Кир Буличов
Законът за дракона (7)

7.

В трапезарията нямаше никой. Хората бяха излезли внезапно от нея — на масата имаше чисти чинии, от тенджерата се вдигаше пара, столовете бяха разместени, един бе паднал и никой не бе намерил време да го вдигне…

— Ех, тези тайни — промърмори Павлиш и изправи стола. — Загадки, тайни, летящи холандци. Сега ще се окаже, че съм съвсем сам. Другите са изчезнали в неизвестна посока.

Собственият му глас прозвуча неестествено и Павлиш се запъна. Той постоя няколко секунди, като се ослушваше, после излезе от трапезарията и тръгна по коридора към изхода, към гаража.

Станцията беше малка, но изглеждаше просторна поради многото врати, задънени коридорчета, лаборатории, складове и стаички с неизвестно предназначение. Павлиш спря пред една врата, по-голяма от другите, която му се стори, че води към гаража. Тя бе заключена отвътре със солидно саморъчно направено резе. Отвори го с усилие. Грешка: оказа се, че вратата води направо към улицата. Замириса му на топъл влажен въздух, изпълнен с жуженето на насекоми. Павлиш прекрачи прага, но някой го хвана грубо за рамото и го дръпна назад.

Лескин заключи вратата.

— Подлудяхте ли? — попита той безцеремонно.

— Извинете — отвърна Павлиш, — още не съм свикнал с навиците ви.

— Ако трябва да свиквате, няма да изкарате много дълго тук — каза Лескин. Той бе чист и се оказа твърде сериозен петдесетгодишен човек, с лице, покрито с дълбоки бръчки, сякаш природата бе използувала за прокарването им не нож, а длето.

— В най-добрия случай бихте напълнили станцията с комари — продължи Лескин. — И щяхте да изпозаразите всички с треска. Преди всичко себе си. Не се сърдете. Ще свикнете. И при вида на отворена врата също ще изпадате в ужас. Търсехте трапезарията ли?

— Не — отвърна Павлиш. — Обядващите.

— Обядващите са в гаража. Обядът ще закъснее. А аз търсех вас.

Вратата на гаража бе съвсем наблизо.

— Влезте — каза Лескин добродушно. — Те сега ще се върнат.

Гаражът бе празен. Всъдеходът бе изчезнал. Лескин се ослуша и забърза към шалтера при вратата.

— Не се плашете, докторе — каза той.

Павлиш не разбираше от какво трябва да се плаши и за всеки случай отстъпи към стената.

В отвора се показа тъпата муцуна на всъдехода. Той пълзеше бавно. Тържествено пресече гаража и спря до отсрещната му стена. На буксир той влачеше трупа на някакво грамадно сиво животно, от което висяха две черни парчета, големи колкото платна на фрегата.

На фона на белия правоъгълник на вратата подскачаха две човешки фигурки. Те приличаха на кукли от театъра на сенките, размахваха ръчички и са суетяха. Нещо голямо и тъмно закри за миг светлината и изведнъж затрещяха изстрели. Някой дръпна шалтера, вратата се затвори и сякаш отряза шума и суматохата.

— Всички тук ли са? — попита Нина. Лицето й бе закрито от голяма тъмна кърпа. В ръката си държеше пистолет.

— Всички — отговори Джим, скачайки от всъдехода. — Преброих ги.

Татяна-малката се приближи до сивата грамада и сложи крак върху нея.

— Махараджата на Хайдерабад и убитият от него тигър-човекоядец. Къде е фотографът?

— Не се превземай, Татяна — каза Лескин. — Той може да е още жив.

— Нито един тигър не се е отървавал жив от изстрела на младия махараджа — възрази Татяна.

Лейкопластът бе паднал. Челото й бе цялото в кръв. Павлиш забеляза това, но краката му го понесоха към проснатото на пода чудовище. Това беше дракон. Във всеки случай Павлиш не можеше да намери друга дума. Главата му бе над един метър дълга, жълтите зъби блестяха, стъклените очи заплашително се пулеха, а черните парчета се оказаха крила.

Ето значи кой е виновникът за бедите и нещастията.

— Не ви се е случвало да срещнете такова мъниче по-рано, нали? — приближи до Павлиш Джим. — Размах на крилата петнадесет метра!

— Не дай си боже — каза Павлиш. — Нямам желание за такива запознанства.

До Павлиш се бе спрял нисък плешив човек с кръгло добро лице.

— Вас ли преследваше? — запита Павлиш.

— Преследваше? — човекът се усмихна топло, като че ли думата му хареса. — Преследваше. Колко меко е казано. Сякаш упорит поклонник преследва някоя девойка. Не, той бе тръгнал на лов за нас. — Човекът неумело се опираше на бастуна си.

— Тогава можем да ви поздравим?

— Да, това е първият — каза Нина, като освободи главата си. — Запознайте се: Леополд, нашият сеизмолог и геофизик.

— Вижте — каза Татяна и повдигна края на крилото. — Вчера стрелях по него. Улучила съм крилото.

— А смъртоносният изстрел на махараджата? — запита Леополд и се намръщи от болка. Кракът му не опираше до пода.

Под крилото видяха крака на дракона, който завършваше с извити като ятагани нокти.

— Добре ще е да си направя кинжал — каза Джим. — Цена няма да има на Земята. Сред колекционерите.

— Има време, ще си направиш — каза Нина. — Този ще го разрежем на малки късчета, за да разберем как е устроен.

Тя погледна Павлиш, сякаш му даваше да разбере, че това вече е негова работа.

— Нима той не е единствен? — запита Павлиш.

Въпросът му развесели всички.

— Ами тогава с кого воювахме, докато вкарвахме всъдехода в гаража? — залита Татяна. — Навън са роднините му. Сега те ще мъстят жестоко.

И сякаш като потвърждение на думите й по покрива отново загърмя. Грохотът бе толкова силен, че трябваше да се обясняват със знаци. Гаражът започна да са клати и на Павлиш му се прииска по-скоро да се скрие зад отворената врата, която водеше към станцията. Джим замаха с огромния см юмрук към тавана, но жестът му нямаше никакъв ефект върху хулиганите. Лескин извади пистолета си и го насочи нагоре. Нина хвана ръката му. Всички стояха вдигнали нагоре глави и чакаха. И покривът не издържа. Нахлу бяла светлина и Павлиш видя жълтите ятагани, които разкъсваха метала, сякаш че беше картон.