Ерик Лустбадер
Документът Катей (6)

Пролет, в наши дни

Токио, Мауи, Москва, Париж

— „Шинмоку“ — каза Козо Шина. — В архитектурата сянката и мълчанието означават едно и също, има пълна взаимозаменяемост. Виждаш ли това, Жожи?

— Да, Шина-сан — отвърна Жожи, доволен, че един от най-могъщите мъже на Япония разговаря с него като с равен.

Намираха се в будисткия храм Кан’ ей-жи в парка Усно, разположен в североизточната част на Токио. Този храм играеше изключително важна роля в живота на японците. Изграден според изискванията на древните ясновидци, създали преди хилядолетия в Китай изкуството на петте основни елемента, върху които се крепи светът (земя, въздух, огън, вода и желязо), този парк беше обект на чести посещения както от представители на деловите среди, така и на духовенството.

— Извън тази ограда препускат ордите на нисшите духом, заети с нисшите си дела — каза Шина. — Но зад стените на Кан’ ей-жи се извисява духът на Япония, печен и непоклатим. Вековната тишина успява да запази своето величие в центъра на една метрополия, обзета от хаоса…

Някога, при строителството на този храм, бил издигнат солиден „кимон“ — портал, охраняван от демони, който имал предназначението да защитава града. Постепенно били строени и други „кимони“ не само в този район, но и навсякъде из Токио. Най-накрая целият град бил опасан от драконови порти. Тяхната сенчеста тишина не само държала злите духове на почетно разстояние, но и предлагала на градските жители онзи духовен подслон, в който петте базисни елемента на света от миналото били непристъпна стена срещу модернизацията, заплашваща да изтръгне сърцето на Япония от нейното уникално минало.

— Сенчестата тишина е онова състояние на духа, което се постига сред непристъпни скали, гъсти гори и пясъчни градинки — добави Козо Шина. Погледът му се рееше някъде надалеч, сякаш обхващаше всичко, дори прашинките, които танцуваха под ярките лъчи на слънцето. Жожи имаше чувството, че Шина вижда дълбоката същност на това свято място. — „Яма но ото“. Тук, сред вековната тишина, аз съм в състояние да чуя гласа на могъщата планина…

— Дано мъдрите й слова достигнат и до мен — прошепна Жожи.

— Успокой се, приятелю. Седни тук, до мен, престани с тази нервна разходка. Чуй как сенките пълзят по стените, поглъщат камъка, плъзгат се по гладкия пясък… Позволи на тишината да проникне дълбоко в твоето нетърпение, да премахне твоето безпокойство…

— Шина-сан — промълви Жожи. — Обръщам се към теб, защото се нуждая от помощ. Брат ми Масаши узурпира властта в клана Таки, която след смъртта на най-големия ни брат Хироши по право се падаше на мен.

Шина го изчака да седне до него и попита:

— Знаеш ли истинската дефиниция на думата война? Според мен не я знаеш… Тя не е създадена нито от самурай, нито от някой велик пълководец. Дело е на един скулптор и поет, който се казвал Котаро Такамура. Ето я: Войната означава да нападнеш дълбоката тишина.

— Не зная какво означава това.

— Именно затова предпочетох да те доведа тук, вместо да отидем в чайната.

— Искам да разбера, Шина-сан.

— Не само архитектурата е в състояние да създава тишина. Това може да стори и човешката психика, човешката мисъл. Без мълчание мисълта е непостижима. А без мисъл няма стратегия. Твърде често войната и стратегията са несъвместими, Жожи. Генералите, които се поздравяват за своята печеливша стратегия, най-често се самозаблуждават. Докато човек не потърси с цялата си душа тишината сред грохота на войната (така, както аз я търся на това свято място сред кипежа на шумната и модерна метрополия), той не е спечелил тази война. Той просто е успял да оцелее.

Жожи се напрягаше да го разбере.

— Ти се намираш сред грохота на войната, Жожи. Пред теб стоят две възможности — да спечелиш тази война, или просто да оцелееш. И трябва да направиш своя избор…

— Мисля, че вече съм го направил — поклати глава Жожи. — Затова се обърнах към теб.

— Искам да си изясним един въпрос. Аз бях заклет враг на баща ти. Защо мислиш, че ще ти помогна?

— Ако ме подкрепиш и ми помогнеш в изготвянето на печеливша стратегия, ще получиш половината от клана Таки в момента, в който бъда обявен за оябун — отвърна Жожи с разтуптяно сърце.

— Половината значи… — проточи замислено Шина.

Жожи се притесни, не знаеше дали офертата му е била достатъчно щедра. Вдигна глава и забързано допълни:

— Нали винаги си искал това, Шина-сан? Сега, с моята помощ, ти ще го получиш… Заедно с теб ние можем да победим Масаши, а след това да получим това, за което сме мечтали…

Шина затвори очи и прошепна:

— Чуй тишината, Жожи. Длъжен си да изтълкуваш правилно многобройните й нюанси. Само тогава ще те осени прозрението. Не можеш ли да постигнеш това, ти си безполезен за мен…

— Опитвам се, Шина-сан.

— Червеят, изхвърлен на повърхността от някое земетресение, прави отчаяни опити да намери пътя си сред светлината. Но светлината не е неговата жизнена среда. Не успее ли да потъне обратно в земята, той загива…

— Така ли мислиш за мен, Шина-сан? — сковано попита Жожи.

— Както за теб, така и за брат ти Масаши — промърмори Шина. — Мисля, че проблемът е в Масаши, който отряза корените си, забрави миналото… А именно в близкото минало се роди заплахата за Япония, Жожи. Това е американската окупация…

Струва ми се, че Масаши се опитва да види бъдещето като прилеп, решил да напусне тъмната си дупка по пладне. Той е сляп за силите на природата, задвижени преди много години. Той мисли, че историята е измислица на старите хора просто защото те са стари и склерозирали и нямат за какво друго да се уловят.

О, Буда, колко самодоволен е той! Колко сигурен се чувства в своята безкрайна алчност! Но именно поради това него го използват. Използват го по-стари, по-мъдри хора, които имат на своя страна силата на историята. Той мечтае за контрол над промишлеността, бюрокрацията и държавата и се надява да го постигне с груба сила. Но без познанието, което дава историята, той не е в състояние дори да идентифицира силите, които движат страната, а още по-малко да ги постави под контрол.

Жожи наблюдаваше неспирната игра на сенките по покрива на храма, по сочните зелени бамбукови дръвчета отвън, по острите камъни и безупречно поддържаните пясъчни градинки. Думите на Козо Шина падаха върху главата му като капки разяждаща киселина.

— Поясни се, ако обичаш, Шина-сан — тихо помоли той.

Очите на Козо Шина бяха затворени, топлото следобедно слънце огряваше лицето му.

— Всичко е много просто, Жожи. Имам връзки в правителството и благодарение на тях научих, че брат ти е създал контакти с някои… да ги наречем радикални елементи на работа в различни министерства…

— Да, да — кимна с глава Жожи. — Спомена пред мен за нещо такова…

— Така ли? — попита Шина, отвори очи и закова немигащия си поглед в лицето на Жожи.

— Да — кимна другият. — Масаши търси начин да се установи в обществото. Иска да постигне това, което не успя да постигне баща ни — да стане пълноправен член на японското общество. Иска уважение. Иска го толкова силно, че е станал непредпазлив. Според мен, продължи ли по този път, той скоро ще изгуби властта си над клана Таки.

По пътечката към храма се проточи върволица от будистки монаси с бръснати глави. Въздухът затрептя от носовото им пеене. Вместо да наруши дълбоката тишина на Кан’ ей-жи, то я подчерта още повече…

Шина изчака да заглъхнат псалмите на монасите и тихо попита:

— Защо тогава аз трябва да го спирам?

Най-сетне ми падна в ръцете, помисли си Жожи и вдигна глава:

— Защото ще получиш половината от клана Таки, когато ми помогнеш да победя. Не е ли това далеч по-разумното решение? Другата възможност е да виним как цялата организация се разпада…

— Не виждам как мога да ти откажа, след като поставяш нещата в тази светлина — леко се усмихна Шина.

— Твоята намеса ще означава радикални промени и рамките на клана — свъси вежди Жожи. Каза го така, сякаш току-що му беше хрумнало. До този разговор Мичико беше тази, която му помагаше да се оправи в сложните разсъждения.

— Не съжалявай за това, Жожи — с някакво злорадство отвърна Шина. — Помисли за Мейжи Жинжа. Храмът на първия император от династията Мейжи е бил построен през 1921 година. Напълно унищожен от пойната в Тихоокеанския регион, той е построен отново през 1958-а. В подобно положение са голяма част от нашите държавни институции. Всички те са били разрушавани и възстановявани наново. Точно такава е историята и на клановете на Якудза — по лицето му заигра бледа усмивка: — Помисли за доброто, което можеш да сториш…

— В момента мисля единствено за начините, по които мога да се справя с Масаши — тръсна глава Жожи.

— Слушай — прошепна Шина. — Тук, сред стените на този храм, ние можем да наблюдаваме войната като богове. Оглеждайки внимателно разположението ма силите и на двете страни, ние ще бъдем в състояние да изготвим онази съвършена стратегия, която ще донесе поражение за твоя брат. Но искам да ти отправя сериозно предупреждение: времето ни е малко. Съюзите, в които е влязъл Масаши, укрепват с всеки изминал ден. Забавим ли се прекалено дълго, дори аз няма да съм в състояние да ти помогна.

— Аз съм готов, Шина-сан — промълви Жожи и изпита чувството, че е самурай, който се готви за бой.

От устата на Шина се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Виждам това, Жожи — тихо отвърна той. — И не се съмнявам, че крайният победител ще бъдеш ти.

 

 

— Здравей, бабо.

„Слушай, заповяда си Мичико. Стискай зъби и слушай.“ Но сърцето й кървеше, не можеше да търпи мисълта, че миличката Тори е заключена като животно.

— Как си, мила?

— Липсваш ми — отвърна Тори. — Кога ще мога да се върна у дома?

— Скоро, мъничката ми.

— Но аз искам сега, веднага!

Детското гласче прозвуча умолително, пред очите на Мичико изплува малкото, обляно в сълзи личице. „Стига, заповяда си тя. С нищо не помагаш на внучката си, когато се държиш като слабак!“ Насочи вниманието си към звуците, които се долавяха зад гласа на детето, винаги правеше това. Понякога долавяше мъжки гласове, а по-рядко — дори и репликите на отегчените не по-малко от Тори пазачи.

Мичико помнеше някакъв телевизионен сериал, в който приятелката на главния герой беше задържана против волята й. При всяко обаждане на похитителите героят чуваше някакъв особен звук. Накрая успя да определи произхода му — пневматичен чук. Намери карта на всички строежи в града и успя да спаси своето момиче. Оттогава насам Мичико неизменно се опитваше да открие произхода на звуците около внучката си.

Но този път странични шумове нямаше. Не можеше да определи дори дали Тори е в Токио, или някъде в провинцията. Мичико прехапа устни, задачата й се струваше непосилна. Доброто побеждава злото само на кино, а това тук е жестоката действителност. При нея човек никога не знае какъв ще бъде крайният изход.

— О, бабо, много искам да те видя! Искам да се прибера у дома!

Беше дала клетва да отдаде живота си на борбата срещу злото, но сега, слушайки гласа на своята внучка, Мичико изведнъж осъзна, че за тази клетва плаща една прекомерно висока цена. Тори е невинно дете. Въвличането й в такава жестока битка бе ужасно несправедливо.

— Слушай, мъничката ми — направи последен опит тя. — Тори, чуваш ли ме? Добре. Мъжете чуват ли какво си говорим? Не, не гледай към тях. Искам да ми разкажеш какво виждаш през прозореца на стаята, в която се намираш.

— Не виждам нищо, бабо — отвърна детето. — Тук няма прозорци.

— Значи си под…

— Ако още веднъж направите това, ще се принудя да причиня болка на внучката ви, госпожо Ямамото! — прекъсна я груб мъжки глас.

— Кой сте вие? — изгуби самообладание Мичико. Изведнъж всичко й дойде твърде много: заплахите, представата как мъжът с грубия глас малтретира детето. — Къде я държите? Защо не я пуснете?

— Знаете защо, госпожо Ямамото — отвърна гласът. — Не ме карайте да ви напомням, че по този начин си осигуряваме сътрудничеството на цялата ви фамилия.

— Дайте ми да говоря с внучката ми. Искам да…

В слушалката прозвуча рязко изщракване и линията прекъсна. Кръвта на Мичико замръзна в жилите й.

 

 

— Тук присъстват тайнствени сили — каза Илайн. — Тук, на Мауи, в самата долина Иао… — очите й възбудено блестяха в здрача, приличаха на очите на пантера, готова за скок. — И на други места в света присъстват такива сили — Стоунхендж в Англия, пирамидите в Гиза и Прованс. Когато бях малка, мислех, че такива сили присъстват на едно-две места в света. Но с годините списъкът непрекъснато се разширяваше…

— Искам да науча всичко за документа Катей — каза Майкъл. Току-що беше станал от леглото. Пристъпи в хола и завари Илайн свита на дивана с чаша горещ чай между дланите. — Ичимада Дебелака каза да питам теб за съдържанието му.

Скоро щеше да съмне. Небето отвъд острите вулканични върхове вече избледняваше, някъде зад прозореца се разнесоха първите птичи трели. Бяха успели да дремнат няколко часа, но умората продължаваше да им тежи. Възбудата от тежката битка в имението на Ичимада беше изсмукала силите им.

Носът на Майкъл беше превързан. Кожата беше разкъсана и подута, но хрущялът бе оцелял.

— От всички места с тайнствена енергия тази на Мауи е най-силната — продължи Илайн. — Хавайците вярват, че в тази долина се събират техните богове. Тук те се бият и любят, хвърлят гръмотевици, къпят се в бистрите струи на дъжда…

Майкъл седна до нея, издърпа чашата от ръцете й и попита:

— Коя си ти, Илайн? Къде си се научила да боравиш с катаната като сенсей?

В очите й се отразиха първите лъчи на настъпващия ден, бузите й порозовяха. Издърпа ръката си и бавно се изправи. Прекоси стаята, взе преметнатите през стола избелели джинси и започна да ги обува.

— Не мислиш ли, че в нашата среща има нещо многозначително? — продължи да настоява Майкъл.

Тя прокара пръсти през косата си, после се обърна да се огледа в голямото стенно огледало.

— Не ми казвай, че това е просто съвпадение — подхвърли Майкъл. — Дойдох тук да се срещна с Ичимада Дебелака. А се оказа, че твоят приятел работи за него и…

— Зная, зная — прекъсна го тя. — През цялото време си искал да проникнеш в имението и да откриеш убиеца на баща си.

— Точно така.

— След като започваш да ми казваш истината, и аз ще постъпя по същия начин — изгледа го продължително тя. — Ще ти призная, че аз също исках да проникна в това имение. И нямам никакъв приятел… — върна се обратно и седна на дивана.

Майкъл закова поглед в очите й:

— Коя си ти, Илайн? Ичимада те познаваше.

— Аз съм Якудза — отвърна тя. — По-скоро произхождам от семейство на Якудза. Майка ми е дъщеря на Ватаро Таки. Доведена дъщеря. Той я осиновил отдавна, години преди моето раждане.

Майкъл внимателно я наблюдаваше. Тя положително знае кой съм аз, помисли си той. През цялото време го е знаела.

— Масаши ли те изпрати тук? — попита той.

— Нямам нищо общо с Масаши — отвърна тя. — Презирам този човек. Също като мама.

— Но все пак си тук. Защо?

— Дойдох да открия документа Катей. Преди хората на Масаши да го сторят.

— Ичимада каза, че баща ми е отмъкнал този документ от Масаши Таки.

— И аз чух същото.

— Какво представлява документът Катей?

— Той е същността на Джибан — едно тайно общество на висши правителствени чиновници, създадено непосредствено след Втората световна война. Ватаро Таки беше твърдо решен да го унищожи. Джибан притежава дългосрочна програма за бъдещото развитие на Япония.

— Каква по-точно?

— Никой не знае — поклати глава Илайн. — С изключение на членовете на Джибан, а вероятно и на Масаши… Защото той е сключил някакво споразумение със съзаклятниците.

— Какво искат членовете на този Джибан?

— Пълна независимост за Япония. От страните производителки на петрол, но най-вече от американското влияние.

В главата на Майкъл звънна предупредително звънче, но той не успя да разбере защо. Събитията се бяха развили прекалено динамично, в главата му се блъскаха хиляди въпроси без отговор. Над тях плуваше този, който се съдържаше в посланието на баща му: помниш ли шинтай? Откъде му беше позната червената панделка, за която спомена Ичимада?

— А ти защо дойде на Мауи? — попита Илайн.

— Защото баща ми се е обадил на Ичимада Дебелака малко преди да бъде убит.

— С това ли бяха свързани предсмъртните думи на Дебелака?

— Не зная — сви рамене Майкъл, но отговорът му не беше напълно откровен. Съзнаваше, че седи до една полугола жена, която го привличаше, особено сега, в тишината на ранното утро. Но може ли да се довери на тази жена? Това вече беше съвсем друг въпрос.

— Защо веднага не ми каза, че принадлежиш към Якудза? — попита той.

— Вероятно по същата причина, поради която и ти не ми се довери — отвърна унесено тя, очите й не се отделяха от позлатените вулканични върхове, които заобикаляха долината Иао. Гледаше ги захласнато, гледаше ги така, както се гледа произведение на велик художник. — Не можех да ти се доверя, не ми бяха известни мотивите ти… И все още се страхувам…

Това прозвуча като признание, но Майкъл не изпита очакваното облекчение. Най-опасният ти враг ще се опита да стане твой най-близък приятел, беше го предупредил преди години Цуйо. Защото приятелството води след себе си доверие, намалява твоята бдителност. А това са най-силните оръжия на врага.

— Как е бил убит баща ти? — попита Илайн. — Трябва да е било ужасно!

— Не зная — въздъхна Майкъл. — Затова дойдох на Хаваите — да разбера. Надявах се да науча нещо от Ичимада Дебелака. Но сега ще трябва да открия Уде и да попитам него…

Как мога да се предпазя от коварността на врага, сенсей, беше запитал Майкъл.

По начина, по който го прави язовецът, отвърна Цуйо. Той непрестанно проверява околната среда. А ти ще проверяваш и всички, които населяват тази среда. Друг начин няма.

— Ти обичаше ли го? — попита Илайн. — Имам предвид баща ти.

— Да — кимна Майкъл, поколеба се за миг, после добави: — Но съжалявам, че не успях да го опозная по-добре…

— Защо не успя?

Бях твърде зает със специалната си подготовка в Япония, отвърна мислено Майкъл, сви рамене и каза:

— Докато растях и възмъжавах, той постоянно пътуваше…

— Но го уважаваш, нали?

Как ли бих могъл да отговоря на подобен въпрос, въздъхна в себе си Майкъл. Филип Дос не беше президент на някоя просперираща компания, за да може момчето му да се гордее с него и да го сочи с пръст на приятелите си. От друга страна, той се беше издигнал сам, със собствени сили и възможности.

