Ерик Лустбадер
Документът Катей (9)

Пролет, в наши дни

Килингтън, щата Върмонт

„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай. Нека използва моята порцеланова чаша. Той винаги е обичал да пие в нея. Мисля за мястото, където вие двамата за малко не загинахте. Но уви, дори през пролетта там няма нито една чапла…“

Майкъл и Илайн влязоха в старата хижа, изградена изцяло от дърво и дялани камъни. Беше пролет, но споменът за онази снежна виелица от детството продължаваше да дълбае като гвоздей съзнанието му.

Мястото беше останало същото, напълно недокоснато от времето. Но Майкъл беше обзет от чувството, че всичко е някак смалено, някак лишено от някогашното величие. Вдигна поглед към стената над рецепцията. Да, дори еленовата глава, закована там, изглеждаше далеч по-незначителна от годините на детството. Беше доста проскубана, покрита с прах…

— Всичко ли е такова, каквото го помниш? — попита Илайн.

— И да, и не — отвърна той. — Прилича ми на филм, който много съм обичал като дете… Разбира се, филмът си е същият, но като го гледам сега, вече възрастен човек, виждам огромната разлика… Защото аз съм вече друг…

— Илайн — прошепна той, ръката му се уви около кръста й: — Просто не мога да си представя как си издържала на всичко това, на огромното напрежение…

— Вероятно нямаше да издържа, ако не беше Одри — тихо отвърна тя. — Цял живот съм била в обкръжението на мъже. С изключение на мама, която обаче в много отношения беше по-силна и от мъжете… Учеха ме да оцелявам и да побеждавам в света на мъжете. Но през цялото това време, без дори да го съзнавам, аз съм мечтала за приятелка, за близка душа… С която да мога да споделям съмненията си, която да ме разбира, която да не ме осъжда за проявата на слабост… В мъжкия свят не ми беше позволено да проявявам слабост. Дядо ми, баща ми, дори мъжът ми, преди да умре — всички очакваха от мен точно определено поведение…

Главата й се отпусна на рамото му:

— Когато бях на прага на самоубийството, три четвърти от мен вече бяха преминали в отвъдното… Дори и Жожи не познах… После дойде Одри и се отпусна до мен… Усетих нейната женственост… И нейното състрадание. Това именно ме върна към живота… Бавно и мъчително, но все пак ме върна…

— Да благодарим на Бога, че се е оказала там — развълнувано прошепна той. — Знаеш ли, вие двете в много отношения си приличате… Сродни души, това сте вие… Нямаше как да не бъдете привлечени една от друга…

— Майкъл — притисна се в него тя. — Дължа ти извинение за всичко, което ти причиних… За лъжите, които непрекъснато ти повтарях…

— Това вече е минало — погали бузата й той.

— Зная, но не мога да го забравя.

— Не се опитвай — отвърна той. — По-скоро трябва да го осъзнаеш…

Тя вдигна глава и се усмихна.

Той се наведе и впи устни в нейните.

На рецепцията седеше слабичко момиче, заето със сортирането на пощата. Вдигна глава към двамата, на лицето й се появи усмивка, ръката й с ярка рекламна брошура се протегна към Майкъл:

— През лятото затваряме за ремонт — обяви момичето. — Ако догодина отново дойдете тук, всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагаме с покрит плувен басейн и сауна, зала за конференции и изискан ресторант. Дори моден бутик. Не е ли страхотно?

Според Майкъл никак не беше страхотно, но той не каза нищо, просто от любезност. Искаше му се това място никога да не се променя — да бъде все така малко, влажно и леко занемарено. Такова, каквото го помнеше от детството си. Мисълта, че догодина от него ще остане само спомен, прониза като свредел умореното му съзнание.

