Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Павлиш (5)
Оригинално заглавие
Закон для дракона, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 6, 7/1977 г.

История

  1. — Добавяне

14.

Като се изми и лепна на бузата си лейкопласт, Павлиш приседна до масата, за да поеме дъх. Обхванала го бе предателска слабост. Дори на човек с умерено въображение не бе трудно да си представи какво би станало с Павлиш, ако драконът беше протегнал ноктите си половин метър по-ниско. А въображението на лекаря бе отлично.

Взе в ръце дневника на Стрешний, отвори го и отново го затвори. Трябва да поговори с Нина. Дневникът наистина може да послужи.

В този миг, сякаш бе подслушвала мислите му, влезе Нина.

— Не ви ли попречих? Лейкопластът ви придава войнствен вид.

— Благодаря. Не съм се стремил към това.

— Записките на Стрешний ли четете?

— Иска ми се, но не се решавам. Едва ли са предназначени за чужди хора.

— Грешите. Може би в рода на доктора да е имало графоман, но той не само обичаше да чете на глас откъси от дневника си, ами го пробутваше на всеки, който се опитваше да се отърве от това развлечение под предлог, че не може да възприема при четене на глас.

— Това за вас ли се отнасяше?

— Да. Така че четете спокойно. Стрешний ще се радва.

— Джим каза, че драконите не обичали лекарите. Какво се случи със Стрешний?

— Той се занимаваше с комарите. Беше отишъл на отсрещния хълм, а когато тръгнал да се връща, замислил се и забравил да погледне небето… Ами това пък сега какво е?

Нина гледаше пода. По него като черна връвчица бягаха дребнички мравки.

— Още вчера ги видях, но не им обърнах сериозно внимание.

— Не, това е нещо ново. Ако и те хапят…

Павлиш проследи посоката на мравешката върволица — тя се вдигаше до умивалника, връщаше се обратно и се скриваше под леглото.

— Бързат на водопой — каза Павлиш. — Доколкото разбирам, не ни обръщат никакво внимание.

— Добре ще е…

Нина носеше твърдо бремето на отговорността. Тя е началник на станцията, тя решава всичко. Павлиш си помисли, че сигурно младата жена притежава особени данни, за да заеме мястото, което обикновено се дава на силни, смели и патили мъже, които са изследвали по двадесет планети.

Няколко дни по-късно Павлиш узна, че Нина се отнася точно към този тип хора. Това й бе шестата планета и никой в центъра не се съмняваше, че ще се справи с работата. Тя беше от онези нежни на вид, винаги спокойни и вежливи стоманени човечета, които без видими усилия стават първи навсякъде — и в училището, и в института, и в науката. Носеше цялата отговорност за станцията и у никого не възникваше въпрос защо този жребий се е паднал точно на нея. Но за да разбере всичко това, Павлиш трябваше да прекара на станцията доста време.

— Дойдох, защото си помислих, че един нов човек би трябвало да погледне на бедите ни по друг начин — у нас са се изработили стереотипи и те ни пречат.

— Все пак може би с нещо сте разгневили драконите?

Нина погледна към мравешката върволица.

— Трябва да проверим как са се промъкнали в станцията. Павлиш, ще се заемете ли?… Как бихме могли ние да разгневим драконите?

— В животинския свят няма безпричинна агресивност.

— Не сме ги нападнали. И сме готови за компромиси. Но компромиси могат да правят само разумни същества.

— Може и да не сте забелязали. Кого още нападат драконите?

— Вчера вие изследвахте стомаха на дракона.

— Нина, тук ли си? — на вратата се показа Таня-малката. Комбинезонът й бе украсен с огърлица от зъбите на дракона. Зрелището бе впечатляващо.

— Лескин те търси навсякъде. Уверен е, че магнитното поле се държи не както подобава.

— И какво?

— Както винаги. Сигурен е, че няма да свърши с добро.

— Тръгвам — каза Нина. — Лескин е песимист. Всяка експедиция трябва да има по един песимист. Подозирам, че психолозите нарочно ни го дадоха, за да уравновесят безкрайния оптимизъм на Таня.

Останал сам, Павлиш отново разгърна дневника на доктор Стрешний.

Докторът наистина е обичал да пише подробно и изчерпателно. Павлиш си представи как, наклонил глава встрани, Стрешний се е любувал на завършената конструкция на изречението, на стройните дълги абзаци и на редките старинни думи. Първите страници бяха заети с описание на хълма и строежа на станцията; направени бяха характеристики на членовете на експедицията — дълги и подробни, но внимателни — докторът е гледал на дневника си като на литературно произведение и не е искал да обиди никого. На пета страница Павлиш срещна първата мисъл, която се отнасяше до днешното събитие.

„Скоро дъждовете ще спрат. Ще започне пролетта. Планетата сигурно притежава умерено богата фауна, сегашната оскъдица съм склонен да обясня с неблагоприятното време на годината. Мога да си представя как с повишаване на температурата и с появата на слънцето от дупките, гнездата и бърлогите ще изпълзят, изскочат и излетят най-различни животинки и някои от тях могат да бъдат толкова съобразителни, че да поискат да влязат с нас в някакви отношения. Нямам предвид разум. Опитът ми подсказва, че тази планета още не е дозряла за появата на разум. Но шансовете, че няма да ни обърнат внимание са твърде малки — ние сме доста очебиещи и шумни, непривични и по своему несъзнателно агресивни. Днес сутринта имах малък конфликт с Татяна-голямата; тя следеше работата на стройбота, който правеше «помийната яма» за станцията. Част от отпадъците остават и трябва някъде да ги крием. Именно да ги крием, без да нарушаваме обичайният живот на окръжаващата ни среда. С присъщото за тази изключително мила жена лекомислие тя се задоволи с изкопаната от стройбота дълбока яма. «Къде е херметично затварящия се капак?» — зададох закономерния за моето положение въпрос…“

Изминали още няколко дни и очакванията на доктор Стрешний започнали да се сбъдват.