— През по-голямата част от живота си нямах никакво понятие с какво се занимава той — призна на глас Майкъл. — Затова не зная дали мога да отговоря точно на въпроса ти… — планините наоколо вече бяха задени от ярка светлина, пожарът на новия ден лумна над гъстите яркозелени листа на дърветата. — Сега вече зная, но все още ми е трудно да разбера всичко това. Положително се възхищавам от него, той е притежавал силна вяра в своите идеали…

— Но? — изгледа го продължително тя, безпогрешно доловила нотката на съмнение в гласа му.

— Не съм сигурен, че одобрявам това, което е вършил…

— Какво е било то?

— Я ми кажи нещо за твоя баща! — рязко смени темата Майкъл.

Илайн отново беше вдигнала чашата с чай, но сега я държеше пред себе си като шит.

— Уважавам го — прошепна тя.

— Но? — сега беше негов ред да долови неизказаното.

— Но нищо! — отсече тя и сведе очи към дебелия порцелан в ръцете си.

— Добре — въздъхна той. — Няма да те насилвам, след като не искаш да говориш…

Но тя искаше. При това страшно много. Никога през живота си не беше срещала човек, с когото да сподели своите интимни тайни, най-малко й се искаше да обременява с тях родната си майка.

— Баща ми никога не ми е обръщал особено внимание — тихо започна тя, очите й останаха заковани в зеленикавата течност. — Винаги мама се е грижила за мен, той се занимаваше с фамилния бизнес. Не обичаше да му се месят, не позволяваше на мама да му дава съвети, макар че тя беше надарена с прозорлив ум — чашата напусна ръцете й и звънна върху масата. — Почти не го виждах в годините на детството… — изведнъж й стана трудно да продължи, едва сега си даде сметка колко е трудно да облечеш в думи това, което цял живот си носил в душата си. Но тя имаше нужда от това пречистване, вече беше сигурна, че от години е търсила човек, на когото да се довери. — Имаше и друг човек — с въздишка продължи тя. — Един мъж, приятел на мама… Идваше да ме вижда, разговаряше с мен. Отначало мислех, че го прави по молба на мама, но после, бавно и постепенно, започна да ми става ясно, че той го прави по собствена воля… Просто защото ме обича — очите й се насълзиха, принуди се да стисне клепачите си. — Мама винаги беше искала да повярвам на този човек. Да повярвам в някого, но преди всичко в него.

— Защо?

Илайн се преви на две, ръцете й здраво обхванаха рамене.

— Защото тя му вярваше. Защото след смъртта на дядо беше много важно да повярваме на някого — лъчите на утринното слънце проникнаха в стаята и докоснаха лицето й. Майкъл видя сребърните нишки, които се спускаха по него. — Не искам да говоря повече…

— Илайн!…

— Не! Остави ме на мира!

Заедно с утринното слънце между тях се настани някакво странно отчуждение. Сякаш вместо да ги направят близки, спомените за семейството ги бяха раздалечили на хиляди мили.

Това не би трябвало да става, когато двама души разкриват душите си, мрачно помисли Майкъл.

 

 

Евгений Карск пушеше цигара. Чакаше телефонното позвъняване и наблюдаваше жена си. Тя опаковаше багажа му със сръчността, с която вършеше всичко.

— Искам да ходиш на дачата, докато ме няма — каза той и издуха дима в неподвижния въздух на спалнята. — Ще ти се отрази добре да се откъснеш за малко от Москва.

— Още е студено — отвърна жена му — привлекателна брюнетка със стройна фигура и елегантно облекло. „Добре съм я избрал, помисли Карск. Продължава да е красива, въпреки че е родила и отгледала три деца.“

— Какво от това? — попита на глас той, натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Нали си имаш кожено палто?

— Самурът е за операта — отговори жена му с обичайната си практичност.

Карск само изсумтя. Обичаше да излиза с нея, когато носеше това палто, обичаше да чувства завистливите погледи на по-младите офицери. Да, изборът ми не беше лош, увери се още веднъж той.

— Както искаш — промърмори. — И без това винаги правиш каквото си наумиш. Просто си помислих, че можеш да си починеш, докато аз пътувам, а момчетата са в пансиона… Московската зима е мрачна и противно продължителна.

— Не аз, а ти си този, който мечтае за Европа — изтъкна тя и се зае да изчетка един от костюмите му, който трябваше да влезе в куфара. — На мен и тук ми е добре.

— На мен да не би да ми е зле? — малко ядосано отвърна той.

Жена му дръпна ципа на куфара и се изправи.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Евгений? — изгледа го тя. — Ти преживяваш романтично приключение, без дори да си даваш сметка за това.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа той, този път действително ядосан.

— Имаш любовница — отвърна жена му. — И нейното име е Европа — на лицето й се появи усмивка, пристъпи напред и нежно го целуна: — Господи, какво си хлапе! Според мен това се дължи на факта, че си бил единствено дете в семейството си. Психолозите твърдят, че единствените деца са по-капризни от онези, които си имат братчета и сестрички.

— Глупости!

— Като гледам теб, мисля, че това е истина — поклати глава тя и отново го целуна. — Не се чувствай виновен за своята любовница, аз не ревнувам…

Тя излезе, а Карск бавно пристъпи към прозореца и се загледа към широкия гръб на река Москва. Като един от четиримата шефове на КРО — Контраразузнавателния отдел към Първа дирекция на КГБ, Евгений Карск се ползваше с много привилегии. Една от тях беше този просторен апартамент в новия висок жилищен блок в близост до реката.

Не беше въодушевен от великолепната гледка на извиващата се като змия река и блестящите кубета на църковните събори в далечината. Макар вече да беше април, речната вода продължаваше да е скована от дебел пласт лед, зимата отказваше да охлаби ледената си прегръдка, макар времето й да беше отминало.

Карск запали нова цигара още преди старата да беше изгоряла до половината. Гърлото му беше възпалено и го болеше, но той продължаваше да пуши с неотслабващо темпо. Този навик беше наказание за нещо, но за какво?

Може би защото не вярваше в Бога. Майка му беше набожна, но след продължителната подготовка в КГБ той гледаше на религията с насмешка, като проява на душевна слабост. Религията е опиум за народа, заблуда, с чиято помощ малка група хора държат в подчинение останалите. Организираната религия, независимо от вида и съдържанието си, е потенциално опасна и непродуктивна. Така проповядваше научната диалектика на Маркс и Ленин.

Същото се отнася и до реформите, помисли си той. Всички се чувстват добре там, където си вадят хляба. Никой не е против по-голямата ефективност на съветската икономика, всеки иска да се ликвидира корупцията в управлението. Но първо трябва да се помисли много внимателно за последиците от реформата. Открехне ли се вратата към подобно радикално мислене, ще могат ли нещата да останат под контрол? Няма ли да стане така, че реформите, благодарение на особения си характер, да доведат до всеобщ хаос, с който никой няма да успее да се справи?

А какво ще стане после, питаше се Карск. В крайна сметка пак ще се стигне до противопоставяне на Съединените щати, макар и по друг начин…

Облегнат на рамката на прозореца, Карск почувства леденото докосване на московската пролет и с нетърпение си помисли за Европа.

Телефонът иззвъня. В кухнята потракваше посуда, жена му очевидно вече беше готова с вечерята. Погледна часовника си, телефонът продължаваше да звъни. Но тя никога не вдигаше слушалката. Винаги се оттегляше в другия край на апартамента, не искаше да проявява интерес към неговите служебни разговори. Той вдигна слушалката едва когато в кухнята зашуртя пода.

— Моши Мощи (ало)?

— Позвъних в службата, но дежурният офицер прехвърли разговора — каза Козо Шина.

Сергей е изобретателен както винаги, помисли си Карск. Без колебание оставяше цялата текуща работа в ръцете му и беше сигурен, че проблеми няма да има.

— Нещо ново за Одри Дос? — попита Карск.

— Нищо — отвърна Шина.

— Трябва да зная къде се намира — намръщи се Карск. — Това е много важно!

— Правя каквото мога, веднага ще докладвам — отвърна Шина. — Получихте ли информация за убийците на Филип Дос?

— Не — кратко отвърна Карск. — Ударих на камък.

— Хм… Това ме безпокои… Кой го е убил? Не обичам невидимите играчи. В повечето случаи те се оказват врагове.

— Бъдете спокоен — отвърна Карск. — Който и да го е извършил, той вече не може да ни спре.

— Това означава ли, че можем да очакваме доставката в уговорения срок? — попита Шина. Никой от двамата не споменаваше стоката по име, въпреки сигурността на телефонната линия.

— Да — отвърна Карск. — До ден-два. Разбирате какви трудности трябваше да преодолеем при създалите се обстоятелства.

— Напълно — отвърна Шина, в гласа му се долови нескрито облекчение. Последната част от плана му беше на прага на реализацията. — Ценя високо внимателното ви отношение.

Разговаряха на японски. Шина може би мислеше, че това е знак на любезност, но на практика Карск искаше да долавя всички нюанси на разговора. Той беше абсолютен полиглот, твърдо вярваше, че когато обменът на информация става на трети език, това неизменно се отразява на ценните подробности. По тази причина владееше до съвършенство дванадесет езика, плюс още два пъти по толкова наречия.

— Напомням ви да изтриете всички руски букви и цифри от опаковката на стоката — продължи Шина. — Не искам някой да прояви любопитство относно нейния произход.

Особено Масаши, добави мислено той. Масаши ненавиждаше руснаците с цялата си душа.

— Бъдете спокоен — отвърна Карск. — Ние също нямаме интерес от това — дори не му се искаше да мисли за последиците от едно евентуално разкритие. — Сега да поговорим за останалото…

— Ликвидацията на клана Таки е в пълен ход — докладва Шина, в гласа му прозвуча нескрито удовлетворение.

Чудесно е, когато хората, които работят за теб, мислят еднакво с теб, доволно въздъхна Карск. Особено онези хора, на които дори през ум не минава, че работят за теб. Просто защото си успял да ги приласкаеш, да ги накараш да повярват, че са твои равноправни партньори. Козо Шина беше един от тях.

— Хироши Таки е мъртъв — продължаваше доклада си Шина. — Аз организирах нещата, макар Масаши да издаде окончателната заповед. Точно според уговорките ни. Сега, пак в съответствие с тях, аз успях да скарам двамата братя, които останаха…

Очите на Карск механично следяха движението на колите по недобре почистената от сняг магистрала долу, късчетата лед, които хвърчаха изпод колелата.

— Понякога се питам на кое повече се радвате — тихо промълви той. — На новия статут на своята родина в света, или на унищожението на това, което е създал Ватаро Таки…

— Задавате си странен въпрос — отвърна Шина. — Особено след като знаете, че двете неща са неразривно свързани. Джибан никога не би постигнала своите цели, ако Ватаро беше жив. Япония никога не би заела своето достойно място в света. А вие никога не бихте повалили Америка на колене…

— Може би отвърна Карск. — Но тогава положително бихме открили друг начин за това…

— Невъзможно, Карск — възрази Козо Шина. — Припомнете си историята. Вие, руснаците, можете да завладеете чужда страна единствено с помощта на Червената армия…

— Ние не се стремим да завладеем САЩ — отвърна Карск. — Подобно начинание, дори и да завърши с пълен успех, бързо би обезкървило страната ни. За разлика от това, което мислите, аз внимателно чета историята на Русия и света. Давам си сметка, че Римската империя се е самоунищожила именно защото е завладяла прекалено големи територии. Римляните ги е бивало само в едно да воюват. Побеждавали са всички противници, но това е била първата и по-лесната част от задачата им. Трудната част, в крайна сметка и невъзможната, е била друга — да задържат завзетите земи под свой контрол. Върху тези земи са живеели различни народи, всички те са искали свободата си. Издръжката на огромната армия е това, което довежда до банкрута на империята. Ние нямаме намерение да повтаряме тази грешка.

— Тогава какво искате да сторите на Америка? — попита Козо Шина.

Карск внимателно наблюдаваше струйките дим, които бавно се издигаха към тавана. Рамото му замръзна, опряно на рамката, зад стъклото отново започна да вали сняг. Това е то московската пролет, мрачно поклати глава той. Дъвчейки филтъра на цигарата, той неволно се запита защо пуши само когато си е у дома в Русия.

— Онова, към което и вие се стремите в дългосрочен план — тихо отвърна той. — Пълната разруха на американската икономика, Шина-сан.

 

 

Уде се върна в Хана облян в кръв. Пред очите му се появи видението, което го мъчеше от известно време насам. Беше се превърнал в слънце и гореше като факла. Излъчваше ярка, ослепителна светлина, животът му пулсираше сред нажежени пламъци. А после започна да кърви. Какво представлява божествената течност, която се отделя от една наранена звезда. Плазма? Магма? Това нямаше значение. Защото Уде-слънцето отделяше кръв. И докато кървеше, в душата му се събираше отчаянието. Имаше чувството, че се разделя със светлината и топлината, със самия живот…

Започна да крещи и не спря, докато жената до него не натика в гърлото му двадесет и пет кубически сантиметра „Торазин“.

Сега, полусляп, в здрача на къщата на Ичимада Дебелака в Хана, Уде сграбчи жицата, която пристягаше Одри към дървения стол. Тя беше отпуснала глава на гърдите си, наложи му се да й удари няколко силни плесника, за да я върне в съзнание.

— Помогни ми! — изкрещя той. — Помогни ми, аз кървя!

Одри отвори очи. Не знаеше къде се намира, не познаваше мъжа, който крещеше в лицето й. Полумъртва от глад, обезводняване и ужас, тя нададе кратък вик и отново припадна.

Приведен над нея, Уде задъхано я наблюдаваше. Спомни си я при проникването в този дом. Тогава не беше вързана, кротко си спеше на едно от леглата в стаята, на масичката до нея имаше храна и вода. Уде ликвидира и двете, докато четеше неподписаната бележка оставена на възглавницата.

„Одри, не бива да се страхуваш от нищо. Доведох те на Хаваите, за да те спася. Вече си далеч от хората, които искат да ти причинят зло. Стой тук, докато се върна. Имай ми доверие.“

Уде накъса бележката и завърза Одри за стола. Искаше да бъде сигурен, че ще я завари тук, след като приключи с по-неотложните задачи.

А сега гледаше как изтича собствената му кръв.

 

 

Одри дойде в съзнание доста по-късно, събудена от птичите песни. Върху едната й гърда спеше малък геко. Тя го видя и изпищя, ръката й светкавично се пресегна, хвана гущерчето и го захвърли на земята. Надигна се и започна да се оглежда. Къде се намирам, запита се тя. Главата ужасно я болеше, сякаш часове наред я бяха стягали в менгеме. В гърлото си усещаше странен парлив вкус, устата й беше суха, изпитваше страхотна жажда.

Навсякъде около себе си виждаше дървета — дебели, разклонени и покрити със сочнозелени листа. По тялото й играеха слънчеви зайчета. Беше облечена с къси панталонки от син памук, бяла тениска и яркочервени пластмасови сандали. Не бяха нови, не бяха и нейни. На тениската имаше някакъв надпис. Дръпна плата по-далеч и успя да го прочете: „Триатлон — мъже, Кона, 1985.“

Кона? Къде се намираше това? Напрегна паметта си. Май беше на Хавайските острови. Огледа се ръцете и краката й усетиха полъха на топлия бриз, в ушите и с нова сила нахлу песента на птиците и жуженето на насекомите. Нима наистина съм на Хаваите запита се тя.

Какво се случи?

Стисна главата си с две ръце и затвори очи от режещите лъчи на слънцето. Тяхната яркост допълнително усилваше главоболието й. Господи! О, Господи! Моля те, направи така, че това ужасно главоболие да изчезне!

Започна да си спомня. Беше си у дома, в Белхейвън. Дочу нещо в мрака на нощта, стана и започна да се спуска към хола. Мислеше, че там, в кабинета на баща им, се намира Майкъл… Но вместо него…

Кой беше там? Защо?

Въпросите без отговор летяха в обърканото й съзнание като подплашени птици, главоболието се усили. Тя изпъшка, претърколи се по корем и повърна. От устата и не излезе почти нищо, тъй като стомахът й отдавна беше празен.

Замаяна, тя се отпусна върху меката трева. Дори дишането причиняваше силни болки в главата й, а и в цялото й тяло. Но здравият й организъм постепенно започна да излиза от шока и тя скоро се почувства по-добре.

Опря длани на земята и бавно се надигна. Краката й бяха странно омекнали, чувстваше се като инвалид. Застанала на колене и лакти, с приведена ниско към гърдите глава, тя си даде сметка, че вероятно отново беше изгубила съзнание.

В душата й се промъкна страх. Какво се е случило с мен? Съдейки по полегатите лъчи на слънцето, пробиващи гъстите корони на дърветата, вече беше късен следобед. Което означаваше, че доста часове е била в безсъзнание.

Спомни си, че Майкъл я беше повикал по име, приближавайки се към кабинета. Спомни си и блясъка на катаната, пронизителния звън от сблъсъка на оръжията. Отново и отново…

А после? Какво се е случило после?

Майкъл! Майкъл!

Удържа сълзите си с огромно усилие на волята. В главата й прозвуча поучителният глас на брат й: „Това няма да доведе до нищо добро. Трябва да се стегнеш, Одри.“

Почерпила сили от този глас, тя се опита да изпълни съвета му.

И тогава видя Уде. Най-напред очите и се спряха на „ирезуми“ — татуировките, които покриваха голото му тяло. После си даде сметка за огромните му размери. Лявото му рамо беше бинтовано, марлята беше напоена с ръждиво петно засъхнала кръв.

Мъжът беше от източната раса. Японец или китаец, тя не беше в състояние да определи това. Ако Майкъл беше тук, положително би се ядосал на невежеството й.

— Кой си ти? — тихо попита тя, думите излетяха с мъка от пресъхналата й уста.

Уде развинти капачката на малък термос, напълни чаша от прозрачна пластмаса и й я подаде:

— Дръж, изпий това — видял как Одри се нахвърля върху водата, той тихо добави: — Полека, ще се задавиш…

Главата на Одри се завъртя, тялото и безсилно се отпусна във високата трева.

— Къде съм? — попита тя. — Не са ли това Хаванските острови? — главата й сякаш бе натъпкана с олово. Отпусна я върху дланите си, но скоро отново я отмести. Разранените й китки болезнено пулсираха.

— Няма значение къде си — отвърна Уде. — Просто защото скоро няма да си тук…

Одри си наложи да пие бавно, макар обезводненото и тяло да крещеше за така желаната влага. Уде напълни чашата още няколко пъти. Накрая тя вдигна глава и замаяно попита:

— Какво се е случило с мен?

— Достатъчно — прибра чашата Уде и й помогна да се изправи на крака. Тя почти припадна в ръцете му и той се принуди да я носи по тясната, обсипана с камъчета пътечка. Пред очите й за миг се мярна някаква къща. Онази, в която я бяха държали вързана? После гледката изчезна, тялото й беше безцеремонно натикано на задната седалка на някаква кола.