Облегна лакти на тежката каменна плоча, която заместваше плота на рецепцията, и бавно се огледа. После въздъхна и тихо попита:

— Има ли пакет за мен? Казвам се Майкъл Дос…

— Сега ще проверя — отвърна момичето и остави пачката рекламни брошури на масичката. Изчезна в малкото вътрешно помещение, миг по-късно се появи обратно с малко пакетче в ръце. Остави го на плота и придърпа жълт формуляр: — Тук пише да изискам от получателя документ за самоличност. И да предам пакетчето срещу подпис…

Пое в ръка паспорта на Майкъл и педантично записа номера му. После откъсна разписката в долната част на формуляра:

— Подпишете тук, ако обичате.

Майкъл взе пакетчето, хвана Илайн за ръката и я поведе навън. Филип и Одри чакаха до взетата под наем кола.

— Това е твоята порцеланова чаша — каза Майкъл и започна да разкъсва опаковката.

— Подари ми я Мичико, преди много години — кимна Филип. — Много държа на нея…

„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай…“

Майкъл замислено въртеше чашата в ръцете си.

— Изпратих я тук на твое име просто за да бъда абсолютно сигурен — продължи баща му. — След като доставих на Масаши запис от телефонния разговор между Шина и Карск, вече не бях сигурен какво може да стане…

„Кажи му да използва моята порцеланова чаша…“

— Сега, след като Масаши унищожи документа Катей, тази чаша е от жизненоважно значение за нас.

— Но това е само една чаша, нали? — учудено се обади Одри. — Има ли нещо в нея?

— Не — поклати глава Филип. — Сама можеш да се увериш, че е празна.

— Тогава?

„Уви, дори през пролетта тук няма нито една чапла…“

— Чаплата! — извика Майкъл и закова очи в изрисуваната птица върху външната стена на чашата. — Всичко е на нея!

— Точно така! — кимна Филип, доволен от проницателността на децата си. — Върху окото на чаплата е залепен микрофилм с пълното съдържание на документа Катей. Затова нашата задача сега е да доставим на Хадли тази чаша. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Старецът има да свърши много неща. Благодарение на документа Катей ще стане възможна поименната идентификация на членовете на Джибан… Козо Шина беше главата на тази организация, но тя е хидра, има още много глави… Ще продължи да функционира, ще ръководи всички сфери на японската икономика и политика. Затова трябва да бъде разбита до край!

— Май ще е най-добре да тръгвам за летището — рече Майкъл и седна зад волана. — Самолетът, който изпраща дядо, ще кацне след броени минути…

— Идвам с теб — извика Илайн. — Много искам да се запозная с генерал Хадли!

Филип бавно пристъпи към колата и се наведе над прозорчето.

— Толкова неща имам да ти разказвам, Майк — тихо промълви той. — Ще ми трябват дни, а може би и седмици…

Майкъл вдигна глава към прорязаното от дълбоки бръчки лице на баща си. Даде си ясна сметка, че ще му трябва време да промени начина си на мислене. Дори не беше си представял, че отново ще види това лице, че ще може да му прости… Опрощението е процес, който най-много се нуждае от време. Защото нещата не бяха прости. В крайна сметка Филип беше използвал както Одри, така и него самия, за да постави капан на Лилиан — тяхната родна майка… И нея вече я нямаше. Майкъл не можеше да си представи живота й в Русия. Откри, че отправя безгласна молитва към Бога; молеше се за търпение, за лъч на просветление в този ужасно объркан свят.

— Много ми се иска… — Филип Дос млъкна за момент, адамовата му ябълка развълнувано подскочи. Преодоля напора на чувствата и тихо добави: — Много ми се иска да видя картините ти… Някой ден… — извърна глава встрани, помълча малко, от устата му се откърти тежка въздишка: — Майкъл, искам да знаеш, че бих те разбрал… Бих приел всички обвинения за живота, който ти предложих… И ще се оттегля в момента, в който кажеш, че не искаш да имаш нищо общо с мен…

— Престани! — извика Майкъл. — Не искам да те слушам повече! До гуша ми дойде от разумните ти доводи!

— Просто искам да знаеш, че има и още нещо — упорито продължи Филип. — Насоката на твоя живот имаше точно определена цел. Както и смъртта на Джонас… За нещастие те бяха необходими…

— Знам, знам! — изръмжа Майкъл и нетърпеливо натисна педала на газта. — Проповедите на свети Филип!

