Джеймс Хадли Чейс
Мирис на пари (3)

III

Ви Мартин живееше под наем в стая на деветия етаж на стара олющена сграда на улица „Сенжер“. Легло, фотьойлче, двукрилен гардероб, електрическа печка, мивка — това беше целият интериор. На масата под капандурата един малък транзистор по цял ден се тресеше от музика, без която Ви не си представяше себе си. С нея живееше Пол Лабрей. Бяха се запознали на Левия бряг и тя веднага се беше влюбила в него. Готин тип с дълги светли коси и със слънчеви очила. Когато го попита с какво се занимава в живота, той й беше отговорил, че продава на чужденците пикантни снимки на изхода от туристическото бюро на Кук на площад „Мадлен“. Тя не му вярваше, защото той често се връщаше и в четири часа, и излизаше сутрин преди осем. Беше сигурна, че той се занимава с нещо друго — продава наркотици, например — но на нея й беше все едно. Той имаше пари, не беше стиснат, а това беше главното. Когато се нанесе при нея, си плащаше наема.

Бени Слейд я откри случайно. Той търсеше дългокрака блондинка с дълги коси, а тя се разхождаше по Елисейските поля в търсене на клиент. Контрактът за хиляда франка месечно й позволи да наеме стая и да си осигури прехраната. За да се облича, тя крадеше и проституираше. Онази вечер, когато се прибра вкъщи, тя си мислеше само за Гирланд. Вечеря при Гарен! Тя порови в гардероба си. Какво да облече? Ето тази къса червена копринена рокля, която открадна миналата седмица в универмага Троа Картие. Доволна от себе си, тя включи транзистора и легна на леглото, но тутакси скочи и побягна към огледалото. Разкошните й коси като че ли бяха изгубили блясъка си. Тя напълни мивката с вода.

Лабрей, като се върна вкъщи, я намери наведена над мивката.

— Ако ме докоснеш, ще те опръскам! — извика му тя. Ви се боеше, че той ще се лепне за нея, като я види в това положение. Но на Лабрей не му беше до любовни игри. Нямаше настроение.

— Какво правиш тук? — измърмори той. — Мислех, че си на работа.

Ви изцеди косите си и обви главата си с кърпа.

— При Бени ненадейно пристигна някакъв негов приятел. Много готин. Ще вечеряме заедно.

Лабрей се подсмихна. Те имаха уговорката, че всеки е свободен да се разпорежда със себе си както намери за добре.

— Надявам се, че няма да го домъкнеш тук. Днес никъде няма да ходя.

— Да го доведа в тази дупка? Шегуваш се. Той ме покани при Гарен. Висша класа. Бас държа, че ти даже не знаеш къде се намира.

— Много ме интересува!

Лабрей пушеше, пропускайки дима през носа си. Завистта го човъркаше. Ако тези кучки ги канят в шикозни ресторанти, те веднага са готови да преспят. Но на глас каза:

— Бъди внимателна. Всичките приятели на Бени са измамници.

— Само не и този. Истински джентълмен. След вечерята обеща да ми покаже истински бухарски килим. Фрашкан е с мангизи.

— Какво правеше при такъв подлец като Бени? — с любопитство попита Лабрей.

— Дойде да му покаже един филм, порнографски трикове. Искаше да разбере кой го е снимал и що за тип се е снимал… Не ме питай защо.

— Поне знаеш ли как се казва?

— Марк Гирланд, ако това има значение.

Лабрей се изправи. Дрина често му беше споменавал за бившия агент на ЦРУ. Веднъж даже му го показа и Лабрей запомни високия елегантен брюнет, който се беше отказал от тази гадна служба. Той шумно издиша.

— Какво ти е?

— Висок брюнет с голям нос?

— Не е чак толкова голям. Много благороден нос.

— Висок брюнет ли е? — Лабрей едва се сдържаше.

— Да, и много красив.

От Орли Лабрей беше се обадил на Дрина и той му беше казал, че в делото на Шерман изглежда е забъркан Гирланд. Сърцето на Лабрей замря.

— Я седни за малко — каза той, потупвайки леглото до себе си.

