Ерик Лустбадер
Документът Катей (3)

Зимата на 1946 — пролетта на 1947

Токио/Тихоокеански регион

Детството на Филип Дос премина в една ферма, разположена в най-западната част на щата Пенсилвания, близо до Латроуб. Природата тук беше великолепна — гъсти гори, вълнисти хълмове и кристално бистри езера.

Семейство Дос се занимаваше с отглеждане на пилета. Работният ден започваше в четири и половина сутринта и приключваше след залез-слънце. Тежък и неблагодарен, зле заплатен труд. Бащата на Филип беше принуден да се бори с непрекъснато нарастващите цени на зърното за изхранване на пилетата, болестите и силната конкуренция на големите птицекомбинати. Но старият Дос не умееше да върши друго и беше доволен, че успява да изхрани семейството си и все още не е банкрутирал.

Филип мразеше фермата. Мразеше вонята на птичи изпражнения, мразеше кръвта при процеса на клането, мразеше еднообразието на живота. В замяна на това изпитваше дълбоко възхищение от природата наоколо. С часове наред съзерцаваше синеещите се в далечината хълмове, редовно изминаваше пеш няколкото мили, които деляха фермата от железопътната гара Ери Лакуана и там с трепет очакваше пристигането на товарните влакове, ритмично потракващи по релсите. Много обичаше влаковете. Често сънуваше мощните локомотиви, пронизващи мрака с жълтеникавите си очи, чуваше пронизителната им свирка, виждаше как косовете излитат вкупом от електрическите жици, уплашени от огромното, бълващо черен дим чудовище.

Едва когато напусна фермата, разбра какво значение са имали за него тези влакове. Идваха отдалеч, от неизвестни места, които събуждаха неудържимо любопитство в душата на момчето. То се мяташе в леглото, потеше се от напрежение, търсеше начин да задоволи това любопитство.

Баща му беше прагматичен човек. Обръщайки поглед към миналото, Филип си даваше сметка, че е станал такъв по принуда, от самия живот. Слаб и загорял, с избелели от слънцето очи, той без колебание изтръгваше момчето от света на мечтите и го пращаше да си изпълнява задълженията. А те бяха прозаични: да събира яйцата от клетките на носачките преди училище, а вечер да почиства тези клетки.

— Нито няма да излезе от теб, синко — казваше баща му. — Светът няма полза от мечтатели. В него успяват само онези, които се трудят. Човек трябва да знае, че мечтите са нищо. Мъжът има куп отговорности. Да създаде семейство, да се грижи за прехраната на децата си… — майката на Филип беше умряла при раждане когато момчето нямаше още две годинки, баща му остана сам и никога не я споменаваше. Не споменаваше изобщо никакви жени. — Семейството е най-важното нещо в живота, синко. Глупаво е да се мисли по друг начин. Колкото по-скоро разбереш това, толкова по-добре за теб.

Тези думи караха момчето да потръпва от ужас. Избиваше го студена пот в момента, в който си представяше, че трябва да прекара живота си в тази ферма, да работи осемнадесет часа в денонощието и седем дни в седмицата, месец след месец да се занимава с еднообразната, до влудяване монотонна работа. Мечтаеше да скочи в някой от вагоните на влака, който минаваше през града всеки ден. Тази мечта изпълваше сънищата му. Копнееше да изкачи синеещите се в далечината хълмове, да открие какво има отвъд тях. Копнееше да се срещне с хора, които не са като него.

Но когато се опитваше да обясни това на баща си, думите неизменно засядаха в гърлото му. Навеждаше глава и се заемаше със задълженията си.

В крайна сметка не влаковете, а една червена лисица промени съдбата на Филип.

Зимата, през която щеше да навърши четиринадесет години, се оказа люта и продължителна. Една червена лисица започна редовно да посещава курника на кокошките носачки. Филип пръв откри следите от тези посещения — кървави петна, смачкани пера и кокоши кости.

Двамата с баща му я преследваха в продължение на седмици — през покритото с дълбок сняг поле, заскрежената гора, каменистите поточета, сковани от дебел пласт лед. Стиснал в ръце стара, но надеждна пушка „Ремингтън“, 22-ри калибър, Филип вървеше по петите на баща си, който от време на време спираше да му покаже следите на зверчето. Отпечатъци от лапи върху тънката ледена кора, червеникави валма козина по храсталаците, малки купчинки изпражнения.

Ловът се проточваше, момчето ставаше все по-оживено и възбудено. Умът му с готовност попиваше всичко, което обясняваше бащата, сам започна да търси белезите от присъствието на звяра. На третия или четвъртия път вече не бащата, а Филип водеше, очите му безпогрешно откриваха оставените от лисицата следи.

В крайна сметка именно Филип разбра защо преследването им неизбежно приключва край коритото на едно от поточетата. Тук следите на лисицата изведнъж се губеха, сякаш на звяра му омръзваше да ги води за носа и решаваше да изчезне.

Бащата каза, че лисиците обикновено спят в дълбоките храсталаци, с опашка, увита около тялото. Но някакъв непонятен инстинкт накара Филип да прекрати безплодното претърсване на храстите и да се насочи към коритото на потока, край което копаеха дупките си язовци, къртици и други подобни животинки. Беше сигурен, че лисицата се е възползвала от удобството, което предлагат тези дупки, в болшинството си отдавна запуснати.

В момента на откритието душата му се изпълни с див възторг. Още помнеше думите на бащата, прошепнати на сантиметри от ухото му:

— Тя е твоя, синко.

Свали пушката от рамото си и дръпна затвора. За цял живот запомни краткия миг, в който тялото на лисицата отскочи назад и се блъсна в калната стена на къртичината. Червената кал полепна по златисто-сребърната й козина.

Лисицата беше врагът: коварният убиец, разрушителят. Сарацин, проникнал сред благопристойните християни. Филип изпита неземно удоволствие от акта да я изкара на повърхността на земята и да я накаже. Имаше чувството, че е бог на възмездието.

Продаде фермата два дни след смъртта на баща си. На третия се метна в един от товарните вагони. Западна Пенсилвания остана далеч назад, но споменът за лисицата продължаваше да е жив в съзнанието му. Остана там през цялото време на продължителното му скитане от град в град, чувството му към несправедливостите в света ставаше все по-силно и по-завладяващо, душата му копнееше за възмездие срещу тях. В Чикаго опита да работи като полицай, но свободолюбивият му дух бързо възропта срещу политическите машинации, с които беше длъжен да се съобразява всеки пазител на реда.

Скочи в поредния товарен вагон и потегли на изток, към Ню Йорк. Годината беше 1940-а, войната вече беше започнала. Огромният град го привличаше неотразимо, тук живееше всемогъщото зло, което трябваше да бъде изкоренено. Злото, намерило олицетворение и възможност за изява в зловещата машина на войната.

Записа се доброволец в армията. Нестандартният начин на мислене му донесе доста неприятности още по време на задължителната първоначална подготовка. Но извади късмет със сержанта, който водеше упражненията на новобранците. Стар и опитен строевак, той моментално откри наличието на особени заложби в мълчаливия младеж и го включи в групата на новобранците, които трябваше да преминат специална разузнавателна подготовка за нуждите на ОСС — Специалните части. И беше прав — Филип се оказа просто роден за разузнавач. Никога не се замисляше за личната си сигурност, никога не вземаше предохранителните мерки, характерни за повечето обикновени войници. Около него сякаш се издигаше невидима преграда, която закриляше не само него, но и всички останали.

Командирите му в Специалните части забелязаха тези качества на младежа и направиха всичко възможно да ги развият и утвърдят. Подложиха го на най-тежките възможни тестове във физическо и психическо отношение, а той не само не се изплаши и дръпна, а напротив — посрещна ги с видимо въодушевление.

А когато подготовката му приключи, командването реши да го прикрепи към някой проверен и „надежден“ по тяхната терминология боец. Този някой трябваше да бъде неизменно до Филип, трябваше да притежава „съответните“ качества. Накратко казано — трябваше да е човек, който може да се справя с бунтарския му дух.

В екип с лейтенант Джонас Самартин, Филип взе участие в широката настъпателна операция на Съюзниците, разгърната в Тихоокеанския басейн. На практика те нито веднъж не стигнаха до участие в истински бой. Джонас беше специалист по дешифриране на вражеските кодове, Филип поемаше предоставената от него информация и повеждаше малка група специално подбрани бойци в тила на противника. Набезите им се осъществяваха само нощем, задачите им бяха прости и ясни — проникване във вражеските позиции и причиняване на максимални щети, оттегляне без никакви доказателства за някакво присъствие там.

През 1943 година действаха на Соломоновите острови. Няколко месеца преди това — в Нова Гвинея. Последваха Марианските острови, Иво Джима и Окинава, кръгът около Япония бързо започна да се стеснява.

Акциите им в района бяха толкова успешни, че Върховното командване на японската армия ги кръсти „нинджа сенсо“ — „бойците нинджа“. Естествено за тях не се съобщаваше във вестниците, армейският бюлетин „Старс енд Страйпс“ не им отделяше нито дума. Въпреки това славата на „нинджа сенсо“ се разнесе из всички поделения на американската армия, от ухо на ухо се разказваха какви ли не чудеса за техните акции.

