хайде, говорете, какви са тези там ваши лични работи?

— Дорей съвсем не е кретен! — възмути се Шерман. — Той се е заел с тази работа и аз вярвам, че ще я доведе докрай.

— Попитах ви: какви са вашите неприятности? Длъжен съм да зная това.

Шерман стремително се мъчеше да съобрази. Той се питаше дали не беше постъпил прибързано, като дойде в Париж при Дорей за консултация. Та Дорей можеше да му предложи само приятелско съчувствие, а нали можеше да се окаже и мошеник, който… Може би наистина трябваше да се обърне към Радниц и да му разкрие тази гнусна история. Мери беше против, но тя ненавиждаше и се страхуваше от този затлъстял нисичък немец. Капризно не послуша жена си. Трябваше незабавно да се свърже с него. Радниц наистина е заинтересуван да му помогне и той може да се възползва от своите колосални връзки.

Шерман се реши. Той му разказа накратко всичко: за филма, за заплахите в писмото, за съществуването на още три ролки, за необходимостта бързо и спешно да се намери дъщеря му. Радниц съсредоточено димеше с пурата си.

— Така значи — изпъшка той, когато Шерман млъкна. — Значи с тази работа се е заел Гирланд.

— Вие го познавате? — Шерман удивено вдигна вежди.

— Някога се бях възползвал от услугите му. Резултатите бяха катастрофални. Хлъзгав тип. Нито за секунда не бих му се доверил.

— Дорей каза, че това е единственият ми шанс да измъкна тези филми.

— Да, Дорей е прав. Ако на Гирланд му се заплати добре, той ще се справи с тази работа. Ще измъкне филмите, а също и вашата дъщеря… а после?

— Ще унищожа филмите, а също и ще вразумя дъщеря си.

— Нима? На колко години е?

— На двадесет и четири.

— И как си представяте, че ще я вразумите?

— Ще поговоря с нея… Ще ми се наложи да й обясня, да я убедя…

Радниц го прекъсна с нервен жест.

— Какво знаете за дъщеря си, Шерман?

Шерман се изправи, стана мрачен, след това каза:

— Тя винаги е била безразсъдно, налудничаво момиче. Съгласен съм, малко нещо зная за нея. Има вече три години, откакто съм я видял за последен път.

— Зная. Аз я следя… Тя също е част от моите инвестиции. Имате ли към нея някакви чувства?

— Не мога да кажа, че изпитвам към нея особена нежност. Тя не се побира в моето разбиране за живота. Не мога да си я представя заедно с нас в Белия дом… Това е съвършено невъзможно.

Възцари се мълчание. След това Радниц попита спокойно, делнично:

— Бихте ли могли да си представите, че тя катастрофира и вие я загубвате… Как бихте се отнесли към това?

Шерман се вгледа в неподвижно седящия немец. Той му напомняше каменния Буда.

— Не ви разбирам…

— Губим си времето! Чухте моя въпрос. Как бихте се отнесли към това никога повече да не видите дъщеря си? Разбрано ли говоря?

Шерман в объркване отрицателно поклати глава.

— Да… Аз, откровено казано, бих въздъхнал с облекчение. Но защо ви е този разговор? Тя е жива. Държи се непристойно, но се налага да търпим нейните дързости.

— Така си мислите — и Радниц отново тръсна пепелта си на килима. — Дъщеря ви представлява за вас постоянна опасност, докато е жива. Тя ненавижда вас и вашия живот. Направил съм справка за нея. Членува в една глупава и гнила пацифистка организация „Долу войната“. Любовница е на Пиер Роснолд, който ръководи цялата тази шайка, а всъщност измъква от нея пари. Тя е напълно под негово влияние и освен това ви отмъщава за това, че сте й баща. Роснолд с шантаж печели за себе си политически капитал. Те двамата са решили да ви попречат да станете президент. Той — защото сте за ескалация на войната във Виетнам, тя — защото на времето си сте били безразличен към нея. Децата умеят да се разплащат по свой начин. Дорей може да намери дъщеря ви, но той няма да може да я застави да замълчи, нито нея, нито още по-малко Роснолд. А аз мога.

Ледените очи пронизваха Шерман, който чувстваше на челото си капчици пот.

— Отказвам се да продължа разговора в този дух.

— Имате друго решение? Кажете го. Гирланд, разбира се, ще намери вашата дъщеря, а после?

Шерман не знаеше какво да отговори.

— Ще се откажете от Белия дом заради някакво си момиченце. Вие така сте я възпитали, че тя пред нищо няма да се спре, за да ви попречи да станете президент… И тя е в състояние да го направи. Филмите могат да се преснимат и да се унищожат, но те нищо не решават. Да се унищожи трябва не филмът… а тя!

В тишината изскърца гласът на диспечера:

— Моля, пътниците, излитащи с полет Ер Франс 025 Париж — Ню Йорк, да преминат за излитане в секция номер 10.

Шерман притеснено се надигна.

— Трябва да вървя — той хвърли поглед към Радниц, после се извърна. — Аз… Аз се надявам, че мога да доверя на вас тази работа.

Но Радниц не позволи на бъдещия президент на САЩ да му прехвърли цялата отговорност:

— Аз никъде не отлитам — каза той — ще остана в „Георг V“. Щом си пристигнете, позвънете на Дорей и изяснете докъде е стигнал, след това ми се обадете. Разбрахте ли?

Шерман кимна и се отправи към вратата.

— Почакайте! Та така — ние се договорихме, че аз ще ви избавя от дъщеря ви?

Шерман с труд преглътна и изтри потта от челото си.

— Аз… Аз трябва да се посъветвам с Мери. Но ако вие смятате, че друг избор няма… Аз… Аз се надявам, че вие ще решите сам… Джилиан винаги е била…

Той се запъна и с треперещ глас промърмори:

— Трябва да вървя.

— Много добре. Договорихме се. Чакам вашето обаждане. Да решите трябва вие самият. Аз ще започна да действам веднага щом ми дадете знак.