— Нали виждаш, че съм заета. Ама аз ти обясних… Ей! Ама че животно…

Дланта на Лабрей звучно като изстрел се залепи за задника на Ви.

— Сядай тук! — интонацията на гласа му учуди Ви. Бледото лице беше изкривено от гримаса. Тя рядко го беше виждала такъв страшен и силно се боеше от тези изблици на ярост.

— Добре, добре, ще седна, само недей да удряш така силно. Боли.

Тя седна открая.

— Е, какво искаш?

— Да знам какво точно е станало между Гирланд и Бени. Всичко, и най-малките подробности, от самото начало.

— Защо ти е?

Лабрей замахна.

— Отговаряй, да те вземат дяволите!

Изплашена, Ви му разказа всичко, което знаеше.

— Сигурна ли си, че това са били порнофилми?

— Ами да! Ставаше в леглото и можеш да ми вярваш, аз…

— Млъквай!… Сега слушай. На никого нито дума! На нито една жива душа, чуваш ли? Кажеш ли на някого, ще ти откъсна главата!

Ви се отдръпна, прочитайки в очите му безумна омраза.

— Аз… на никого… обещавам.

— Предупредих те. Ще стоиш тук, докато не се върна. Да не мърдаш от мястото си!

— Не, не, не мърдам.

Той я изгледа с леден поглед, извърна се кръгом и излезе.

* * *

След като се изплъзна на Дрина, Гирланд се насочи към посолството на САЩ. Мави Пол го позна и престана да печата, докосна се до дългата линия на масата. Тя не прикриваше враждебността си.

— Здрасти, красавице! — той пазеше дистанция. — Ти си ослепителна като този майски ден. Какво ще кажеш, ако вечеряме заедно? Имам великолепен бухарски килим, бих искал да ти го покажа.

Мави натисна копчето.

— Господин Гирланд, сър.

— Да влезе — отговори сухо Дорей.

Мави посочи вратата.

— Влизай, Ромео.

Марк печално поклати глава.

— Ако знаехте само от какво се отказвате. Нощта с мен е лакомство, за което мечтаят всички хубави момичета.

— Представям си! Чакат ви. — Тя отдръпна ръката си от линията и започна да пише на машината.

— Последния път, когато ме прегърнахте… — понечи да каже той, но Мави сграбчи линията.

— Само една дума! — развика се тя, като напразно се опитваше да го стигне с линията. — Чакат ви!

Вратата се отвори и Дорей си промуши главата.

— Какво правите, Гирланд? Влизайте, влизайте. Оставете на мира моята секретарка. Тя е сериозно момиче и вие напразно си губите времето.

Гирланд се разположи удобно във фотьойла.

— Сигурен ли сте, че Дрина ви следеше?

— Разбира се — отвърна Марк, докато изваждаше ролката от джоба си и я подаваше на Дорей. — Скрийте това. Сега, когато се заинтересуваха и руснаците…

— Мислите, че те са проследили и Шерман?

— Сигурен съм в това. Не разбирам защо не предупредиха полицията, че той се е появил с фалшив паспорт? Биха могли да го направят анонимно. Защо ли съм им аз?

— Ковски е глупак. Трябва да благодарим на Бога за това.

— Във всеки случай той знае, че вие сте се срещали с Шерман и на него му е известно за филма. Ако Ковски си помисли, че работата е във филма, а той точно така ще си помисли, ще се опита да притисне Бени Слейд.

— Кой е този?

Гирланд обясни и добави.

— Бени гледа филма. Той не познава момичето. Трябваше да му го прожектирам, за да науча кой го е снимал. Ковски може да обработи Бени, а Бени е страхлив като заек. Ако го притиснат, той ще се пречупи и Шерман ще остане с пръст в устата.

Дорей се замисли.

— Нищо не мога да направя официално. Разчитам на вас. Можете ли да осигурите неговата безопасност?

— Да, разбира се, но това ще струва нещичко. Споменахте за разходи. Не мога да си харча парите за него. — Гирланд внимателно погледна Дорей.

— Работата е извънредно важна. Разходите са за моя сметка.

— Никога не съм мислил, че сте способен така да се разпореждате с парите на Шерман…

Дорей удари с юмрук по масата.