През последните шест месеца на войната — малко след голямата бомбардировка на Токио през март 1945 година, изпепелила половината град, и също така малко преди онзи августовски ден на същата година, когато „Енола Гей“ пусна атомна бомба над Хирошима и промени света завинаги — Филип и Джонас най-сетне намериха време да станат нещо повече от бойни другари, готови да рискуват живота си един за друг. Станаха приятели.

Джонас беше последна издънка на род със славни военни традиции. Дядо му бил капитан в градската полиция на Ню Йорк през 1896 година, а негов началник бил самият Теди Рузвелт. Подали оставка едновременно през следващата година. Привлекли на своя страна още един приятел — Ленърд Ууд, и създали прочулата се в цяла Америка частна гвардия за охрана, известна под името „Суровите ездачи“. По време на Първата световна война бащата на Джонас служил като капитан в кавалерийска част. Загинал във Франция, след като вече имал четири медала за храброст.

Самият Джонас вече се радваше на слава, не по-малка от славата на своите предци. Дипломирал се със златен медал във Военната академия Уест Пойнт, той без колебание избрал Специалните части, които най-пълно отговаряли на непоколебимата му решителност и жертвоготовност. Командването бързо оценило смайващата му способност да намира изход и от най-заплетените ситуации, невероятната му изобретателност при работа с шифрованите радиограми на противника. Направили го криптограф, дали му пълна свобода на действие.

— Тук има толкова много смърт, че всичко наоколо изглежда нереално — каза една вечер Джонас, малко след като бяха опразнили бутилка руска водка. Намираха се на борда на един разрушител, поел курс към Минданао. Поласкан от присъствието на толкова известни личности, капитанът на кораба им беше предложил най-добрите си напитки.

— Животът е нереален — отвърна Филип. — Това би трябвало да означава, че вече не можем да правим разлика между живота и смъртта… — още помнеше бурния смях, с който двамата събеседници бяха посрещнали тези негови думи.

— Вече не зная какво представлява животът — каза капитанът и отново напълни чашите им. — Господи Исусе, цял месец на кораба ми се струва по-къс от ден нормален живот! Все същият безкраен океан, все същите островчета, претъпкани с японци! Трябва да съм сигурен, че снарядите ми попадат в целта и да сведа загубите си до минимум. Толкоз!

— Отвъд хоризонта трябва да има и други неща размаха ръце Филип. — Просто трябва!

— Сигурно — сви рамене капитанът. — Нали затова водим война? Затова си губим времето, а някои от нас и живота…

— Не! — с необясним за другите гняв отсече Филип. — Водим война, за да победим!

Същата сутрин Хирошима беше погълната жива от вълните на радиацията.

 

 

Филип беше специалист в своята работа. А тя беше Смъртта. Вършеше я толкова добре, че не виждаше причини да я сменя. Разбира се, това той осъзна след доста години. До известна степен приличаше на онези нещастници, които бяха оцелели след Хирошима и Нагасаки само за да видят, че телата им се разяждат от невидима и необяснима сила, която в крайна сметка им отнема и живота.

Но Филип беше жертва на една по-друга форма на радиацията. Беше позволил на работата да погълне целия му живот. В течение на този процес тя стана всичко — цел и смисъл, единствена причина да продължава напред. В това отношение неволно започна да прилича на баща си, превърнал се в роб на птицефермата си в Западна Пенсилвания.

Двамата с Джонас пристигнаха в Токио през ноември 1946 година. Градът беше покрит с дебела снежна пелена. Години не бяха виждали сняг, вече не помнеха какво е това зима. Черните кимона на местните жители ярко контрастираха с белотата на снега. После, бавно и постепенно, градът започна да се измъква от бялата си мантия. Снегът посивя, появиха се и други цветове — яркочервеното на полюшващо се в небето хвърчило, тъмносиньото на порцелановите чашки, наситенозеленото на японските кедри… Но първото впечатление остана най-силно. В съзнанието им Токио завинаги си остана онази черно-бяла, сюрреалистична картина, която завариха в студеното ноемврийско утро.

Командирът им в Япония се казваше полковник Харолд Мортън Силвърс. През октомври президентът Труман беше уволнил Уилям Донован и беше разпуснал свидната му рожба — Специалните части. На тяхно място, под натиска на близките си военни съветници и най-вече на генерал Сам Хадли, беше създал ЦРГ — Централната разузнавателна група. Една временна структура с неясно очертани пълномощия и задачи, разбира се, попълнена със старите вълци, работили под ръководството на ОСС. Един от най-влиятелните сред тях беше Силвърс. Веднага след пристигането на Филип и Джонас той прикачи към тях своя млад помощник Ед Портър, стъпил на японска земя още с първите контингенти на окупационната армия. Ведър и изпълнителен младеж, който с удоволствие ги разведе из огромния, съсипан от пожарища град.

Късно следобед стигнаха в Асакуза — квартала, разположен северно от центъра на Токио. Бледите лъчи на зимното слънце хвърляха хладни отблясъци върху почти неподвижната повърхност на река Сумида. Странно място представляваше този квартал. За разлика от останалите части на Токио — развиващи трескава дейност и гъмжащи от народ, въпреки тежкото бреме на една изгубена война — тук нямаше нищо. Нито пешеходци, нито улично движение, нито живот…

— Само това е останало от великия храм Асакуза — промълви Портър и посочи широка яма, на дъното на която се въргаляха обгорени греди. После ги поведе по-нататък, засипвайки ги с обяснения като професионален гид. — По време на голямата бомбардировка през март тук са потърсили убежище няколко хиляди японци. Може би ви е известно, че тогава срещу града са били изпратени триста бомбардировача от типа „Летяща крепост“, изсипали седемстотин хиляди бомби М-29. Чували ли сте някога за тези бомби? Вероятно не, вашата работа е била по-друга… М-29 е експериментална бомба, съдържаща смес от високо запалителна течност, петрол и различни химикали^[1].

Ръката на Портър махна по посока на две силно обгорели дървени подпори.

— Този храм е бил построен през XVII век. Успял е да надживее всички природни бедствия, включително няколко силни земетресения и големия пожар през 1923 година. Но капитулирал пред огъня на М-29… При тази бомбардировка са загинали около двеста хиляди японци. По наши изчисления това е с шестдесет-седемдесет хиляди повече от жертвите на атомната бомбардировка над Хирошима, включително и тези, които ще починат вследствие на радиацията.

 

 

Японският народ погребваше мъртвите си. Едновременно с това вече започваше да изпълнява задачата, която си беше поставил — да забрави нещастията на войната, да обърне гръб на грешките, допуснати в миналото, да започне изграждането на нов живот върху пепелищата.

Генерал Дъглас Макартър също имаше своя задача — да „пренасочи“ развитието на следвоенна Япония. Този термин се съдържаше в свръхсекретните директиви, държани под ключ в писалището на президента Труман. Той означаваше не само възстановяване на японската икономика, но и развитието й в строго съответствие с американските интереси. Реализацията на този план беше представена пред обществеността с красивото и звучно определение „демократизация на Япония“. В него бяха включени няколко основни момента: нова конституция, децентрализация в управлението на страната, окончателно скъсване с милитаризма и ликвидация на огромните „дзайбацу“ — фамилните индустриални конгломерати, изградили цялата мощ на предвоенна Япония. А също и задълбочено прочистване на частния и държавния сектор от ляво настроени елементи и сурови наказания за военнопрестъпниците.

Парламентът, намиращ се под пълния контрол на привържениците на Тожо, бързо „се освободи“ от милитаристично настроените си членове. Филип и Джонас очакваха всеки момент да започне дългоочакваната ликвидация на „дзайбацу“, но тя все се отлагаше.

Една сутрин им беше заповядано да се явят в канцеларията на полковник Силвърс. Както обикновено бяха посрещнати от Дейвид Търнър, един от адютантите на полковника. Беше висок и слаб човек с очила и открито, малко аскетично лице. Жените очевидно го считаха за загадъчно, тъй като Филип често го беше виждал в компанията на доброволки от Женския корпус, както и на няколко служителки в администрацията на самата ЦРГ. За разлика от повечето свои колеги, Търнър очевидно предпочиташе американките пред огромното разнообразие от японски момичета, вадещи си хляба в процъфтяващите нощни заведения на Токио.

Размениха си поздрави. Доста хладни от страна на Филип и Джонас, които, подобно на всички строеви офицери, трудно скриваха презрението си към щабните плъхове.

Търнър ги въведе в кабинета на полковник Силвърс и безшумно затвори вратата зад тях. Седнаха на обикновените дървени столове пред бюрото и Силвърс мълчаливо им подаде по една папка с шифровани материали. През цялата война Специалните части действаха анонимно и именно на това се дължаха немалките им успехи. Сега вече имаше мир, но това беше още една причина за дълбокото засекретяване на дейността им.

— „Дзайбацу“ все още притежават огромна власт в тази страна — каза полковник Силвърс. — В това няма нищо чудно, тъй като те са стари и утвърдени търговско–промишлени концерни, притежавани от най-влиятелните фамилии.

Според нашите оперативни данни голяма част от японската бюрократична машина се занимава с прочистване на архивите. Докато ние изграждаме механизма на окупационната власт, те са заети да отстранят всички компрометиращи материали срещу своите най-могъщи индустриалци и милитаристи.