Радниц презрително се ухили в гърба на отиващия си Шерман.

* * *

Докато седеше на кревата с ококорени от почуда очи, Ви слушаше онова, което й говореше Лабрей. Той седеше в креслото отсреща. Очите му горяха зад зелените стъкла на очилата.

Отначало тя мислеше, че той се шегува, но вече започна да трепери. Пол! Работи за руснаците! Тя изпитваше див ужас винаги когато ставаше дума за руснаци. Беше гледала всички филми с Джеймс Бонд. И ето сега Пол й говори, че тя е завербувана, че сега трябва да стане съветска шпионка!

— Не, няма да направя това — изплашено отговаряше тя. — Няма да го направя, взимай си нещицата и изчезвай оттук, разбра ли… Чу ли? Веднага!

— А — спокойно изпусна въздух Лабрей. — Ще правиш онова, което аз ти казвам. Ти сама се напъха и сега можеш да ни бъдеш полезна.

Ви загърна плътно с пенюара си.

— Гирланд? За какво ви е притрябвал?

— Каква глупачка си все пак! Гирланд е също такъв агент, какъвто съм и аз. Ще се срещнеш с него довечера и ще измъкнеш от него какво е замислил.

— Никъде няма да отида! Шпионин? Той шпионин? Не искам да се забърквам. Събирай си боклуците и да те няма!

— Моят патрон е решил, че ти ще работиш за нас — спокойно отговори Лабрей. — И ти ще работиш за нас, иначе…

Краят на фразата увисна във въздуха. Неговото спокойствие й въздействаше по-силно от всякакви крясъци. Тя беше свикнала с мъже, които реват и размахват ръце. За това кратко време, докато се занимаваше с проституция, толкова мъже й се нахвърляха с юмруци, че тя се беше научила да се защитава. Но този спокоен глас я хвърляше в ужас.

— Иначе… какво? — прошепна тя.

— Те си имат специална техника за жени, които отказват да работят. Жените — това е просто. Могат да направят с теб две неща. Например: ти си вървиш по улицата и те задминава мъж, който държи в ръцете си киселинна бомбичка, той ти я хвърля в лицето. Твоята кожа се набръчква като на стар лимон. Това е едното. А второто: хващат те, натикват те в багажника и те закарват в една, така да се каже, къща, където някакви неща правят с теб, вече не зная какви… не съм питал, но съм виждал момичета, които след такъв сеанс трудно си движат краката… През цялото време като че ли искаха да ги разделят поотделно. Разбираш ли, такава неприятност. Струва ми се, че момичетата предпочитат сярната киселина пред такова едно лечение.

Ви с ужас го гледаше.

— Това не е истина, ти просто искаш да ме сплашиш.

Лабрей се протегна.

— Помисли си, размърдай си мозъка, защо трябва да те плаша? Просто ми е жал за теб. Попаднала си на въдицата и няма да се измъкнеш. Ще се срещнеш с Гирланд в ресторанта и ще узнаеш какво ни готви. А ако опиташ да се скриеш, все едно, ще те намерят. Така че помисли си.

Лабрей излезе от просяшката стаичка, изтича по стълбището и се измъкна на улицата.

* * *

В девет без пет Марк беше у Гарен. След около десет минути дойде Ви. Той почувства нещо недобро още като я видя. Тя измъчено се усмихна, когато той стана от стола да я посрещне. Трескавият блясък в очите й навеждаше на мисълта за голяма доза възбуждащи средства. Гирланд беше разочарован. Сега Ви изглеждаше съвсем не така съблазнителна, както в студията на Бени.

Тя равнодушно погледна менюто, като заяви, че не е гладна. Марк се надяваше, че великолепната обстановка на ресторанта ще й направи впечатление, но тя като че ли не виждаше нищо наоколо. И даже когато самият Жорж Гарен се приближи, за да вземе поръчката… Гирланд трябваше да се извини и сам да поръча „нещо по-леко“.

Гарен препоръча гъби в маслен сос, бадеми и грозде.

Марк забеляза как Ви пребледня, когато собственикът на ресторанта й обясни рецептата, как прибързано каза, че това й се струва безподобно и че предпочита гъби. Все повече и повече изстивайки, Гирланд си поръча бифтек с люти чушки, а Гарен предложи още и пушена риба, и скариди в качеството на предястие.

Ви се чувстваше размътено. Наплашена от заканите на Лабрей, тя се съгласи на всичко, и за да се ободри все някак, преди да излезе от къщи, взе четири хапчета възбудително. Сега те бяха започнали да действат: главата си чувстваше празна, а сърцето й работеше на пресекулки. Започна да хапва от рибата и се опита да бъбри за всякакви неща — за Бени, за работата при него, за последните филми — и нейното дрънкане дразнеше Гирланд.

Ви изведнъж почувства, че ролята й се удава лошо, че тя става скучна и непривлекателна, и че трябва да спре.

— Но разкажете ми за себе си — измънка тя. — Искам да зная за вас всичко-всичко. Как например ви се удава да живеете и да не работите?

През това време поднесоха гъбите и бифтека, и Марк прекъсна разговора, за да избере вино. Той се спря на бутилчица бургундско, 1949 година, което струваше цяло състояние, но избра именно него, за да може поне някак си да разнообрази тази явно загубена вечер и да се избави от натрапчивото бърборене на тази блондинка, искаща да узнае за него „всичко-всичко“.

— Не бих казал, че живея толкова добре. Всичко ми е опротивяло. Ако познаваш хората и техните слабости, има хиляди начини да спечелиш пари…

Ви изпусна вилицата с гъбата. Тя не можеше да застави себе си да хапне дори едно парченце. Хапчетата я бяха стиснали за сърцето.

— Чудесно — все така усмихната, тя барабанеше с пръсти по масата. — Кажете ми, например, какво ще правите утре?

Гирланд погледна часовника си. Наистина тази дамичка му връзва ръцете.