— Трябва да се действа бързо! Трябват ми резултати. Ще ви се плати, но необходими са резултати.

— Спокойно, спокойно… Познавам двама здравеняци, които ще се погрижат за Бени. А вместо да си дерете гърлото, Дорей, я ми покажете как изглеждат парите.

Дорей извади от чекмеджето на бюрото дебел плик и го хвърли отгоре.

— Вътре има точно 10 000. Можете да не проверявате. Разписка не е нужна.

— Благодаря. Сега може и да се поработи. Кажете ми, вие поне ще предупредите ли Шерман, че от него се интересуват руснаците?

Дорей уморено изхрущя с пръстите си.

— Започва да ми се струва, че тези пари ще ми струват скъпо — каза Гирланд, като почесваше замислено върха на носа си. — Вие даже не можете да предупредите Шерман. За какво въобще сте ми? Може би и аз не си струва да се захващам?

— Ако не искате да се захващате, връщайте парите! — излая Дорей.

— О, не е там работата… — Гирланд се отправи към вратата.

— И оставете на мира секретарката ми — викна след него Дорей.

— Лошо е да си толкова стар и глупав — промърмори Гирланд, свивайки рамене.

Той излезе и затвори след себе си вратата. Мави отново взе линията. Марк бавно се приближи към нейното бюро и като се опря с две ръце, се наведе към нея.

— Баща ми ми казваше: не се бой от хубавите девойки. И тъй като вие сте най-възхитителната звезда на моя небосклон… я ме прегърнете.

Тя го изгледа с дълъг поглед, бавно наведе линията. В този момент Дорей се показа на вратата.

— Вие още ли сте тук, Гирланд?

Мави веднага започна да печата. Гирланд се изправи. Той ядосано погледна Дорей:

— Единственият човек, който може би ви обича, е майка ви. Горката жена, колко й съчувствам!

— Оставете на мира майка ми. Отивайте да си изработите парите!

Марк погледна наведената над машината Мави, въздъхна и излезе. Дорей се затвори в кабинета си. Без да престава да печата, Мави леко се усмихваше.

* * *

Малик изслуша рапорта на Лабрей. Този дългокос младеж със смешни очила струваше колкото петима като Дрина. Когато Дрина изгуби Гирланд, Лабрей откриваше пред него блестяща перспектива… по-точно любовницата на Лабрей.

— Може ли да се разчита на вашето момиче? — попита той.

— Може ли въобще да се разчита на жена? Аз я заплаших, но не зная докога ще издържи.

Лабрей познаваше Малик по-слабо от другите и сега, когато влезе в пряк контакт с него, Лабрей изпитваше гордост. Ласкаеше го, че Малик се държеше с него като с равен. Той искаше да прилича на него — огромен, мускулест и дързък.

— Можете ли да я притиснете за нещо?

— Тя краде от щандовете.

— Имате ли доказателства?

— Тъпкана е с крадени вещи.

— Това нищо не значи. Трябва да я използваме. Ще се съгласи ли да работи за нас?

Лабрей се усъмни:

— Не мисля така. Много е тъпа, мисли само за пари, парцали и мъже.

— В такъв случай трябва да й се заплати. Колко плащаме на вас?

— 800 франка месечно.

— Можем да й предложим 600. Кажете й, че няма избор и че ако се откаже, ще има неприятности. Заплашете я. Нека да разбере, че Русия цени добрите агенти, но може и да наказва лошите. Разбрахте ли?

— Разбрах.

— Добре. Като уредите това, ще се погрижа за вас. Вие не работите лошо и ще ми потрябвате пак.

Лабрей си отиде. Малик отключи чекмеджето на бюрото и извади оттам касетофона. Включи миниатюрен микрофон, не по-голям от копче, провери чувствителността му и след като го закачи на гривната, го покри с маншета на ризата си.

Излезе в коридора и отиде в кабинета на Ковски.

Ковски пишеше рапорт. Беше се увлякъл и затова трепна, като видя Малик наведен над себе си. Остави писалката и измънка.

— Ще се научите ли някога да чукате, преди да влезете?