„Днес ме ухапа комар. По-точно това не е комар, а насекомо, функциите на което спрямо нас, хората, са сходни с функциите на комарите на Земята. Той е дребен, тихичко бръмчи и хапе. Заради това, без да отежняваме фантазията си с измисляне на нови названия, ще наричаме този мъчител комар. Веднага предупредих Нина, че трябва да вземем мерки срещу надмощието на комарите. Именно надмощие, подчертах аз, защото много повече са шансовете този кръвопиец да не е случаен екзотичен гост на нашия хълм. След него ще дойдат и други любители на моята кръв…“

След три дни Леополд се разболял от треска. Три дни доктор Стрешний се борил с невидимия, непознат и непобедим враг, за щастие не толкова упорит, че да погуби жертвата си. На третия ден треската отстъпила. Опитът и известен шанс позволили на доктора да свърже треската с комарите и поради това през седмицата, когато почти всички сътрудници на станцията успели да преболедуват (включително и самият Стрешний), дневникът бе изцяло посветен на комарите. Някои изречения от тези записки заинтересуваха Павлиш и той ги подчерта.

„Гнездата на комарите са някъде близо до нас. Излитат след залез и очевидно реагират добре на топлина. И досега не зная две много важни неща: кой освен нас е обект на нападенията на комарите и второ, какъв е жизненият им цикъл. При първата си свободна минута ще тръгна да търся убежищата им.“

Докторът не бе успял да направи това, защото се бяха появили драконите. Много по-страшни от комарите. В дневника се описваха подробно всички случаи на нападенията на драконите върху сътрудниците на станцията. Стрешний се е мъчил да намери в тях някаква логика и връзка. Той самият бе поставил удивителна по полето на страницата, където бе написано: „Драконът не се отказа от преследването на Леополд, дори когато той се скри в зданието. Той се мъчеше да влезе и да го измъкне навън“.

Потънал в четенето, Павлиш не забеляза кога бе влязла Татяна-малката. Едва когато над ухото му изтракаха зъбите на дракона — Татянината огърлица — той разбра, че тя, надничайки през рамото му, чете заедно с него дневника.

— Не исках да ви преча, докторе — каза Татяна. — Но днес аз почти спасих живота ви и нямате право да ме изгоните. Още повече, че също имам своя теория.

— Разказвайте — каза Павлиш, като затвори дневника.

— Разбира се, драконите не обичат хората. И знаете ли защо? Преди десетина години тук пристигнала звездна експедиция. Не наша, а чужда. И те също били антропоиди. Докато живели тук, тези хора намразили страшно драконите. Преследвали ги, разрушавали гнездата им, разбивали с чукове драконовите яйца и убивали малките им. И сега драконите смятат, че техните врагове са се върнали. Нали е убедително?

— И какво предлагаш? — запита Павлиш, без да отговори на въпроса й.

— Аз? Засега да пълзим на четири крака, а в свободното си време да търсим остатъци от базата на тези, които са били тук преди нас.

— А защо да пълзим?

— За да не ни вземат за хора.

— Глупости — каза Павлиш, като реши, че Татяна се шегува. И веднага помисли, че и в шегата се крие любопитно наблюдение. — Но наистина, когато драконът се спусна върху мен, той протегна ноктите си твърде високо.

— Аха — зарадва се Татяна, — това вече е повод да направим опит. Нали?

Павлиш се усмихна мълчаливо. Татяна веднага изчезна. Павлиш отвори отново дневника на Стрешний. Напосоки.

„Предполагам, че популацията на хълма е стабилна и ограничена в пространството, а далечината на полета на комарите е малка. Трябва да се провери, като се набележат няколко екземпляра…“

Павлиш прелисти страницата.

„Когато настъпва нощта и не ти се спи, защото нищо по-сигурно не прогонва съня ти, както неразрешимия проблем, който стои пред теб, въображението, освободено от дневните ограничения на реалността, разкъсва рамките на логиката и подсказва решения, които през деня биха изглеждали нелепи, детински и наивни… Аз пиша именно нощем, сега е три часа, станцията спи — не, Джим не спи, той има пристъп на треска, скоро бях при него. Заобикалят ме образи, родени от миналото на тази планета, където няма място за човека, в което човек не се вмества и може би и в настоящето няма да може да се вмести. Ние сме свикнали да награждаваме околния свят с разум — това е остатък от онези далечни епохи, когато и горите, и планините, и моретата, и слънцето са били живи, зли и коварни и рядко добри същества, съпричастни към всяка дума, мисъл и съмнение на първобитния човек. Светът, още неподвластен на хората и враждебен към тях, бил населен от чужд разум, изпращащ им дъждове и сняг, ветрове и суша, свирепи хищници… А тук? Зад целенасочената озлобеност на драконите и комарите не се ли крие волята на чужд и враждебен на нас разум, за когото нашите конкретни, хапещи врагове не са нищо повече от оръдия на отмъщението, а може би и нещо още по-просто — левкоцити, които изгонват от организма чуждото начало. Зад прозорците вали ситен дъжд, планетата изчаква… Не, време е за сън“.

Тук дневникът прекъсваше. Докторът не бе успял да се върне отново към него.