— Утре по това време ще бъда в Хармиш. Налага се да излетя със сутрешния полет. Имам там една малка работичка.

— В Хармиш! Чудесно! А що за работичка?

Гирланд замислено я погледна:

— О, такава работичка… А какво ще правите вие утре?

— Ще позирам на Бени.

Хармиш, помисли си Ви. Повдигаше й се. Ето какво искаше да узнае Пол. Тя виждаше, че Гирланд е разочарован, тя разбираше това и не се осмеляваше да пита още. Пол каза, че Гирланд е шпионин. Тя си спомни заплахите на Пол: „Ти си се хванала на въдицата и няма да се измъкнеш“. Страхът здравата заседна в сърцето й. Тя проклинаше себе си заради хапчетата. Само при вида на гъбите стомахът й се обръщаше наопаки. Почувства, че ако не си тръгне в същата секунда, ще повърне. Ви умолително и измъчено погледна Гирланд. Тя беше бледа, бисерни капчици пот блестяха над горната й устна.

— Извинете ме… Лошо ми е… аз… толкова съжалявам. Това е чернодробен пристъп… аз… извинете…

Тя бързо стана. Виждайки състоянието й, Марк също стана и я изпрати до вратата. Дотича Гарен.

— Такси — каза му Гирланд — госпожицата не се чувства добре.

Ви припряно си навлече мантото. Таксито вече я чакаше пред входа. Тя не криеше повече своята уплаха, нито секунда повече не можеше да се намира близо до Марк.

— Ще ви изпратя.

— Не, оставете ме. Ще тръгна сама! — Като отблъсна Гирланд, тя се напъха в таксито и затръшна вратата. Колата тръгна.

Гирланд я изпрати с поглед. Не можеш да съблазниш всички, си каза той, връщайки се до масичката. Досадно. Неговият бифтек с люти чушки още не беше изстинал и келнерът се наведе, наливайки му бургундско, но Марк беше загубил апетит. Пропадна хубавата вечер, мислеше той, но чашката великолепно вино все пак леко му повдигна настроението.

Като завърши вечерята си, Марк излезе от ресторанта, седна в своя малък фиат и поседя там доста дълго. Утре е немислимо рано да се става, си каза той. В душата му дращеха котки.

* * *

Ви лежеше без сили в леглото си. Олекна й. Успя да се сдържи до кенефа на деветия етаж, където повърна. Сега, все още треперейки от страх, тя си спомни за великолепните гъби у Гарен и почувства глад.

Вратата внезапно се отвори и влезе Лабрей.

— Какво правиш тук? — излая й той. — Защо не си у Гирланд?

Той тръшна вратата и Ви боязливо се отдръпна към стената.

— Беше ми много лошо… Отидох на срещата, но… Бях много възбудена… Наложи се да си тръгна…

Лабрей се хвърли към нея и тя си помисли: ето сега ще ме бие.

— На нея й било лошо! Разбра ли поне нещо, кретенко?

— Не ме обиждай!

Тя искаше да се обърне, но той отпусна ръка на лицето й и прошепна:

— Отговаряй, дявол те взел!

— Той каза, че ще заминава утре за Хармиш.

Лабрей шумно издиша, след това приседна на кревата, хвана я за ръцете и я притегли към себе си.

— Хармиш? В Германия? Сигурна ли си в това?

— Как мога да бъда сигурна? Той така ми каза… Пусни ме, боли…

— Как стана всичко? Разкажи ми.

Той я пусна и тя му разказа сцената в ресторанта и всичко, което й беше говорил Гирланд. Лабрей за миг се замисли, после стана.

— Добре. Стой тук. Скоро ще се върна.

— Но аз искам да ям!

— Добре, хайде с мен. Аз също трябва да похапна.

Ви с мъка се вдигна и с хленчене попита:

— Е, как се справих? Доволен ли си?

Той неочаквано се усмихна. Ужасната, жестока маска изчезна от лицето му и тя отново видя предишния Пол.

— Юнак си ми ти… В крайна сметка аз така мисля. Хайде, да тръгваме.

В бистрото на улица Лекейн Лабрей поръча вечеря и се затвори в телефонната кабина. Обаждаше се в съветското посолство. На Малик.

Въпреки късния час Малик седеше в своя кабинет, потънал в купчина книжа, изпратени му от Ковски.

Лабрей доложи, че Гирланд заминава за Хармиш утре сутринта.

— Не затваряйте телефона. — Измина достатъчно много време, преди Лабрей отново да чуе неговия глас. — Сутрешният самолет за Мюнхен е в 7.50. Следващият е едва в 14 часа. Гирланд ще излети със сутрешния. Вие ще летите с него. Узнайте къде ще се настани. Бъдете внимателен. Той е много опасен. Аз ще излетя със следващия полет и ще ви чакам на гарата в Хармиш. Ясно ли е всичко?

— Да.

— Вашата приятелка ще дойде с мен… Тя може да ни бъде полезна. Кажете й, че ще я чакам в Орли в 13:15. Как ще я позная?

Лабрей се колебаеше.

— Тя няма да лети… Ще ме издаде.

— Длъжна е… Убедете я — отряза Малик.

Лабрей разбра, че да възразява е безсмислено.

— Как ще я позная?

— Блондинка е, има коси дълги до раменете. Ще й кажа в ръцете си да носи брой на „Пари мач“.

— Добре, нека ме чака пред бюрото за коли под наем точно в 13.15. Ще ви поръчат билет до Мюнхен. Разбрахте ли какво трябва да правите и къде ще се срещнем?

— Да.

Малик затвори телефона. Лабрей още няколко минути постоя в кабинета, опитвайки се да се овладее, след това се върна при Ви.

— Е, как е?

Той й обясни, че тя ще замине за Мюнхен, където ще се срещне с Малик. Ви го гледаше, зяпнала с уста, бледа като смъртта.

— Не, няма да замина! За нищо на света! — тя си отдръпна чинията.

Лабрей предвиждаше такава реакция.

