Кир Буличов
Законът за дракона (20)

20.

На площадката нямаше никой. Тук-там се търкаляха увехнали клонки и се виждаха топките на драконовите екскременти. Земята бе отъпкана. „Жалко — помисли си Павлиш, — че експедицията е дошла тук за първи път в разгара на дъждовете, които са отнесли от нашия хълм всички очевидни следи от чуждите жилища.“

— Бърлогата — каза многозначително Лескин.

— Да бяхте скрили пистолета — обърна се към него Павлиш.

— Няма да стрелям без нужда — в гласа на Лескин прозвуча предупреждение, сякаш Павлиш се готвеше да остави другарите му да бъдат разкъсани от драконите, а той бе единственият им защитник.

— Ами хуманизмът къде остана? — запита Таня.

— Всичко си има разумни граници — отвърна Лескин без да се усмихва.

Павлиш отвори страничния люк.

— Ще ни нападнат комарите — предупреди го Джим.

— Едва ли.

— Гледайте! — извика Татяна. — Там, под дървото!

Във вдлъбнатината между корените, постлана с клонки, лежаха три кръгли яйца, всяко с диаметър около половин метър.

— Татяна, подкарай натам всъдехода — заповяда Лескин.

— Какво сте намислили?

— Не се месете, докторе! — избухна Лескин. — Стига красиви думи и разумни действия. Вашите любимци са злобни хищници и винаги ще бъдат заплаха за хората. Щом имаме възможност да намалим броя на тези гадини, длъжни сме да го сторим.

— Това прилича на истерия — Павлиш се мъчеше да говори спокойно. — Вие се стараете да се приравните с местните животни и да въдворявате справедливост в техния свят от позиция на силата.

— Не в техния свят! В нашия свят! Този свят никога вече няма да бъде такъв, какъвто е бил до идването на човека. Ние трябва да го направим удобен и безопасен.

Павлиш погледна Таня и Джим. На коя страна бяха?

— Лескин, с това няма да постигнеш нищо — каза Джим.

Астрономът пусна пистолета. У всички остана тягостно чувство от ненужната кавга. За да промени настроението, Татяна каза:

— Ще вземем ли едно яйце? Най-голямото в цялата вселена. Музеите няма да ни простят, ако не направим това.

— Може би по-добре ще бъде да го вземем следващия път? — запита Павлиш, без да спори.

Всъдеходът тръгна към дървото. Павлиш погледна към Лескин. Той седеше спокойно, но избягваше погледа на доктора. Като се показа от люка, Павлиш погледна нагоре. Нямаше никой.

— Не се безпокойте — каза Лескин, — ако стане нужда, ще ви прикрия.

Павлиш скочи на отъпканата земя. Лескин излезе втори и се спря опрял гръб на всъдехода. Изглеждаше спокоен, но Павлиш имаше предчувствие, че чака и най-малкия повод, за да започне да стреля. „Ей сега ще си отидем“ — помисли си той. Вдигна едно от яйцата. Беше тежко и хлъзгаво. Подаде го на Джим.

— Вижте, вижте, какво мъниче! — Татяна се бе подала до кръста през горния люк.

По площадката към всъдехода бавно тепкаше малко мармотче. Издуло хоботче и разкрачило крачета, то изразяваше самото любопитство.

— Да вземем и него! — извика Татяна.

Павлиш посегна към мармотчето и замря…

След мармотчето към дървото спокойно се мъкнеше сив дракон. Той лениво местеше лапите си, а крилете му се влачеха по земята. Отстрани изглеждаше на мъдрец, който размишлява за тленността на живота. Тук драконът бе господар и той отлично знаеше това. Равнодушно погледна към всъдехода.

— В колата! — извика Павлиш на Лескин, предполагайки, че той е зад гърба му.

Подхванал мармота като дете, заплашено от зло куче, той хукна към всъдехода и пропусна мига, когато Лескин започна да стреля в муцуната на приближаващия дракон.

Стана така, че в решаващия миг нямаше кой да спре Лескин. Павлиш се хвърли към колата с мармотчето в ръце и го подаде на Татяна, която не беше успяла да се скрие. Джим бе във всъдехода и наместваше яйцето на дракона, за да не се смачка; следващата минута бе съставена от по-къси или по-дълги отрязъци, без да са свързани помежду си.

Павлиш потъна в люка и се плъзна към лостовете на всъдехода — ръцете на Татяна бяха заети, тя държеше мармотчето… С края на очите си той успя да забележи, как раненият дракон спря, приседна на опашката си, разтвори жълтата си паст и напрегна крила… А Лескин продължаваше настървено да стреля в него и да се приближава… но отгоре като камък се стрелкаше друг дракон…

Павлиш изви рязко колата, за да прегради пътя на дракона към Лескин и пред него като в несполучлив любителски филм се мяркаха облаци, стъблото на дървото, черните крила, сгромолясващата се на една страна земя… Само да не затисне Лескин… Викове, грохот… Като удари Павлиш по рамото, през страничния люк изскочи Джим… Татяна му помогна да набута вътре тялото на астронома, а ноктите на дракона забарабаниха по бронята на всъдехода…

После настъпи тишина…

— Аз бях длъжен — с твърд и спокоен глас внезапно каза Лескин — да защитя Павлиш… Аз исках… — и гласът му секна.

Павлиш с мъка пусна лостовете за управление. Пръстите му сякаш се бяха врязали в метала. Лескин лежеше на пода на кабината. Татяна разряза окървавения комбинезон. Мармотчето се сви на топка в ъгъла и затвори очи.