Без да обръща внимание на тези думи, Малик седна на един стол:

— Шерман ще пристигне на летище Кенеди в пет часа. Знаем, че той е под чужда фамилия. Аз и така знам, че ходът на изборната кампания никак не ни устройва. И мисля, че трябва да предупредим американската полиция.

Ковски втренчено го гледаше:

— И ако аз направя това?

— Полицията ще трябва да вземе мерки. Ще се намеси пресата, ще стане скандал и Шерман никога няма да стане президент.

Гняв покри лицето на Ковски. Ако тази идея му беше дошла наум, той щеше да се възползва непременно. Но тя идваше от Малик и затова той не можеше да я възприеме. Малик разчиташе на това.

— Кой ви пита? — промърмори Ковски. — Това не е ваша работа. Вашата задача е да изясните защо Шерман е идвал в Париж и защо Дорей посети Гирланд.

— Анонимно обаждане в полицията на летище Кенеди ще донесе на Шерман немалко неприятности — настояваше Малик. — Смятам, че ваш дълг е да се възползвате от това.

— Вие ли ще ми говорите за моя дълг?

— Да.

Ковски хвърли пълен с омраза поглед, но Малик спокойно седеше пред него, убеден в своята правота.

— По-спокойно! — подвикна Ковски. — Не забравяйте, че висите на косъм. Вие сте нула, празно място! Само една моя дума и ще се озовете в Сибир. Вашето задължение е да изпълнявате моите заповеди. Ясно ли е? Плюя на идиотските ви идеи!

В гнева си той изведнъж почувства, че не се бои от Малик.

— Ако се възползвате от секретния канал, практически ще лишите Шерман от шансовете му за президентското място — продължаваше Малик с непроницаемо лице.

— Какви ги дрънкате, малоумен кретен! Можем ли да бъдем сигурни, че това е Шерман, в което аз не съм убеден, и дори да вдигнем американската полиция на крак, как ще разберем защо той е идвал? Ето кое ни интересува! Само ЦРУ да надуши, че тая работа ни е известна, и веднага ще замете следите, а ние нищо няма да научим!

— Няма защо да изясняваме подробности от неговите машинации, ако използваме този канал. И без това ще постигнем желаната цел… Шерман няма да бъде избран.

— Проклет глупак! — закрещя Ковски. — Колко пъти ще ви повтарям! Трябва да разберем защо той е идвал тук! Това е нашата задача. Шерман си мисли, че никой не го е познал и затова е в наши ръце. Изпълнявайте!

— Но той и без това ще бъде в наши ръце, ако се възползваме от тайния канал — спокойно настояваше Малик.

— Вън! Правете каквото ви е заповядано! Разберете защо е идвал Шерман! Нищо повече не се иска от вас.

Злобна усмивка освети лицето на Малик:

— Това ли е вашата заповед?

— Да! Изпълнявайте!

Малик стана:

— Принуден съм да ви се подчиня само защото сте мой началник.

Той излезе от стаята, безшумно затвори вратата зад себе си и се върна в кабинета. Там свали микрофона и с удовлетворение прослуша записа. После извади голям плик и написа отгоре:

„Разговор с др. Ковски. Пети май. Хенри Шерман.“

Мушна касетата в плика, залепи го с тиксо и го сложи в джоба си. Още една лента в колекцията, още един шперц за душицата на Ковски.

* * *

Студиото на Пиер Роснолд се намираше на петия етаж на една стара къща на улица „Гарибалди“, но асансьорът и фоайето бяха оформени по последна мода. Фотоклетка автоматично отваряше пред посетителите стъклените врати, салонът беше застлан с червен килим, тънки позлатени столове, огледална масичка, на която пъстро се открояваха илюстровани рекламни издания. Всичко беше по-изящно, по-солидно, отколкото у Бени, чувстваше се шик, аристократизъм.

Гирланд се огледа. Незабележима врата в дъното на салона се отвори и веднага отново се затвори. Пред него изникна висока кльощава брюнетка на около тридесет години. Лицето й лесно можеше да бъде възприето за гипсова маска. Маската въпросително погледна, устните й леко се разтегнаха в подобие на усмивка.

— Господине?

— Мосю Роснолд тук ли е? — омайно се усмихна Марк.