— Както искаш — каза той, без да я гледа. — Предупредил съм те. Ако се откажеш… Знаеш какво те чака.

Тя трепна.

— Хайде, яж — промърмори той. — Нали казваше, че си гладна.

— Пол! Как можеш?! — със сълзи на очи простена тя. — Как можеш?!

Той я изгледа студено.

— Как съм можел! Кокетничиш с Гирланд. Въобще всеки път си губиш разсъдъка, като видиш козел с пари. Теб трябва да питам. По-рано можеше да избягаш, а сега си на въдицата. Ще направиш това, което ти заповядат или ще умреш при нещастен случай.

— Ще отида в полицията! — с отпаднал глас извика Ви.

— Ами иди в полицията. Може би си въобразяваш, че ще поставят при теб телохранител за цял живот? Вече не можеш да се скриеш, хванала си се, аз ти казвах, ще останеш без лице или ще се превърнеш в прегазена котка.

Ви седеше неподвижно със затворени очи, с ръце на масата, свити в юмруци. След минутно мълчание тя дръпна стола си и стана.

— Отивам да си приготвя куфара — промърмори тя. — Благодаря, сита съм.

Тя си отиде. Лабрей се озъби след нея. На него също не му се ядеше. Той се отказа от бифтека и излезе.

* * *

Мери Шерман, висока, стройна жена, елегантна, облечена по Белмейн, като картинка от модно списание, като че ли нито за минута не забравяше, че скоро ще стане Първата Лейди на САЩ. Надута и високомерна, студена и пресметлива, тя притежаваше особен чар и умело са възползваше от него, за да бъде полезна на мъжа си в политическата му кариера.

При стъпките на Шерман тя се извърна, тревожно го погледна, притисна се до неговата буза и направи гримаса на упрек: можеше и да се обръснеш.

— Разказвай, Хенри. Как мина всичко?

— Морган видя как влизам — каза той, сваляйки шлифера си, — но той няма нищо да каже, убеден съм… Седни, Мери, трябва да поговоря с теб.

Той уморен седна на канапето, жена му приседна до него.

— Намери ли я?

— Не още — Шерман й разказа за срещата си с Дорей. — Бившият агент на ЦРУ се е заел с тази работа.

— Искаш да кажеш, че може да я намери само този бивш агент? Но това е безумие, Хенри! Защо не си задействал полицията?!

— Докъде би довело това, помисли. Остава ни само да се надяваме, че човекът на Дорей ще я открие.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Добре, а после?

— На мен вероятно ще ми се удаде да я убедя…

— Ох! За Бога! Да убедиш? Джилиан? И как мислиш да убедиш тази малка негодница? Според мен ти не разбираш, че тя иска да ни съсипе. — Мери рязко стана и започна нервно да крачи от ъгъл до ъгъл. — Боже! Как стана така, че родих такова дете?! Послушай, Хенри, трябва да снемеш своята кандидатура. Ако не друго, поне можем да се задържим в обществото, но ако тези филми… Как ще гледаме хората в очите? На кого ще сме нужни?

Шерман тежко стана, намери в тефтерчето си домашния телефон на Дорей и набра номера.

— На кого се обаждаш? — викна Мери.

— На Дорей. Може би има новини за мен.

Дорей спеше, когато звънна телефонът.

— Вие ли сте, Дорей?

Като чу гласа на Шерман, той мигновено отхвърли остатъците от съня.

— Да… Пристигнахте ли?

— Да. А при вас има ли някакви новини?

— Добри и лоши. Нека бъдем внимателни, телефонът вероятно се подслушва. Помните ли чичко Джо?

— Разбира се… — Шерман трепна. — Какво за него?

— Неговият племенник се е заинтересувал от работата. Кейн са го познали на Орли. Племенникът на Джо знае за моята среща с Кейн.

Шерман беше зашеметен. Мери се приближи.

— Какво се е случило, Хенри?

Той с жест я спря.

— Те знаят ли за филма?

— Не мисля, но са любопитни. Моят човек е предупреден.

— Да, добре, продължавайте… Има ли още нещо?

— Моят човек лети за Хармиш. Той тръгва сутринта.

— За Хармиш?… В Германия?

— Да. Човекът, от когото вие се интересувате, се е настанил в Алпенхофе.

— Вашият човек ще може ли да уреди работата?

— Ако той не може, не може никой.

— Това не ме утешава, но се надявам, че трябва да приема такова положение. Разчитам на вас.

— Всичко, което е по силите ми — сухо отвърна Дорей, обиден от очевидното недоверие на Шерман. — Ще ви позвъня по-късно.

Шерман бавно остави слушалката и се обърна към Мери.

— Руският агент ме е познал в Орли. Сега в играта се включват Съветите.

— Тоест искаш да кажеш, че те знаят за тези ужасни филми?

— Не още, но са се заинтересували. Този Гирланд разбрал, че Джилиан е в Хармиш, в Алпенхофе.

— В Хармиш? И какво прави там?

— Откъде да знам! — нервно подхвърли Шерман. — Гирланд се отправя натам.

Мери удари с юмручето си по облегалката на канапето.

— Но какво може да направи той? О, Господи! Бих предпочела да узная, че тя е мъртва, тази подла твар.

Шерман за миг се забави и каза:

— Искам да знаеш, Мери. Срещнах в Париж Радниц. Той, разбира се, ме позна.

— Радниц? Теб?

— Да, случайно. Аз му разказах…

— Какво? Ти си му разказал за Джилиан и за тези долни филми?

— Не можех да не му разкажа.

— Хенри — простена Мери, — не е трябвало да му разказваш. Той мисли само за този контракт. Сега може да те шантажира!

— Това е глупаво, разбери — много спокойно отговори Шерман. — Радниц може да се надява на контракт, в случай че аз стана президент. Готов е да ми помогне.

Той си наля уиски и седна до жена си. Тя го гледаше със страх.

— Радниц? Да помогне на теб? — изквича тя. — Ти мислиш, че този човек може на някого да помогне?