Разбира се, ние не притежаваме преки доказателства за това. Но самият факт, че военните трибунали не могат да отправят обвинения срещу нито един от ръководителите на военно–промишления комплекс, говори ясно за добрите резултати от тяхната работа. От всичко това следва логичното заключение, че често ни е трудно, а дори и невъзможно, да предадем на съд виновниците за милитаризацията на страната… От материалите в тези папки ще научите имената и точния брой на престъпниците, които трябва да бъдат елиминирани. Нито ние, нито японският народ, имаме право да проявяваме снизхождение към военнопрестъпниците, които всячески се стремят да се интегрират с новото общество на следвоенна Япония. Онова общество, което трябва да изградим тук по поръка на нашия президент. И това се отнася с особена сила за онези престъпници, които все още са недосегаеми за военните трибунали.

Силвърс извади лула и кожена торбичка с тютюн.

— Понякога демократичните процеси се нуждаят от известна… хм… неконвенционална подкрепа — промърмори той и дръпна ципа на торбичката. — Въпросните индивиди не могат да бъдат отстранени по общоприетата, известна на цялото общество процедура… Което означава, че трибуналите са безсилни.

Чашката на лулата беше натъпкана с тютюн, запалката щракна, ароматни кръгчета дим се издигнаха във въздуха.

— И тук на сцената се появявате вие. Ще ликвидирате набелязаните в списъка индивиди. Всяка операция трябва да носи белезите на нещастен случай.

Филип обмисли чутото и бавно вдигна глава:

— Мога ли да попитам защо трибуналите са безсилни по отношение на въпросните индивиди? Правосъдието несъмнено би било в състояние да ги накаже, ако те наистина са били военнопрестъпници.

— Други въпроси? — отвърна Силвърс и отправи поглед в тавана.

— Дайте да говорим по същество — намеси се Джонас. — Нека си представим истинското и вероятно съвсем банално състояние на нещата. Само така ще съумеем да открием логиката в действията на бюрокрацията. Хората от тези списъци положително продължават да упражняват своето влияние над правителството. И ни засипват с онзи вид мръсотия, която няма как да извадим на повърхността…

Филип разгърна папката и започна да чете:

— Арисава Ямамото, Щигео Накаима, Дзен Годо… — вдигна глава и попита: — Мога ли да знам по какъв критерий са били подбрани тези имена, след като сам признавате отличната работа на японската бюрокрация за заличаване на следите?

Полковник Силвърс пуфкаше с лулата си и с интерес наблюдаваше кръгчетата дим, които се виеха към тавана. След секунда сведе очи към посетителите си и твърдо изрече:

— Пристъпете към изпълнение на заповедта, господа! Действайте в строго съответствие с инструкциите!

 

 

Филип трябваше да благодари на ЦРГ за своята женитба. С Лилиан Хадли се запозна именно в Токио.

Това стана в края на декември 1946 година. Двамата с Джонас започваха втория месец от престоя си в Япония. Цял следобед валя и нощта беше чиста. Подходящо време за коледната програма, която пътуващите американски артисти щяха да изнесат пред окупационните части.

Лилиан застана в кръга на прожекторите с блестящ микрофон в ръка, зад гърба й тъмнеше големият оркестър. Филип трудно можеше да изрази общата сила на впечатлението, което му направи тази жена. Гласът й беше ясен и чист, но все пак оставаше някак незабележим в сравнение с общото й излъчване. Голямата й дарба беше начинът, по който осъществяваше контакт с публиката. Очевидно страшно й харесваше да бъде център на вниманието на над двадесет хиляди войници. Това личеше от самото й пеене, от начина, по който се навеждаше да докосне нечия ръка, да погали друга буза… Беше стопроцентова американка, момичето на съседите, което някак изведнъж се появява на корицата на нашумяло списание… С две думи — тя напомняше за дома, за приятелите и близките. И всички се влюбиха в нея.

Филип също. Впил очи в стройната фигура на сцената, той си даде ясна сметка къде се намира и колко дълго е било отсъствието му. Не само от дом, град и родина, а и от всичко, което означаваше нормален живот. Обзе го онзи остър пристъп на носталгия, който кара емигрантите да проливат по някоя сълза в чашата с уиски и да скачат да се бият с първия срещнат.

Концертът свърши и Филип откри, че краката сами го носят зад кулисите. Пропускът на ЦРГ беше напълно достатъчен, за да преодолее поставената нагъсто охрана. Озовал се зад кулисите, сред забързани хора в театрални одежди и покрити с дебели пластове грим лица, сред сандъци и прожектори, купища кабели и пръснати инструменти, той за момент се обърка. А после видя Лилиан.

Стоеше сама, встрани от суматохата. Царствена и някак недостъпна, тя отпиваше кафе от книжна чашка и замислено наблюдаваше хаоса около себе си. Заприлича му на някоя от онези колежански красавици, които привличат гладните погледи на всички млади мъжкари около себе си и сладко им се усмихват. Съвършени и недостъпни в своята красота. На практика не беше виждал подобна сцена, познаваше я единствено от филмите. По простата причина, че не беше учил в колеж. Фермата се беше погрижила за това. Което, разбира се, не означаваше, че образованието му липсваше. Филип винаги беше обичал да чете, за него книгите бяха онази магия, която му позволяваше да мечтае, да се откъсне от действителността, да забрави…

Без да съзнава какво точно възнамерява да направи, той пристъпи към Лилиан и й се представи.

Тя се смееше на шегите му, с удоволствие приемаше комплиментите му, постепенно преодоля първоначалното си стеснение. Не след дълго Филип разбра колко е самотна, колко й липсват близките. Беше от онези момичета, които всеки младеж иска да заведе не само на кино в събота вечер, но и да ги покаже на приятелите си, да предизвика завистта им…

Времето щеше да покаже, че Лилиан Хадли притежава качеството да остарява бавно и — нещо, което беше особено важно — с благородно достойнство. Но в онези дни тя беше буквално ослепителна. Баща й — Сам Хадли, беше генерал–полковник от щаба на Макартър, известен с пуританското си поведение възпитаник на школата на Джордж Патън. Беше великолепен офицер от кариерата, от онези, които бяха в състояние да вземат бързи и точни решения във всякаква обстановка. Същият генерал Хадли, който беше един от създателите на ЦРГ, един от архитектите на американската стратегия в следвоенна Япония. Говореше се, че президентът се съветвал единствено с него по въпросите, свързани с дългосрочната политика на Съединените щати в Далечния изток.

Прекараха вечерта заедно, гледаха се в очите. Струваше му се, че в лицето й вижда всичко, което беше обичал в хълмистите равнини на Пенсилвания. Всичко, от което се беше отказал. Имаше чувството, че зад чертите на това лице прозират очертанията на малката сладкарничка в родното градче, където беше утолявал жаждата си в горещите летни дни, избелелите дървени стени на училището, в което се беше научил да чете и пише, сладкият звън на камбаната на малката църква, в която двамата с баща си ходеха да се причестяват в неделните утрини. В представите му това типично американско момиче превъплъщаваше всички красиви спомени от детството, по някакъв чудотворен начин отместваше встрани грозните неща, онези, които го бяха накарали да избяга… И нищо чудно, че младият Филип помисли за любов острото чувство на носталгия, което го беше обзело.

— Понякога ми е толкова мъчно за братята ми, че просто не мога да дишам — промълви тя.

— Далече ли са? — попита Филип.

Лилиан вдигна поглед към звездното небе, очите й плувнаха в сълзи.

— Какво има? — тихо попита той.

Отначало помисли, че не е чула въпроса му, но тя потръпна и тихо прошепна:

— И двамата загинаха във войната. Джейсън в Анцио, още в началото на десанта… Едва ли е успял да усети твърдата почва на Европа под краката си… Били беше командир на танк. В една от дивизиите на Патън, татко страшно много се гордееше с него… Месеци наред говореше за Били и само за Били… Е, Патън беше от хората, които градял историята… Там, където водеше сражения той, беше и Били…

Стигна чак до Пилзен. Там обаче танкът му се натъкна на германска мина и той беше разкъсан на парчета…

Раменете й леко потръпнаха, Филип инстинктивно протегна ръка да я прегърне.

— Все още мразя тази война — прошепна тя. — Няма значение, че е свършила… Беше нечовешки жестока. Не би трябвало хората да бъдат подлагани на такива мъки…

„Напротив, тъжно си помисли Филип. Хората с радост се хвърлят в поредната война, поуките на историята не означават нищо за тях, жаждата им за власт е всичко… А властта означава поробване на други хора…“

— Бяха толкова млади — прошепна Лилиан. — Толкова смели, толкова чисти!

Филип никога не беше срещал жена, която да изпълва душата му с такава огромна радост. Не можеше да я сравнява с останалите, не искаше да го стори… Искаше да я прегръща, гали и целува… Красотата й спираше дъха му.

Много по-късно откри дълбоката й омраза към всичко японско. Но тогава вече нищо не можеше да се направи.

 

 

През есента на 1946 година американските субсидии за Япония най-сетне бяха прекратени. Икономиката реагира светкавично и почти престана да функционира, тъй като бавното й възстановяване се дължеше единствено на тези субсидии.

