Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Корекция
varnam (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Съдбовно завръщане

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Димка Господинова

ISBN: 954-439-350-1

История

  1. — Добавяне

Глава XVI

Кати усещаше, че ще сгреши, ако Люк я придружава в обиколката на възможните парцели за построяване на нейния ресторант. Подозренията й напълно се оправдаха. Целият следобед бе пълен провал. В шест вечерта бясна отвори входната врата на дома си. Люк вървеше след нея.

Мат, проснат пред телевизора, гледаше музикална програма, а Зийк се беше опънал до него с нос на сантиметър от чинийката си. Кучето се изправи, за да ги приветства.

— Чудех се кога ли ще се приберете. — Мат изключи с дистанционното телевизора и също стана. — Как мина търсенето?

— Пълно фиаско! — отговори Кати, пусна куфарчето си на един стол и обвинително погледна Люк. — Абсолютна загуба на време. Нещо повече — през целия си живот не съм се чувствала по-неудобно!

— Спокойно — обади се Люк и погали Зийк зад ушите. — Не беше чак толкова лошо. Просто ти дадох професионалното си мнение за парцелите, които ти предлагаше твоят агент, това е всичко.

— Хубаво мнение! — не спираше да се цупи Кати. — Та ти не хареса нито едно от тези места.

— Никое не струваше. Какво трябваше да направя? Да те излъжа ли?

— Изобщо не бяха лоши и ти го знаеш. Ти беше в отвратително настроение и коментираше грубо всичко, което ми предлагаха.

— Не бях груб. Всичките ми забележки бяха от професионално естество.

— Груб беше! — отсече тя. — Груб и нахален.

Люк сви рамене.

— Съжалявам, че не одобряваш това, което бях принуден да кажа, но ти дадох добри съвети.

— Нима? Какво ще кажеш за парцела, който се продаваше до новия супер? На него какво не му хареса?

— Вече ти обясних. За луксозен ресторант, какъвто искаш да бъде твоят, този район не е подходящ. В такъв квартал ще вървят евтини закусвални за пици и хамбургери, не и фасонлийско заведение, каквото желаеш да е „Песто Престо“. Ресторантът ти ще фалира за нула време.

— Агентът ми каза, че районът е в процес на обновяване. В него ще се заселват млади семейства от средната класа.

— Това е негово предположение — възрази Люк. — Дори и да е прав, ще минат години преди този квартал да стане достатъчно престижен, за да издържа ресторант от рода на „Песто Престо“.

— А какво ще кажеш за малкото местенце до Едмънтън?

— Твърде отдалечено е от града.

— А за парцела близо до магистралата?

— Идеален е за бензиностанция — призна Люк, — но не става за „Песто Престо“. Повярвай ми, Кати, агентът не ти предложи нито един подходящ терен. Всичките бяха второкласни.

— Но ми предложи места, които можех да си позволя да купя.

— Тогава по-добре обмисли още веднъж намерението си да откриваш ресторант в близко бъдеще. Изчакай, докато можеш да си позволиш терен, който е разположен на най-подходящо за целта място.

— Няма да чакам и секунда повече, освен ако… — не се предаваше Кати.

— Не позволявай натрупаното раздразнение от Джилкрайстови да надделее над здравия ти разум.

— Не мога да повярвам! — вдигна Кати ръце и се обърна към Мат: — Виждаш ли? Така беше през целия следобед. Той си седеше на задната седалка и правеше гадните си коментари за всяко място, което предлагаше агентът ми. Беше отвратително преживяване!

Мат определено се чувстваше неловко. Бързо местеше очи от сестра си към Люк.

— Ами, да. Сигурно няма защо да бързаш, нали така? Искам да кажа, че имаш достатъчно време, за да намериш нещо подходящо.

Люк се усмихна одобрително.

— Разумна приказка, Мат. Няма закъде да бързаме. Кати има предостатъчно време, за да избере най-доброто място.

Тя го погледна така, сякаш искаше да го изпепели.

