Кир Буличов
Законът за дракона (17)

17.

— Как мога да видя някой мармот? — попита на вечерята Павлиш, седналата до него Нина.

— И аз не съм ги виждала отблизо, а само отдалеч — отвърна тя. — Те са много страхливи и предпазливи.

— Приличат на пингвини — допълни Татяна-голямата.

— Аз ще ви уловя един — каза Таня-малката. — Видях едно тяхно гнездо долу.

Мармотът бе много необходим на Павлиш. Комарите живееха в техните дупки.

На сутринта Татяна домъкна един мармот.

— Докторе — надникна тя в лазарета, където Павлиш провеждаше лечебна гимнастика на Леополд. — Задачата е изпълнена. Пленникът е тук.

Павлиш веднага се досети за какво става дума.

— Ще го разпитвам аз. Къде го сложихте?

— Лежи вързан в танка.

— Не се ли съпротивляваше?

— Не. Исках да го внеса в станцията, но Нина забранява.

— Защо? — запита Павлиш и забърза след Таня. — Нали на улицата има дракони?

— Тя смята, че е заразен. Нима ще спориш с нея!

— Разбира се, тя е права… Вали ли?

— Дракони не се виждат. Не се страхувайте.

— Аз не се страхувам от драконите. Кой в наши дни се бои от тях?

Всъдеходът бе до полуотворената врата на гаража. До него стоеше Нина, която днес бе дневална и затова бе с престилка с волани. Но кокетната престилка не бе превърнала началничката в домакиня. Дори кичурът коса, който трябваше да скрива белега на челото и бе в чудесна хармония с престилчицата, не спасяваше положението. Сякаш отгатнала погледа на Павлиш, Нина каза:

— Аз готвя чудесно. Днес сам ще се убедите в това.

И веднага продължи със съвсем друг глас:

— Павлиш, ако това животно ви е абсолютно необходимо, занимавайте се с него сам. Няма да позволя никой да го пипа. Та то е полумъртво!

— Ти пък откъде знаеш? — възмути се Таня. — То е във всъдехода. Никой освен мен не го е виждал. Много мило животно.

— Надникнах вътре. Аз също съм любопитна… Татяна!

Татяна бе вече до всъдехода. Тя отвори люка и преди Павлиш да успее да я настигне и й помогне, измъкна навън вързания мармот.

— Пипах го вече с ръце — заяви Таня.

Павлиш се наведе над мармота. Той лежеше на една страна и дишаше тежко. Голям бе колкото средно куче. Имаше закръглено продълговато тяло с къси лапички. Бялата му муцунка бе източена в хоботче. Мармотът се дърпаше и се мъчеше да се освободи, но някак вяло, сякаш искаше да покаже, че не се е примирил със съдбата си.

— Не го развързвайте — предупреди Татяна, — защото ще избяга. Къде тогава ще ви хвана друг? Те не се търкалят на път и под път.

Мармотът въздъхна. Той наистина се търкаляше на пътя.

Няколко комара се виеха над него. Всеки миг можеше да се появи и някой дракон. Павлиш бутна Таня настрани, взе в ръце мармота и го внесе в станцията.

След два часа мармотът умря. Той бе изтощен и болен от всякакви болести (Нина, както винаги, бе права). Павлиш не можа да го спаси, но изследва кръвта и съдържанието на стомаха му — все пак мармотът даде своята лепта за науката.

Картината, която се очертаваше, бе твърде логична. Липсваше само последният щрих. Докато Павлиш се занимаваше с жертвата си, в лабораторията надникна Нина и му зададе няколко въпроса. И Павлиш разбра, че тя е наясно за хода на разсъжденията му.

Последният щрих бе намерен късно вечерта.