Голяма част от членовете на правителството изпаднаха в паника, прогнозите сочеха, че икономическият срив ще настъпи най-късно през март 1947-а. Помощите бяха спрени в момент, в който японските резерви от суровини и материали бяха на нулата, вносът беше незначителен и страната беше изправена пред сериозна криза поради недостиг на въглища. Казано с други думи, Япония нямаше да произвежда нищо. По простата причина, че й липсваха суровини.

Две седмици преди Деня на благодарността министър-председателят Шигеро Йошида свика спешно заседание на най-близките си помощници за търсене на изход от кризата.

Пет от шестте члена на Комисията по въгледобива бяха от Министерството на търговията и промишлеността — най-мощната бюрократична единица в Япония още от създаването си през 1925 година — или от Министерството на външните работи, в което имаше отлични икономисти. Изключението се наричаше Дзен Годо. Наскоро го бяха назначили за вицепрезидент на Националната банка и беше доста по-млад от останалите.

Това обаче съвсем не му попречи да бъде инициатор на стратегията, възприета и от останалите членове на правителството. Той беше човекът, очертал приоритетните области за развитие на икономиката, които трябваше да изиграят ролята на локомотив и за всички останали. Без рязък скок в производството Япония няма да бъде в състояние да изхранва собственото си население, твърдеше той.

Образованието на Годо беше отлично. Завършил със златен медал престижния токийски университет Тодай през 1939 година, той беше започнал работа в Министерството на вътрешните работи заедно с още петдесет и шест млади юристи, разпределени там. Именно в това се състоеше и разликата между тях и хилядите абсолвенти, които бълваха останалите висши учебни заведения на Япония.

Годо и малка група избраници преминаха курс на специално обучение, след което бяха пръснати из цялата страна. Годо получи назначение в Управителния съвет на токийската градска полиция.

По-късно, според сведенията на Силвърс, Годо бе станал началник на „Токо“ — идеологическата полиция. Това подразделение било създадено специално за борба с антимилитаристично настроените елементи в цялата страна, правителството искало да се застрахова стопроцентово срещу създаването на нелегални движения и саботажни групи. За такива елементи били считани комунистите и техните симпатизанти.

Офицерите от „Токо“, поради характера на своята дейност, се радвали на почти неограничена власт. Били в състояние да вършат каквото пожелаят, отговорността им пред по-висшестоящите била напълно формална. Назначавали ги директно от Токио, областните полицейски шефове нямали правото нито да ги уволняват, нито дори да им налагат наказания. На практика ставало обратното — човекът на „Токо“ давал заповеди, а полицейските шефове ги изпълнявали.

Най-добрите бивши офицери на „Токо“ — такива като Дзен Годо, се възползвали от широките си връзки във всички етажи на властта и отлично се подготвили за наближаващата капитулация на Япония. И след войната, за разлика от много други служители на властта, тяхното положение станало още по-добро. В качеството си на вицепрезидент на една от трите държавни банки Дзен Годо се превърнал в една от най-могъщите фигури на следвоенна Япония. Той бил сред тези, които определяли новата икономическа политика и отпускали щедри държавни заеми на определени компании. Съответно тези компании станали напълно зависими от банките и изпълнявали всички техни инструкции. Банките постепенно концентрирали в ръцете си цялата икономическа власт и на практика се превръщали в наследници на мощните „дзайбацу“ — традиционните семейни търговско–промишлени конгломерати. Скоро в ръцете им попаднали всички концерни, които имали шанс да вдигнат на крака следвоенната икономика на страната.

Дзен Годо притежаваше и още едно важно за всеки японски бизнесмен качество — владееше безупречно „канрьодо“ — изкуството на бюрокрацията. То се усвоява толкова трудно, колкото и всяко от традиционните бойни изкуства — например айкидо (изкуството на ръкопашния бой) или пък кендо (изкуството на боя със саби).

Само японецът е в състояние да издигне една прозаична дейност на ниво, което я превръща в изкуство. И именно затова бюрократът на нова Япония е това, което в древността е бил самураят. По ирония на съдбата възходът на японската бюрокрация беше пряко следствие от американската окупация. Ликвидирайки военния елит и осакатявайки жестоко „дзайбацу“, генерал Макартър създаде такъв огромен вакуум във властта, че незабавното му запълване беше просто задължително.

В икономическия сектор, имащ задачата да възроди Япония след войната, този вакуум естествено се запълни от бюрокрацията.

Дзен Годо научи за смъртта на Арисава Ямамото от вестниците и сериозно се обезпокои. Всички без изключение поддържаха становището, че тази смърт се дължи на нелепа случайност, но Годо беше на по-друго мнение. Нещо във времето и мястото на нещастието не съвпадаше. От дълги години беше близък приятел и делови партньор на Ямамото, който беше собственик и президент на самолетостроителна компания със същото име. В сътрудничество с „Накажима Еъркрафт“ беше създавал двигатели за известните японски изтребители „Зиро“ и това му беше донесло огромни печалби по време на войната. И той, подобно на самия Дзен Годо, не изпитваше неприязън към американците. Двамата бяха сред малцината, които не одобряваха включването на страната в преките бойни действия. Не го показаха открито, хора като тях нямаха друг избор, освен да служат на своя император. Но дълбоко в сърцата си посрещнаха края на войната с огромно облекчение. И тръпнеха от нетърпение да се заемат с новото изграждане на родината си.

Само преди седмица Ямамото се срещна с Годо и сподели, че има намерение да предаде на американците чертежите на новия реактивен двигател, върху който неговите конструктори бяха работили в последните месеци на войната.

А сега Ямамото е мъртъв. Прегазен от камион, както пишеха вестниците. Но Дзен Годо не вярваше на репортерите. Смъртта настигна Ямамото в много удобно за враговете му време. А неговите врагове бяха врагове и на самия Дзен Годо. Могъщи и добре организирани, с достатъчно средства и търпение. „Затова трябва да внимавам, реши в себе си той. И на всяка цена да открия истинските причини за смъртта на своя приятел.“

Първата му стъпка беше да повика дъщеря си.

Мичико съвсем наскоро се беше омъжила за Нобуо — най-големия син на Ямамото. Бракът беше осъществен по настояване на двамата бащи. Дзен Годо беше убеден, че този брак означава бъдещето. Нобуо беше умен, представителен и достатъчно красив младеж. Но най-важното му качество беше, че е първороден син на Ямамото и единствен наследник на проспериращата компания.

Според Годо младият Нобуо беше идеалният съпруг за Мичико, която, макар и достатъчно красива, имаше доста опасно характерче. Нобуо беше по-възрастен от нея, по-зрял и уравновесен. Но Годо често се питаше кой младеж с глава на раменете си може да угажда до безкрайност на такова характерче…

Двамата мъже уговаряха физическата връзка между семействата си така, както брокери биха обсъждали някоя важна сделка. Стигнаха до съгласие и сватбата стана. Точно преди шест месеца. Мичико и Нобуо заживяха заедно, но Годо нямаше начин да разбере доколко се спогаждаха. Малко след сватбата младите се преместиха в Кобе. Там бяха няколко от фабриките на семейство Ямамото и Нобуо получи задачата да контролира дейността им. Компанията беше в процес на реорганизация, основната й дейност се насочваше към производство на машини и съоръжения за тежката промишленост. Всички бяха обзети от решимостта да бъдат сред най-солидните строители на нова Япония. И по тази причина стигнаха до тесни делови отношения с „Канагава Хеви Индъстриз“.

Всичко изглеждаше наред, нещата се развиваха добре. После Арисава Ямамото умря, прегазен от камион.

— Подозирам, че враговете надигат глава, Мичико — каза на дъщеря си Годо. — Затова трябва да науча всички подробности за смъртта на свекъра ти.

Коленичила пред баща си според изискванията на традиционния ритуал, Мичико леко кимна с глава.

— Ти винаги си била дясната ми ръка. Голяма част от успехите ми в бизнеса се дължат на твоята проницателност. Разкривала си ми тайните на този град по начина, по който само една умна жена може да го стори. В момента имам сериозни опасения, че враговете ни предприемат решителни действия срещу нас. Аз съм прекалено известен на обществеността и не мога да взема открити контрамерки, не искам да привличам вниманието нито на враговете си, нито на американците. Обръщам се към теб, ти си единствената ми надежда.

Дзен Годо никога не споменаваше името на другата си дъщеря Окичи, напуснала ги завинаги.

— Ще открия кой е убил Арисава Ямамото — тръсна глава Мичико. — Разбира се, ако наистина е убит… Какво трябва да правя, след като разкрия самоличността на убийците?

Дзен Годо дълго мълча. Трябваше да обмисли внимателно своето отмъщение.

 

 

Вечерта, в която Филип направи предложението си на Лилиан, тя пееше. Заляна от ослепителните лъчи на прожекторите, стройната й фигура и вълнуващият й глас докараха публиката до екстаз. Публика, състояща се предимно от млади момчета, малко над осемнадесетте… Това, което им предлагаше Лилиан, беше далеч повече от сексуална символика. Беше пропито от естественото й поведение, влиянието му беше неудържимо. Заковали очи в нея, момчетата слушаха песните, без да вникват в съдържанието им. Не беше и необходимо. Тя им напомняше за дома, тя не се страхуваше да бъде близо до тях, да ги докосва дори…

Но при Филип нещата бяха на друга, коренно различна основа. Вече няколко пъти беше опитал да получи близостта й, но безуспешно. Беше нежен, внимателен, очевидно влюбен, но тя отказваше да го допусне до тялото си. Въпреки че часове наред се галеха и целуваха, плътно притиснати един до друг.