— За щастие наистина разполагам с доста време. Но несъмнено ще трябва да си търся нов агент, за да търся терен за ресторанта. Нещастният човек сигурно няма да иска дори да ме види втори път. Още се срамувам, като се сетя за нещата, които Люк му наговори.

— Бизнес коментари — отговори Люк, отиде в кухнята и отвори хладилника. — Би трябвало да си ми благодарна.

— Бизнес коментари, как ли пък не! — тръгна Кати след него, продължавайки да мърмори. — Люк Джилкрайст, ти умишлено се опитваше да затрудниш нещата! И аз никога вече няма да те взема с мен, за да търся нови терени. Какво правиш?

— Наливам си вино. Ще налея и на теб. Нещо ми подсказва, че ти имаш по-голяма нужда да пийнеш, отколкото аз.

— Не си мисли, че ще те поканя да останеш на вечеря след начина, по който се държа днес следобед!

— У дома няма нищо за ядене — с укор я изгледа Люк.

— Твой проблем!

— Помисли за Зийк. Знаеш с какво нетърпение очаква да опита новата ти рецепта с макарони.

— Нямам намерение да готвя за песа ти!

Зийк се появи на вратата и я погледна с очакване. Люк тъжно му се усмихна:

— Нищо няма да стане, момчето ми. Опитвам се да измоля да ни нахрани, но тя пак е в лошо настроение. Сигурно е от месечния й цикъл.

Забележката му накара яростта на Кати да се разбушува.

— Да не си посмял да правиш такива глупави, идиотски, мъжкарски коментари!

Люк се усмихна мрачно.

— Каквото повикало, такова се… Не мислиш ли, че и на мен ми писва от вечните ти забележки за настроенията на Джилкрайстови? Кълна ти се, ако чуя още веднъж, че съм кисел или мелодраматичен, защото това било в кръвта ми, ще направя нещо наистина драстично.

— Ами! — предизвикателно вдигна брадичка Кати. — Какво например?

— Не знам. Опитай и ще видиш.

Кати си пое дълбоко дъх, за да се успокои, отиде към хладилника и извади пластмасова купа, пълна с пресен босилек. Зийк щастливо размаха опашка.

— Спряхте ли да се карате? — попита Мат от прага на кухнята.

— Аз спрях — увери го Люк, — но не знам какви са плановете на сестра ти за вечерта.

Кати осъзна, че ще изглежда крайно дребнаво и детинско, ако продължи да натяква на Люк за поведението му през изминалия следобед. С израз на високомерно презрение почна да мие листата на босилека.

— Не се тревожи. Повече няма да засягам този въпрос. Вече научих урока си: никога повече няма да искам професионалните ти съвети, Люк Джилкрайст!

— Губиш! — весело отвърна той. — Между другото, утре ще ходя в Сиатъл, за да се срещна с хората от управлението. Искам да дойдеш с мен. Ще останем да пренощуваме, така че приготви багажа си.

— Съжалявам — усмихнато заяви Кати, — но утре следобед съм заета. Трябва да наваксам някои от нещата, които отложих днес.

— Ти все още работиш за мен, Кати. Утре искам да си с мен.

Тя го изгледа войнствено и се усъмни в спокойния му тон.

— В такъв случай ще отида със собствената си кола. Няма смисъл да оставам там през нощта.

— Напротив, има. Ще вечеряме в „Пасифик Рим“. Ще опитам менюто и ще проверя нивото на обслужване.

Кати се намръщи.

— Нищо няма да научиш, като цъфнеш там за вечеря. За да ти угоди, персоналът ще е готов да скача дори през огнени обръчи. И няма да имаш никаква реална представа нито за храната, нито за обслужването.

Люк спокойно отпи от виното си, без да се трогне от забележката й.

— Ще науча много неща, като наблюдавам клиентите.

Служебна вечеря в ресторант бе добро извинение, Кати бе сигурна в това. Използваше властта си на шеф, за да прекара нощта с нея. Беше много нервирана, затова продължи да му опонира:

— Не знам дали ще мога да се освободя.