Усмивката му нямаше никакво въздействие.

— Мосю Роснолд го няма.

— Къде мога да го намеря?

Тя го измери с леден поглед.

— Можете да си уговорите среща. Кажете ми името си.

— Бързо е. Кога ще си дойде?

— Ще бъде тук не по-рано от понеделник. Вашето име?

— Извънредно бързо е — настояваше Гирланд. — Къде мога да го намеря?

Жената безстрастно го гледаше. Тя беше подчертано вежлива, като бръснар.

— Моля, името ви.

— Том Стег. Ние с мосю Роснолд имаме общи интереси.

— Ще го предупредя за вашето посещение. Позвънете в понеделник, той ще ви определи среща.

Жената изчезна като мираж. Гирланд не се сдържаше. Слезе на първия етаж и преди да излезе от асансьора, извади от джоба си две десетфранкови банкноти. И почука на портиерката.

Дебелана с ролки на главата и с шал на раменете отвори вратата и подозрително като всички портиерки на Париж го погледна.

Гирланд пусна в действие цялото си обаяние.

— Извинете, мадам, много е неудобно, че ви безпокоя, но спешно ми е необходимо да се видя с мосю Роснолд.

— На петия етаж — смотолеви тя и вече искаше да затвори вратата.

— Бихте ли могли да ми направите една малка услуга? — Марк беше настоятелен и като че ли без да иска, й показа банкнотите. Портиерката забележимо подобри отношението си.

— Не се съмнявам, че сте много заета — отново заговори Марк — и не бих искал напразно да ви откъсвам от задълженията ви, но аз вече бях на петия етаж и ми казаха, че мосю Роснолд го няма. А аз имам с него много спешна работа. Не бихте ли ми подсказали къде е той?

— Нима секретарката му не ви каза? — портиерката не сваляше очи от парите.

— Нищо определено. Виждате ли, мадам, Роснолд ми дължи значителна сума и ако аз не измъкна пари от него още днес, ще имам неприятности. Не бихте ли ми помогнали?

Гирланд обезоръжаващо се усмихна, протягайки й парите.

— Зная къде е той — каза тя, понижавайки глас. — Вчера секретарката му получи писмо. Познах почерка на Роснолд. Вниманието ми беше привлечено от марката. Писмото беше от Алпенхофхотел в Хармиш… Той е там. На тръгване каза, че няма да бъде тук примерно месец.

— А кога замина?

— Миналия понеделник.

— Много сте любезна. Много ви благодаря, мадам.

— Надявам се, че ще си върнете парите. Той не е твърде порядъчен човек. Знаете ли, такъв един стиснат.

Тя се намръщи. Гирланд й благодари още веднъж и излезе на оживената улица. Пет и двадесет. Той реши да надникне в Сами-бар и да размени две думи с Джек Додж, втората насока на Бени.

Сами-бар се намираше на улица „Де Бери“, недалеч от Елисейските полета. Беше мъничко барче с дискретно осветление, каквито имаше стотици в туристическите квартали на Париж. Отляво дълъг тезгях, отдясно масички.

По това време на деня тук нямаше жива душа. Джек Додж, барманът: широкоплещест блондин с кротки очи, момче като картинка — изкуствен загар, чувствено, мускулесто тяло, не много уморен от образование, но по женската част — лъв.

— Господине? — каза той, услужливо усмихвайки се.

Марк приседна на високото столче до бара.

— Бърбън и английска бира.

— Да, мосю… чудесно освежава.

— Именно това е, което ми е нужно. Вземете и за себе си.

— Не бих се отказал… днес сте първият… Наздраве!

Отпиха по глътка и тогава Марк попита като че ли без да иска:

— Вие ли сте Джек Додж?

Барманът повдигна вежди.

— Да, аз съм. Не помня да сме се срещали. Имам отлична памет.

— Добра новина. Бих искал да си спомните едно момиче.

— Тук идват много. Не съм убеден, че ще мога да позная всяка. Повече гледам мъжете — каза той с услужлива усмивка. — Обикновено плащат мъжете.

— Разбирам. Добре. За момичето ще поговорим после. Харесва ли ви да работите за Пиер Роснолд?