— Никога досега не съм била с мъж… — призна накрая Лилиан и опря длан в гърдите му. — Затова искам това да стане по специален, много специален начин…

— Нима чувствата ни не са специални?

— О, да — съгласи се тя. — Винаги съм мечтала за такава любов… Още като малко момиченце си представях как трябва да бъде… Но нито една от другите ми мечти не се сбъдна, Фил… Това е последният ми шанс, затова искам да стане точно така, както съм си го представяла… — клепките й овлажняха: — Ти си първият мъж, за когото съм готова да се откажа от тази мечта… Ако настояваш… — тялото й беше плътно притиснато в неговото, езикът му беше далеч по-красноречив от думите. И той му казваше: „Недей, не го прави, моля те!“

И той не го направи.

Вместо това я помоли да се омъжи за него. Нещо, за което тя беше мечтала, разбира се.

 

 

Дзен Годо имаше три деца от съпругата си, която вече не беше жива. От тях му остана само Мичико. Винаги му беше трудно да мисли за Окичи, другата си дъщеря. Със сина, Тетцу, работата беше по-друга. Той беше фанатичен привърженик на войната, винаги я беше считал за божествения вятър, от който ще се роди новата, блестяща и по-могъща от всякога Япония.

И съответно се беше отдал на тази идея. Последните три години от живота си прекара в лагерите за обучение на пилоти камикадзе. Дзен Годо все още носеше в душата си предсмъртните строфи на своя син:

„Когато прекрасните цветове на майските вишни

падат в Ямато,

дори небето помръква от техния блясък.“

Ямато беше древното, поетично име на Япония, същото име носеше и специалната военновъздушна част „Токотай“, в която служеше Тетцу. Умря на двадесет и две години.

Тетцу сляпо вярваше в „Шококумин“ — децата на новоизгряващото поколение. Често цитираше на баща си думите на героя от войната вицеадмирал Ониши, превърнали се в легенда: „Божественият вятър ще се пробуди от чистотата на младостта.“ Момчето живееше единствено с идеята за „ямато-дама-шии“ — извисяването на японския дух. В последните дни на войната, когато отчаянието изпълваше атмосферата с плътността, с която я изпълваха американските бомби, много хора започнаха да вярват, че „ямато-дама-шии“ е онова единствено оръжие, което може да донесе победата.

Дзен Годо често ходеше в семейната гробница и палеше ароматични пръчици. После усърдно се молеше за своите мъртви, опознавайки до дъно агонията на недостижимите идеали.

Когато мислеше за неосъществимите мечти и екзалтираното поведение на „ямато-дама-шии“, пред очите му неизменно се появяваше лицето на Козо Шина. По това време Шина беше един от най-влиятелните министри в МТП, Министерството на търговията и промишлеността. Благодарение на неговите машинации това министерство успя да запази, а дори и да разшири, изключителното си влияние в бюрократичното управление на следвоенна Япония. Шина беше ръководител на група фанатични и предани на традициите висши чиновници, които направиха немалко за новия образ на държавните институции.

Шина работеше всеотдайно, а често дори фанатично за авторитета на новото МТП. Заобиколил се с внимателно подбрани чиновници от бившето министерство на военните доставки, които, подобно на него самия, бяха с висше военно образование, той направи всичко възможно да им осигури широко поле на работа. Възползвайки се от суматохата през първите дни и седмици на американската окупация, Шина успя да прочисти досиетата на всички свои сътрудници. В резултат тези хора станаха недосегаеми за военните трибунали и съзнаваха, че дължат честта, а вероятно и живота си, именно на Шина.

Японците извлякоха поука от тежките унижения, на които бяха подложени от окупационната армия. Особено Шина, който побесня от натрапената нова конституция до такава степен, че се закле пред боговете да отмъсти на врага.

В МТП той прибегна до услугите на системата „принцип и практика“. „Татемае“ и „хоне“. Според каноните на японската бюрокрация това означаваше провеждане на една особена, двойствена линия на поведение. „Татемае“ — принципът, се използваше при преговорите с окупационните власти. „Хоне“ — практиката, означаваща приложение на постигнатите договорености, се договаряше на четири очи между висшите японски служители и означаваше съвсем други неща.

Успехът на тази политика беше огромен. Шина се сдоби с авторитет, на който не беше се радвал дори в предвоенните години. Но не можеше да му се радва, тъй като в душата му продължаваха да бушуват унижението от военното поражение и искрената омраза към окупаторите.

 

 

Филип работеше само нощем, това отдавна вече се беше превърнало в традиция. Така беше научен, така работеше най-добре.

Джонас беше паякът, плетящ изключително сложните си мрежи. Филип слагаше последните щрихи на неговите планове, изваждаше ги от областта на теорията и ги правеше физически изпълними. А след това ги реализираше на практика. Двамата бяха великолепен екип.

Джонас избра нощта пред новолунието. Но тя се оказа толкова ясна, че Филип реши да изчака неизбежната мъгла, появяваща се над града заедно с изпаренията. Две денонощия по-късно мъглата наистина се спусна, при това толкова гъста, че дори автомобилните фарове не можеха да проникнат на повече от метър — два.

Токио все още беше полузатъмнено, осветление липсваше дори в кварталите, останали незасегнати от бомбардировките. Парковете, естествено, тънеха в непрогледен мрак.

Втората жертва в списъка им беше Шигео Накажима. Първата — Арисава Ямамото, вече замина по реда си. Зад волана на камиона, който го прегази, седеше Филип. Според разузнавателните данни на полковник Силвърс по време на войната Ямамото е бил началник на лагер за военнопленници в Минданао, получил печална слава с изключително високата смъртност на своите обитатели. Ямамото обичал лично да измъчва затворниците. Онези, които не издържали на изтънчените му похвати, просто били разстрелвани. Останалите били подлагани на адски мъчения.

Шигео Накажима беше обвинен в гавра с труповете на противника по време на битката за Окинава и разстрел на място на всички ранени пленници. Тези трупове са били ограбвани и събличани до голо, а след това кастрирани.

Досиетата на тези двамата бяха изпълнени с факти за гавра и насилие, от които на човек неволно започваше да му се повдига.

— Това не са хора, а чудовища — не издържа в един момент Джонас, а Филип мълчаливо кимна с глава.

Тревожеше се от изобилието на престъпленията, събрани в разузнавателния доклад. Също и от подробностите, с които се описваше всяко едно от тях. Трудно му беше да повярва, че такива чудовища са успели да скрият всичко от разследването на военния трибунал. Изпълни заповедта по ликвидиране на първия японец в списъка, но съмненията продължаваха да разяждат съзнанието му. Нещо не пасваше, нещо не беше наред. Сега, заел се с подготовката на втората задача, съмненията отново се появиха, още по-силни и още по-настоятелни.

Къщата се намираше в Мацугая, северно от центъра на Токио, непосредствено до парка Уено. Фасадата й можеше да се види само от непосредствена близост, добре прикрита зад буйната растителност. Филип остави колата и измина последните няколко преки пеша.

Проникването вътре не представляваше проблем. В знак на любезност той се спря на прага и изхлузи мокрите от тревата обувки. По татамите, покриващи подовете в японските домове, не биваше да се ходи другояче, освен бос или по „таби“ — традиционните чорапи с отделен палец, които наподобяваха ръкавици. Филип носеше именно такива чорапи, тъй като знаеше, че босото стъпало винаги оставя следи от мазнина и пот върху рогозките от камъш.

Внимателно плъзна встрани рамката на прозореца от оризова хартия. Пристъпи в спалнята на Накажима, полагайки крака точно един пред друг. Чорапите му позволяваха да усеща рогозката под краката си и чувствително увеличаха стабилността му. Тъмнината в помещението беше смекчена от запалените свещи под ритуалните транспаранти в градината. Така Накажима помагаше на семейните духове, в случай че решат да му направят неочаквано нощно посещение.

Но тази вечер беше решил да го посети друг, съвсем различен дух.

Светлината беше достатъчна, Филип видя тялото на Накажима, кротко изпънато под одеялото. Придвижи се безшумно по татамито, спря зад главата на домакина и бавно коленичи.

Накажима лежеше по гръб. Филип се пресегна и внимателно повдигна чаршафа. Започна да го усуква, превръщайки го в дебело въже, после го вдигна на сантиметър от лицето на спящия.

Изправи се на крака, пое дълбоко дъх и с цялата си сила стовари усукания чаршаф върху лицето на Накажима. Притисна двете му страни с коленете си и ръцете му останаха свободни. Накажима приглушено изкрещя, тялото му се изви нагоре. Ръцете му се насочиха към възглавницата, сякаш искаха да открият нещо от особена важност. Оръжие? Филип погледна надолу. Не, някакво късче хартия. Отново съсредоточи вниманието си върху жертвата.

Краката на Накажима започнаха да ритат, петите шумно блъскаха в натъпкания със слама дюшек. Тялото му се гърчеше в отчаян опит да се освободи, никак не му се искаше да каже сбогом на живота.

Филип усили натиска и зачака края. Пръстите на Накажима конвулсивно смачкаха листчето хартия, което бяха сграбчили. После бавно се отпуснаха, ръката безсилно увисна. Филип повдигна дебелото въже от усукания чаршаф и надникна в безизразните очи под него.

