Кир Буличов
Законът за дракона (18)

18.

Павлиш играеше в трапезарията шах със симпатичния Леополд; беседваха мирно за изкуството. И двамата поставяха Ботичели пред Рафаел и се гордееха малко със собствената си смелост. Внезапно в стаята се втурна Татяна-голямата в защитно облекло, страшна като марсианин от старинна картинка, и като сне маската, извика:

— Не мога да работя повече в този ад! Изпратете ме на Юпитер или на Меркурий, па макар там да няма въздух, нищо да няма!

— Какво се е случило? — скочи Павлиш.

— Докторе, вика ви Нина. Смята, че е нещо интересно. Тя е някакъв морален урод. Дори от мишка не се страхува. Това вече е прекалено! Къде тръгвате! Първо се облечете! Там има комари. А тебе, Пол, няма да те пусна. Без крак остана, сега и без глава… Ще играем с тебе шах.

Разбира се, Леополд не я послуша. Той настигна Павлиш в коридора. Облечен бе странно — Павлиш не се досети веднага, че бе смъкнал от Татяна защитния й плащ. Павлиш хвана под ръка Леополд и той стигна до изхода, като подскачаше на един крак. Зад вратата светлината на прожектор ослепи очите им, а гласът на Джим ги спря:

— Стойте! Който направи само една крачка, ще умре.

На Павлиш не беше ясно дали Джим се шегува или цитира неточно поредния класик, но той спря послушно. Гласът на Джим идваше някъде отгоре, от тъмнината зад лъча на прожектора.

— Те са на купола на обсерваторията — каза учуден Леополд.

Павлиш се огледа. Нищо. Погледът му се плъзна надолу. Цялата площадка бе покрита от черен движещ се килим. Сякаш земята бе отворила всичките си пори и бе пуснала навън безброй мравки.

— Докторе, виждали ли сте такова нещо? — запита Нина отгоре.

— Не, не ми се е случвало — отвърна Павлиш, като се пазеше от комарите.

— Ако продължи — каза Лескин, — ще трябва да евакуираме станцията.

Мравките се движеха зад прага на вратата, на половин метър от обувките на Павлиш. В безсмисленото им на пръв поглед сноване се чувствуваше система и някакъв устрем. И макар че всяка мравка бягаше по свой определен път, цялото море постепенно се преместваше вдясно, към края на възвишението.

— От къде ли са дошли? — залита Павлиш. — Кой видя как започна всичко това?

Внезапно от покрива над главата на Павлиш се чу гласът ма Татяна-малката:

— Бях тръгнала към склада за запасни части за радиопредавателя и гледам, бягат мравки. Повиках Нина, тя беше с Лескин в обсерваторията. Дойде и Джим. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да се покатеря на покрива, а те на купола. Интересно така ли ще бъде винаги или е временно.

— Временно е — каза Павлиш, като направи крачка напред. — Мравките не хапят. — Той разбута с крак мравешкия поток, който, ускорявайки движението си, като водопад се спущаше зад пределите на осветения кръг.

Докато Нина, Таня и Джим слязат долу, мравешкият ариергард вече пресичаше площадката. Земята бе изровена, като че ли някой бе минал по нея с гребло.

— Значи те излизаха направо от земята?

— Да, видях ги — каза Таня-малката.

— Това ми напомня на миграциите на лемингите — каза Нина.

Павлиш кимна. Той бе съгласен с Нина. Тя мислеше за същото, за което мислеше и той. Павлиш бе сигурен деветдесет процента, че могат да се справят с драконите. И той знаеше как, макар че десетте процента риск го накараха да се въздържи и да не открие своите рецепти. До сутринта.