Ако Гирланд изведнъж се беше навел през бара и беше го фраснал в челюстта, това би направило на Джек Додж по-малко впечатление. Той скочи, кръвта се отдръпна от лицето му, но бързо се овладя. В зениците му избухна ненавист.

— Не го познавам. Извинете. Имам много работа.

— Не изглупявай. Нямаш друга работа, освен разговора си с мен. Зная, че сте работили заедно в края на месеца. Нямам намерение да ви се бъркам. Искаш ли да спечелиш сто долара, ей така просто?

— Казах вече, имам работа.

— Е, какво пък, ако не ти трябват пари, аз мога да дрънна на инспектор Дюпюи. Той те търси.

Додж се спря нерешително. Обзе го бяс.

— Кой сте вие, дявол да го вземе?

— Вземи ме за приятел — отговори Гирланд, усмихвайки се. Той извади от портфейла си банкноти от по десет долара. — Това е за теб, старче. Само две думи и ще си остане между нас. Не се прави на глупак. Търся момичето, с което си правил разни неща пред камерата на Роснолд.

Додж погледна парите, облиза пресъхналите си устни, глътна си още коктейл и отново погледна парите.

— Това за мен ли е?

— Да, само срещу няколко думи.

Додж се колебаеше, но видът на парите го тласкаше. Накрая попита:

— Какво искате да узнаете?

— Случайно се натъкнах на един филм, който се нарича „Сувенир от Париж“. Там вие работите с маска с една малка брюнетка. Тогава са снимани още три филма. Спомняте ли си?

Додж не сваляше очи от парите.

— Но това за мен ли е?

Гирланд му протегна пет банкноти.

— Останалото — когато си поговорим.

Барманът събра парите и ги напъха в джоба си.

— Напълно поверително ли е?

— Съвършено. Какво ти е известно за филма?

— Добре. Позвъни ми Роснолд. Това трябваше да бъде необикновен филм. Обикновено аз ходя при Роснолд два-три пъти в месеца. Той ми се обади и аз отидох, това, общо взето е и удоволствие, и пари. Там, в студиото беше това момиче… Новичка…

Той се запъна. Спомените му бяха приятни. Чувствена усмивка озари лицето му.

— Дяволски способна…

— Знаеш ли как се казва?

— Не. Роснолд я наричаше „скъпа“, но на мен ми се стори, че нещо ги свързва. Снимахме четири ленти. Роснолд плати по 50 долара за филм… Истинско удоволствие.

— Откъде накъде смятате, че има нещо между тях?

— Така ми се стори. Техният начин да си говорят, въобще всичко, това се вижда. Роснолд не беше равнодушен към нея.

— И въпреки това снима филми, в които ти се клатиш върху нея?

Додж вдигна рамене.

— Това е работа… Колко пъти съм работил с хубавички жени, а мъжете им са снимали. Когато се прави порно, това е обикновена работа. При това ми се стори, че момичето беше упоено.

— А с какво именно?

— Да… с какво… ЛСД…

Гирланд се намръщи.

— За какво си говореха? Чу ли ги?

— Ей Богу… Трябваше да си отдъхна между сеансите — отговори Додж с похотливо хилене. Марк потръпна.

— Докато аз се отдръпвах, те обсъждаха ракурса, под който да снимат. След снимките имаха намерение заедно да заминат в Хармиш.

— Какво можеш да ми кажеш за Роснолд?

— Ловък е — отговори барманът, повдигайки рамене. — Когато не снима такива филми, се занимава с една лоша компанийка пацифисти под названието „Долу войната“. Той и мен се опитваше да подхлъзне, но това не ми е интересно. Кажете, може ли да се спре войната? Това е все едно да си удряш главата в стената. Но той и от това обира каймака.

В този момент в бара нахълтаха четирима американски туристи. На всеки от тях на корема му висеше фотоапарат и камера. Умираха от жажда.

— Виждам, че имаш работа — каза Гирланд, побутвайки останалите банкноти на Додж. — Забрави, че сме се срещали.

Той излезе, казвайки си, че следващата спирка ще бъде Хармиш. Но преди всичко му бяха необходими някои сведения и той отново се отправи към американското посолство.