После, бавно и внимателно, разгъна чаршафа, приглади го с ръце и го остави в положението, в което го беше заварил. Вече се извръщаше да си върви, когато очите му попаднаха на листчето хартия до ръката на мъртвеца. Защо беше посегнал именно към него в последния си миг? Толкова ли е важно? Сякаш искаше да го скрие, или пък да го унищожи…

Наведе се и издърпа хартията от вкочаняващите се пръсти. Пристъпи към прозореца и започна да чете йероглифите.

Беше писмо, което Филип прочете два пъти един след друг. Изпита чувството, че някой го е залял с ледена вода. Всичките му съмнения относно целите на задачата, която им бяха поставили, изведнъж изскочиха на повърхността на съзнанието му. Какво направих, Господи, безмълвно се запита той.

Натика писмото в джоба си и напусна къщата. Скрит в листата на дърветата, невидим кос лееше нежните си трели.

Миниатюрните свещички под ритуалните транспаранти продължаваха да примигват, оризовата хартия на вратата меко проблясваше…

На следващия ден Лилиан и Филип се ожениха. Времето беше хладно и ясно, влажната задуха на отминалата нощ беше прогонена от силен северен вятър. Откъм руините на Сумида долиташе боров аромат, примесен с миризмата на изгоряло. Като някакъв символ на миналото, преживяно от изстрадалата страна, като надежда за бъдещето.

Лилиан беше облечена в тъмносиньо костюмче. Венчална рокля беше немислима, тъй като никъде в страната нямаше тюл и дантели. Но на главата си носеше шапка с воалетка, която се спускаше над горната част на лицето й и го правеше почти невидимо за хората, поканени на церемонията. Вървеше бавно, стиснала ръката на баща си.

Генерал Хадли, едър хубавец с посребрени мустаци и розови бузи, беше облякъл най-новата си униформа. „Обувките му са толкова излъскани, че мога да се оглеждам в тях, докато си слагам вратовръзката“, помисли си Филип.

Съпругата на генерала — дребна и стегната жена на средна възраст, се разплака на глас, когато Лилиан каза своето „да“. Генералът, седнал до нея на първия ред с ръце в скута, беше неподвижен като статуя. По нищо не личеше дали се вълнува от церемонията.

Но на банкета след това той се приближи до Филип и енергично разтърси ръката му:

— Моите поздравления, синко. Гордея се, че ставаш член на семейството ми — забелязал недоумението върху лицето на Филип, той избухна във весел смях. — Да не мислиш, че не съм направил необходимите проверки? Още когато разбрах, че се виждаш с детето ми, наредих да ти направят такова пълно разследване, че сега мога да ти кажа дори колко често переш жокейските си панталони!

Поведе Филип към един от тихите ъгли на залата и понижи глас:

— Двамата с Джонас Самартин сте свършили чудесна работа в Тихоокеанския регион. А сега тук, в Япония, продължавате да изпълнявате дълга си… Бъди спокоен, зная точно каква е задачата ви в момента. Тя едва ли ще ви донесе обществено признание, затова искам да подчертая, че всички ние — отговорните фактори на окупационната власт, високо я ценим.

— Благодаря, сър — промълви Филип и инстинктивно потърси с очи Лилиан. Откри я редом с майка си, заобиколена от хора, които им поднасяха поздравленията си. След завръщането си от дома на Накажима не можа да заспи. Дълго се колеба дали да покаже писмото на Джонас. На два пъти дори вдигна слушалката да му се обади, но после я поставяше обратно на вилката. Джонас беше невероятно умен, Филип никога не се беше надявал, че може да се сравнява с него. Но той си беше човек от Уест Пойнт, винаги се придържаше към устава, изпълняваше безпрекословно поставените задачи. Когато се налагаше да се наруши някоя заповед или правило, той неизменно прехвърляше тази отговорност върху Филип…

— По дяволите, Фил — често казваше Джонас. — Светът не може да съществува без ред. Заповедите просто трябва да се изпълняват и толкоз. Понякога обаче имам чувството, че ти си истинска опасност за армията! — после на лицето му се появяваше широка усмивка: — Но какво да те правя, като си от хората, които никога няма да бъдат в крак!

Общо взето нарушенията на устава бяха дребни, последиците им никога нямаха решаващо значение. Филип просто ги приемаше като проява на свободолюбивия си дух и никога не им отделяше кой знае какво внимание. Но сега положението беше коренно различно. Ако подозренията му се потвърдят, това ще означава, че цялата им мисия в Япония се гради върху една лъжа. Не можеше да прецени дали тази лъжа е рожба на полковник Силвърс — техния пряк началник, или и той е бил заблуден от някое друго, очевидно високо място.

Обичаше Джонас и беше готов да му довери живота си, но в момента съзнаваше, че не бива да го запознава със съдържанието на писмото. Какъвто си е дисциплиниран, той положително ще докладва на Силвърс. А това не бива да става, преди да се разбере ролята на полковника в цялата фалшификация. По тези причини Филип реши да запази мълчание.

Но как да действа самият той? Това беше въпрос, на който не успяваше да намери отговор. Сега му хрумна нещо, което може би щеше да го освободи от раздвоението.

— Бих ви помолил за една услуга, господин генерал — колебливо промълви той. — Ако не възразявате, разбира се…

— Насаме можеш да ме наричаш Сам, синко. Вече си член на семейството.

— Да, сър. Добре… Имам известни съмнения по отношение на сегашната си задача… Искам да разбера повече за произхода на поверителната информация, която се отнася до набелязаните цели. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете?

Хадли взе две чаши с шампанско от подноса на минаващ край тях келнер и подаде едната на Филип.

— Защо не помолиш за това прекия си началник? — попита той. — Силвърс е човек на място.

— Опитах се, сър — поясни Филип. — Но се сблъсках с каменна стена.

— Виж какво, Фил. Не си от вчера в ЦРГ, знаеш правилника. Информацията се разпределя по принципа на необходимото познание. След като Силвърс не ти е помогнал, значи е преценил, че така трябва.

— Но ако се окаже, че разузнавателните му сведения са фалшиви?

— Имаш ли доказателства за подобни подозрения, синко? — присви очи генерал Хадли.

Филип извади писмото на Шигео Накажима и му го подаде.

— Не чета японски — въздъхна генералът, хванал листа хартия наопаки.

— Това е писмо — отвърна Филип и го постави правилно в ръката му. — От Накажима до Арисава Ямамото. Става въпрос за чертежите на нов модел самолетен двигател, които Ямамото имал намерение да ни предаде. Един военнопрестъпник, укриващ се от американското правосъдие, едва ли би постъпил така…

Генерал Хадли отпи глътка шампанско и сви рамене:

— Може би Накажима е искал да използва тези чертежи като основа за пазарлък…

— Не мисля така — поклати глава Филип и пръста му се заби в редиците стройно изрисувани йероглифи. — Тук не се споменава нищо от този сорт. Освен това Накажима споменава името на Дзен Годо — близък делови партньор както на него самия, така и на Ямамото. Казва, че тримата са набелязани от нещо, което нарича Джибан.

— Какво значи то? — свъси вежди Хадли.

— Не зная — призна Филип. — На японски Джибан означава малка, обикновено политическа организация… Някаква група…

— И според теб тази група е дала знак на Ямамото и Накажима, че срещу тях се готви покушение, така ли?

— Да — кимна Филип. — Освен това вече съм сигурен, че тези двамата плюс Дзен Годо съвсем не са военнопрестъпниците, за които иска да ни ги представи поверителната информация на Силвърс. По-скоро те са политически врагове на този Джибан, които трябва да бъдат отстранени. Какъв по-добър начин за това от услугите на ЦРГ, която има официално поставената задача да накаже недостъпните за военния трибунал престъпници? Перфектното убийство: наемаш хора да извършат престъплението вместо теб, при това те са дълбоко убедени, че служат на правосъдието!

Хадли се замисли върху думите на Филип.

— Накажима и Ямамото вече са ликвидирани — промълви след известно време той. — А какво ще стане с Дзен Годо?

— Той е следващият в списъка — отвърна Филип. — Сър, на съвестта ми вече тежат две убийства! Не искам да извърша и трето!

— Това го прибери — рече генерал Хадли и посочи с пръст писмото на Накажима. После впи изпитателен поглед в очите на зет си: — Я ми кажи защо не сподели своята информация с никого от ЦРГ?

— Не знам — поклати плава Филип. — Цяла нощ си задавам този въпрос. Вероятно ме е възпирал инстинктът…

— Ясно — рече Хадли. — Доверието е най-трудната за откриване стока в този живот, а? — като бивш строевак той изпитваше огромно уважение към инстинктите и предчувствията на своите бойци. — Ще се опитам да открия източника на информацията, с която борави полковник Силвърс. Но докато това стане, ти си длъжен да изпълняваш заповедите на своите командири. Това трябва да ти е ясно — усмихна се, плесна Филип по рамото и вдигна чашата си: — Сега нека се повеселим. Пия за теб и дъщеря ми! Нека Бог ви дари с дълги години щастие!

 

 

Дзен Годо сляпо вярваше, че винаги трябва да стои с гръб към слънцето. В бизнеса и в боя, в буквален и в преносен смисъл. Наблюдавай враговете си, но не позволявай те да те виждат ясно. Когато враговете не те виждат добре, те не могат да атакуват. А ако все пак го сторят, успехът им е под съмнение.