— Бесен е — промълви Одри, докато колата потегляше с остро свирене на гумите. — Сякаш наистина те мрази!

Филип проследи с поглед бързо отдалечаващата се кола, сви рамене и обърна гръб на дъщеря си.

— По-добре да идем да си запазим стаи — промърмори той. — След два дни трябва да отлетя за Токио.

— Толкова скоро? — изненадано го погледна Одри.

— Искам да ида — целуна я по бузата Филип. — Освен това там ме очакват…

— Мичико?

— Тя също, но има и други… Жожи се нуждае от помощта ми, вече той е оябун на клана Таки… Високопоставените членове на Джибан трябва да бъдат арестувани, иначе могат да направят още много пакости… А дори и след това нещата трябва да бъдат под контрол. Единствено кланът Таки е в състояние да блокира всяка проява на непокорство и вероломство… Защото не бива да се заблуждаваме, че с ликвидирането на Джибан ще умре и идеологията на нейните лидери… В много отношения днешната обстановка в Япония прилича на тази, която съществуваше непосредствено след края на войната. Аз и Мичико трябва да помогнем на Жожи. Така, както помогнахме на баща му преди години…

— Но Мичико е омъжена — възрази Одри. — Какво ще стане с вашите отношения?

— Не зная — поклати глава Филип. — Можеш ли да имаш някакви гаранции, когато става въпрос за жив човек? Между нея и Нобуо никога не е имало чувства, бракът им е резултат от договорката между две могъщи фамилии и има стриктно делови характер. Но ако Мичико напусне Нобуо, той ще бъде безнадеждно компрометиран в очите на обществеността. Тя никога не би го сторила, а и аз не бих я молил за подобно нещо. Ще оставим нещата да следват естествения си ход…

Взеха багажа си и влязоха във вестибюла на хижата. Филип безпомощно я наблюдаваше.

— Съжалявам, че стана така — промълви той. — Много бих искал нещата да се развият по друг начин, но това съм аз… Не бях особено добър съпруг, предполагам, че и като баща не ме е бивало…

— Не говори така — тръсна глава Одри. Беше получила баща си обратно от небитието, нищо на света не можеше да я накара отново да го изгуби. — Никога вече не казвай такива неща!

— Но те са истина и ти прекрасно го знаеш — настоя той. — Не приемеш ли тази истина, никога няма да се отървеш от болката и гнева спрямо мен…

— Не искам да ти се сърдя за нищо.

— Но ми се сърдиш, Оди — поклати глава Филип. — И това е съвсем естествено. Просто искам да ти кажа, че те разбирам. Също и Майкъл. Зная какво се крие зад болката и гнева. То ще си остане там, дори когато тези емоции изчезнат…

Одри се извърна към него, очите й потънаха в неговите.

— Татко — прошепна тя. — Мислиш ли, че мама някога ще се върне?

— Честно казано, не — поклати глава Филип.

— Боже Господи — разплака се Одри. — Все ми се струваше, че ще се върне… Ще й стане мъчно за нас, ще направи всичко възможно да бъдем заедно… А сега… — главата й се вдигна към лицето на Филип: — Сега я няма, отиде си завинаги! Сякаш е мъртва!

— Зная, Оди… Зная, че е така.

— Не мога да повярвам — унесено, сякаш на себе си промълви тя. — Поне в момента… Сега предпочитам да си представям, че тя все някога ще се прибере… Татко, аз трябва да я имам жива в съзнанието си! Не мога да я изключа от живота си просто ей така… Все пак тя не е умряла, нали?

— Направи това, което е най-добро за теб, Оди.

— Ти я мразиш, нали? Мразиш я за това, което е извършила.

Филип се замисли, искаше отговорът му да бъде напълно искрен.

— Не — промълви след известно време той. — Не я мразя. Признавам, че на един етап имах подобни чувства… Иначе едва ли бих успял да се справя със задачата… Но всичко това вече е минало. В момента я съжалявам и това е всичко.