— Мери… Преди пет минути ти каза, че би предпочела да узнаеш, че Джилиан е мъртва… Сериозно ли говореше?

Тя с вътрешностите си чувстваше важността на въпроса. Като че ли се беше вкаменила, беше се превърнала в лед, в мълчание. Накрая прошепна:

— Ако тя умре, ти ще станеш президент на САЩ. Ако тя остане жива, ще те шантажира и ти никога… Да, струва ми се, бих предпочела да узная, че тя е мъртва…

Шерман си беше вплел ръцете, не смееше да вдигне очи и да погледне жена си.

— Радниц каза същото. Той ме увери, че може да нагласи всичко това… Аз… аз му казах, че преди това бих искал да се посъветвам с теб… Ако ти си съгласна, аз трябва да му съобщя къде се намира тя. Той, разбира се, и сам знае. Той знае всичко. Но ако аз му кажа, че тя е в Алпенхофе, той ще разбере, че аз съм съгласен и ще започне да действа.

Мери се притисна до него, очите й блестяха.

— Ами какво чакаш? Ние толкова се борихме, толкова сили отдадохме, и ето сега целият ни живот може да бъде стъпкан от това добиче, което ни ненавижда! Обади се на Радниц!

Шерман с треперещи ръце прекара длани по влажното си от пот лице.

— Това е нашата дъщеря, Мери…

— Обади се!

Те дълго се гледаха един друг в очите. Пръв не издържа Шерман.

— Не. Не можем да направим това, Мери! Това е немислимо.

— А руснаците? Ако те узнаят кое и кой? Не, ние не можем да й позволим да разруши нашия живот. Тя трябва да замълчи веднъж завинаги.

Шерман безсилно поклати глава.

— Нека почакаме поне докато Гирланд я намери. Може би ще успеем да я укротим… Отивам да спя — каза той, ставайки.

Мери го изгледа странно, като че ли той беше далеч-далеч.

— В Алпенхофе, в Хармиш, казваш?

— Да.

— А къде е Радниц?

Шерман недоумяващо се обърна към нея.

— В „Георг V“, в Париж… Защо ти е?

— Иди да спиш, Хенри. Ти трябва да си починеш.

Шерман излезе от хола. Той вървеше бавно, като старец. Тя чуваше тежките му стъпки, по стълбите, лекото поскърцване на пода, когато той влезе в спалнята си.

Няколко дълги минути тя гледаше в пространството, нейното лице беше безстрастно. Накрая стана и с твърда стъпка се приближи до телефона.

— Моля, свържете ме с хотел „Георг V“ в Париж.

* * *

Черният сандерберд спря пред входа на хотел „Георг V“ и портиерът побърза да отвори вратата. От колата излезе Лю Силк.

Лю Силк беше наемен убиец на издръжка на Радниц: висок, слаб четиридесетгодишен мъж с бял белег на лявата буза. Едното му око, лявото, беше стъклено. Всеки път, когато искаше да се избави от някой, Радниц му се обаждаше. Лю Силк получаваше за всяко такова обаждане по 15 хиляди плюс 30 хиляди долара годишно, независимо от това има ли работа или няма.

Силк влезе във великолепния хол, където вече го чакаше Радниц.

— Имам работа за вас.

— Да…

— Можете ли да тръгнете незабавно?

— Куфарът ми е в багажника, закъде тръгвам?

— За Мюнхен.

Радниц отвори папка с книжа и извади оттам дебел плик:

— Тук има инструкции, билет и пари за разходи. Трябва да отстраните двама. Момиче, Джилиан Шерман, мъж, Пиер Роснолд. Там е и снимката на момичето. Снимка на мъжа няма, но това не е важно, те са заедно. Спешно е, Силк. Веднага щом се уверя, че те са мъртви, вие получавате 30 хиляди долара.

Силк стана, за да вземе плика, след това отново се отпусна в креслото.

Той погледна снимката на Джилиан, но нейната красота не му направи ни най-малко впечатления. Силк вече много години не се интересуваше от жени. Той внимателно прочете два написани на машина листа.

— Да не ги закачам, докато не се намерят филмите. Как ще разбера, че филмите са намерени?

— Тях ще ги вземе Гирланд. За него ще се погрижат други. Вашата задача е да отстраните тези двамата, когато ви кажат.

— Как бихте искали да направя това?

Радниц недоволно вдигна рамене. Незначителните детайли го дразнеха.

— Ваша си работа. Имам къща близо до Обермерхау. Там се намира един от моите хора. Той вече е предупреден. Това е граф Ханс фон Холц. Той ще ви съпроводи до моите владения. Ще ви предаде инструкциите.

Силк стана и пъхна плика в джоба си.

— По-внимателно с Гирланд, опасен е.

Лю Силк се озъби злобно:

— Ще се опазя.

Тъй като Мери Шерман забрави да предупреди Радниц, че и руснаците участват в лова на дъщерята на бъдещия президент, Силк напусна „Георг V“, мислейки, че ще се наложи да следи само Гирланд. Ако той знаеше, че не само Гирланд, но и Малик се е забъркал в тази работа, той, пристигайки на своя сандерберд на летище Орли, не би бил толкова уверен, че без труд ще спечели полагащите му се пари.

* * *

В мюнхенското летище Гирланд взе под наем Мерцедес-200.

— Извинете, господине, вие случайно да не пътувате за Хармиш?

Гирланд се извърна и видя високо слабо момче с дълги светли коси, раница на гърба, зелени очила криеха очите му.

— Да, така е. Пътувате на автостоп?

— Честно казано, надявах се да хвана кола по пътя, не бих искал да ви бъда в тежест — отговори Лабрей.

Марк гостоприемно отвори вратата на колата. Онзи не го накара дълго да чака. Той седна отпред, като постави раницата между краката си.

— Безкрайно съм ви признателен — каза Лабрей — вие сте американец, нали? Имате американски тип лице, но говорите френски без акцент.