Следващите няколко часа бяха запълнени от неясни, разпокъсани видения. Одри правеше всичко възможно да остане будна, но на няколко пъти припадна.

Събуждането й беше болезнено, сякаш някой грубо я разтърсваше в момента на най-сладкия сън.

Даде си сметка, че напредват бавно, вероятно поради трудния планински терен. Без да го вижда, тя ясно усещаше острия наклон. От време на време колата спираше напълно. Тогава до слуха й долиташе ръмженето на автомобилен мотор, очевидно се разминаваха с някого.

Най-сетне наклонът започна да намалява, после напълно се стопи. Друсането видимо намаля, колата усили скоростта си. Изтощена до крайност, Одри потъна в дълбок и неспокоен сън.

 

 

Дланите на Нобуо Ямамото бяха влажни от пот. Вече на няколко пъти ги бършеше с ленената си кърпичка, започнала да посивява от градската мръсотия.

Това беше доста необичайно за човек с неговия ранг и обществено положение. Седеше напрегнато в лимузината, управлявана от униформен шофьор, тялото му беше приведено напред, нервите му бяха опънати до скъсване.

Вече месеци Нобуо спеше лошо. Когато все пак успяваше да се унесе, в главата му се появяваха страховити кошмари. Сънуваше смъртта. Ужасната, предизвикана от ослепителен блясък смърт, едновременно бърза и агонизиращо бавна… Да, от ослепителен блясък, а не от детонация. Блясъкът беше нещо, с което можеше да се примири, поне за момента.

Тъй като беше японец, Нобуо чувстваше огромната опасност далеч по-остро. Заради поуките на историята поради Хирошима и Нагасаки. Поради вроденото у всеки японец отвращение към всичко, свързано с атома, особено към атомното оръжие.

Господи, как се оказах замесен във всичко това, запита се смутено той. Отговорът на този въпрос, разбира се, му беше известен. Заради Мичико. Тя го привърза към Таки, тялом и духом. Към онзи съюз, които баща му и Ватаро Таки (отдавна беше забравил името Дзен Годо) бяха създали. Семеен бизнес, обвързване на двете фамилии завинаги, засилване на тяхната мощ.

Но сега Ватаро Таки го нямаше, Хироши също. По-малкият брат Масаши беше получил всичко, което искаше. Стана оябун на клана Таки. Един луд човек, с когото Нобуо се оказа здраво свързан, макар и по доста особен начин. Изграждам това, което Масаши иска от мен, помисли си той, замаян от близкото приключване на задачата. Правя всичко възможно да протакам, но и протакането си има граници. Скоро всичко ще бъде завършено, рано или късно ще трябва да предам това, което се очаква от мен. Но какво друго бих могъл да сторя, за да запазя живота на внучката си?

Кошмарите не спираха. В сънищата му продължаваха да се появяват живи мъртъвци, в ноздрите продължаваше да го удря отвратителната воня на гниеща плът, душата му все така тръпнеше от дълбокото чувство за вина.

Отвъд прозорчето Токио блестеше с цялото великолепие на нощния си живот. Огромни неонови реклами и ярко осветени плакати покриваха всеки сантиметър от стените и прозорците на сградите. Тук тъмнината беше прогонена завинаги, дори и от най-незабележимите извивки и вдлъбнатини. Сякаш звездите бяха напуснали небосвода, за да намерят приют в този град — символ на дълбоките противоречия на Япония. Сякаш за да потвърдят уникалната способност на японската култура да придава невероятен блясък и красота на всичко, до което се докосва.

— Той е тук, сър — почтително се обади шофьорът.

Както винаги закъснява, каза си Нобуо. Брутален намек за положението на всеки от нас.

Масаши слезе от лимузината и изчезна във входа на театъра. Време е, каза си Нобуо. Избърса за последен път дланите си и прибра кърпичката.

Вътрешността на сградата беше преднамерено гола, нямаше абсолютно нищо излишно. Място за публиката и сцена. Толкоз. С изключение на мониторите разбира се. По стените бяха окачени дълги редици телевизионни монитори, в момента изключени. Общият им брой вероятно надхвърляше сто и петдесет — тъмни прозорци, които не гледаха наникъде. Тяхното присъствие подчертаваше още повече мрачната празнота на залата. Човек оставаше с чувството, че влиза в един тъмен космос, лишен дори от мъждукането на звездите. Сенките и отраженията в равнодушно проблясващите екрани принадлежаха единствено на хората, които запълваха залата.

Масаши по стар навик изчака край вратата до самото начало на представлението. Залата бавно се изпълваше, накрая в нея остана едно-единствено свободно място. Масаши получи възможност внимателно да огледа всеки един от присъстващите.

Най-накрая седна на мястото си. Вляво от него се беше настанила млада японка с прекалено широки дрехи във всички оттенъци на сивото. По страните й имаше руж, умело примесен със синкав грим, червилото й блестеше. Късо подстриганата й коса със странно стърчащ отпред бретон изглеждаше така, сякаш я беше намазала с лепило. Вдясно от него седеше Нобуо.

Представлението започна внезапно, без никакви увертюри. Всичките сто и петдесет монитора изведнъж оживяха, върху зрителите се изсипа лавина от фосфоресциращи електронни импулси.

В същия момент на сцената се появиха танцьорките. Бяха голи и полуголи, много от тях с боядисани в бяло тела. Танцът се казваше „буто“ странна смесица от древни ритуали и модерен балет, от следвоенната японска култура, силно повлияна от европейските и американските тенденции през петдесетте години на века. В него имаше нещо силно провокиращо в политическо отношение, едновременно с това продължаваше да се усеща и онзи културен консерватизъм, които беше характерен за митологическите първообрази на японския балет. „Буто“ беше танц на скованите и същевременно безкрайно пластични фигури, разкриващи по уникален начин физическото и душевното състояние на човека.

В средата на сцената се изправи величествената фигура на Богинята на слънцето — тази, от която произхождаше императорският род. Разгневена от това, което вижда около себе си, тя се оттегли в самотна пещера и светът потъна в мрак.

Залата се изпълни от звуците на разюздано пиршество, ритуалните танци се развихриха с нарастващо темпо — диви, примитивни, еротични. Това беше единственият начин да се уталожи гневът на богинята, само по този начин тя можеше да бъда убедена отново да се появи, а заедно с нея и топлата, слънчева пролет…

Танцьорките извиваха тела, пресъздавайки древния мит, едновременно с това видеомониторите излъчваха нещо, което можеше да се окачестви единствено като генерална репетиция на същия танц. Ефектът беше опустошителен, приличаше на странно визуално ехо.

В антракта Масаши стана и излезе във фоайето, без да каже нито дума на когото и да било. След миг Нобуо се присъедини към него.

— Разбра ли нещо от тази бъркотия? — попита Масаши.

— Изобщо не я гледах — призна Нобуо. — Добри ли бяха танцьорките?

— Онези парцалени кукли? — презрително сви устни Масаши. — Бива ги единствено за цирка! Ако това се нарича изкуство, значи творческият дух на този народ отдавна е мъртъв! В него няма грациозност, няма тишина, няма „юген“! — последният термин беше свързан с една родена в началото на XVIII век концепция, по време на управлението на шогуна Токугава. Тя означаваше присъствието на особена, изключително деликатна вътрешна красота, която се проявява по начин, които подчертава физическото съвършенство на твореца.

Нобуо беше достатъчно разумен, за да избегне капана на един спор с Масаши. Предварително знаеше, че не може да спечели, освен това Масаши изпитваше особена наслада от подобни малки победи.

— Доставката на частите се бави — смени темата оябунът.

— Правя всичко възможно — въздъхна Нобуо. — Трябва да се мисли и за производствения процес. Не сглобяваме автомобили, знаеш… Всяка част трябва да бъде произведена безупречно, да мине всички възможни тестове.

— Запази си рекламните приказки за някой, който ще ги оцени! — сряза го Масаши.

— Това е истината — отново въздъхна Нобуо. — Имаш ли представа колко енергия се освобождава при една термоядрена реакция?

— Не ме интересува! — троснато отвърна Масаши. — Аз имам срокове и те трябва да бъдат спазени! След два дни трябва да сме готови!

— Проклети да са сроковете ти! — избухна Нобуо. — Аз пък мисля единствено за своята внучка!

— Ако наистина мислиш за нея, след два дни наистина трябва да си готов! — заплашително присви очи Масаши. — Точно след два дни ще се срещнем в твоя завод. Нима не си даваш сметка, че съдбата на Япония е в твои ръце, Нобуо-сан? А дори и съдбата на света? Какво значи животът на едно малко момиченце в сравнение с това? — видял как Нобуо настръхва, Масаши се засмя: — Спокойно, Нобуо-сан. Нямам никакво намерение да наранявам Тори. Дал съм ти дума.

— Колко струва твоята дума?

— Не знам, но те съветвам да я приемеш! — блеснаха очите на Масаши.

— Не съм в положение да преценявам колко струва думата ти — рязко отвърна Нобуо. — За това трябва да се посъветваш с духа на баща ти. Той положително знае отговора.

— Смъртта на баща ми беше карма, нали.

— Предполагам, че кармата уби и Хироши — горчиво поклати глава Нобуо. — Но не е така… Каквото и да казваш, аз зная, че именно ти уби брат си. Сега си оябун и аз съм принуден да ти служа. Но нашият съюз не беше създаден от убийството на Хироши, а от твоето вероломство. Докато съм жив, няма да ти простя, че отвлече внучката ми!

— Аз? — невинно попита Масаши. — Нима имам вина за това, което съм сторил? Създадох и пуснах в действие една изключително ефикасна машина и нищо повече. Такава машина дори баща ми не можеше да си представи. Не бъди толкова мрачен, Нобуо. Ти градиш историята. С това, което създаваме, ние ще бъдем владетели на нова Япония!

Или ще бъдем изтрити от лицето на земята заедно с всички живи същества в тази страна, мрачно си помисли Нобуо.

 

 

Омайна птича песен. Слънчевите лъчи прозират между дебелите дървесни стволове. Жужат насекоми, някъде в тревата бълбука невидимо поточе.

Илайн върви към него, усмихва се. Върви бавно, уверено.

После нещо пропуква, като далечен пушечен изстрел. Майкъл крещи името й, но тя изчезва сред скалното срутване. Надолу, към бездънна пропаст…

Тътенът се подема от ехото, превръща се в гръмотевица…

Майкъл рязко се събуди. Знаеше, че беше изкрещял името на Сейоко, а не на Илайн.

Обзе го дълбока депресия. В мрака на нощта се чуваше единствено собственото му дишане. За момент не успя да разбере къде се намира. После разбра беше в къщата на Илайн и вероятно цял ден беше спал.

Стана и тръгна към банята. Напълни ваната и се отпусна в студената вода. Три минути по-късно излезе и започна да се разтърква с хавлията. Не запали осветлението. Увил хавлията около кръста си, той тихо излезе на верандата, която опасваше къщата.

Вятърът леко шумолеше в листата на палмите. Малки лампички осветяваха градинските насаждения.

Някои от храстите бяха толкова близо, че можеше да ги докосне с ръка. Зад тях се издигаше величественият планински масив. Въздухът беше напоен с аромата на цъфтящ ананас.

Скоро ще се съмне, помисли си той. Къде ли е избягал Уде? Не знаеше точното място, но в замяна на това разбираше отлично къде трябва да търси — в Токио. Там ще открие Одри, там ще разбере кой и защо е убил баща му.

Шужи Шурикен.

Приклекна и започна бавно да си поема дъх. Гласът му едва чуто прошепваше „У“. Съществуване „Му“. Несъществуване. „Суйгетцу“. Лунна светлина по водата. „Йо“. Вътрешна чистота. „Шин“. Владетел на духа. „Сен“. Мисълта предхожда действието. „Шинмьокен“. Мястото, където прониква върхът на сабята. „Кара“. Пустотата. „Зиро“. Мястото, на което Пътят е безсилен…

„Суйгетцу“. Лунната светлина по водата. Този израз означаваше заблуда. Всичко, което възприемаш тук, се базира на заблудата, беше казал някога Цуйо. В Шинтоистката религия заблудата, която се превръща в истина се нарича „ШИМПО“ — загадка, мистерия. Твърди се, че „ШИМПО“ позволява на хората да притежават вяра. Единствено, защото тази вяра е скрита. Но за боеца „ШИМПО“ е стратегия. Да допуснем, че ти искаш да заблудиш противника, да му покажеш, че дясната ти ръка е ранена. Правиш всичко възможно в тази посока, успяваш да промениш избраната от него стратегия и по този начин го побеждаваш. Нима заблудата не се е превърнала в истина?

Когато успееш да промениш начина, по който противникът възприема околната среда, ти си постигнал истинско съвършенство в стратегията.

Дали Илайн не практикува „шимпо“? Дали умишлено не се обвива в тайнственост, или просто е толкова открита и непосредствена, колкото изглежда? В съзнанието на Майкъл отново изплува последният му ден в школата на Цуйо. Колко беше лесно да разгадае намеренията на сенсея! А какво беше казал баща му след това? Първо трябва да идентифицираш злото, а после да се бориш с него. Накрая трябва да направиш всичко възможно това зло да не с е превъплъти в теб. Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно ще ти бъде да постигаш това.

Къщата спеше, отговори на въпросите му нямаше.

Пътят означава истина, помисли си Майкъл. Той е „тендо“.

Рязко се изправи и влезе вътре. Взе телефонния апарат в кухнята и набра номера на летище Кахулуи. Направи си резервация за един от полетите по вътрешните линии, след това се свърза с международното летище на Хонолулу. Най-накрая набра домашния телефон на Джонас.

Отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.

— Чичо Сами?

— О, Майкъл. Как си?

Беше му се обадил веднага след като напуснаха къщата на Ичимада Дебелака и се бяха настанили тук. Кога беше това? Вчера? Разказа му всичко, което се беше случило от пристигането му в Мауи насам.

— Някакви новини за Одри? — попита накрая той.

— Все още нищо — отвърна Джонас. — Но ти не се отчайвай, правим всичко възможно после побърза да смени темата: — Свързах се с федералните власти в Мауи, никой няма да те разпитва за касапницата в дома на Ичимада.

— Мисля, че предчувствието ти за Япония ще излезе вярно — промълви Майкъл. — Всички следи водят натам, тази сутрин вземам първия самолет за Токио.

— Направи това, което считаш за необходимо, синко — отвърна Джонас. — Аз тук съм изправен пред дълбока криза, изглежда няма да успея да я преодолея. След цяла година тежки преговори за постигане на военно-търговско споразумение с Америка японците изведнъж смениха позицията си. Вчера техният министър-председател официално уведоми президента, че Япония анулира всички индивидуални търговски споразумения между нейни и наши фирми. Без обяснения, без причини. В момента няма никакви изгледи за възобновяване на преговорите.

Цялата нощ прекарах на Капитолийския хълм. Конгресът реагира така, както се очакваше — гласува закон за митата и тарифите, който си прилича като две капки вода със закона Смут-Хоули, приет преди няколко десетилетия. Преди десет години Америка вероятно би се справила с последиците от подобен удар, синко. Но днес това е невъзможно. Въпреки това никой пет пари не дава за жестоката депресия, която ще настъпи и националната икономика след приемането на този строго протекционистичен закон!

— По всичко личи, че си затънал до гуша в работа — отбеляза Майкъл.

— На всичкото отгоре има голяма вероятност БЕМТ да бъде закрито завинаги — въздъхна Джонас и с няколко думи му разказа за доклада, който му беше показала Лилиан.

— Добре ли си, чичо Сами? — попита Майкъл, доловил нещо необичайно в гласа насреща.

— Честно ще ти кажа, че този път нямам увереност в победата — тежко въздъхна Джонас.

Майкъл окачи слушалката, душата му се изпълни с дълбока тревога. Върна се обратно на верандата, пое с пълни гърди свежия нощен въздух. Тук, в сърцето на долината Иао, имаше чувството, че наистина се намира в някакъв приказен замък.

Зад него нещо прошумоля. Обърна се и видя, че Илайн е отворила стъклените френски прозорци на спалнята си. Беше облечена в джинси и мъжка риза с дълги ръкави, косата й меко блестеше на лунната светлина.

— Чух, че си тук — прошепна тя.

— Съжалявам, не исках да те будя.

— Вече бях станала — отвърна тя и обърна лице по посока на долината. — Тук нощите са прекрасни… По-прекрасни дори от дните, ако това изобщо е възможно…

— Луната е толкова ярка, че човек вижда всяка песъчинка в тази долина — кимна Майкъл.

— Не съвсем — отвърна Илайн. — Тук има места, на които от векове не е стъпвал човешки крак.

— Вероятно защото са труднодостъпни заради растителността, нали?

— Не — поклати глава тя. — Защото никой няма желание да иде там. Това са свети места, истински еталони във времето и пространството. Древните богове продължават да ги обитават… Така мислят голяма част от хавайците…

Майкъл усети, че момичето говори напълно сериозно, сам той не изпита дори частица от очаквания скептицизъм.

Физиците твърдят, че земното притегляне или неговото отсъствие са факторите, които ръководят Вселената, каза му веднъж Цуйо. Но в същото време вярата ръководи съзнанието. Във всички случаи съществуват много места, на които действат не физични закони, а именно вярата. С течение на времето ще ги откриеш. Няма значение дали сам ще сториш това, или ще ти помогна и аз…

— Ще ме заведеш ли на някое от тези места? — вдигна глава Майкъл. — Искам да видя къде живеят хавайските богове.

Тя втренчено го погледна, очевидно не можеш да разбере дали се шегува, или говори сериозно.

Колебанието й беше кратко, главата й кимна.

— Добре. Но то е високо в планината, трябва дълго да се катерим…

В съзнанието на Майкъл отново изплува кошмарният сън, за миг преживя с разтърсваща сила трагедията, разиграла се преди години в планината Йошино. Отново крещеше името на Сейоко, отново го обзе чувството на огромно отчаяние.

— Няма значение — каза с отсенка на колебание той, безпогрешно доловил вълнението в душата й. До полета за Хонолулу имаше достатъчно време.

Дали съдбата има пръст в предстоящото изкачване, запита се той. Дали е обречен да види смъртта и на това момиче? Господи, какви идиотски мисли ми минават през главата, укори се мислено Майкъл.

Тя го последва в стаята и го изчака да намъкне чифт джинси и тънка памучна тениска. Светлината на звездите изпълваше въздуха като милиони несбъднати желания. Илайн крачеше напред-назад, сякаш не можеше да се примири с ограничението на четирите голи стени.

— Вземи това — подаде му тя един мощен полеви бинокъл. — От там, където отиваме, гледката е фантастична дори нощем.

После тръгна напред. Пътечката се виеше сред висока трева и остри, обрасли с шубраци скали. Цикадите упойващо потракваха, нощта беше изпълнена с тайнствени звуци.