Мат се обади от прага:

— Не бери грижа за мен, Кати. Мога да се грижа за себе си. Пък и Зийк ще е с мен.

— Ще си помисля по въпроса — отвърна Кати и се опита да спечели малко време, като сложи босилека в купата на миксера.

— Помисли си — съгласи се Люк. — И между другото подготви багажа си.

 

 

В десет той с нежелание стана да си ходи. Зийк тръгна след него. През прозореца Кати ги наблюдаваше как се отдалечават в мрака. Мат се приближи до нея.

— Май му стана навик да вечеря тук — отбеляза той.

— Имаш предвид, че яде храната ми и тъпче кучето си с отбраните ми рецепти за макарони? Да, определено му стана навик.

— Мисля, че Люк те харесва — каза Мат. — С какво те вбеси толкова много днес следобед? Той твърди, че само се опитвал да ти бъде полезен.

— Сам знаеш, че когато един Джилкрайст ти предлага роза, трябва да внимаваш за бодлите й.

Мат обмисли думите й.

— Понякога си мисля, че си твърде несправедлива към него. Люк е готин.

— Наистина ли смяташ така? — погледна го Кати.

Брат й кимна.

— Ами не е като другите. Знаеш ли, че има черен пояс?

— Че какъв друг пояс би носил един Джилкрайст!

— Божичко, Кати! — извърна очи Мат, сякаш ще припадне. — Говоря ти за черния пояс по карате.

— О! — възкликна тя.

— Люк е пич, казвам ти. Аз го харесвам.

— И аз също — тихо призна Кати.

„Нещо повече дори!“ — помисли си тя. Съзнаваше, че е влюбена в него.

Не можеше да си представи какво ще се случи, когато краткият срок от шест месеца изтече. Беше си наложила да мисли единствено за настоящето. Но дълбоко в себе си знаеше, че ако намеренията й бяха да остане разумна и прагматична, изобщо не трябваше да се отдава на чувствата си към Люк.

Мат я изгледа проницателно.

— Кое в поведението му днес те засегна толкова много? — отново попита той.

— Трудно е за обясняване — стисна устни Кати. — Поведението на Люк бе непростимо, дори за Джилкрайст. Просто отричаше всичко, което ми предлагаха.

— Защото е смятал, че терените, които ти показват, са неподходящи.

— Не. Беше някак по-различно. Не каза нито една добра дума. Не предложи нищо конструктивно. Накара нещата да изглеждат невъзможни, безнадеждни. Сякаш самата идея за „Песто Престо“ бе една идиотска загуба на време. Сякаш намеренията ми не струват пукната пара. Имах чувството, че по някаква причина той иска да ме обезкуражи.

— Ако си е помислил такова нещо — усмихна се Мат, — значи изобщо не те познава. Ти винаги знаеш как да постигнеш своето.

 

 

На другата сутрин Роджър Данвърс чакаше Люк пред приемната на „Джилкрайст“. Беше вече подготвил окончателния си доклад. Преди да го покани в кабинета си, Люк пресрещна Кати:

— Би могла да се поинтересуваш как е Идън. Обясни й, че за нея ще е по-добре, ако нямаме повече „компютърни“ проблеми в счетоводния отдел! Ще бъда в кабинета си.

— Няма нужда от сарказъм — погледна го тя смразяващо и тръгна по коридора, поздравявайки любезно колегите си.

Люк забеляза как Фрейзър Станфийлд излезе от кабинета си и тръгна с нея, говорейки й оживено. Проследи ги с поглед, докато двамата се скриха зад ъгъла. После влезе в кабинета си.

— Слушам те, Данвърс. Какво изрови?

— Нямаме никакви доказателства — нервно започна Данвърс, като се почесваше зад ухото и припряно потропваше с крак, — но почеркът е ясен. Нашият човек е доста умен. Дори аз не мога да го прикова до стената с очевидни доказателства.