Тази философия Дзен Годо беше усвоил от баща си — човек, който никога не беше повишавал глас, нито пък беше казал лоша дума на някого. Въпреки това той беше безкомпромисен бизнесмен, който не се спираше пред нищо за постигане на целите си. Много хора се бяха разорили и умрели след светкавично проведените от него поглъщания и изкупуване на компании, но никой от живите не можеше да го обвини в нищо.

Дзен Годо много обичаше баща си и всяка седмица разговаряше с него. Беше убеден, че ще изпитва синовен дълг и преклонение до последния ден на своя живот, независимо от факта, че баща му вече го нямаше на този свят.

Изправен пред фамилната гробница, Годо запали ароматични пръчици, склони глава и започна дългата будистка молитва за упокой. Изчака необходимото време, после проговори на баща си. Вероятно тишината и спокойствието наоколо бяха източник на неговото вдъхновение. Или по-скоро присъствието на духа на баща му. Присъствие, което витаеше във въздуха.

— Татко — промълви той. — Аз съм обкръжен от врагове.

„Синко, отекна в съзнанието му гласът на бащата, обърни обратно монетата на успеха и ще видиш образа на врага върху нея.“

— Те вече убиха Ямамото-сан и Накажима-сан, татко. Сега искат да унищожат и мен.

Гласът на бащата прогърмя в съзнанието му с гръмотевична сила:

— Значи трябва да избързаш и пръв да ги унищожиш!

 

 

Близо седмица след сватбата Филип се срещна с генерал Хадли в уединението на храма Мейжи Джинжа. От всички страни ги ограждаше парка Йойоги, пуст и някак тъжен в разгара на зимата. Мейжи Джинжа, един от хилядите шинтоистки храмове в Токио, е бил построен през 1921 година в чест на император Мейжи. Архитектурата му представляваше странна смесица от стилове — гръцки, близкоизточен и далекоизточен.

— Нямаше смисъл да идваш в кабинета ми — каза генералът. Среща в щабквартирата на ЦРГ, разбира се, беше изключена. — Дай да се поразходим.

Изкачиха широките каменни стъпала и се насочиха към колонадата над входа на храма.

— Открихте ли източника на информацията за Ямамото, Накажима и Годо? — попита Филип.

— Да — леко въздъхна Хадли. Бузите му розовееха, гладко избръснати. Изглеждаше като човек, който ходи всеки ден на масаж. — Информаторът на Силвърс се казва Дейвид Търнър.

Филип изчака двете японки с черно-жълти кимона, които бавно минаха край тях и изчезнаха във входа на храма. Помежду им се поклащаше снежнобяло „оригами“, което щяха да положат пред духа — покровител на храма, за да го уверят в искреността на молитвите си.

— Дейвид Търнър е един очилат книжен плъх и нищо повече — каза той. — Какво общо може да има един адютант със строго секретните материали на ЦРГ? Не виждам смисъла…

— Не знам — сви рамене Хадли. — Като ръководител на разузнавателната централа в Далечния изток Силвърс има свободата сам да подбира методите за събиране на информация. И честно ще ти кажа, синко, че никой във Вашингтон не го е грижа за това. Те са прекалено заети да се бият с Берия и неговото НКВД — Хадли имаше предвид Лаврентий Берия — човека, когото Сталин посочва за наследник на основателя на съветското разузнаване Феликс Дзержински. След още няколко години НКВД се превръща в КГБ. — Според наши сведения вътре в НКВД действа специална централа, която подготвя агенти за дългосрочна работа на територията на САЩ. За съжаление все още не можем да убедим президента, че такава централа наистина съществува, да не говорим за пряка заплаха на нашата национална сигурност…

Генералът насочи поглед към голите клони на дърветата и тихо продължи:

— Проблемът е, че в правителството има хора, които продължават да гледат на руснаците като на наши героични съюзници от времето на войната. Това не е нещо ново. Патън и Макартър вече години наред предупреждават за руската заплаха, но няма кой да ги чуе. През войната наистина бяхме принудени да си сътрудничим с руснаците. И те се биха като истински тигри, никой не може да отрече това. Но на даден етап сме длъжни да погледнем в перспектива. Нямам никакви съмнения, че руснаците вече са го сторили.

Но Филип никак не се интересуваше от руснаците и тяхното НКВД, поне за момента.

— Ако искам да постигна някакъв напредък, би трябвало да разкрия източниците на Дейвид Търнър — каза той.

— Доколкото разбирам, времето ти е съвсем малко — погледна го генералът. — Джонас вече бил готов с плановете за ликвидацията на Дзен Годо. А когато те получат одобрение, ти ще трябва да ги изпълниш на практика.

— А вие не можете ли да ги забавите?

— Не, синко. Направих каквото можах, без да предизвиквам любопитство. Нямам право на неограничена намеса в дейността на ЦРГ.

Филип си помисли за двете японки, които се клатушкаха към вътрешността на храма като двойка косове. Изведнъж му се прииска да споделя тяхната вяра, да ги последва и да помоли духа на Шинто за просветление. На съвестта си вече имаше две убийства, които по всяка вероятност щяха да се окажат излишни. Не би могъл да понесе и трето.

— Ако все още се безпокоиш, че работиш въз основа на подхвърлена информация, най-добре ще е да поставиш този Търнър под неотстъпно наблюдение — обади се Хадли. — Това е единственият начин да разбереш къде ходи и с кого се среща.

 

 

А Филип се срещна с Мичико.

Ед Портър, сътрудникът на ЦРГ, често посещаваше Фурокан — една баня в Чиода. Там ходеха и доста от висшите американски офицери, тъй като заведението се намираше само на две пресечки от императорския дворец и съвсем близо до щаба на окупационните войски.

Харесваха я, защото обслужването се извършваше от японки, обучени в съответствие със старите традиции. Броени минути след като се отпусне в опитните им ръце, всеки мъж изпитваше чувството, че е цар.

Ед Портър беше един от най-добрите „събирачи на лотоси“ на полковник Силвърс. Така в ЦРГ наричаха оперативните агенти. Подобно на своя командир, и той беше агресивен и леко параноичен тип — две качества, които му вършеха добра работа в ЦРГ. По простата причина, че самата организация беше агресивна и силно параноична.

Банята Фурокан се оказа истинска обетована земя за събиране на секретна информация. Именно тук Портър определяше кои слухове сред висшите военни кръгове трябва да потвърди и кои да отхвърли като несъстоятелни.

Фурокан беше обетована земя и за Мичико. Тя работеше там два пъти в седмицата, обикновено като помощничка в банята. Собствениците на заведението бяха убедени, че никой от техните служители не разбира английски. Същото се отнасяше и за посетителите. Но Мичико беше единственото изключение.

Обслужвайки някой генерал или полковник, тя леко и неусетно събираше фрагменти от онези сведения, които позволяваха на баща й да се превърне в една от най-влиятелните и проспериращи личности на следвоенно Токио.

Не й трябваше много време, за да засече Портър. Той беше най-младият от посетителите на Фурокан и трудно играеше ролята на дребен служител. Още на второто му посещение Мичико направи така, че да обслужва именно него. Надникна в портфейла му, запомни както името му, така и чина, длъжността и всичко останало. После извърши съответните проверки и откри, че е служител на ЦРГ.

Именно чрез Портър тя се добра и до Филип. Подобно на повечето млади хора, Портър откликваше изключително добре на масажите. Обработката на тялото му от жена с покорно поведение беше връх, от който Портър не обичаше да слиза. В това отношение приличаше на наркоман и съвсем като наркоман винаги искаше още. Сексът нямаше нищо общо, в това отношение Мичико не беше притеснявана. В крайна сметка секс можеше да получи на всеки ъгъл, в него нямаше нищо вълнуващо.

Съвсем друга работа обаче беше обслужването, което получаваше от тази хубава жена: разтриване, мазане с благовонни масла, масажиране, проява на изключителни грижи и внимание. Никога не беше получавал всичко това едновременно, никога дори не беше си представял, че то е възможно. Желанието му за това отношение беше огромно и ненаситно. За да го задоволи изцяло, той неволно пожела жената да знае всичко за него, да разбере колко отговорна е работата му. Започна да я учи на английски и това неусетно промени всичко, което Мичико вършеше за него.

Усилията му предизвикваха усмивка в душата на Мичико. Не само защото я учеше на език, който тя вече знаеше, а и заради арогантността му. Подобно на всички американци, и този говореше с такава бързина и такива думи, че ако тя наистина беше начинаеща в английския, положително нямаше да разбере почти нищо.

Но нещата не стояха така и Мичико научи много. Включително и за специалната мисия на Филип и Джонас в Токио.

Подходът й към Филип беше коренно различен от този, до който прибягна при Ед Портър. Вероятно поради факта, че с него се срещна в храма Канон, разположен в сърцето на Асакуза. Беше петък, петият пореден ден от проследяването й. Вървеше подире му и внимателно го наблюдаваше, никога не рискуваше да го доближи. Постоянно се питаше какво привлича тук този висок мъж с тъжни очи, защо винаги се отправя към храма. И накрая разбра — привличат го останките на този храм. Привличат го с магнетична сила. Този факт някак странно премахна цинизма в представите й за този мъж, пък и за всички американци. И когато най-накрая срещата помежду им се състоя, тя стана някак непринудено, на равна нога… Мичико доста се стресна от това.