— Живея в Париж. А вие откъде сте? — попита той.

— Аз също съм от Париж. Във ваканция съм. Имам намерение да направя пешеходен преход по Изарската долина до Бод-Толц.

Лабрей не си беше губил времето в самолета. Той прочете пътеводителя на Германия, купен в Орли.

— Хубаво място за пешеходни разходки — отбеляза Гирланд.

— А вие тук във ваканция ли сте или по работа?

— И едното, и другото. Задълго ли сте в Хармиш?

— За няколко дни, ако намеря там евтин хотел.

— Там има и евтини.

Гирланд познаваше добре Хармиш. Често беше идвал тук през зимата да се попързаля на ски. Лабрей, помнейки предупреждението на Малик, предпочете да не разпитва много Гирланд. Той се гордееше със своята находчивост, със своя късмет — да пътешества с бившия агент на ЦРУ, който за нищо не се досещаше.

Те отминаха Мюнхен и Марк, който добре познаваше пътя, излезе на шосе ЕЗ. До Хармиш имаше около сто километра. Той даде газ и след около час и половина те караха по главната улица на планинското градче. На площада Гирланд спря:

— Оттук наляво вие ще намерите три или четири евтини хотелчета. Приятна ваканция!

— Благодаря, мосю, и благодаря, че ме докарахте.

Мерцедесът тръгна, Лабрей гледаше след него, докато той не зави по алеята, водеща до хотел „Алпенхофе“.

Когато Гирланд влизаше във вестибюла на хотела, насреща му излезе невисок човек в жълт пуловер и бели трикотажни гащи. След него вървеше момиче, което Марк позна още в първия миг. Това беше Джилиан Шерман, висока, с тъмнокестеняви късо подстригани коси. Нейният бял, дълбоко деколтиран пуловер не скриваше загорялата й гръд, а плътно прилепналият спортен панталон подчертаваше съблазнителните й форми.

Гирланд се спря, за да й направи път. Тя се усмихна:

— Благодаря, мосю.

— Идваш ли, Джилиан? — попита мъжът на френски. — Хайде по-живо.

Те излязоха. Марк ги изпрати с поглед. Те се качиха в яркочервен триумф. Гирланд се приближи до гишето за регистрация.

— Марк Гирланд, резервирал съм стая… Кажете, този, който току-що излезе, не беше ли мосю Роснолд? Струва ми се, че го познах.

— Да, той е — отговори дежурният.

— Още ли не смята да си заминава?

— О, не. Ще остане най-малко още седмица…

Гирланд се качи в стаята си и се преоблече. Сега той носеше светлосини дънки и пуловер, Роснолд с Джилиан най-вероятно бяха заминали за цял ден и той също реши да се поразходи из околността.

Срещна в коридора възрастна камериерка, усмихна й се и попита на немски:

— Не знаете ли дали господин Роснолд живее на този етаж?

— Ето неговата стая — отговори тя, — но той излезе.

Оказа се, че Роснолд живееше в стаята насреща. Марк поблагодари и, слизайки надолу, си каза, че начинанието беше започнало в щастлив час.

Колата весело се търкаляше по тесния криволичещ път. От двете му страни се зеленееше долината, обрамчена по хоризонта с планини. Кристалният въздух беше напоен с аромат на треви и полски цветя. На поредния завой на пътя Гирланд видя малка спортна кола с вдигнат преден капак. Минавайки покрай нея, той разпозна Джилиан, тя седеше на предната седалка и гледаше в далечината. Роснолд се ровичкаше в двигателя.

Определено днес е мой ден, си помисли Гирланд и спря.

— Някаква повреда? — попита той на френски. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Роснолд се изправи. Той беше на около 45 години, но добре запазен. Твърде привлекателно лице. Може би само очите му бяха разположени доста близко и имаше доста тясна устна. Той пресилено се усмихна и вдигна ръце.

— Ето че каручката ми се запъна. Ни в клин, ни в ръкав. Вие разбирате ли от механика?

Гирланд изпълзя от своя мерцедес и се приближи до триумфа, стараейки се да не поглежда към Джилиан.

— Опитайте се да запалите мотора. Ще видим…

Роснолд се притисна до волана. Стартерът ръмжеше, но двигателят не работеше.

— Гориво имате ли?

— Резервоарът е три четвърти пълен.

— Може би се е замърсил карбураторът. Ще ви се намери ли стар парцал?

Роснолд намери парцал и го подаде на Марк. След десет минути моторът заработи. Марк се изправи и се усмихна:

— Готово. Всичко е много просто, когато знаеш от коя страна да го подхванеш.

— Не зная как да ви се отблагодаря.

— Щастлив бях да ви помогна.

Едва сега Гирланд погледна Джилиан. Тя се усмихваше възхитително, очите й блестяха.

— Вие сте великолепен — каза тя.

— Ако позволите, мадам, ще ви върна комплимента.

И той устреми към нея дълъг, настойчив и очароващ поглед, способен, както си мислеше, да побърква жените. Накрая се върна в колата си и потегли.

Като се нахрани добре, той се качи в стаята си, съблече се и си легна. Имаше си принцип — да си почива при всеки удобен случай. След две минути той вече спеше.

Събуди се около шест вечерта, взе един душ, обръсна се и се облече по вечерному в бял копринен пуловер с висока яка. Смени пътните си мокасини с черни кожени. Със задоволство се огледа в огледалото. След това приближи креслото по-близо до вратата и зачака.

В седем и половина вратата на отсрещната стая се отвори. Гирланд прилепи око до ключалката. Роснолд заключваше вратата. Като изчака известно време, Марк също излезе и тръгна към асансьора. Роснолд го позна и се усмихна:

— Приятно ми е отново да ви срещна — каза той, протягайки ръка.

Гирланд се ръкува.

— Не знаех, че сте се настанили тук. Как е колата?

— Благодаря, движи се благодарение на вас. Ако не бързате, позволете ми да ви почерпя, да пийнем по чашка. Много съм ви признателен.