Прекосиха долината. Илайн носеше електрическо фенерче, но то се оказа напълно излишно. Луната и звездите превръщаха нощта в ден. Скоро поеха по стръмния планински склон, родил се преди милиони години от силен гърч на гладкото океанско дъно.

Първата си почивка направиха на височина петстотин метра. Майкъл доближи бинокъла до очите си. Под светлината на звездите светът изглеждаше твърд като гранит и някак необичайно релефен, но от това гледката ставаше още по-възхитителна. На подобно място човек неволно започва да си дава сметка за нищожно микроскопичната частица от времето, която маркира собственото му съществуване в обятията на вечната природа. Гола и жестока, лишена от растителност и живот, тук тази природа се извисяваше с цялото си величие над дребните насекоми, които се раждаха бореха и умираха върху могъщата й гръд.

— Какво гледаш? — попита Илайн.

— Себе си — отвърна Майкъл.

— Дали огледалата някога ще ни кажат това, което искаме да знаем за себе си? — погледна го тя в очите й проблесна напрежение. „Сякаш се опитва да попие дълбоката ми същност, помисли си Майкъл. Сякаш иска да вдъхне част от душата ми.“

Мълчанието се проточи дълго, после Илайн тихо промълви:

— Когато бях малка, всяка вечер на заспиване казвах една и съща молитва… Научих я от един приятел на мама. Предупреди ме да я казвам само когато съм самичка, пред никого да не се издавам, че я знам… Дори пред мама. Ето какво гласеше тя: „ДА“ означава желание. „НЕ“ означава мечта. Нямам други средства да се справя с живота, длъжна съм да използвам „ДА“ и „НЕ“… Позволи ми, Боже, да запазя скрити желанията и мечтите си. Така някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се справям и без тях…

Лунната светлина я обвиваше със сребърно було. Хладни синкави лъчи пробягаха по решителните черти на лицето й. Те не само го лишаваха от естествения му цвят, но и му придаваха онази концентрирана енергия, на която е способна единствено бялата и монохромна светлина, от която отсъстват каквито и да било оттенъци.

— Майкъл — прошепна тя. — Вършила съм ужасни неща в живота си…

— Всички ние извършили по нещо, от което се срамуваме — отвърна той и отдръпна бинокъла от очите си.

— Но моите прегрешения са наистина ужасни.

— Тогава защо си ги вършила? — пристъпи към нея той.

— Защото се страхувах — отвърна тя. — Защото знаех, че не ги ли извърша, в живота ми ще настъпи хаос… Страхувах се, че ще се превърна в нула…

— Невъзможно — усмихна се той и поклати глава. — Ти си умна и интелигентна, сръчна и силна… А на всичкото отгоре — и красива!

На лицето й не се появи очакваната усмивка, главата й леко се поклати.

— С една дума аз съм съвършена, така ли.

— Не съм казал това.

— Каза го. И не си единственият. Откакто се помня хората край мен твърдят, че съм съвършена. И така ме лишиха от избор. Не можех да отхвърля отговорността, която носи съвършенството. Точно както не можех да отхвърля факта, че съм жена. Но тази ужасна отговорност ме лиши от детство. Цял живот съм била възрастен човек, Майкъл. Иначе не бих могла да издържа…

Той я гледаше, в душата му се бореха тъга и гняв. Първото от тези чувства беше предназначено лично за нея, а второто за онези, които й бяха внушили една опасна лъжа.

— Наистина ли си повярвала в това? — тихо попита той.

— Да — кимна тя. — И продължавам да вярвам. Защото с течение на времето тази тежка отговорност се превърна за мен в единствен начин на съществуване. Какво бих могла да бъда, ако не съм съвършена? Нищо. Пълна нула! Не бих могла да го понеса!

— Но ти си нещо! — поклати глава той и протегна ръка: — Хайде, нека продължим.

Измина една безкрайно дълга секунда преди пръстите и да докоснат дланта му.

 

 

Натикал едрото си тяло в една телефонна кабина в предградията на Уайлуку, Уде довършваше доклада си. Дрехите му бяха покрити с дебел слой вулканична пепел.

— Онзи глупак Ичимада е кроял големи планове и нито за секунда не е мислил за теб… — очите му час по час прескачаха към паркираната до тротоара кола, в която лежеше вързаната Одри. — Наел двама от местните да търсят документа Катей. Аз ги засякох, но документът не беше у тях. Не знаеха у кого може да бъде. Все пак успях да измъкна нещо. Бяха открили една червена панделка, която Филип Дос оставил в наследство на сина си. Говори ли ти нещо тя?

Масаши се замисли за момент, после кратко отвърна:

— Не.

— Алчността се превръща в глупост с онази неизбежност, с която храната се превръща в изпражнения — промълви Уде. — Глупостта на Ичимада го беше направила уязвим. Не само спрямо мен, което не би било толкова недостойно, но и спрямо един „итеки“ — това беше презрителното прозвище за всички европейци, считани от японците за варвари. Но в случая се отнасяше единствено за Майкъл Дос. — Този „итеки“ успя да проникне в строго охраняваното имение на Ичимада!

— А не ти ли е минавало през ума, че Ичимада Дебелака може би е искал да се срещне с Майкъл Дос? — попита Масаши. — Откъде би могъл да знае, че Филип Дос е оставил въпросната панделка на сина си? Очевидно двамата са разговаряли, поне по телефона…

— Не съм мислил за това — призна Уде.

— Знаеш ли къде е в момента Майкъл Дос?

— Да. В къщата на Илайн Ямамото.

— Така ли? — равнодушно проточи Масаши и Уде се учуди на реакцията му при тази наистина необикновена новина. — Искам сестра му Одри да бъде изпратена тук, в Япония.

— Няма да е лесно — загрижено поклати глава Уде. — Майкъл Дос се навърта наоколо, федералните власти положително ще проявят силен интерес към касапницата в дома на Ичимада… Ръцете ми са вързани.

— Няма за какво да се тревожиш. Ще изпратя частния си самолет, всичко ще бъде предварително организирано. Жената ще се качи на борда в сандък с резервни части. Знаеш как става това, вършил си го десетки пъти. Но се налага да почакаш. Ще минат най-малко осем часа, преди самолетът да кацне на летището в Мауи.

— Тъкмо ще имам време да се подготвя.

— Добре. Сега ще проведа още няколко телефонни разговора и ще си осигуря помощта на местните. Къде могат да те открият?

Уде продиктува името на бара, в който беше чакал появата на братята хавайци.

— Намира се в Уайлуку, не може да не го знаят… Още е много рано и сигурно не работи, но аз ще бъда в колата отпред… — замисли се за момент, после добави. — Кажи им да донесат малко от грубата стока…

— Ще ти доставят всичко необходимо — увери го Масаши. — Успя ли да откриеш убийците на Филип Дос?

— Ичимада не е бил един от тях.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Нямам отговор — въздъхна Уде. — Какво да правя с Майкъл Дос?

— Майкъл Дос е единствената ни нишка към документа Катей — отвърна Масаши. — Искам да получи червената панделка и чрез него да разберем значението й. Ясно ти е, нали?

— Според мен това ще бъде загуба на време — отвърна Уде. — Убеден съм, че документът Катей е изгорял заедно с Филип Дос.

— Не ти се плаща, за да предлагаш убежденията си! — сряза го Масаши. — Върши това, което ти се казва!

— Документът Катей вече означава всичко, нали? — попита Уде. — Долавям вълнението в гласа ти. Но това вълнение не е твое, а на Козо Шина. Документът Катей е свещен за Джибан, а не за теб. Струва ми се, че Козо Шина вече е новият оябун на клана Таки…

— Млък! — изкрещя извън себе си Масаши. — Сечеш клона, на който седиш! Да не би да се мислиш за най-великия?!

— Не — малко тъжно отвърна Уде. — Просто виждам по-надалеч от теб и Козо Шина. Мога да забравя за документа Катей, мога да си дам сметка, че за нас той е безвъзвратно изчезнал… Но едновременно с това мога да преценя коя е най-голямата заплаха за клана в момента. Това е Майкъл Дос, тръгнал по пътя на баща си. Филип Дос все пак успя да те държи встрани от властта, особено когато беше жив баща ти… И несъмнено щеше да те ликвидира, ако беше останал жив…

— Или аз него!

— А не мислиш ли, че Майкъл Дос ще довърши това, което е започнал баща му?

— Мъдростта на Тао ни учи, че умният човек застава зад другите и в крайна сметка получава най-добрата позиция — отвърна Масаши.

— Какво ми пука за Тао? — презрително процеди Уде. — Тао е за старците, които вече са глухи и слепи за заобикалящия ги свят!

— Тао е най-могъщият закон на природата! — поясни сухо Масаши.

— Тао е мъртъв!

Мъртъв е по-скоро умът ти, помисли си Масаши.

— Ти все още си член на клана Таки! — хладно процеди на глас той. — И си длъжен да изпълняваш заповедите на своя оябун!

Точно така, помисли си Уде, докато окачваше слушалката. Но кой, по дяволите, е моят оябун?

 

 

Изкачването беше наистина трудно. Майкъл чувстваше височината и придвижването му стана крайно внимателно. Околните дървета бяха толкова дебели, че закриваха всичко напред и встрани. Илайн обаче продължаваше да крачи леко и бързо. Тя излезе права за дългия преход и Майкъл започна да съжалява. Оживлението му беше изчезнало, почувства се уморен, мускулите го боляха.

Най-накрая Илайн забави ход, обърна се да го изчака и посочи с ръка. Пред тях се виждаше тясно дефиле, изсечено като с нож в каменистата гръд на планината. В него се влизаше от тесен проход, край който стояха на стража два огромни къса скала. Бяха замръзнали в гротескни фигури, образувани при изригването на океанското дъно преди много, много години. Майкъл тръгна натам. Отначало му се стори, че формата на скалите е плод на човешка ръка, но когато се приближи, видя, че човекоподобните очертания са дело на вятъра, дъждовете и ерозията.

— Проходът на боговете — прошепна Илайн и вдигна ръка. — Почакай — обърна се и потъна сред дебелите стволове на околните дървета. Върна се след няколко минути, в ръцете си държеше малки гирлянди от планинско цвете с особени листа. — Това са листата на „ти“ — прошепна тя и окачи единия на врата му. — Хавайците ги считат за свещени, защото били любимите цветя на боговете. Дори „кахуните“ си ги слагат, когато идват насам. Листата на „ти“ ще ни закрилят…

— От какво? — попита Майкъл, докато тя слагаше втория гирлянд на врата си.

Но Илайн се обърна и изчезна през тесния процеп. Проходът на боговете.

 

 

— Според мен най-важната част на разговора е и най-добре прикрита — каза в слушалката Уде. — Какво прави на Мауи Илайн Ямамото, защо е в компанията на Майкъл Дос?

Козо Шина не отговори, умът му напрегнато работеше. Илайн е дъщеря на Мичико, той не можеше да разбере какво може да търси тя при Майкъл Дос. Никак не му харесваше мисълта, че на Мауи става нещо, което е извън неговия контрол.

— Каква е твоята оценка на ситуацията? — попита в мембраната той.

— Не се доверявам на Масаши — бързо отвърна Уде. А Шина се запита дали да се довери на един такъв отговор, плод повече на емоциите, отколкото на здравия разум. Шина не обичаше емоциите, те променяха всичко наоколо — като цветен филтър, поставен върху обектива на фотоапарат. А Уде продължаваше: — Когато съобщих на Масаши за появата на Илайн, реакцията му беше много странна. Сякаш не искаше да говори по този въпрос. Сякаш вече знаеше, че тя е тук…

Какво ли е намислил Масаши, запита се Козо Шина.

— Разбра ли кой уби Филип Дос? — попита на глас той.

— Още не.

— Продължавай да търсиш. А по отношение на Майкъл Дос можеш да следваш указанията на Масаши. Дай му червената панделка. Според мен Масаши е прав този „итеки“ наистина може да ни отведе при документа Катей.

Значи и Шина не си дава сметка за заплахата, която представлява Майкъл Дос, помисли си Уде. Но той е в Япония като Масаши, и той няма представа какво представлява Майкъл Дос по време на действие. И двамата го мислят за обикновен „итеки“, незначителен чужденец.

Уде обаче знаеше как трябва да постъпи. Човек като Майкъл Дос не може да бъде воден на каишка, той е твърде умен и непредвидим, познава отлично значението на „шимпо“ — стратегията на заблудата.

Решението бавно се оформи в главата на Уде. Няма да изпълни заповедите на Масаши и Шина. Тук, на бойното поле, човек трябва да решава сам. Защото от неговите решения зависи дали ще оцелее, или ще се превърне в безжизнен труп. И Уде реши: Майкъл Дос трябва да бъде убит.

 

 

Напуснаха непрогледната тъмнина на тесния процеп и излязоха под светлината на звездите. Всичко наоколо блестеше, скалите бяха двуизмерни, сякаш изсечени с нож.

Над главите им плеснаха могъщи криле, Майкъл успя да зърне качулата глава и гневно пламтящи очи. Бухал?

— Внимавай, не се отклонявай встрани — шепнешком го предупреди Илайн и посочи с ръка към гладката, отсечена под прав ъгъл скала на няколко метра от тях. — Когато вали, това се превръща във водопад. Но в сухо време като днешното, скалата е особено опасна, защото е съвършено гладка, като стъкло…

Майкъл приклекна и прокара длан по хладния камък.

— Какво е станало тук? — попита той.

— Зависи в какво вярваш — отвърна Илайн. — Хавайците твърдят, че тук е имало страшна битка. След нея победителите изхвърлили победените от тази скала…

Майкъл протегна врат и направи опит да погледне надолу, после побърза да се отдръпне.

— Според легендата тогава се е родил и водопадът — продължи Илайн. — Бил червен, напоен от кръвта на жертвите.

— Вярваш ли в това? — вдигна глава Майкъл.

— Не зная, това не е моята родина… Но чувствам силата, която се излъчва от това място. Тя е огромна, всеки я усеща…

По лицето й играеха сенки. Сякаш светлината на звездите изведнъж беше придобила плът и кръв, издължената й ръка галеше скулите й, нежно докосваше шията. Тя беше проникнала и в очите й, правеше ги огромни и бездънни като планински езера. Ветрецът развяваше дългата й черна коса. Прилича на гарваново крило, ясно очертано върху фона на звездното небе, помисли си Майкъл.

Изпита чувството, че едва сега вижда истинската Илайн, а това, с което беше контактувал до този момент, беше сякаш икона или портрет, оживял върху платното под четката на гениален художник. Но сега, под звездното небе на това свято място, той изведнъж видя истинската Илайн.

Протегна ръка да я докосне, долови ударите на сърцето й. Дишането й се сля с неговото, двамата се превърнаха в едно цяло — здраво, неделимо, вечно. Майкъл усети как сърцето му се разтваря, как душата му се измъква от дебелата черупка на трупаната с години горчивина, като змия от старата си кожа.

— Илайн! — прошепнаха устните му.

Но тя издърпа ръката си, вълшебният миг отлетя.

— Не! Ти не ме искаш! — отстъпи крачка назад и сякаш се стопи в непрогледната сянка на скалата. — Заблуждаваш се!

— Откъде знаеш какво искам?

По-скоро почувства, отколкото видя ироничната и усмивка.

— Повярвай ми, Майкъл — прошепна тя. — Ти не ме искаш. Би се уверил в това веднага след като ме имаш… Никой не може да ме иска!

— Защо? Какво толкова ужасно се крие в теб?

— Аз съм грозна — потръпна тя.

— Напротив, ти си много красива.

Непрогледният мрак около нея беше ужасен.

— Помня деня, в който разбрах, че мама и татко никога не са мили един с друг — прошепна тя. — Помня нощта, в която разбрах, че те никога не се любят… И скоро ми стана ясно, че между двамата не съществува обич… Как тогава можеха да обичат мен?

От гърдите й се откърти тежка въздишка:

— Заключението ми беше съвсем детско, но в замяна на това категорично и ясно — не могат да ме обичат просто защото не са способни да изпитват обич… Дадох си сметка, че всичко зависи от мен. Всичко, свързано с бъдещето на моето семейство… Помниш ли какво ти казах за отговорността? Правех всичко необходимо да запазя целостта на семейството си. Родителите ми бяха толкова безразлични един към друг, че аз непрекъснато се страхувах. Все ми се струваше, че някой от тях ще обърне гръб и ще си тръгне. И от семейството ни няма да остане нищо. Не можех да си представя какво бих могла да правя след това… Сънувах кошмари, ужасно се страхувах.

Така пораснах. Всеки ден и всяка нощ се борех за съществуването на своето семейство. Превърнах се в единствената свързваща брънка на тънка верига, но нямах друг избор. Години наред страдах от булимия… Знаеш ли какво представлява тя? Болест, предизвикана от пълна липса на апетит. Беше нещо като лудост… Но необходима лудост, жизненоважна за мен. Държах здраво контролния лост и докато той беше там, нищо лошо не можеше да се случи със семейството ми. Баща ми нямаше да ни напусне, майка ми нямаше да ме вземе, за да избяга от него. Всичко беше наред — от гърдите й се изтръгна хладен смях, Майкъл неволно потръпна. — Но дали наистина беше наред? И да, и не. Аз оцелях, семейството ни също. Но в замяна на това почти полудях…

— А сега? — погледна я внимателно Майкъл. — Нали всичко е свършило?

— Да — тихо отвърна тя. — Всичко свърши и аз не съм луда.

— Това, което каза, не може да промени отношението ми към теб — промълви Майкъл.

— Отвътре съм мъртва — прошепна тя.

— Не те разбирам.

— Нещата, които бях принудена да върша… Моля те, Майкъл, не се доближавай до мен… Нещата, които бях принудена да върша, опустошиха душата ми като чума. Там вече няма нищо, аз съм куха, празна… Надничам в себе си и виждам една огромна дупка…

— Каквото и да си вършила, то е било самозащита. Никой не може да те обвинява.

— Но аз съм убивала хора! — извика тя и околните скали й отвърнаха с многогласно ехо.

— Баща ми също е убивал хора — отвърна Майкъл. — А аз добре видях на какво си способна, когато се налага да се защитаваш…

— Изпращаха ме да убивам. Хора, които не познавах, които не са ми сторили нищо лошо…

— И ти чувстваш вина, чувстваш угризения на съвестта, така ли? Значи душата ти е жива!

— Не — въздъхна тя и вече с по-нормален тон добави: — Аз съм прокажена! — гласът й леко потрепна: — Превърнах се в нещо по-различно от нормален човек… В нещо като механична гилотина, в нещо като робот…

— Въпреки това изпитваш желание — меко промълви Майкъл. — Значи имаш и мечти…

— Вече съм прекалено силна, за да изпитвам подобни неща — тъжно поклати глава тя. — Или прекалено твърда. Отдавна съм забравила да мечтая… Всъщност никога не съм умеела да го правя.

— Илайн — прошепна Майкъл. Не виждаше абсолютно нищо в тъмната сянка на Надвисналата скала, но изпитваше непреодолимо желание да бъде там, при нея. Пристъпи крачка напред.