Причината беше проста — тя самата често обичаше да се разхожда в околностите на разрушения храм. Да се моли в него, да помни…

— Безпокоя ли ви? — попита Филип в деня на тази среща. Утрото беше навъсено и влажно, тежки облаци покриваха небето над Токио. Над главите им бавно се разсейваха утринните изпарения.

Той говореше идиоматичен японски и това също я накара да се стресне.

— Съвсем не — сведе глава тя. — Като всички японци и аз съм свикнала да бъда заобиколена от хора.

Той натика ръце в джобовете си, приведе рамене и внимателно я погледна. Чертите на лицето й бяха някак размити и неясни, вероятно от недостатъчната светлина на навъсеното утро. Долната част на тялото й беше увита в изпарения. Филип имаше чувството, че тази жена е част от околния пейзаж, призрачен и ефимерен като самата Япония. Говореше и се движеше напълно естествено, но въпреки това му се струваше повече „квайдан“ — героиня от древните японски приказки за призраци и феи, отколкото жива жена, от плът и кръв.

— Не зная защо идвам тук толкова често — промърмори сякаш на себе си той.

— За нас храмът Канон е особено място — прошепна Мичико. — Тя е богинята на милосърдието.

— А вие защо идвате тук? — попита Филип.

Един японец никога не би задал подобен въпрос. Защото би причинил неудобство у събеседника си.

— Нямам конкретни причини — отвърна Мичико. Но душата й потръпна и се сви, потисната от агонията на духовете, намерили тук своята смърт.

— Но вие плачете — извърна се към нея Филип. — Наред ли е всичко? Дали не казах нещо, което ви обиди?

Тя само поклати глава, не беше в състояние да се довери на гласа си. Над главите им се стрелна ято дъждосвирци, въздухът се изпълни с птичи крясъци. Някъде излая куче, по главната улица на няколко преки по-нататък бучаха тежки военни камиони.

— На девети март духаше силен вятър — промълви Мичико и сама се удиви от думите си. Някак изведнъж изпита непреодолимото желание да излее всичко, което от месеци се беше трупало в душата й. Не можеше да се спре, не искаше да се спре! Този висок чужденец с тъжни очи беше успял да отприщи бента — доскоро черен, непристъпен, заплашителен. Именно поради факта, че е американец, тя не се срамуваше да прояви чувствата си. Нещо необичайно за жител на една страна, в която хората живеят сред стени от оризова хартия и семействата им са многолюдни. Заговори бързо и напевно, сърцето й мечтаеше за успокоение:

— Сестра ми Окичи бързала да се прибере у дома след работа. Тя, също като майка ми, вярваше в справедливостта на войната. Не приемаше от баща ми нито пари, нито съвети. След като мъжът й загина в Окинава, тя продължи да работи във военната промишленост по дванадесет часа на ден.

В онази мартенска вечер започнаха да вият сирените за въздушно нападение. Вятърът беше бурен и носеше на крилете си течния огън от бомбите… Окичи била в Асакуза и като много хора бързо се втурнала към храма. Искала да получи закрила от богинята на милосърдието. Но намерила смъртта си.

Дълъг кичур блестящочерна коса се изтръгна от стегнатата прическа и се развя около шията й. Но Мичико не му обърна внимание. „Сякаш нещо, свило се дълбоко в душата й и неподлежащо на контрол, я кара да говори“, помисли си Филип.

— Дисциплинирана както винаги, Окичи носела на главата си каската, която правителството препоръчваше за запазване на слуховия апарат от трясъка на бомбардировките. За нещастие обаче тази каска се оказала запалима. Пламнала като факла на главата й, същото се случило и с одеялото, в което носела на гърба си своя шестмесечен син…

Дишаше тежко под силата на емоциите, които разтърсваха тялото й. Дъхът й образуваше облачета бяла пара в мразовития въздух.

— Огромните дървета гинко около храма, прекрасни през лятото, пламнали като факли. Дървената конструкция, напоена с химикали против гниене, бързо се сгромолясала върху хората, потърсили убежище от огнения ад. Онези от тях, които не били смазани или задушени от липса на кислород, били опечени живи…

Мичико замълча, тишината се блъсна в ушите на Филип със силата на отчаяни стенания. През цялото време, в което Мичико описваше ужасната смърт на сестра си, очите му пробягваха по изпепелената земя, обгорелите остатъци от дървени колони и рухнали стени. Колко по-различни му се струваха сега те, особено в сравнение с онзи следобед, през който Ед Портър ги засипваше със статистически данни за голямата бомбардировка. Тогава всичко му се струваше далечно и чуждо, нещастието на непознатите хора слабо го вълнуваше. Но въпреки всичко той постоянно се връщаше тук…

Наведе се и вдигна късче овъглено дърво, лежащо на няколко сантиметра от краката на Мичико. Не можеше да определи какво е било то преди пожара. Загледан в грозната дупка на мястото на храма, заслушан в сподавените думи на Мичико, той някак изведнъж се запита какво по дяволите търси тук, в тази опустошена страна. Каква е била ужасната сила, превърнала красотата в мъртви отломки?

Пустотата на това място го държеше здраво. Така, както пръстите му стискаха обгореното късче дърво. Отново се озова в онази студена утрин, в която заедно с баща си преследваше червената лисица. Отново видя пухкавото тяло на зверчето, блъснало се в червеникавата глина на къртичината, пометено от едрокалибрения куршум на карабината. Сега за пръв път в живота си успя да изпита чувствата на дивеча, а не на ловеца… Смъртта и унищожението, които властваха над това място, някак неусетно започнаха да го променят.

Чуваше писъците на обхванатите от огъня жени, виждаше как ярките алено-златни кимона бързо се превръщат в пепел от оранжевия ад на напалма, усещаше с лицето си огромната температура на пожара, дробовете му се свиха от липсата на кислород под дървения свод на храма, превърнал се в огнен ад.

По лицето на Филип Дос се затъркаляха сълзи.

Плачеше за невинните хора, които са били постигнати от ужасна смърт. За децата, изгубили живота си още преди да получат шанса да го опознаят. Плачеше за онова изгубено дете вътре в душата си, което толкова беше страдало, толкова беше мразило живота, че забрави дори да се сбогува с баща си.

Именно омразата към живота го беше довела тук, на това прокълнато от Бога място, изведнъж си даде сметка Филип. Именно омразата към живота го беше превърнала в това, което е. „Господи, колко огромна е покварата ми в сравнение с невинните деца, изгорели тук“, помисли си той. Едно е животът да ти бъде отнет изведнъж, рязко и грубо; съвсем друго е да усетиш неговата безсмисленост, бавно и мъчително… Душата му се сви от състрадание, почувства се част от смъртта и разрухата, които властваха тук. Разбра, че постоянното му влечение към този несъществуващ храм се дължи на разрухата, която цари в собствената му душа. Гледайки към черната яма, в която хиляди хора бяха потърсили убежище, но бяха намерили своята смърт, той имаше чувството, че гледа в собствената си душа.

Омразата към живота е основната причина хората да се впускат в масовата касапница, която наричат война. Омразата към живота кара хората да изпълняват безпрекословно заповедите на други хора, смъртни като самите тях. Той, Филип Дос, беше един добър войник, който винаги е приемал за истина фактите, които са му предоставяли. И е убивал заради тях. Но сега вече знаеше, че тези факти са лъжа. Какво трябва да направи с всичките убийства, извършени без причина? Без дори следа от правосъдие?

В този момент се чувстваше толкова мъртъв, колкото всички онези нещастни души, намерили смъртта си под пламтящия покрив на храма Канон. Чуваше безгласните им стонове далеч по-ясно, отколкото грохота на уличното движение в огромния град. Чувстваше се адски самотен. Как би могъл да се прибере у дома и да обясни на Лилиан какво е изпитвал и какво е извършил? Тя никога няма да го разбере, никога няма да му прости, че я изключва от една толкова важна част от живота си. Вече виждаше ясно, че бракът му с Лилиан е бил просто един сън, един блян на онази частица от съзнанието, която отчаяно се бори за физическото му оцеляване.

На преден план сега излизаше друга частица от неговото съзнание. Онази, която го караше да усеща с все по-нарастваща сила хармонията на Япония. Нейните звуци и миризми, нейните вековни обичаи. И нейните хора. Филип беше убеден, че в този момент прекрасно разбира начина на живот, който водят японците. И затова се почувства още по-самотен, отчайващо самотен… Имаше усещането, че се е превърнал в плашило, забито в средата на плодородна нива. Вика до пресилване, но никой не го чува.

После до рамото му се докосна нежна ръка. Погледна в лицето на Мичико и видя бистрите сълзи, които се търкаляха по бузите й. Смаяно осъзна, че и тя се чувства изгубена. Прииска му се да поеме в шепи тези сълзи, заприличали на скъпоценни брилянти. Блестящи, фантастични, омайващи…

Изправи се и бавно протегна ръка. Стисна в длани крехките студени пръсти и за пръв път разбра, че в тази зона на смъртта могат да живеят и други призраци, различни от ужасната безформена маса, която тежеше в собствените му гърди.