— Дребна работа!

В асансьора Гирланд каза:

— Тук съм за няколко дни, на почивка. Познавате ли някой приличен ресторант?

— Вие сте сам? Тогава може би ще ни правите компания… Направете ми това удоволствие.

— Но жена ви…

Роснолд се разсмя:

— Тя не ми е жена. Просто сме заедно. Тя ще бъде щастлива. Вие й направихте впечатление.

— Длъжен съм да ви кажа, че умеете да подбирате…

В мъничкото барче с единствената ъглова масичка те си поръчаха по един двоен скоч.

— Аз съм фотограф — поверително съобщи Роснолд. — А вие в коя сфера сте?

— Трудно ми е да кажа определено. Аз работя, когато възникне желание или са ми нужни пари за нещо по-така. Но се старая да се въздържам от работа. Мога да си го позволя. Моето татенце ми подари пакет от акции и аз живея от процентите.

Роснолд с уважение погледна Марк.

— О! А ето че на мен се налага да работя.

— Но, съдейки по вашия вид, грехота е да се оплаквате.

— Оправяме се някак.

В това време се появи Джилиан Шерман. Този път тя беше облякла огнено копринено клинче, на талията препасано със златна верижка. Марк беше очарован. Той стана.

— А ето я и Джили… Джилиан Шерман — представи я Роснолд, след това се бърна към Гирланд. — Боже мой, извинете ме, аз не се представих. Пиер Роснолд.

Гирланд гледаше Джили:

— Марк Гирланд — каза той, поемайки протегнатата ръка. — Мис Шерман, това кратко запознанство ще ощастливи моята ваканция.

Тя изпитателно го погледна в очите. В нейните очи светеше кокетство и даже предизвикателство.

— Кой ви каза, че то ще бъде кратко? — попита тя, присядайки на стола. — Пиер, бъди така добър, поръчай ми чинцано.

Докато Роснолд отиваше към бара, Гирланд промърмори:

— Как така вие двамата…

Тя втренчено го погледна.

— Нима не сте могли да си изберете някой по-интересен?

— Можех.

Те се гледаха един друг. Марк — страстно, не скривайки своите намерения и чувства. Джилиан — като че ли отдавна очакваща този поглед. Тя се наклони към него и повтори с усмивка:

— Да… Можех.

Приближи се Роснолд и постави бокала с вино пред Джилиан. Започна разговор и Гирланд, умеещ понякога да блесне и да покаже ум и чувство за хумор, говореше занимателно, даже игриво, и така се вживя в ролята си, че след няколко минути Джили се въргаляше от смях, а Роснолд се усмихваше, за да покаже, че и той участва в играта.

Когато веселието беше в пълен разгар, в бара влезе висок, строен мъж примерно на около 45 години. Леко удълженото му много загоряло лице, светлосините му очи и гъстите му ленени коси, сресани назад, придаваха благородство на добрата му фигура. Беше облечен във велурен смокинг с бутилков цвят, черни панталони и бяла риза с гофрирано жабо. На лявата му китка святкаше платинена гривна. Надменният и самоуверен вид говореше за богатство. Едва поглеждайки триото на масичката, той величествено се понесе към бара. Барманът се поклони.

— Добър вечер, графе. Какво ще пиете?

— Както обикновено — отговори мъжът, изваждайки от тежка златна табакера цигара. Барманът пъргаво му предложи огънче.

— Триста дяволи! — изпъшка Джили. — Какъв мъж!

Тя омаяна гледаше непознатия в гърба. Роснолд я потупа по ръката.

— Не би ли могла да ни отделиш мъничко внимание, скъпа? — каза той и в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение и досада.

— Купи ми го, Пиер! Той е божествен!

Джилиан каза това твърде високо. Блондинът се обърна. Той дружелюбно я погледна и й се усмихна.

— Ако съдя по вашия френски, вие сте американка, мадмоазел. Аз обожавам американките без комплекси — и като кимна надуто, се обърна към Роснолд. — Може би ви дразня, господине. В такъв случай мога да изпия своето шампанско във фоайето.

Роснолд и Гирланд станаха.

— В никакъв случай — каза Роснолд — и може би ще се присъедините към нас?

Непознатият церемониално се поклони и се представи:

— Граф Ханс фон Холц.

Роснолд представи всички останали. Джилиан гледаше фон Холц с изумление.

— Вие наистина ли сте граф? — очаровано прошепна тя. — Никога в живота си не съм виждала истински граф.

Фон Холц се разсмя и седна.

— Щастлив съм да бъда първият. А вие, господине — каза той, обръщайки се към Гирланд, — вие също ли сте американец?

— Да. Тук съм за два-три дни на почивка.

— Идеално място за почивка.

Фон Холц поговори за Хармиш и за околностите му. Когато допи своята чаша шампанско, Роснолд му предложи да поръчат още, но фон Холц отрицателно поклати глава:

— Благодаря, но трябва да ви оставя, за съжаление. Извинете, но ме чакат за вечеря. Но ако нямате друга работа, мадмоазел, бих бил щастлив да ви поканя при себе си. Моят замък не е далеч. Може би ще ви бъде интересно и малко ще ви поразвлече. Имам басейн, шестстотин хектара дивна гора, великолепен лов. За съжаление, сега не е сезонът за зайци, но ако обичате ездата, моите коне са на ваше разположение. Ще можете добре да си починете.

Джили възторжено запляска с ръце.

— Чудесно! Ще бъдем щастливи да ви погостуваме.

— Имам голяма къща, даже твърде голяма. Живея сам и ако вие останете поне седмица, много ще се радвам. Мога да ви уверя, че няма да ви е скучно. Доставете ми тази радост.

Джили се обърна към Роснолд.

— О, да, Пиер, това е божествено!

— Много мило от ваша страна, господине. Ако наистина няма да ви притесним, с удоволствие ще приемем вашето предложение.

Фон Холц се обърна към Марк.

— А вие, господине?

