Ернест Маринин
Затворникът (9)

Ден четиристотин седемдесет и седми

Бяха се сбогували вече с американците и се дръпнаха встрани, към края на горичката. Лена държеше на ръце спящия Саша. Олег ги погледна и изведнъж разбра, че нищо не му се иска толкова силно, както да остане тук, с тях. Но веднага потисна тази мисъл и каза:

— Лена, почакай малко, забравих нещо. Сега ще изтърча до кораба и ще се върна, само след десет минути.

И дори не ги целуна за сбогом.

В шлюза на „Орион“ той спря, опря се с ръка в стената и затвори очи. Съсредоточи се. Постоя няколко секунди. Отвори очи. До него стоеше, опирайки се с ръка до стената, човек в изтъркан комбинезон. Вдигна глава, погледна на дясно, после на ляво и се обърна с лице към Олег.

— Олег — тихо каза Олег. — Това ти ли си… или съм аз? Дявол да го вземе, как да се обръщаш към самия себе си?

— Да, Олег, аз съм. В смисъл ти.

— Ти нали всичко знаеш и всичко разбираш?…

— Да, аз зная и разбирам всичко.

— Ще направиш всичко, както трябва. И още нещо: създадох те не точно като мен. Ти си по-добър. По-честен и по-смел… Ти ги обичаш, нали? И за теб няма да има проблем — да си отидеш или да останеш.

— Разбира се, Олег. Не се страхувай. Всичко най-хубаво!

— И на теб. Е, хайде!

Прегърнаха се топло и се целунаха. После двойникът се обърна и леко изскочи навън. Люкът се затвори. Олег отвори вътрешната врата и влезе в асансьора.

Горе надникна в кабината и доложи:

— Аз съм тук, командоре, всичко е наред.

— Дъм ит — скочи Дейвидсън, — щом това сте вие, кой тогава бяга към горичката? — и той посочи с пръст екрана.

— И това съм аз… Но какво значение има, командоре? Просто още едно чудо. На тази планета има много чудеса…

— Чудеса, да? Уел…

— Време е, командоре. 17,57. Има ли свободна койка?

— Да, петата каюта, втората койка. Побързайте.

* * *

Като дишаше тежко след бягането, Олег застана до Лена и загледа кораба. Ето, под дюзите заизлиза пушек, вдигна се облак прах, от него изскочи нагоре носът на „Орион“, за миг спря, опрян на огнения стълб, запълзя и се дръпна нагоре. Огнената колона нарастваше и издигаше ракетата, чу се безкраен грохот, вихърът късаше листата на дърветата. Олег едва успя да се хване за стъблото и да притисне с другата ръка жена си.

На обратния път той носеше Саша и за кой ли път се учудваше колко топъл е той.

* * *

Олег помоли Дейвидсън да намери „Делта“. Искаше да прибере скафандъра си и някои дреболии. Отначало командорът отказа, но Олег го убеди, като му обеща да зареди „Орион“ с горивото от резервоарите на своя кораб. Маневрираха няколко часа, докато мощният радар не напипа „Делта“.

Зареждането мина нормално, резервоарите на „Орион“ се напълниха. Дейвидсън, вежливо усмихнат, каза:

— Вие заплащате много щедро вашето превозване.

— Не си струва да говорим за такива дреболии.

— Извинете, мистър Блинов, но вие сте странен човек.

— Да, сър, тези дни след обяда аз също забелязах това.

— Уел… — промърмори Дейвидсън и поклати глава.

* * *

Стартираха към Земята в три часа, а в 3,25 Олег изхвръкна от койката и видя как стените на каютата се стапят в чернотата на Космоса. Успя да спусне щита на термошлема и известно време летя, задържайки дишането, а звездното небе се въртеше около него.

„Всичко е било мираж! Всичко! Сега вече идва краят! Нека, нека, така ми се пада!“ — шепнеше отчаян той. Всичко изчезна, всичко — и корабът, и Дейвидсън, и Том, Джим, Кенет… Всичко е било мираж, породен от съня му. „Какво пък, навярно е време да умирам вече“ — си каза той и посегна с ръка към закопчалката на шлема. Но внезапно го обхвана страхът от смъртта — безобразен, огромен и безкраен като Космоса. В ушите си чуваше някакъв вопъл и сам не знаеше той самият ли вика, или това е смъртта. И както потъващият гребе с последни сили, влагайки всичко в отчаяния си порив, така и Олег целия, до последната клетка — се втурна към живота. „Не, не всичко още е загубено! Още мога да се върна, да кацна!“ Като движеше ръцете си, той ориентира тялото си и включи ранцевия двигател, но горивото свърши бързо, а до планетата имаше повече от три хиляди.

А после чака два часа. Два милиона вечности, два милиона опити да съживи двигателя, два милиона умирания и раждания. И космосът се нахвърляше върху него, свиваше го до размерите на молекула и с нежелание го освобождаваше за миг, за да може да събуди надежда и после отново го свиваше така, че за надежда не оставаше никакво място.

Но след два часа се оказа достатъчно близко до планетата, двигателят отново заработи, а планетата се сгромолясваше върху него, запълвайки цялото пространство; после чу първото шумолене на атмосферата, докоснала скафандъра, и започна да създава парашути. Те се късаха на парцали, но той създаваше нови и нови, докато най-после не увисна под купола и вятърът бавно го понесе към повърхността на планетата, озарена от първите лъчи на утрото.