— Майкъл, моля те! Недей!

— Спри ме, ако можеш!

Беше на дъх разстояние от нея.

— Моля те! — разрида се тя. — Недей!

— Кажи ми да спра — тихо отвърна той. Вече чувстваше топлината на тялото й, долавяше дори треперенето му. — Или просто ме отблъсни с ръка…

Устните й се разтвориха под неговите, езикът й го докосна, стенанието й отекна дълбоко в устата му.

— Майкъл! — тялото й се впи в неговото, сякаш заковано с пирони от петите до косата. Той усети тежестта, гъвкавите мускули, увиващи се около него. Но усети и нещо повече — нейната могъща „хара“, вътрешната енергия на тялото, концентрирана в долната част на стомаха. — Изгарям за теб!

Почувства как потъва в могъщите вълни на нейната „хара“. Беше точно такава, каквато му я беше описала: здрава като дебела кожа, твърда като камък, суха като пустиня. Едновременно с това чувстваше и друго: горещата лава на чувствата под железния похлупак, изграден от волята; вулканичната сила на дълго потисканото желание.

И външно тя беше такава, каквато е вътре. Устата й го търсеше с чувство на собственик, ръцете й го стискаха в желязна прегръдка. После краката й се разтвориха и бавно започнаха да се увиват около таза му. Движенията й бяха недвусмислени и ясни — това, което искаше от него гъвкавото й тяло, беше едно: агресивност. Дива и брутална агресивност.

Но нуждата и желанието са две коренно противоположни неща. Те често се смесват и объркват в съзнанието на хората, именно този процес е причина за неразбирателството между половете. Майкъл почувства, не, по-скоро разбра… Илайн нямаше нужда от това, което желаеше. Тя самата не знаеше от какво има нужда, тъй като в живота на всеки човек настъпва момент, в който бремето на нуждата става непоносимо и той неволно го скрива някъде далеч, в най-потайните кътчета на душата си.

Съзна, че ако отстъпи пред желанието на гъвкавото й тяло, пред желанието, което изпълваше с луда възбуда и него, той ще я загуби завинаги.

Има друг начин, помисли си той. Нежен като лунната светлина, като полъха на пролетния ветрец. Бавно се изтръгна от здравата й прегръдка, още по-бавно се смъкна на колене.

Усещаше присъствието на нощта около себе си. Чувстваше нейния дъх, чуваше помръдването на птиците в гнездата, свистенето на крилете на нощните хищници, тръгнали да търсят храна. Ветрецът разхлаждаше страните му, гарвановата коса на Илайн безшумно се развяваше над главата му.

Джинсите й бавно се свлякоха към глезените. Той вдъхна аромата на свежата й плът, главата му се притисна в бедрата й.

Нежно, каза си той. Много нежно. Въпреки огромното желание на собствената си плът, заплашващо всеки миг да изригне като вулкан. Въпреки мъчителната сладост на болката, въпреки влудяващия стремеж да се слее с нея. Сега, веднага! Грубо и агресивно — точно по начина, по който го искаше тя.

Пръстите му подеха деликатната си работа, езикът му нежно я докосваше. Защото, в крайна сметка, той искаше да я притежава. По всички възможни начини. Той искаше нея!

Окъпани за миг от светлината на звездите, те отново потънаха в непрогледния мрак. Майкъл проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Там, в самата същност на съществуванието й. Илайн се приведе над него, твърдите й гърди се притиснаха до мускулите на гърба му. Леко забити в кожата му, ноктите й показваха степента на насладата, същото доказваше и потръпването на бедрата й.

Езикът му пробяга нагоре-надолу, от устата й се изтръгна тихо стенание. Имаше чувството, че тялото й се запълва от гореща, изключително приятна течност… Като стопено масло. Приятните тръпки я разтърсваха цялата, чак до връхчетата на пръстите. Бедрата й се притискаха към лицето му, едва наболата четина на брадата му издраска меката кожа от вътрешната им страна. Тя потръпна и още по-силно се наведе напред. Разтопената лава вътре в нея се разпени, готова да кипне. Очите й се затвориха, главата й се изпразни.

Почувства дъха му върху лицето си, клепачите й потрепнаха и се разтвориха. Очите му грееха на сантиметър от нейните.

Сякаш сме двойка вълци, съвкупяващи се сред непристъпните скали, помисли тя. От него се излъчва топлината на желанието, нейното тяло й отвръща с обилни сокове…

Протегна ръка да го докосне, но това не беше достатъчно. Голото й тяло се плъзна надолу, устата й го пое, от гърлото й се изтръгна глух стон. Вкусът му беше невероятно възбуждащ, пръстите й се спуснаха между краката. С изненада откри, че е на ръба на нов оргазъм, стана й страшно приятно…

Усети го да нараства в устата й, повдигна се леко нагоре и притисна тяло в неговото. За момент останаха напълно неподвижни, възбудените им органи се докосваха, ръката й леко го придържаше. И толкова. Удоволствието беше невероятно, изтънчено, съвършено. Обагрено от очакването.

Майкъл прие играта, всяка фибра на тялото му усещаше пулсиращите вибрации на нейната женственост. Изобщо не беше необходимо да помръдва. Ароматът на тялото й се смесваше в странна комбинация с особената миризма на листенцата „ти“, той изпита чувството, че двамата са сами във вселената, увиснали сред звездите.

После тялото й леко помръдна, той беше убеден, че е свързано с неговото не само в една точка влудяващо възбуждаща, а с всяка молекула, с всяка нервна клетчица. Усети, че моментът на изпразването е близо. Опита се да го отложи, да продължи още малко това невероятно удоволствие. Но могъщата вълна на желанието пробяга по плътно притиснатите им тела, вече никой от двамата нямаше сили да се сдържа.

От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, торсът му рязко се вдигна нагоре. В същия момент оттатък тъмната сянка на скалата нещо помръдна, до слуха му достигна някакъв звук. Приличаше на протяжен религиозен припев, придружен от глухо думкане на тъпан. Понечи да извърне глава в посока на звука, но Илайн се надигна и притисна гръд до устните му. Отново се разтопи в нея, после настъпи блаженото облекчение. Сладко и продължително, като началото…

 

 

Жожи Таки влезе в стаята на Шозо.

Той гледаше майсторски гримираното лице на Марлон Брандо върху осемдесетсантиметровия екран на телевизора. Побелелите сколуфи и дълбоко врязаните бръчки превръщаха актьора в напълно достоверен Кръстник.

— Къде щеше да е Майкъл Корлеоне, ако духът на баща му не бдеше над него? — промърмори Шозо.

Дон Корлеоне и внучето му бяха в градината, обляна от щедрите лъчи на слънцето. Старецът пъхна в уста резенче портокал и тромаво се затича след детето, което пищеше от престорен ужас.

— Ей сега ще стане, оябун — промърмори Шозо.

— Гледай, гледай!

Престореното ръмжене на Дон Корлеоне промени своя тон, тялото му политна напред и се стовари на тревата. Детето продължаваше подетата от дядото игра, без да си дава сметка какво е станало.

— Бедничкото! — промълви с насълзени очи Шозо. — Откъде може да знае, че дядо му вече е мъртъв?

— Шозо!

Шозо натисна един бутон на дистанционното управление и вдигна глава. Видял изражението върху лицето на Жожи, той се изправи:

— Отивам да си взема катаната.

— Няма да е достатъчно — поклати глава Жожи.

Шозо кимна и пристъпи към вратата на гардероба. Облече си черна, дълга до земята найлонова пелерина и се извърна:

— Така добре ли е? — от процепа на ръкава надникна дулото на пушка, майсторски прикрепена към подплатата.

— Добре е — кимна Жожи.

Както обикновено уличното движение беше много оживено. Сякаш градът не можеше да съществува без умопобъркващата автомобилна гмеж. Температурата на асфалта беше близо до точката на кипенето.

— Къде отиваме? — попита Шозо.

— На кея Такашиба.

След две пресечки, преминати влудяващо бавно, с непрекъснати потеглялия и спирания, Шозо свърна в една странична уличка и най-накрая увеличи скоростта.

— Какво ще правим на кея Такашиба? — извърна глава той.

— Нещо по-важно от Дон Корлеоне — отвърна Жожи.

Навлязоха в центъра на града. Слънчевите лъчи се отразяваха в хилядите бавно пълзящи коли и хвърляха странни отблясъци по стените на сградите. Пътуваха в северна посока, към Чийода-ку и Императорския дворец. На Шинбаши Шозо сви на юг и подкара успоредно на пристанището. Край тях се простираше огромната площ на терминала Шодоме, носовите сирени на стотиците товарни съдове във водата вземаха връх над грохота на уличното движение.

— Брат ти Масаши има бизнес на Такашиба, нали? — попита Шозо.

— Точно така — отвърна Жожи. Гледаше право напред, към ослепителното слънчево зайче, което играеше над радиатора на колата.

— Оябун на клана Таки трябваше да си ти — каза Шозо. — Това е твое право.

Жожи не отвърна нищо.

— Може би ще бъдеш от утре… — добави Шозо.

Вече навлизаха в Хаматцушо, Шозо майсторски сви наляво в една тясна странична уличка. От двете и страни се издигаха складове, противоположните им страни гледаха към пристанището.

Жожи извади пистолета си и бавно завинти заглушител на дулото му. Слязоха от колата, заключиха я и тръгнаха по хлъзгавия тротоар. Шозо държеше ръце в джобовете на дългата си пелерина. Пресякоха улицата и хлътнаха във вратата на един от складовете. Над нея нямаше указателна табела.

Спряха в полумрака. Преддверие липсваше, от вратата направо към огромната складова площ се спускаше стръмна дървена стълба, няколко стъпала водеха в обратна посока — нагоре. Въздухът вонеше на рибено масло и нафта. Жожи стисна пистолета и започна да се изкачва. Шозо безшумно го последва. Стъпваха на пръсти, прогнилите дъски под краката им не издаваха никакъв звук.

Горе, в края на стълбата, ги посрещна гола стена. Вдясно се виждаше тясно коридорче. Те предпазливо тръгнаха по него. Пред себе си виждаха огромното, слабо осветено пространство на складовите площи.

Изведнъж в това пространство помръдна сянка. Жожи замръзна на място, Шозо отскочи до стената.

Дайзо се закова. Широките му рамене несъмнено биха се чувствали по-добре в традиционния екип на борците „сумо“, вместо в модерното сако на тесни ивици.

— Какво правите тук? — заплашително изръмжа той. — Вие вече не принадлежите на клана Таки и нямате място тук!

— Имам среща с брат си — излъга Жожи и видя как Дайзо бавно откопчава сакото, а дясната му ръка замръзва на нивото на колана. — Не мисля, че постъпката ти ще бъде разумна — добави той и помръдна пистолета така, че светлината да проблесне по дългата цев.

— Каква е тази воня? — попита Дайзо, без да адресира въпроса си към някой от двамата.

Жожи не отвърна, умът му трескаво работеше. Трябва да е моята, помисли си той.

Дайзо започна да души въздуха като ловджийско куче:

Май познавам тази миризма…

— Дръпни се да мина!

Очите на Дайзо се заковаха в неговите:

— Това е вонята на смъртта!

Атаката му започна светкавично, едновременно с последната дума. Раменете му се приведоха напред късите здрави крака го изстреляха като снаряд към корема на Жожи.

Шозо измъкна карабината с отрязана цев изпод пелерината и я насочи към бореца, Жожи присви клелата и натисна спусъка. Но онзи вече беше успял да го докопа за гърлото.

Стовари се на дъските, тилът му глухо издрънча. Усети как един лакът се забива в слънчевия му сплит майсторска хватка обездвижи дясната му ръка от рамото надолу.

Закашля се, устата му зина за глътка въздух Дайзо видя изпуснатия пистолет и посегна към него. Като на забавен филм Жожи видя как мускулестата ръка се обвива около ръкохватката, а пръстът бавно обира луфта на спусъка. После оръжието блесна във въздуха и започна да се насочва към челото му.

Жожи се концентрира до крайност, нанесе рязък удар с ръба на дланта си върху шията на Дайзо, едновременно с това светкавично се претърколи встрани. Ръцете му се вкопчиха в китката на Дайзо и рязко я извъртяха. Онзи простена едновременно с отчетливото пропукване на костта. Дебелият пръст трябваше да направи огромно усилие, за да се мушне между предпазителя и спусъка. Краката на Дайзо извършиха рязко ритащо движение, тялото му започна да се отдалечава. Жожи го блокира доколкото успя, но в същия миг Дайзо бръкна под сакото си и измъкна дълъг нож „танто“. Стисна го в здравата си ръка, другата, все още стиснала пистолета, безпомощно висеше надолу.

Шозо усети помръдването на някаква сянка зад вкопчените на пода фигури, повдигна дулото на пушката си и натисна спусъка. Двама бойци — якудза отлетяха обратно към вратата, от която току-що бяха изскочили. Шозо залепи гръб за стената и се промъкна покрай биещите се. На сантиметър от главата му се заби куршум, той приклекна и отново натисна спусъка. После зареди двойната цев, отпусна се на лакти и колене и запълзя напред.

Дайзо вече беше успял да се съвземе и започваше атаката си. Дългото острие беше вдигнато високо над тавата му. Жожи скочи напред и протегна левия си крак. В същия миг десният му юмрук улучи брадичката на Дайзо, главата на бореца отскочи назад. Лявата ръка на Жожи се вкопчи в китката с ножа, сега вече беше достатъчно само да използва набраната инерция. Всичко изглеждаше наред.

Но токът на обувката му се закачи в някакъв ръждив пирон, коленете му се подгънаха и той се стовари по очи. Дайзо моментално се възползва от шанса и скочи отгоре му. Острието на ножа се насочи към гърлото на Жожи. Силата на удара беше такава, че щеше да свърши работа, дори и частично блокирана.

Жожи отчаяно се вкопчи в китката му.

В този момент се разнесе приглушен трясък, очите на Дайзо широко се разтвориха. Жожи беше стиснал счупения му пръст върху спусъка и жестоко го изви. Това предизвика изстрел, куршумът потъна в гърдите на противника му.

Шурна кръв, Жожи сподавено извика.

— Какво стана? — надвеси се над него задъханият Шозо.

— Почти ми видя сметката! — изръмжа раздразнено Жожи. — Това стана!

— Мъртъв ли е? — угрижено попита Шозо.

— Мъртъв е точно толкова, колкото последната змиорка, с която си вечерял — отвърна Жожи и внимателно вдигна глава. Някъде в дъното на коридора се чу приглушен звук. Една врата се отвори, иззад нея предпазливо надникна главата на въоръжен мъж.

— Какво става? — разнесе се приглушен глас от вътрешността на помещението.

— Не знам — отвърна боецът. — Стори ми се, че чувам изстрели. Долу е тъмно, нищо не мога да видя…

Но в стаята на бандитите горе не беше тъмно. Очите на Жожи широко се разтвориха. Всемогъщи Буда! Добре помнеше лицата на непознатите мъже, които не се отделяха дори на крачка от Мичико, не беше забравил и напрегнатото и поведение в тяхната компания. Едва сега всичко дойде на мястото си. Защото зърна личицето на Тори, внучката на Мичико, скрита в тази стая без прозорци, осветена от бледа и гола крушка. Един от бандитите нервно притискаше револвер в слепоочието на детето. Изглеждаше уплашен, Жожи побърза да скрие главата си зад дебелата дървена греда.

„Можеш да забравиш за брат си Масаши, беше му казала Мичико, когато Жожи я помоли за помощ. Не мога да се намеся, не мога да направя каквото и да било.“ А той, прекалено зает със собствените си грижи, беше пропуснал да забележи отчаянието в гласа на сестра си.

Много му се прииска да се втурне в стаята, по-точно в мизерната килия, да сграбчи Тори и да я притисне до гърдите си. Но онзи нервен бандит продължаваше да притиска дулото в главата на детето. Жожи си даде сметка, че няма да спаси Тори, единственото му оръжие в света на Масаши можеше да бъде изненадата.

— Бързо! — прошепна по посока на Шозо той. — Остави пушката тук, но преди това я избърши! — стори това със собствения си пистолет и го положи върху дъските. И двете оръжия бяха без серийни номера и никой не можеше да ги проследи.

Излязоха на улицата и бавно се насочиха към колата си.

— Хайде, потегляй! — дрезгаво нареди Жожи.

Шозо мълчаливо се подчини.

 

 

Служител на хотел „Плаца Атене“ почтително чакаше на летище Шарл де Гол в Париж.

— Bonjour, madame — поздрави той.

— Франсоа! — усмихна се приятно изненадана Лилиан Дос.

— Радвам се отново да ви видя, мадам — поклони се човекът и взе багажа й.

— Аз пък — че отново съм тук — отвърна тя на отличен френски.

Беше облечена в лятна рокля на лилави цветя, косата й беше сресана настрана и прикрепена с шноли, на шията й върху фина златна верижка се поклащаше самотна и изключително изящна сълзичка от изумруд.

Стоеше сред тълпата с лека усмивка на уста и търпеливо чакаше пристигането на куфарите си. Умът й се занимаваше с позната, винаги приятна игра — да разгадава националността на хората край себе си. Американец? Европеец? От коя европейска страна? Франция, Италия, Англия, Германия? Колко са източноевропейците наоколо? Може ли да направи разлика между поляк и югославянин, между румънец и руснак?

Последният въпрос беше сред най-трудните в тази игра. За отговора му се изискваше остро око и доста опит. Човек се научава да не обръща внимание на лицата, а да се концентрира върху облеклото. Лилиан насочи вниманието си към най-близкостоящите. Докато Франсоа събра всичките й куфари й сакове, тя беше разрешила загадката. Никой край нея не остана неидентифициран.

— Моля, мадам — галантно започна да я насочва хотелският служител. — За колата от тук…

Денят беше слънчев. В небето плуваха пухкави облачета, въздухът беше свеж и влажен, натежал от аромата на пролетни цветя. Лилиан знаеше, че през есента ще мирише на изгорели листа — една тежка и, специално за нея, доста тревожна миризма. Но независимо от сезона тук тя винаги имаше чувството, че вдишва аромата на тежко старо вино. Беше й приятно да усеща, че модерният живот все още не е успял да изтрие от лицето на Франция онази изтънчена помпозност, която винаги е била характерна за нейната култура.

Дефанс и Халите тя възприемаше не толкова като отстъпление пред изискванията на действителността, колкото като екзотична добавка към очарованието на Париж — все така жизнено и привлекателно, все така омайващо. Да дишаш въздуха на Париж означава да обезсмъртяваш душата си, мислеше Лилиан. Кой беше написал тези думи? Може би Виктор Юго?

Въртеше глава във всички посоки, не искаше да пропусне нищо. Когато се включиха в оживеното движение на Периферик, сърцето й се сви от нетърпеливо очакване. Сякаш едва сега си даде сметка, че наистина се намира във Франция. Наближиха отбивката за Порт Мело и Франсоа ловко напусна магистралата. Стори го с такава скорост, че главата на Лилиан леко се завъртя.