— Тя ни обича, нали? — прошепна Одри.

— Положително — кимна Филип. — Доколкото Лилиан е в състояние да обича някого… Вие с Майкъл сте на първо място в списъка.

— Тя ми липсва, татко…

Филип надникна в очите на дъщеря си, решението изплува някак внезапно в съзнанието му.

— По дяволите, Оди! — решително рече той. — И без това нищо не те задържа тук, защо не дойдеш с мен в Токио?

— Сигурен ли си, че искаш да дойда, татко? — изненадано го погледна тя. — Ще имаш много работа там…

— Е, все ще отделя малко време и за дъщеря си — усмихна се широко той. — В Япония има толкова интересни неща, мога да ти ги покажа, поне отчасти… — идеята го въодушеви: — Освен това няма да пътуваш сама… Майкъл и Илайн също ще дойдат, придружени от дядо ти.

— Така ли? — изненада се Одри.

— Хадли е твърд като скала — кимна Филип. — Винаги се е справял по най-добрия начин. Предателството на майка ти сякаш изобщо не му се е отразило. Но аз го познавам от много години и виждам това, което остава скрито за другите. Дядо ти рухна, Оди… Призна ми, че иска да се откаже от шпионските игри… А това съвсем не е в неговия стил. Ще се погрижи за документа Катей, след което ще подаде оставка… Президентът настоява аз да стана директор на новата разузнавателна агенция, която се създава в Щатите. Майка ти и Карск нанесоха огромни щети на нашето разузнаване… Както казва президентът: „Ние сме осакатени, но все още живи…“

Не пожела да й каже истинските причини за поканата на президента, тях не би споделил с никой жив човек на света. А те бяха прости и ясни: шефовете на американското разузнаване изпитваха истински ужас от познанията и възможностите на Лилиан. Всички те, включително президентът и Комисията по национална сигурност, възлагаха единствената си надежда на него, Филип Дос. Според тях само той беше в състояние да неутрализира огромното предимство, което получава КГБ. Ако, разбира се, руснаците повярват на Лилиан и започнат да се вслушват в съветите й… Сега, след смъртта на Карск, Лилиан беше най-опасният противник на Съединените щати. „Дали най-сетне е доволна от равенството си с мъжките умове?“, запита се Филип.

— Ще приемеш ли поста? — попита Одри.

Филип насочи поглед към далечните, покрити със сняг планински върхове, Одри неволно потръпна. За пръв път ясно усети колко важно за семейството му ще бъде решението, което предстои да вземе.

— В момента още не зная — отговори той. — Важното е, че убедих Сам да дойде с нас в Япония. „Хубаво е, когато знаеш, че все още имаш семейство“, каза ми той… А ти винаги си била неговата любимка, Оди… — притисна я до рамото си и продължи: — Илайн също много държи да стане близка с теб. Готов съм да се обзаложа, че само след една седмица вие с нея ще бъдете неразделни!

— Дано не стане — засмя се Одри. — Иначе Майкъл ще остане на сухо! — но вътре в себе си беше доволна. Въздъхна и кимна с глава: — Добре, ще дойда… И без това ми е мъчно за малката Тори. За дядо също трябва да се погрижим…

Господи, колко е хубаво да имаш близки!

Филип усещаше топлината на тялото й, сърцето му се изпълваше с увереност, че скоро ще усети и обичта й. „Време, това е всичко, от което се нуждаем, въздъхна в себе си той. Нали и Майкъл го каза? А аз ще направя всичко необходимо, за да не се разделяме повече…“

После започна да мечтае. За Япония, за зеления чай и вишневите цветове, за удоволствието да бъде сред близките си. Съжаляваше единствено, че там няма да е Джонас. Поне тялом…

Притисна Одри до гърдите си. Ето това е действителната разлика между нас, Лилиан. Дълги години ми бяха нужни, за да науча една проста истина. Но сега вече зная за какво си струва да се живее.