— Тоест няма смисъл да се обръщаме към властите, така ли?

Люк включи компютъра и прегледа кодирания файл на Данвърс.

— Това е обичайната история. — Данвърс кършеше нервно пръсти. — Знаеш какви са номерата на компютърните обирджии…

— Зная. Съдираш си задника, за да откриеш кое проклето копеле те краде, а после единственото, което можеш да направиш, е да го уволниш. Нищо друго не можеш. Невъзможно е да се докопаш до доказателства, с които да го изправиш пред съда.

— И сега е същото…

— Сега — замислено го прекъсна Люк — дори нямаме явна кражба на средства или операция за прехвърляне на пари по компютърен път. Просто цял куп дребни нещица са правени не както трябва през последните шест месеца.

— Така е. Няма видимо престъпление. Ако си говорим честно, единственото, за което можеш да обвиниш този човек, е лош мениджмънт. Свързал се е с някои доставчици, чието финансово положение е било съмнително. Провалил се е. Насърчил е твърде бурното разширяване на „Джилкрайст Гумей“. Малко е превишил правата си.

— И се е наложило да прави икономии — заключи Люк. — Имал е неприятности с банката и е изгубил финансовата им подкрепа. Тази схема се повтаря отново и отново.

Люк изключи екрана и се облегна на стола.

— Благодаря ти, Данвърс. Свърши отлична работа.

Данвърс кимна и стана. Лявото му око примигна.

— Съжалявам, че не ти представих доказателствата, с който да изпратиш копелето пред съда.

— Не е важно. Делото и бездруго щеше да ни струва много пари, а уволнението на негодника ще ми е безплатно. Освен това той е толкова високопоставен в йерархията на компанията, че дори няма да ми се наложи да давам обяснение.

— Точка за теб — усмихна се Данвърс.

Люк го изчака да затвори вратата зад себе си, за да прецени ситуацията. Най-трудното беше да се справи без Кати да разбере. Тя смяташе Фрейзър Станфийлд за свой приятел. „По дяволите, тя изпитва дори благодарност към него.“ Нервно въртеше из пръстите си молива, докато мислеше за нея.

През последните шест месеца Фрейзър непрекъснато беше я съветвал. Никога не би повярвала, че той е виновен в умишлен опит за саботаж на корпорацията. Беше прекалено милостива, а това създаваше проблеми. Щеше да се хвърли да защитава Станфийлд без колебание точно както се бореше за всички от семейството Джилкрайст. Ще търси оправдания, с които да извини поведението на Станфийлд, и щеше да открие смекчаващи вината му обстоятелства. Щеше да настоява за снизхождение. Люк не искаше да влиза в разправии с нея. Винаги, когато спореха, Кати бе неизменният победител. Трябваше да се справи с този проблем тихо, спокойно и без никакъв шум.

Люк стана, взе доклада и тръгна към кабинета на Фрейзър Станфийлд. Когато влезе, Станфийлд вдигна очи от документите, но усмивката му бе напрегната, а в очите му се четеше притеснение.

— Добро утро, шефе! Чух, че днес ще си при нас. Видях Кати в коридора…

Дюк хвърли папката на бюрото.

— Имената Лотри, Гибсън и Рагсдейл говорят ли ти нещо?

Станфийлд се облегна на стола.

— Трябва ли да ми говорят нещо?

— Да, защото те са три от причините, поради които след трийсет минути ще си на улицата.

— За какво говориш, по дяволите? — Станфийлд скочи изненадан.

— Говоря за умишлените ти опити да завлечеш компанията „Джилкрайст“ на дъното! Не за да я удавиш, а само за да понижиш цената й.

— Ако това е някаква шега, не я разбирам, Джилкрайст!

Люк се усмихна почти незабележимо.

— Не ти и трябва. От теб се иска само до десет и половина да си изчезнал оттук. Остават ти още двайсет и девет минути. Събирай си нещата и по-бързо! Аз лично ще те изпратя до входа.

Станфийлд стоеше прав и не изпускаше Люк от погледа си.