Настани се в хотела, изчака да й напълнят ваната и доволно се отпусна в нея. После подсуши косата си, облече меката хавлия и разтвори широките френски прозорци. Стаята й беше на шестия етаж, една от малкото, които имаха широка тераса. Кафето и кроасаните вече чакаха на масичката, управителят на хотела дискретно беше преценил, че за шампанско все още е рано и издължената бутилка чакаше върху бюфета в своята сребърна купичка с лед.

Лилиан се отпусна на терасата и отпи глътка от силното черно кафе. Наоколо цвъртяха врабчета, далеч долу в градината на ресторанта тихо потракваха прибори. Персоналът вече зареждаше масите за обяд. Изложила тялото си на топлите слънчеви лъчи, тя вдигна от масичката последния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Очите й попаднаха на статия, написана от бившия канцлер на Федералната република Хелмут Шмидт. Привлече я заглавието — „ЯПОНИЯ НЯМА ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ В ТОЗИ СВЯТ“. Изчете я, после се прехвърли на другите материали. Един от тях, препечатан от Обединените синдикати на пресата, цитираше мнението на корейски интелектуалци и политически лидери, които единодушно твърдяха, че днешна Япония представлява сериозна заплаха за мира в Далечния изток и целия свят. В друг материал се споменаваше, че двигателят на „Хюндай“ — най-добрата корейска кола в момента, се произвежда в Япония.

„Всички искат парите на японците, заявяваше известен учен от Сингапур. С една-единствена мисъл — не дай боже утре да разчитаме на тяхната милост. Американците идват и си отиват, но когато японците се настанят някъде, те остават там завинаги.“

Лилиан отпи нова глътка кафе и продължи четенето. Още няколко известни политически фигури от района на Югоизточна Азия изразяваха опасенията си от бурното настъпление на японския технически гений. Всички бяха единодушни, че този гений рано или късно ще се насочи към военните технологии и светът скоро ще се сдобие с оръжието на XXI век.

Като пример се сочеше свръхмодерният изтребител ФАКС, дело на компанията „Ямамото“. Според единодушното мнение на специалистите този самолет е толкова далеч от всичко създадено досега, че има опасност големите американски производители „Боинг“ и „Макдонъл-Дъглас“ да се окажат изтласкани от пазара.

Лилиан прелисти и останалите страници, но не откри нищо интересно в тях. Цветята в големи пръстени вази, наредени покрай оградата на лятната градина, грееха в ярки цветове. Глъчката се усили и тя надникна над парапета. Край масите се настаняваха първите клиенти.

В главата й изплува далечен спомен. Джонас я беше взел със себе си на един от многобройните приеми, — посещението им беше част от неговата работа. Филип пак го нямаше, беше отлетял за Банкок, или може би Бангладеш… Един Господ знаеше точно къде. За пръв път в живота си Лилиан видя събрани на едно място толкова медали и почетни лентички и разни други ордени, окачени върху тъмните ревери на присъстващите мъже.

Хванала Джонас под ръка и залепила на лицето си изкуствената усмивка на опитна стюардеса, Лилиан обикаляше залата и бавно осъзнаваше, че е попаднала в капан. Невероятно красивите жени, край които се плъзгаше, приличаха на манекените от витрина на моден бутик. Недокоснати от превратностите на съдбата и хода на времето, те прекарваха дните си в истински разкош. Подреждането и оцветяването на косите им отнемаше часове — точно толкова, колкото пиленето, лакирането и оцветяването на ноктите. После идваше ред на лицето — парна баня, почистване, масаж. Телата също не познаваха пощада — кални бани, специални благородни масла и шампоани. В паузата между тези сложни дейности и ежедневните шопинг турове тези жени съумяваха да се срещнат с колежките си от организационния комитет на поредната и, разбира се, най-важна благотворителна проява. Това им даваше чувство за собствена значимост, осмисляше съществуванието им.

„Как можах да допусна, че ще мога да се включа в подобна компания, беше се запитала Лилиан. Приемайки поканата на Джонас, би трябвало да си запиша час при психиатър!“ Изпита дълбоко чувство на срам, имаше усещането, че играе в някаква пиеса на абсурда, уплаши се. „Всеки момент мадам Пиер Кроа дьо Гер-Сен Естоф, изправила се ей там, ще разбере, че моето място съвсем не е тук! А после, прибягвайки до идиоматичния си английски език, несъмнено овладян на Лазурния бряг, тя ще извика униформената охрана и ще нареди да ме изгонят. Открито, пред очите на всички.“

„Какво?! Тя няма благородническа титла?! Но от какво семейство произхожда? Дъщеря на действащ генерал? В армията? Пресвета Дево! Нима е възможно? Но как е успяла да се промъкне тук? Нима не разбира, че това място е неподходящо за нея?“

Лилиан неволно потръпна. Думите им — тоест тези, които тя им сложи в устата, — я накараха да усети ударите на сърцето си, шампанското изведнъж й загорча.

В един момент Джонас се обърна към посланика на Австралия до себе си — млад и амбициозен дипломат от кариерата, и шеговито го попита знае ли за какво мечтаят американците. Онзи вдигна глава, очите му светнаха в очакване.

— Американските мъже мечтаят за власт, а жените им за един втвърден пенис — две неща, които поразително си приличат.

Последвалият смях я накара да се почувства още по-неудобно. Просто защото анекдотът беше за сметка на нежния пол. А тя беше жена, беше и част от тяхната компания. Дори мъж с далеч по-малко мозък в главата би си дал сметка за некавалерското им поведение. Да не говорим, че Джонас би могъл да направи и задължителния банален жест на внимание. И да каже нещо от сорта на „присъстващите се изключват, разбира се“… Там, на онзи помпозен прием, тя беше просто негова добавка, нещо като декор за мъжкото му самочувствие.

Още помнеше хладното свиване на стомаха си. Помнеше и обстановката — разкошна зала в колониален стил, тапети в синьо, бяло и златно, огромни петметрови френски прозорци, закрити от красиви копринени завеси. Келнерки в снежнобели престилки сновяха между благородните мъже и им поднасяха разхладителни. Келнерки, разбира се. Тук присъствието на обслужващ персонал от мъжки пол се считаше за обида.

Австралиецът продължаваше да разговоря единствено с Джонас, за него тя просто не съществуваше. Някакъв бригаден генерал от Пентагона, военен аташе бог знае къде, направи опит да я заговори. Но думите му й прозвучаха като тибетско наречие, не успя да разбере абсолютно нищо.

Бузите й пламтяха, все още не можеше да приеме, че току-що чутата от австралиеца фраза се отнася за нея. „Това животинче до рамото ти изглежда наистина приятно“, небрежно подхвърли на Джонас дипломатът от кариерата.

Направи усилие да пусне ръката на Джонас. Обърна се и тръгна към дамската тоалетна. Стори й се страхотно несправедливо да търси закрила от мъжката бруталност именно в подобно помещение.

Погледна се в огледалото. Останала сама, най-сетне си даде сметка какво е породило хладното свиване на стомаха й. Яростта. Тя не беше насочена конкретно към онази австралийска свиня. Просто защото този човек не означаваше нищо за нея. Не беше насочена към Джонас, макар че той би трябвало да се съобрази с нейното присъствие. Но кучето си е куче — то не говори, а просто изпълнява заповедите на господаря си.

Там, в малката кабинка на тоалетната, Лилиан плака така, както не беше плакала дори в собствената си спалня. Защото тази спалня не беше само нейна, а и на Филип…

В онзи момент изпитваше огромна омраза към съпруга си. Винаги я оставяше сама, винаги в ада на безкрайното очакване. Мразеше го, защото я беше принудил да води живот, който ненавижда.

 

 

Утрото завари телата им плътно притиснати. Листенцата на „ти“ бяха започнали да потъмняват, ароматът им изчезна.

Майкъл потръпна и отвори очи. По ръката му пропълзя бръмбар, тромаво стъпи на скалата и изчезна в някаква пукнатина. Докосна Илайн и тя се събуди. Очите й, широко отворени, се заковаха в лицето му. Той потръпна от хладното им безразличие, сякаш студен вятър беше разделил голите им тела. След миг това чувство се стопи, Илайн се завърна от далечното си мрачно убежище.

— Добро утро — прошепна той и я целуна по устните.

Тя протегна ръка и прокара пръст по брадичката му.

— Добре ли спа? — попита той.

— Да — кимна тя. — Не сънувах нищо. Това не ми се беше случвало от години.

— Аз пък цяла нощ не можах да се отърва от кошмари — призна Майкъл. — Сънувах някаква безкрайна битка между древни рицари, носещи кръгли брони от черупката на гигантски морски костенурки… — стана и започна да се облича, ръката му автоматично понечи да свали повехналия гирлянд.

— Остави го — спря го тя. — Ще го свалиш, като се приберем у дома.

Той я погледна, после в главата му нахлуха спомените от отминалата нощ.

— Видях нещо ей там — посочи с ръка той. — Снощи, докато се любехме… Чух и някакъв странен звук. Какво беше то според теб?

— Не зная — сви рамене тя. — Вероятно някое нощно животно. Тук гъмжи от диви прасета и мангусти…

— Прасетата и мангустите не излизат нощем — поклати глава Майкъл. — Освен това ти нарочно ми попречи с тялото си…

— Това вече е без значение — изправи се тя и започна да се облича.

Майкъл докосна гирлянда около врата си.

— Каза, че тези листенца ще ни закрилят… Но от какво?

— Зависи в какво вярваш — сви рамене Илайн. — Според „кахуните“ това място продължава да бъде обитавано от боговете… Същите онези бойци, които са загинали тук преди много векове…

— Искаш да кажеш, че снощи съм чул тях, така ли?

— Защо не? — отново сви рамене тя. — Техните духове обитават целия остров…

— Едно е да чувстваш присъствието на духовете, съвсем друго да ги видиш!

— Ако не вярваш, значи не се е случило — прошепна Илайн. — Но ще ти кажа нещо… Боговете, които са се сражавали тук, наистина са носили щитове от костенурки…

Майкъл озадачено я погледна, не можеше да разбере дали се шегува, или говори сериозно.

Тя се наведе и го целуна по устните.

— Не гледай толкова подозрително. Това е истината. Достатъчно е да се обърнеш към историята на Мауи…

Майкъл замислено довърши тоалета си.

— Сънищата не съществуват — тихо промълви той. — Те придобиват очертания от подсъзнателното у нас, а не от заобикалящата ни среда.

— Човешкият мозък е нещо ирационално, Майкъл. Отдавна би трябвало да знаеш това, но въпреки всичко търсиш обратното…

— Светът на духовете те привлича неотразимо, нали? — вдигна глава той. — Но едновременно с това знаеш, че той не може да бъде заместител на реалния живот.

— За какво говориш?

— Просто намеквам, че това може би е още един опит да се избяга от действителността…

— Като булимията?

— Само ти знаеш отговора на този въпрос — сви рамене той.

— Нищо не знам — тъжно поклати глава тя. — Защото единственият урок на живота, който помня добре, ми препоръчва да не вярвам на нищо и на никого — обърна се и започна да се спуска по тясната пътечка.

— Дори и на себе си? — тръгна след нея Майкъл.

— Особено на себе си!

 

 

Коленичила пред олтара на богинята лисица, Мичико усети чуждото присъствие зад гърба си.

— Мичико? — прозвуча гласът на Жожи.

— Здравей, братко — отвърна, без да се обръща тя. — Как си?

— Трябва да поговоря с теб.

— Почакай да приключа с молитвите си и ще се разходим в градината.

Жожи погледна двамата едри мъже, изправили се на крачка зад Мичико, и поклати глава:

— Не, искам да говорим насаме.

Главата му беше извърната така, че пазачите да не виждат движението на устните му.

— Ако става въпрос за Масаши, отговорът ми ти е известен…

— Моля те, Мичико. Зная кои си тези пазачи. Трябва да говорим на четири очи.

Тя долови отчаянието в гласа му и леко кимна с глава:

— Добре.

Замисли се за момент, после добави:

— Може да стане по времето, което използвам за тоалет… В шест часа… Помниш ли онова място от оградата, което се нуждаеше от поправка?

— При дупката на лисиците?

— Да. Вместо да я запуша, аз всяка сутрин ходя да проверявам дали мястото е свободно. Лисиците трябва да имат достъп до тук. За тях това е свещено място… — на лицето й се появи усмивка, не искаше пазачите да разберат, че разговорът е сериозен: — Дупката е достатъчно широка, за да се промушиш през нея. Ела на входа на кухнята малко преди шест. Ще кажа на готвачката да те пусне.

В шест без четвърт Жожи се промуши през лисичата дупка в бамбуковата ограда и тръгна към вратата на кухнята. Възрастната готвачка, служила дълги години в къщата на доведената му сестра, бързо го вкара вътре. Поведе го към стаите за почивка, почука на една от плъзгащите се врати и леко кимна с глава.

Жожи се отпусна на колене и влезе. Стаята беше изцяло от камък, запълнена с гореща пара. В дъното се виждаше голият гръб на Мичико, температурата беше толкова висока, че той веднага започна да се поти.

— Отстраних момичетата — каза Мичико. — Казвай каквото имаш да ми казваш, Жожи… Времето ни е малко.

— Разбрах къде крият Тори.

За момент му се стори, че Мичико не го е чула. После тялото й потръпна, от устата й се откъсна тих вик:

— Къде?

Обърна се, лицето й беше по-бяло от парата.

— Господи, къде е малката ми внучка?

— В един склад на кея Такашиба. Знаеш ли го?

— Разбира се — кимна тя. — Петдесет процента от него принадлежат на Нобуо, по-точно на „Ямамото Хеви Индъстриз“… Но как разбра, че Тори е там, Жожи-сан?

Той й разказа. Как е направил опит да си осигури подкрепата на Кай Шоза, как е стигнал до Козо Шина и какво го е посъветвал да стори той. И накрая това, което двамата с Шозо бяха видели в склада.

— Господи, колко глупаво си постъпил! — клюмна главата на Мичико.

— Ако беше приела да ми помогнеш, това нямаше да се случи — обвинително повиши тон Жожи. — Разбрах всичко едва след като зърнах Тори. Разбрах защо не си била в състояние да ме подкрепиш срещу Масаши…

— Ох, Жожи — въздъхна тя. — Нищо не си разбрал! Надявах се поне ти да останеш настрана, поне на теб да бъде спестено унижението!

— Какво искаш да кажеш? — втренчено я погледна Жожи.

— Преди месеци брат ти Масаши сключи сделка с Козо Шина.

— Какво?!

— Не викай, Жожи-сан. Стой спокойно и ме изслушай. Шина казва, че е с теб против Масаши, но същото казва и на него. Въпросът е каква е неговата цел? — помълча малко, после тихо възкликна: — О, Буда! Шина ли ти даде идеята да проникнеш в склада Такашиба?

Жожи кимна с глава.

— Естествено това ще стане достояние на Масаши, вероятно така иска Шина… Масаши ще те убие и тогава остава само един брат от фамилията Таки… Познавам Шина, убедена съм, че вече е намислил как да се отърве и от Масаши. И мечтата на живота му ще се превърне в действителност: кланът Таки ще бъде напълно унищожен!

— О, не!

— Не трябва да губим нито секунда! — изправи се Мичико. — Подай ми хавлията. Трябва веднага да ме изведеш от този дом! Трябва да спасим Тори! Успеем ли, вероятно ще имаме шанса да се изправим срещу Шина на равни начала! — Жожи се зае да я подсушава, на лицето й се появи бледа усмивка: — О, да! Това ще ми донесе удовлетворение! Козо Шина има много грехове, за които трябва да отговаря!

 

 

Илайн и Майкъл се прибраха в къщата, взеха по един душ и смениха дрехите си. Събраха се отново в кухнята, беше малко след осем часа сутринта.

— Времето ми изтече — тихо промълви той. — След два часа отлитам за Токио.

Илайн изстискваше плодов сок на масата.

— На летището ще имаш затруднения — рече тя и побутна към него сутрешното издание на „Хонолулу Адвъртайзър“. На първа страница имаше крещящо заглавие, изписано с тлъсти черни букви: „МАСОВО УБИЙСТВО В ЗАПАДНИТЕ ПЛАНИНИ НА МАУИ.“ Под него следваше подробно описание на битката в дома на Ичимада Дебелака. — Полицията е навсякъде, да не говорим за агентите от Службата за имиграция и натурализация. Тази служба се бори с мрежата на Якудза на Хавайските острови, никога няма да успееш да се измъкнеш…

— Няма проблеми — успокои я Майкъл. — През нощта говорих с моите хора във Вашингтон. Нещата с властите са уредени. Никой няма да се занимава с нас, в това можеш да бъдеш сигурна… Но аз трябва да замина за Токио, всички следи водят натам. Имам контакти, ще успея да открия Уде. Той положително отдавна се е измъкнал…

— Може би — промърмори Илайн и разцепи на две сочна папая. Загреба с лъжица черните горчиви семена и я поднесе към устата на Майкъл. Семената блестяха, приличаха на пресен хайвер.

— Благодаря.

— Но има шанс Уде още да е на острова — продължи тя. — В такъв случай съм сигурна къде може да бъде открит — ръката й загреба втора лъжица от сочния плод, но Майкъл отказа с поклащане на глава.

— Не мисля, че този шанс е голям — промърмори той. — Но това не означава, че трябва да го пренебрегваме.

Настаниха се в джипа и потеглиха.

— Защо чак сега споменаваш за това? — попита Майкъл.

Илайн ловко въртеше волана по тесния път, майсторски задмина някакъв автобус с японски туристи.

— Защото сега ми хрумна — призна тя. — Едва след като ми каза, че твоите хора са уредили нещата с властите. Уде не би могъл да напусне острова през нощта на престрелката, полетите започват едва сутринта. Но тогава вече е било късно, федералните агенти положително биха го засекли. Местната организация на Якудза има добри отношения с полицията, но с федералните власти положението е съвсем различно…

— Не виждам никаква връзка между това и твърдението ти, че знаеш къде се крие Уде, дори и да се окажеш права… — въздъхна Майкъл.

— Не е толкова трудно — отвърна Илайн. — След смъртта на Ичимада подчинените му са объркани… Дебелака упорито отказваше да подготви свой заместник тук… Той беше твърд привърженик на „катамичи“ — древното средство на главатарите на Якудза за укрепване на едноличната им власт. Непрекъснато противопоставяше заместниците си един срещу друг, обичаше да им казва: „Ще победи най-добрият“… А когато най-добрият най-накрая успяваше да спечели битката, той буквално му отрязваше краката…

Напуснаха долината Иао и поеха на изток, към Уайлуку.

— Има обаче един човек на име Оме — продължи Илайн. — Неговото поле на дейност е централното, тоест — в и около летището. Хората му се занимават с вносно-износни операции. Оме беше подчинен единствено на Ичимада. Логично е да се допусне, че Уде се е свързал с него, особено ако е разговарял с Масаши… Оме е доверен човек на Масаши.

