Кир Буличов
Законът за дракона (21)

21.

Да извикат спасителния катер не можеха — нямаше къде да кацне. Да пренесат Лескин до станцията с всъдехода бе опасно. Беше загубил много кръв. Доколкото можа, Павлиш го превърза и му даде обезболяващи таблетки.

— Нека се спуснем към реката — каза той: вече нямаше кой да оспорва неговата власт.

Джим седна на мястото на шофьора. Павлиш и Таня подкрепяха Лескин и го пазеха да не се удари. Джим караше внимателно, но въпреки това всъдеходът подскачаше. Може би бе по-добре, че Лескин бе в безсъзнание.

Като слязоха до реката, навлязоха във водата и около четири километра плуваха надолу по течението. До ниския полегат бряг, на сто метра от който започваше рядка ниска гора, Павлиш помоли Джим да изкара всъдехода на брега и да спре до първите дървета. Изнесоха Лескин на тревата. Докторът и Таня останаха при него, а Джим трябваше да изтърчи с колата за лекарства и за спасителната капсула, в която без всякакъв риск можеха да пренесат болния до станцията.

— Опасно е все пак — каза Джим, като влизаше във всъдехода. — Ами ако долетят?

— Не се безпокой — отвърна Павлиш. — Драконите няма да дойдат.

— Сигурен ли си, докторе?

Павлиш и Татяна гледаха как всъдеходът пресече реката и като се промъкваше през храсталаците, се изкачи по склона. Изчезна, но известно време до тях достигаше пращенето на клонките и рева на моторите. После стана тихо. От време на време Лескин изстенваше. Денят бе облачен и сух.

— Не му се сърди, Слава — каза Таня. Тя седеше до Павлиш, обхванала с ръце коленете си. Павлиш вдигна ръката на Лескин и провери пулса. — Той мисли, че те е защищавал.

— Не се сърдя.

— Яйцето на дракона се счупи.

— Не съм и забелязал. А мармотчето живо ли е?

— Остана в кабината. И не знае, че всичко стана заради него.

Вятърът духна през реката и надипли водата.

— Таня, знаеш ли, че може би скоро нашата станция ще бъде преместена тук?

— На брега? Хубаво би било — Таня съвсем не се учуди.

— Харесва ли ти тук?

— Водата е до нас, ще можем да се къпем. Лятно време ще е горещо. А защо?

— Ще ти разкажа една малка криминална история. Нали всяка такава история трябва да завършва с монолог на детектива, който признава заблудите си и споделя прозренията си, които водят до извода кой е сипал отрова в любимата чаша на старата графиня.

— Разказвай, детективе — каза Таня. Тя бе уморена, безпокоеше се за Лескин и поддържаше играта без обичайния за нея ентусиазъм.

— Какво намерих, когато пристигнах в станцията? — продължи Павлиш. — Дракони, които нападаха хората. И изтормозена до краен предел експедиция.

— Това е преувеличено.

— Разбира се. Нали цялата литература се гради върху преувеличенията. А какви версии съществуваха? Че на планетата живеят троглодити и драконите са ни сметнали за тях. Едва ли. Равнището на еволюцията е съвсем друго. Втората версия е твоята: тук някога са идвали пришелци и са разсърдили драконите, които имат добра памет.

— Това е празна работа, а не версия.

— Тази версия не е по-лоша от всяка друга. В края на краищата всичко се свежда до двата варианта: или ние сме попречили на драконите, или те ни вземат за някой друг. На мен ми провървя. В деня, когато пристигнах, вие хванахте дракон. Аз го изследвах. И какво се установи? Метаболизмът на драконите не им позволява да се хранят с хората. Нещо повече, научавам, че комарите, които нападат стръвно хората, също не могат да пият нашата кръв. Те загиват от нея. И главното е, че и едните, и другите вилнеят само в района на нашия хълм. В гората вече ги няма.

— И тогава се появи нова версия — каза Татяна.

— Разбира се. Да я наречем версията на трагичната грешка. Без да забележим ние сме заели техния дом. Комарите се привличат от топлината — от топлината на мармотите. Откъде да знаят, че не е тази топлина. А драконите ни вземат за други, за своята обичайна плячка.

Защо когато драконът искаше да те хване, сви ноктите си на един метър височина от земята? Когато направих опита с пълзенето, драконът също не улучи, като сви ноктите си на метър от земята. И защо те нападат светли цветове?

— Инстинктът им ги подвежда. Те са свикнали да ловуват именно така.

— Но на нашия хълм мармоти няма!

— Точно това ни объркваше. Иначе лесно бихме се досетили каква е работата. И именно това ни е заставило да заемем мястото на мармотите в дажбата на комарите.

— А къде са… — започна Таня, но Павлиш я прекъсна:

— Следователно съществува екологична ниша. Всеки хълм представлява устойчиво съобщество. Комарите живеят в дупките на мармотите и смучат кръвта им. Най-вероятно самите те са необходими на мармотите. Може би те се хранят с личинките им. Мармотите се хранят и с мравки и също контролират числеността им… Драконите съседствуват също не без полза в това съобщество. Но строго следят тяхната територия да е неприкосновена. И изяждат слабите и мудните.

— А аз седях на покрива — си спомни Татяна.

— Нашествието на размножилите се свръх мярката мравки стана за мен последния щрих в картината на този свят — продължи Павлиш. — Добре, да вървим нататък. Какво се получава? Ние идваме и се установяваме на хълма. В периода на проливните дъждове, когато животът на планетата замира. Започваме да строим, затрупваме дупките и без да ги забележим мармотите загиват или избягват в гората. Там липсва тяхната обичайна храна и те постепенно измират. Помниш ли мармота, който ти донесе в станцията? Той бе болен и полумъртъв. В процеса на еволюцията комарите са свикнали да се задоволяват със „своите“ мармоти. Да отлетят те не могат. Мармоти няма, те летят към топлината, хапят ни и умират. А драконите се лишават от родните си гнезда. Те биха сменили хълма, но на всеки хълм най-вероятно господствуват отделни родове и другите драконови родове не биха допуснали на своите хълмове чужденци…

— Ами ако и тук стане нещо подобно? — Татяна се обърна и се вслуша в звуците, които идваха от гората.

— Всичко зависи от нас. Преди да се преселим, трябва добре да поразгледаме дали не пречим някому.

— Съгласна съм — каза Татяна. — Тук ми харесва.