Днес наистина е моят щастлив ден, помисли си Марк. Сега ще мога да остана насаме с това момиченце.

— Благодаря. Както вече знаете, аз съм на почивка и с радост приемам вашето предложение. Безкрайно съм ви признателен.

— Обратно, вие ми доставяте удоволствие — увери ги фон Холц, ставайки. — Утре на обяд един от моите слуги ще дойде да ви вземе и да ви отведе в замъка, само един час на коне. Обядът ще ви чака.

Той леко докосна с устни пръстчетата на Джилиан, ръкува се с Роснолд и Гирланд.

— И така, до утре… Приятна вечер.

Като се усмихна приятелски, той напусна залата.

— Не разбираш ли! — възкликна Джилиан, щом граф фон Холц изчезна. — Истински граф! Има си замък… Шик!

Роснолд объркано погледна Гирланд.

— Не знаех, че немците са толкова гостоприемни… а вие?

— Той ми направи извънредно приятно впечатление — със смях отвърна Марк. — Но ако бяхме само двамата, той едва ли би ни поканил. Мисля, че госпожицата със своите червени панталонки привлече погледа на графа.

— В такъв случай сте ми задължени до края на живота си, и двамата — обяви Джилиан. — Пиер, трябва да си оправим сметките с хотела. Ще си починем чудесно в замъка.

— Да плащаме и да вървим да вечеряме. Умирам от глад.

И те тримата отидоха на рецепцията.

— Поканени сме в замъка на граф фон Холц — каза Роснолд. — Заминаваме утре на обяд. Бъдете добри, пригответе ни сметката.

— Ще бъде изпълнено, господине — отговори дежурният със забележимо изумление. — При графа ще прекарате времето си чудесно.

* * *

Заедно те изглеждаха забавно отстрани: Ви с дълги бели коси, в червен пуловер и светлосини панталони беше като дребосъче до огромния Малик в черно кожено яке и черни велурени панталони, неговите прошарени коси блестяха като стоманено каскетче и, накрая, Макс Ленц в зелен пуловер от дебела плетка и цветни панталони. Всичките трима недоверчиво се вглеждаха в пътниците, пристигащи на хармишката гара.

— Ето го — изведнъж изстреля Ленц, тръскайки перчема си.

Към тях тичаше Лабрей.

— Загубих се — без да погледне Ви, проговори той, с труд поемайки си въздух. — Извинете, че закъснях.

— Къде е той?

— Гирланд е в Алпенхофе. Взел е в Мюнхен мерцедес под наем. Сега е в хотела.

— Има ли някакъв хотел близо до него?

— Насреща. Поръчал съм да запазят стаи за всички.

— Добре, да тръгваме.

Малик посочи към фолксвагена, взет под наем.

Ви и Лабрей седяха на задната седалка. Тя понечи да сложи ръка на рамото му, но Лабрей се отдръпна. Той знаеше, че Малик ги наблюдава в огледалцето. Този колос му внушаваше почитание и страх.

След няколко минути пристигнаха до Алпенхофе. Хотелът срещу него беше по-скромен. Малик нареди на Ви и на Ленц да бъдат в хотела, а самият той заедно с Лабрей се разположиха на терасата. Поръча си бира. Оттук дворът на Алпенхофе се наблюдаваше добре.

Те видяха как граф фон Холц замина със сребристия си ролс-ройс, но не придадоха на това никакво значение. След няколко минути се появи Гирланд, а заедно с него и Роснолд и Джилиан. Те се качиха в мерцедеса на Марк и също тръгнаха нанякъде.

— Коя е тази жена? — попита Малик.

— За пръв път я виждам.

Малик за миг се замисли, а после каза:

— Донеси ми часовничето на своята приятелка.

Лабрей зяпна.

— Часовникът на Ви?

— Върви и ми го донеси — строго каза Малик.

Лабрей полетя като издухан от вихрушка. Той връхлетя в стаята на Ви. Тя седеше на дивана, обхванала главата си с ръце. Като го видя, тя му се хвърли на шията.

— Пол! Той ми взе паспорта! Още в Париж и не ми го върна — викна тя в пълно отчаяние. — Вземи ми го обратно, Пол! Аз…

— Млък! Дай ми часовника си.

Тя, без да разбира нищо, инстинктивно се отдръпна.

— Часовникът? За какво ти е?

— Давай!

И отново изражението на лицето на Лабрей я ужаси. С треперещи пръсти тя разкопча верижката и протегна ръка. Той го издърпа рязко и стремглаво излетя от стаята.

— Ето го — извика, предавайки часовника на Малик.

— Евтиния. Толкова по-зле. Почакай ме тук.

Той пресече улицата и влезе във вестибюла на хотел Алпенхофе.

Дежурният вдигна поглед от регистрационната книга. Малик се извисяваше над него като планина.

— Току-що оттук излезе една млада дама — каза Малик на немски. — Беше облечена в червени панталонки. Като се качваше в колата, тя изтърва ето това нещо. Бих искал да й го дам.

Той протегна часовника.

— Благодаря ви. Ще й го предам.

Малик се усмихваше, изчаквайки.

— Бих искал сам да й го дам. Коя е тя?

— Мис Джилиан Шерман. Мисля, че отидоха да вечерят в ресторант и ще се върнат късно.

— Тогава ще й дам часовника утре. Кажете ми как да я намеря.

— Това е възможно, но трябва да дойдете преди десет часа. Мис Шерман утре заминава.

Служителят помисли, че този бедно облечен великан се надява да получи възнаграждение.

— Тя е поканена в Обермитен Шлос, при граф Холц.

— Благодаря, ще дойда утре преди десет.

Малик пресече хола и влезе в телефонната кабина. Той се обади на съветския агент в Мюнхен и научи, че Обермитен Шлос е собственост на Херман Радниц. Това име малко нещо му говореше. Той помоли агента да научи подробности и да се свърже с Ковски. Онзи му обеща да му се обади по-късно в хотела.