Прекосиха бедните покрайнини на града и поеха по пътя, на който се бяха запознали. Илайн намали скоростта, очите й внимателно опипваха скалите наоколо. Открила това, което търси, тя отби встрани и спря.

— Ето там — посочи ръката й. — Използвай бинокъла.

Майкъл видя тесен павиран път, който се виеше нагоре в планината. Той очевидно водеше към Кахакулоа, край него се виждаше старото гробище, което вече познаваше.

Китка дървета почти закриваше къщата, която беше построена на стръмния склон. Майкъл насочи бинокъла натам. През мощното увеличително стъкло всичко се виждаше с кристална яснота. Пред къщата имаше паркирана кола, не се забелязваше никакво движение.

Майкъл изчака малко, после понечи да слезе от джипа и да смени позицията за наблюдение. В този момент входната врата се отвори. На прага се появиха двама бойци — якудза. Огледаха се внимателно и тръгнаха към колата. Инспекцията, на която я подложиха беше достойна за учебно занятие в полицията.

След десетина минути единият се прибра обратно в къщата. Върна се в компанията на висок японец с белег на лицето, в ръцете си държеше багаж.

— Това е Оме — каза Илайн, оценила за секунда кратката му информация. — Вероятно и Уде е там.

— Няма следа от него — поклати глава Майкъл, после добави: — Чакай, чакай! На входа има още една фигура…

На вратата се появи едър мъж, ръцете му придържаха жена със завързани крайници. Наведе се да свали въжетата от краката й и лицето му се извърна насам.

— Уде ли е? — попита Илайн.

— Да — промърмори Майкъл, пръстите му се стегнаха около бинокъла. — Мъкне завързана жена…

— Жена ли? — учуди се Илайн. — Странно… Уде пристигна тук съвсем сам.

— Но сега е с жена и това прави задачата ни по-лесна. Ще трябва да мисли и за нея, докато ние… — изведнъж млъкна, после от гърлото му излетя сподавен вик. Уде беше дръпнал качулката от главата на жената: — Това е Одри! Мръсникът е отвлякъл сестра ми!

Илайн дръпна бинокъла от ръцете му. Видя как Одри прикляка и се облекчава в крайпътните храсталаци, главата й безсилно клюмаше. Уде я изчака да свърши, после веднага й върза краката. Вдигна я на рамо и я натика на задната седалка, после седна зад волана.

— Пресвети боже! — възкликна Илайн.

— Какво става? — нетърпеливо попита Майкъл.

— Илайн, какво става, за бога?!

Илайн не отвърна, очите й не се отделяха от бялото като вар лице на Одри. Майкъл я издърпа от шофьорското място и седна зад волана. Тя едва успя да скочи до него и джипът рязко потегли. Колата на Уде бързо се отдалечаваше.

— Искам да знам какво става! — твърдо процеди той. — Хайде, Илайн, казвай!

— Не зная — объркано отвърна тя, лицето й стана загрижено. — Всичко се обърка…

— Какво по-точно?

— Майкъл, сестра ти беше отвлечена от мен…

— Какво?!

— Направих го, за да я спася. Масаши направи опит да я докопа веднъж, не исках това да се повтори…

— Но защо? Баща ми е мъртъв, той не би могъл да използва Одри за заложница!

— Филип й е пратил нещо, нали?

Ето че се оказах прав, помисли си Майкъл. Татко с изпратил на Одри нещо от жизненоважно значение.

— Значи с теб се бих в кабинета на баща ми? — присви очи той.

— Съжалявам, но нямах друг изход — въздъхна Илайн. — Присъствието ти там не беше планирано…

— Би могла да ме предупредиш! Заедно можехме да измислим нещо по-добро. Като фалшиво отвличане, например…

— Нима щеше да ми повярваш? — поклати глава Илайн. — Съмнявам се. Нямах право да рискувам. Освен това наистина трябваше да я отвлека. Не бих посмяла да предложа на Масаши нещо фалшиво… А и не исках да замесвам и теб.

— Ти взе катаната, която ми е подарък от татко. Къде е тя?

— Не е у мен — отвърна Илайн. — Преди години баща ти я откраднал от човек на име Козо Шина — създателя и ръководителя на Джибан. Тази катана, изкована преди столетия специално за принц Ямато Такеру, е единият от свещените символи на Джибан. Другият е документът Катей. Говори се, че когато Шина реши да използва услугите на този меч, Джибан ще е постигнала целите си. Мисля, че в момента оръжието е именно у Шина.

— Ти ли му го даде? — недоверчиво я изгледа Майкъл.

— Не — поклати глава тя. — Отнеха ми го със сила.

Катаната си е катана, но Одри не излизаше от тапата на Майкъл.

— Как стана така, че сестра ми се оказва пленница на Уде? — попита той. — Нали си я отвлякла, за да е на сигурно място?

— Не знам — призна Илайн. — Докарах я на Мауи и я скрих в планинската къща на Ичимада. Знаех, че Дебелака не стъпва в Хана и че това е последното място на света, където някой може да я потърси… Особено пък Масаши. Но се оказа, че греша…

Сега идва ред на най-важния въпрос, въздъхна в себе си Майкъл.

— Масаши знае ли за картичката, която баща ми е изпрател на Одри? — тихо попита той.

— Сигурно — отвърна Илайн. — Защото беше успял да хване писмото, което Филип Дос беше изпратил на теб.

— Но аз го получих — възрази Майкъл.

— Това не ме учудва. Масаши знае защо си тук и иска да се възползва от услугите ти. Ако откриеш документа Катей, та всъщност ще му направиш огромна услуга. Обзалагам се, че вече сме под неотстъпно наблюдение. В момента, в който разбереш къде баща ти е скрил документа Катей, Масаши ще бъде тук да го получи…

А другият вариант е ти самата да си негов агент, помисли си Майкъл. Това би било най-удобният вариант за японеца… Но как да разбера истината?

— Сега и аз трябва да се включа в битката, Майкъл — продължи с равен глас Илайн. — Нося лична отговорност за съдбата на сестра ти. Тя е в опасност заради мен. Уде пътува за летището, няма съмнение, че е уредил да я измъкне нелегално от Хавай. Масаши несъмнено изпитва силно любопитство по отношение на това, което Одри е получила от баща ти. Ще разбере какво е то, в това няма никакво съмнение… И вече няма да има никаква полза от нея. Ако сега не успеем да попречим на Уде, шансовете ни да видим Одри жива стават съвсем теоретически…

Майкъл я слушаше с половин ухо, умът му бързо съобразяваше. Въпросът беше дали може да й се довери и до каква степен да го стори. Добре помнеше какво беше казал баща му: колкото по-възрастен става човек, толкова по-трудно стига до истината. И вероятно наистина е така. Но Майкъл притежаваше „Тендо“ — небесното вдъхновение. Небесното вдъхновение е истината, казваше някога Цуйо.

— Не се безпокой — каза на глас той. — Ще спрем Уде още тук.

В момента, в който прие предложението на Джонас да открие убийците на баща си, Майкъл веднага разбра, че обрича живота си на тази цел. И сега нямаше никакво намерение да се отклонява от своя път.

Има само един начин да разбера на чия страна е Илайн, помисли си той и стъпи здраво на педала. Налага се играта да бъде изиграна докрай.

 

 

Уде спря колата минута преди Майкъл и Илайн да навлязат в района на летище Кахулуи. Придружен от доверен боец на Оме, той изчака появата на един униформен служител от летището и тримата потеглиха към входа на службата за товарни превози. Десет минути по-късно двамата се появиха на пистата облечени в работни комбинезони, седнали в открит мотокар за багаж. Отзад беше натоварен голям дървен сандък, върху който имаше надпис:

„ЯМАМОТО ХЕВИ ИНДЪСТРИЗ

РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ ЗА АВТОМОБИЛИ

ЧУПЛИВО“

Пистата за частни самолети се намираше встрани от централната, от която излитаха и кацаха тежките ДС-10 и „Боинг 707“ за Сан Франциско и още ред направления.

Самолетът на Масаши — малък ДС-9, вече беше кацнал. Към него се доближиха малка подвижна стълба и платформа за багаж. На двеста метра по-нататък почиваше огромен „Дъглас“, от който бавно се точеха последните пътници. Уде видя как един от униформените механици край самолета на Масаши започна да отваря товарния люк, колегата му закрепи подвижната стълба към корпуса и отиде да му помага. Защо вършат това, вместо да влязат в самолета и да помогнат на екипажа, запита се той. Наведе се леко напред и напрегна взор. Механикът се обърна и Уде успя да зърне лицето му, пресечено от тънък лейкопласт в основата на носа.

— Буда! — безгласно възкликна той. — Та това е Майкъл Дос! — скочи от мотокара и заповяда на боеца — якудза до себе си: — Каквото и да става, сандъкът трябва да бъде натоварен!

После хукна към самолета, размахвайки ръце по посока на един от представителите на летищната охрана.

— Хей! Онези двамата не са механици!

Пазачът се затича към самолета, ръката му изчезна под ревера на униформеното сако.

Майкъл хукна напред, Илайн извика нещо подире му. Обля го облак отработени газове от реактивните двигатели, дробовете му се свиха, очите му се напълниха с люти сълзи. Горещата струя го тласкаше назад, оттатък нея смътно се долавяха виковете на човека от охраната. Наведе глава да избегне крилото, на крачка от подвижната стълба попадна на маслено петно, подхлъзна се и едва успя да се задържи на крака.

В същия момент го връхлетя Уде, той се извъртя и падна по гръб. Ръцете му се стрелнаха нагоре, за да отклонят удара на късия японски нож „танто“.

Светкавично преценил посоката на острието, Майкъл опита да предпази корема си с ветрилообразно движение и рязка контраатака. Уде блокира удара с дръжката на „танто“, завъртя се по посока на часовниковата стрелка и така комбинира инерцията на собственото си тяло с тази на противника.

Сърцето на Майкъл се свиваше от страх. Даде си сметка, че това е страх за Одри, за крехката му сестра, попаднала в лапите на този звяр. Прехапал устни, той вложи цялото си умение, за да парира яростната атака!

Страхът води до поражение, казваше Цуйо. Омраза, гняв, объркване — всичко това са елементи на страха. Колкото по-бързо се освободиш от тях, толкова по-големи са шансовете ти да оцелееш. Това учениците ми разбират най-трудно, просто защото са тук да трупат познания, а не да се освобождават от тях. Ако мислиш само за отмъщението, твоето тяло ще загуби част от силата си. Изборът пред теб ще намалее и стратегията ще престане да бъде на твоя страна. Оставаш с една мисъл в главата — мисълта за отмъщение; и тя те прави слаб.

Но в момента душата на Майкъл се гърчеше именно от желанието за мъст. Искаше да накаже Уде за всичко, което е причинил на сестра му. Лявата му ръка се стрелна напред и сграбчи китката на Уде. Целта му беше да използва инерцията на нападението и да го накара да пусне оръжието.

Но Уде очакваше подобна тактика, тялото му рязко се отмести встрани, удари се в основата на подвижната стълба и политна. Майкъл светкавично се възползва, краката му се стрелнаха напред и се сключиха около бедрото на Уде.

Японецът се строполи на асфалта. Някъде завиха сирени, Майкъл вдигна глава. Боецът — якудза се беше отпуснал на коляно, пистолетът в ръката му вече се насочваше насам. Отскочи зад стълбата, миг по-късно куршумът звънна в металната основа и пръсна рояк искри. Лишен от пространство за маневриране, Майкъл направи светкавична оценка на обстановката. Уде вече се надигаше с „танто“ в ръка, бягството беше невъзможно, тъй като боецът го държеше на мушката си.

После зърна фигурата на Илайн да изскача иззад корпуса на самолета. Ръката й се вдигна нагоре, някакъв тъмен предмет излетя от нея и се стовари в темето на боеца. Онзи се просна по очи, пистолетът му издрънча на пистата.

Майкъл се обърна и хукна да бяга, в главата му се въртеше мисълта за „муто“. Муто е умението да се защитаваш без сабя, казваше Цуйо. Ако разчиташ единствено на оръжието, много често ще изпадаш в неизгодна позиция. Истинският боец трябва да владее всички форми на водене на бой, да се възползва от подръчни оръжия, да се защитава и с голи ръце. Иначе няма да оцелее.

Илайн беше прибягнала именно до „муто“ и това спаси живота му.

Продължаваше да лети напред. Одри, къде си?

Уде се изправи на крака, тръсна глава и се втурна да го преследва. Илайн изскочи иззад крилото на малкия самолет и също затича насам. Придвижваше се под ъгъл и скоро се озова до рамото му.

Двамата се насочиха към огромния търбух на ДС-10, който в момента беше единственото им спасение. След няколко секунди се добраха до стълбичката, Майкъл тичаше пръв. Сграбчи стюардесата, която изпращаше последните пътници, и грубо я бутна във вътрешността на самолета.

— Затворете вратата! — изкрещя той на другите момичета с тъмносини униформи, които смаяно се облещиха насреща му. Командирът на самолета и вторият пилот тъкмо се надигаха от местата си.

Уде вече се изкачваше по подвижната стълба, в ръцете си държеше малко момиченце. Зад него тичаше майката, по лицето й се стичаха сълзи, от устата й излитаха отчаяни вопли.

— Правете каквото ви казах, за бога! — изкрещя Майкъл.

Но екипажът не беше в състояние да реагира, парализиран от изненада и страх. Спасението дойде пак от Илайн. Без да губи самообладание, тя се втурна навътре, освободи ключалката и тежката врата шумно се затръшна.

„Господи, успяхме“, замаяно въздъхна Майкъл.

 

 

Джонас си беше у дома, на бюрото му имаше купчина папки с агентурни сведения. Отначало реши да провери всичко, което се отнасяше за дейността на БЕМТ през последните шест години, в съответствие с информацията в доклада на генерал Хадли. Но после в главата му започна да се оформя неясно подозрение, ръцете му механично се насочиха към папките с още по-ранни оперативни материали.

Нещата бавно започнаха да заемат местата си. Джонас разбра, че неговото ведомство е отстъпвало територия на руското разузнаване в продължение на повече от петнадесет години. Без очебийни провали, без шумни успехи. Тук изгубиш агент, там проваляш някоя операция. После пък става обратното — руснаците са тези, които търпят подобни загуби… Всичко изглеждаше в границите на нормалното… Но прегледът на цялата оперативна информация доказа, че нищо не е било в границите на нормалното.

Бюрото беше отрупано с картонени чаши за кафе, всяка от тях съдържаше различно количество течност. Джонас отдавна беше изгубил представа кога за последен път беше слагал нещо в уста, да не говорим за почивка и сън. Разтърка очи, извади някакви хапчета от чекмеджето и ги хвърли в устата си.

После въздъхна и се зае с обща оценка на работата си. По всичко личеше, че заключението в доклада на Хадли не отговаря на истината. Потокът оперативна информация към руснаците е текъл далеч повече от шест години. Но това не беше единствената беда. Защото неговата интензивност отбелязваше рязък скок през последната година — същата, в която японците започнаха да променят търговската си стратегия спрямо Съединените щати. Това съвпадение едва ли е случайно, тежко въздъхна Джонас.

Червеният апарат върху бюрото му рязко издрънча. Минаваше два след полунощ — времето на лошите новини.

— Моля незабавно да тръгнете насам — прозвуча в слушалката напрегнатият глас на дежурния офицер в БЕМТ. — Обявена е тревога „син код“, вече се свързах със службата на генерал Хадли!

„Син код“ беше най-високата степен на бойна тревога в разузнавателните служби на Съединените щати.

Джонас пристигна в сградата на БЕМТ за тринадесет минути и половина — истински личен рекорд.

Прекоси охранителната полоса на входа и се насочи навътре. Обстановката беше делова и спокойна. Дежурният офицер го чакаше във фоайето, навсякъде се виждаха хора от силите на сигурността.

— Наложих забрана за влизане и излизане — информира го офицерът. — Ще я вдигнем само по ваше нареждане.

Джонас продиктува имената на своите сътрудници, които трябваше да бъдат допуснати в сградата.

На осмия етаж всичко изглеждаше спокойно, от мониторите се носеше разноезична реч. Тук никога не настъпваше тишина, просто защото двадесет и четири часа в денонощието подслушвателната апаратура следеше всички азиатски и източноевропейски радиопредавания.

Дежурният офицер прекоси залата и се насочи към кабинета на Джонас. Отвори вратата, запали осветлението и включи компютъра. Върху екрана започна да пулсира оранжев правоъгълник. Текстът в него накара сърцето на Джонас да пропусне един такт.

„ИЗТРИТИ БАЗИСНИ ДАННИ В ЦЕНТРАЛНИЯ ФАЙЛ“

Думите се забиха като нож в главата на Джонас, той седна зад бюрото и започна да набира различни спомагателни кодове. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в огромната памет на БЕМТ, но резултатът си остана същият.

— Пресвети Боже! — въздъхна той и уморено прокара длан през лицето си. Главата му щеше да се пръсне, дишането му беше плитко и неравно, като на болен човек. Повтори операцията от начало до край — промяна нямаше.

Сътрудниците му, повикани по спешност, започнаха да изпълват кабинета.

— Руската мрежа — информира ги с дрезгав глас тон. — Някой е успял да проникне до базисните данни и да ги изтрие от паметта. Имена, дати, начин за контакт, замразени агенти, всичко…

— Не разполагаме с резервни дискети — обади се със загрижен глас един от помощниците му. — На практика нямаме нищо, записано на хартия. Ако между нас не се намери човек с феноменална памет, при това запознат с операциите ни в Съветския съюз от доста време насам, можем да се простим с всичко, което сме постигнали там!

Интеркомът тихо зажужа.

— Да? — натисна копчето Джонас.

— Един човек настоява да влезе — съобщи му ръководителят на охраната.

— Кой?

— Генерал Хадли, сър.

Стомашните мускули на Джонас нервно се стегнаха.

— Пуснете го — промърмори той. После изпрати дежурния да го посрещне и освободи сътрудниците си. Господи Исусе! Нали нямаше да го има още два дни.

След минута дежурният въведе Хадли, отдаде чест и затвори вратата след себе си.

— Как си, Джонас? — попита генералът. — Отдавна не сме се виждали.

Макар и надхвърлящ осемдесетте, генерал Хадли все още беше хубав и представителен мъж. Косата му беше снежнобяла, бръчките върху загорялото му лице бяха изсечени като в скала, старчески петна покриваха сухата като пергамент кожа на ръцете му. И това беше всичко. Енергията, която се излъчваше от бистрите и проницателни сини очи, беше енергия на млад и стегнат човек.

Пристъпи напред, отпусна се в едно от креслата и добави:

— От колко време се познаваме, Джонас?

— От много — промърмори шефът на БЕМТ.

— Май от следвоенните години, по време на окупацията на Токио, нали? Тогава БЕМТ изобщо не съществуваше… — главата на Хадли бавно се поклати. — Какво става тук, Джонас?

— Тази вечер ли имаш предвид?

— Не само нея — отвърна генералът. — Тя просто сложи венец на това, което се мъти от шест години насам… — „Значи вече е прочел доклада“, въздъхна в себе си Джонас. — Какво е истинското състояние на нещата? Много ли сме зле?

Джонас му разказа всичко, което знаеше.

— Господи Исусе! — поклати глава Хадли. — Ако руснаците разполагат с всичко, за което ми спомена, нашето разузнаване е с колко… може би десет години зад тях! — в очите му се появи дълбоко отчаяние: — Знаят даже и за замразените агенти, а? Пресвета Дево!

После скочи на крака и започна да кръстосва напред-назад по килима.

— Кой е предателят, Джонас? Само човек от висшето ръководство на БЕМТ може да получи достъп до секретните кодове на централния компютър и да изтрие базисни данни от паметта му!

— Дори не всички ръководители имат подобен достъп — въздъхна Джонас. — Кръгът се затваря с три-четири имена.

— Но защо му е трябвало да изтрива данните? — свъси вежди Хадли. — Защо просто не ги е записал? Тогава компютърът изобщо нямаше да вдигне тревога. Той сигнализира само при изтриване на базисна информация. Май ще се окаже, че имаме работа с еднократно проникнал агент!

— А може би той нарочно е сторил това — промърмори Джонас. — Може би е искал да научим какво е направил. Което означава, че вече е далеч. Веднага се заемам с проверките.

— Няма смисъл, Джонас.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние сме стари приятели и колеги — въздъхна Хадли — Може би ще ти е по-лесно да го чуеш от мен… — закова се пред бюрото и впи очи в лицето му: — Това е краят, Джонас. Трябва ми свежа кръв, трябват ми млади хора. БЕМТ остаря и склерозира, допусна врага да проникне в самото му сърце! Времето му безвъзвратно отмина.

Джонас усети как му се завива свят, ушите му забучаха. Имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт.

— Генерале, не може така изведнъж да…

— Наистина съжалявам — твърдо отвърна Хадли. — Но заповедта е окончателна и вече се привежда в изпълнение. Президентът е информиран, моите хора всеки момент ще започнат да запечатват сградата. Скоро тук ще дойде специална група за разследване, вече няма от какво да се притесняваш. От тази минута нататък БЕМТ не съществува.

Джонас бавно се облегна назад, лицето му беше по-бяло от стената.

 

 

Притиснал детето до гърди, Уде бръкна в джоба си и извади стоманен „шакен“. Беше застанал в основата на подвижната стълба, тълпата пред него беше на прага на истерията. Усещаше особения, странно възбуждащ аромат на лудостта и масовата психоза.

Въоръженият пазач, втурнал се след Майкъл и Илайн, беше на няколко крачки от него. Китката на Уде се стрелна напред, очите на човека широко се разтвориха. Стоманената звезда потъна дълбоко в гърдите му, тялото му политна и се строполи на бетона.

Уде изтича до него, измъкна револвера от ръката му и провери барабана. Два патрона липсваха, ръката му се протегна към колана с резервните пълнители. Откъм изхода се появиха още три униформени фигури. Пазачи или полицаи. Уде се прицели и натисна спусъка. Втори, трети път… Униформените фигури паднаха една по една, като дървени патици в стрелбище. Нямаше време за проверка на точността, мислеше единствено за патроните, останали в барабана.

Обърна се и пропълзя под туловището на ДС-10. Намираше се в Мауи, а това означаваше, че до появата на нови полицейски подкрепления ще измине доста време. Въпреки това разполагаше с броени минути за изпълнение на задачата.

Придвижи се към опашката. Както очакваше, вратите за багажното и персонала зееха широко отворени. Захвърли детето върху цимента, скочи и се набра на мускули в тъмното и хладно багажно отделение.

Натика револвера в колана си, протегна ръка и напипа централния панел над главата си. Придържайки се към него, той неизбежно щеше да стигне до кабината. Конструкцията беше от алуминий, тънки ребра поддържаха външната обшивка. Пръстите му опипаха преградата и той разбра, че няма да може да проникне оттатък — беше занитена.

Бръкна в джоба си и извади инструментите, които сутринта получи от хората на Оме. Беше избрал този метод за ликвидирането на Майкъл още в Уайлуку, веднага след като научи къде се намира къщата под наем на Илайн Ямамото. Фактът, че Майкъл намери убежище в огромния ДС-10, не можеше да му попречи с нищо, методът беше подходящ и тук.

Ръцете му се заеха с работа. В тях се появи нещо като ролка скоч, широка около сантиметър, мазна и лепкава. Прикрепи я към вътрешния панел, разделящ багажното отделение от пътническия салон, закачи детонатора и се огледа. Експлозивите се подчиняваха на основните физически закони като всичко останало в природата. Следователно и те търсеха най-лекия път за своето проникване. Уде придърпа един палет, натоварен с тежки и здрави куфари от известната марка „Самсонайт“. Те несъмнено щяха да бъдат достатъчни като преграда, взривната вълна ще се насочи в противоположна посока. Ако не беше си направил този труд, експлозията положително щеше да бъде достатъчно силна, за да помете и него заедно с враговете му.

Приклекна зад солидната преграда и драсна клечка кибрит. Насочи я към късия фитил и отскочи назад. Фитилът изсъска, секунда по-късно експлозията разтърси корпуса на големия самолет.

Уде започна да се катери към дупката още преди димът да се беше разсеял. Не се страхуваше от нагорещения метал, защото знаеше, че алуминият се топи при изключително високи температури и веднага след това се охлажда. Проникна оттатък точно навреме, за да застреля почти от упор двама от членовете на екипажа, втурнали се към мястото на експлозията. Прескочи ги и се понесе напред, към пилотската кабина. Там се мернаха и изчезнаха още две фигури.

Едната беше на Майкъл Дос — човека, който трябваше да бъде убит.

 

 

Заводският комплекс на „Ямамото Хеви Индъстриз“ беше разположен на шест квадратни терена в околностите на Кобе, южно от Токио. Разстоянието между отделните промишлени модули беше толкова голямо, че корпорацията беше създала специални микробуси за вътрешен транспорт, които обслужваха работници и ръководители.

Масаши беше спрян на пропуска, униформеният служител внимателно провери дали името му фигурира в списъка на външните лица, които имат разрешение за достъп в заводите, после махна с ръка по посока на огромен паркинг. Там вече чакаше синьо микробусче, което трябваше да го отведе в корпуса за производство на самолетни възли и детайли. Той се оказа висока, дванадесететажна бетонна конструкция, чийто връх се губеше в натежалия от смог въздух. Около нея бяха подредени симетрично ниските производствени халета.

Микробусът остави Масаши пред входа, там отново бяха проверени документите му за самоличност. Към него прикрепиха униформен пазач, вероятно както да го води, така и да го държи под око. Това беше задължителна процедура за всички външни лица, Масаши можеше само да се възхищава на стриктното й спазване.

Пазачът го въведе в огромно помещение, което на пръв поглед приличаше на празен склад — вероятно най-голямата покрита площ в света. Масаши изчака очите му да свикнат с полумрака, гигантското помещение беше лишено от всякакви прозорци. И едва тогава си даде сметка, че се намира в хангар за самолети.

В средата стърчеше високата фигура на Нобуо Ямамото, зад него смътно се очертаваше нисък, хищен силует. Сърцето на Масаши ускори ритъма си. Ето го, безгласно възкликна той. Ето го нашето могъщо унищожително оръжие! Птицата със стоманени криле, която ще донесе световна слава на Япония!

Тръгна натам. След няколко крачки разбра, че самолетът е покрит с тънък сив брезент. Лицето на Нобуо беше в сянка.

— Това е, нали? — развълнувано попита Масаши. — Готов?

— Готови сме за изпитанието — кимна Нобуо. — То ще бъде първото и последното. Всяка част от тази машина е била подложена на продължителни изпитания както преди, така и след монтирането.

— Искам да го видя — прошепна Масаши. Очите му блестяха, лицето му грееше в очакване. Приличаше на мъж, който гори от нетърпение да зърне голото тяло на своята любима.

Нобуо внимателно го наблюдаваше, чертите на лицето му се изкривиха от отвращение. То беше предназначено не само за този алчен и налудничав тип, то беше насочено и към него самия. Продължаваше да се проклина за своята слабост, даваше си ясна сметка, че изпълнявайки изискванията на Масаши, той се превръща в съучастник на едно изключително тежко престъпление.

„Но какво можех да сторя, запита се с отчаяние той. Масаши държи внучката ми, нямам сили да я жертвам, за да се справя с този луд! Нима мога да обясня на майката, че трябва да жертва своята рожба в името на родината?“

Душата на Нобуо тръпнеше от обзелото го колебание, ръката му конвулсивно стискаше края на тънко въже, което се губеше по посока на брезента.

От устните му се откърти тежка въздишка, ръката му дръпна въжето.

Сребристо-сивата футуристична форма на суперизтребителя ФАКС проблесна в здрача. Корпусът беше нисък и издължен, изострен в носа и рязко отсечен в задната част, странно удебелена от блестящи цилиндри. Крилата му бяха с доста необичайна форма — някак прекалено широки и къси за летателен апарат, спускащи се назад и надолу под остър ъгъл.

— Готов ли е? — повтори въпроса си Масаши.

— Сега ще видим — отвърна Нобуо. Сърцето му беше стиснато от ледени пръсти, имаше чувството, че някой друг говори вместо него. Екипът от механици се зае с подготовката за полет. Той ги погледа известно време, после тръсна глава и добави: — Нормалната скорост на полета превишава четири пъти скоростта на звука, при екстремни ситуации лесно се стига и до шест…

Помогнаха на пилота да се настани в кабината, люкът над главата му щракна. Всички се отдръпнаха на безопасно разстояние и двигателите бяха включени.

— Скоростта не е единствената отличителна черта на този самолет — добави Нобуо. — Особено ако гледаме в перспектива.

Далечната стена на огромния хангар бавно се плъзна встрани, зад нея блесна бетонна писта. Изтребителят бавно се плъзна към нея и спря, до слуха им долетя свистенето на двигателите, бързо набиращи необходимите за излитането обороти. Въздухът затрептя от високата температура, силуетът на машината се размърда като жив.

Нобуо кимна на Масаши и го поведе към командния пункт. Спряха пред работещ радарен екран.

— Всичко е готово — каза Нобуо и кимна на един мъж със слушалки на главата. Той каза нещо в микрофона и ФАКС-ът изведнъж се втурна напред. Още преди Масаши да успее да го фиксира с очи, той вече се откъсваше от пистата. В следващата секунда сребристото му тяло се стрелна под остър ъгъл нагоре и изчезна в небето.

— Кога? — дрезгаво попита Масаши, останал без глас от обзелото го вълнение.

— Точно след петнадесет секунди самолетът ще бъде на удобна за радара височина и пилотът ще задейства устройството — отвърна Нобуо. Очите му се насочиха към екрана, миг по-късно върху него започна да мига ярка точица. — Ето го! — въпреки съмненията и страховете си, той усети как го обзема нетърпеливо очакване. В крайна сметка ФАКС беше негово творение!

— … Четири, три, две, едно — започна да отброява той, без да откъсва очи от бягащата по екрана точица.

В следващата секунда самолетът изчезна от радара, сякаш никога не е бил там.

— Буда! — възкликна Масаши.

Очите им се прехвърлиха върху катодната тръба, излъчваща синкава светлина. Нищо не нарушаваше гладката й повърхност. Устройството за изплъзване от радарен контрол действа безотказно, помисли Нобуо. Сега ФАКС е невидим, но следва курса си. Масаши спокойно може да разчита на него, за да пусне термоядрения си товар над територията на Китай. И вероятно никой няма да е в състояние да го спре.

 

 

В момента на експлозията Илайн се готвеше да сложи нова лепенка върху разранения нос на Майкъл. След борбата с Уде той отново беше започнал да кърви.

— Достатъчно, Майкъл — промърмори тя. — Не можеш да се сравняваш с…

В същия миг тресна оглушителната експлозия, кабината се изпълни с ослепителна светлина, въздухът натежа от задушлив бял дим.

— Какво става? — подскочи Майкъл. Тялото го болеше ужасно, главата му се въртеше. Необходимо му беше огромно усилие на волята, за да потиска болката.

— Уде! — изкрещя Илайн.

Треснаха изстрели, телата на двамата помощник–пилоти се строполиха в средата на пътническия салон. От вратата на пилотската кабина надникна командирът, ръцете му стискаха аптечката за първа помощ, която Илайн беше поискала минута преди това.

— Включвайте двигателите! — извика Илайн.

— Но какво става?… — объркано я изгледа пилотът.

— Сядайте на щурвала и тръгвайте! — заповяда Илайн с нетърпящ възражение тон.

— Нямаме достатъчно гориво — възрази командирът.

— Ще стигне ли за няколко кръга ниско над земята?

— Да, но люкът на товарния отсек е отворен…

— Ще летите ниско! — тръсна глава Илайн. — Хайде!

Блъсна Майкъл на пода на пътническия салон и изчезна зад вратата.

Командирът седна на мястото си и започна да включва различни уреди. Миг по-късно завиха реактивните двигатели.

Майкъл с мъка раздвижи крайниците си и зае позиция зад една от седалките. Илайн не се виждаше никъде. Тежката машина се раздвижи, в същия миг над него се появи главата на Уде. Револверът се насочи в гърдите му, дупката на дулото изглеждаше черна и огромна.

Сви глава в раменете си и хлътна зад седалката в момента, в който тресна изстрелът. Куршумът улучи металната рамка на креслото, разлетяха се искри. Самолетът започна да набира скорост. Замаян и напрегнат, Майкъл кой знае защо се запита какви обяснения е дал пилотът по радиото за внезапното си излитане. На тази писта всеки момент щеше да се приземи поредният тежък лайнер от континента, въздушният трафик над острова също беше достатъчно оживен.

Уде стреля за втори път, Майкъл намери укритие зад друго кресло. Изчака още два изстрела, после стана на крака и с олюляване се затича по пътечката. Зад гърба му се чу остро изщракване, но изстрел не последва. Слава Богу! Изчисленията му бяха правилни, Уде вече нямаше патрони!

Обърна се и се стрелна по посока на японеца, предупредителният вик на Илайн дойде твърде късно. В ръката на Уде блесна късче метал, в следващия миг „шакенът“ вече летеше във въздуха.

Майкъл направи отчаяно усилие да убие скоростта си, тялото му отлетя встрани и смъртоносното късче стомана бръмна покрай ухото му. Но цената на спасението беше висока — главата му се тресна в острия ръб на една от предпазните шини на корпуса, в очите му се появиха ослепителни искри.

Вероятно беше изгубил съзнание, тъй като дойде на себе си в момента, в който Уде го тикаше към дупката от взрива на пластичния експлозив в пода на салона.

Стегна се, извика на помощ всички резерви на тренираното си тяло. Но в същия миг самолетът рязко се разклати и колелата му се отделиха от повърхността на пистата. Тласъкът беше достатъчно силен, за да го запрати долу, в тъмния багажен отсек.

Удари се в някаква дървена каса и изкрещя от болка. Тук осветление липсваше, през отворения багажен люк се виждаше сивата лента на пистата, която бързо се отдалечаваше. Уде скочи долу и приклекна, в ръцете му се появи къса метална верига с дървени дръжки.

Устните на японеца бяха разтеглени в нещо средно между гримаса на болка и тържествуваща усмивка.

— Сега ще видим кой от нас е сенсей — дрезгаво изграчи той и размаха веригата. В свободната му ръка се появи тъмночервено шнурче. — Ставай! Ела да си прибереш наследството! Едва ли ще ти свърши някаква работа когато се превърнеш в труп, но все пак ела да го погледнеш!

Останал съвсем без сили, Майкъл се приготви да умре.

После Уде рязко се извърна, злорадата усмивка изчезна от лицето му. Пред него се беше изправила Илайн, успяла да скочи в дупката на багажното отделение.

— Ти? — промърмори огромният японец. — Не ми трябваш, но щом си тук, и на тебе ще ти видя сметката! А после ще обърна внимание на приятелчето ти!

Илайн не отвърна нищо, стоеше напълно неподвижно на мястото си. Сякаш се беше превърнала в каменна статуя. Но умът й напрегнато работеше, цялата й душевна мощ се концентрираше в „иро“. В буквален превод тази дума означава „цвят“, но значението й в бойните изкуства е съвсем различно — там „иро“ е опит да се разгадаят намеренията на противника, да се определи „цветът“ на мислите му. Концентрирана до крайност, Илайн разбра, че Уде е решил да нанесе един-единствен, но фатален удар. Това беше неговото „иро“ и тя му се подчини.

До края.

Решил да я удуши, Уде пусна червеникавото шнурче в краката си. Това беше жест на презрение към противника, едновременно с това и уловка за отвличане на вниманието. В следващата частица от секундата тялото му летеше напред, веригата беше здраво опъната в двете му ръце. Илайн не реагира. Нито вдигна ръце да се предпази, нито зае бойна позиция. В резултат Уде изпита чувство на триумф, вече я виждаше да се гърчи в краката му с прерязано гърло.

Движението й беше мълниеносно. Ударът беше нанесен в средата на опънатата верига, от горе на долу. Стоманените брънки опряха в пода, в същата секунда кракът й се стрелна напред и силно дръпна, дръжките излетяха от ръцете на Уде. Използвайки опората, Илайн направи крачка напред и замахна с убийствена сила.

Но тежкият ДС-10, достигнал предела на скоростта за излитане, рязко се разтърси и пое по зададения курс. Двамата противници изгубиха равновесие и се строполиха на пода.

Илайн удари главата си в ръба на дървена каса, това позволи на Уде да спечели предимство. Проснат по гръб, той я сграбчи за блузата и преметна тялото и над себе си. Главата й се провеси през отворения люк, въздушната струя бързо възвърна способността и да мисли. Тежката машина бавно набираше височина, но разстоянието до земята вече беше убийствено голямо.

Само бедрата и краката й продължаваха да са във вътрешността на самолета. Скоростта, нарастваща постоянно, пречеше както на зрението, така и на дишането й. Кракът й ритна назад и влезе в съприкосновение с коляното на Уде.

Огромният японец се обърна да вземе веригата си нададе вик на злорадство и замахна по посока на шията й. Именно злорадството и огромната жажда за убийство му попречиха да види навреме спираловидното движение на краката й, стрелнали се със светкавична бързина нагоре, във великолепно изпълнение на нападателната позиция „атеми“.

Инерцията на тежкото му тяло влезе в комбинация с отчаяната сила на удара. Ръбът на дланта и потъна в сърдечната му област, такова нещо Уде виждаше за пръв път в живота си. И за последен. Никой досега не беше нанасял смъртоносен удар на противника си с гръб към него, без изобщо да го вижда. Ясно чу пропукването на строшените ребра, съзнанието му се замая от непоносима болка.

Илайн се издърпа с помощта на собствената му верига, закрепи се на ръба на люка и му нанесе силен ритник.

Тялото на японеца се размаза върху пистата долу, черно и неузнаваемо като обгорял брикет.