— Господи, да не си полудял!? Кати знае ли какво правиш?

— Не. И няма да разбере. Забрави за Кати. Компанията „Джилкрайст“ не може да бъде повече в твои ръце, така че можеш да се запътиш към обсипаното си с рози бъдеще.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно, Джилкрайст! Достатъчно дълго съм работил в тази компанията, за да зная, че Кати държи нещата в свои ръце. Тя ще докладва на Джъстийн, че си ме уволнил безпричинно. Когато й обясни, че компанията „Джилкрайст“ има нужда от мен, Джъстийн ще й повярва.

— Джъстийн вече не ръководи тази компания, Станфийлд — усмихна се отново Люк. — Нито пък Кати. Аз съм шефът! И нищо от това, което се каниш да обясниш, няма да ме убеди, че оставането ти при нас е възможно.

Станфийлд пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Лицето му бе побеляло от ярост.

— Поне ще ми кажеш ли в какво ме обвиняваш?

— Според мнението на експерта, който разследва нещата, най-деликатният начин да се характеризират действията ти е лош мениджмънт. Договорите, сключени с Лотри, Гибсън и Рагсдейл, са добър пример за изключително слабата ти дейност. Съгласен ли си, Станфийлд?

— Не можеш да ме изгониш заради тези договори!

— Мога и го правя! Да добавя ли и проблемите, които „Джилкрайст Гумей“ си има с банката? Или те не са доказателство за изключително слабо ръководство?

— Това са проблеми по прехвърлянето на капиталите — бързо вметна Станфийлд.

— Предизвикани от лошото ти планиране — добави Люк. — Мога да продължа, но съм сигурен, че останалото ти е известно. Вероятно Кати би определила това като шест месеца слаб мениджмънт. Това е твоята равносметка. Според мен обаче това е умишлен саботаж, поради което ти връчвам заповедта за уволнение.

Станфийлд направи крачка напред.

— Това няма да ти се размине толкова лесно — каза той.

— Кой ще ми попречи?

— Кати — студено се усмихна Станфийлд.

— Няма да стане, Станфийлд. Този път номерът ти няма да мине. Кати работи за мен и прави това, което аз й наредя.

— Да! — възкликна Станфийлд. — Значи клюката за вас е вярна. Ти спиш с нея.

— Млъквай! И събирай нещата си от бюрото. Остават ти двайсет и пет минути. Няма да си тръгна оттук, преди ти да си излязъл пред мен от стаята — каза Люк и се облегна на стената.

Станфийлд сви рамене и отвори чекмеджето си.

— Ти си шефът. Но преди да се поздравиш за това, че си се отървал от мен, ти предлагам да си помислиш по друг въпрос. Кой според теб ми помагаше да взимам всичките тези неправилни решения?

— Опитваш се да ми кажеш, че не си работил сам, така ли?

— Точно това, по дяволите!

— Няма да се вържа на приказките ти. Нямам никакви сведения, че си работил в комбина с някого.

— Това е така, защото партньорката ми бе прекалено умна и скриваше следите си твърде умело. — Той изсипа съдържанието на чекмеджето си върху бюрото и почна да го тъпче в куфарчето. — По дяволите, тя се оказа по-умна, отколкото очаквах. Трябва да й го призная. Тя ме накара да направя всичко това.

— Ти си отговорен за положението, Станфийлд. Това е известно и на двама ни — леко се усмихна Люк.

— Ако вярваш в това, значи сам копаеш гроба си. Но не обвинявай мен, ако през следващите шест месеца проблемите ти продължат да се задълбочават. Чудя се след колко време ще се усетиш, че жената, с която спиш, е единственият човек в компанията, който няма да се спре пред нищо, за да види как цялата империя „Джилкрайст“ се сгромолясва.

— Кати?! Какви ги дрънкаш, копеле? — Люк вече не сдържаше яростта си. Рязко се отдръпна от стената, заобиколи бюрото и сграбчи Станфийлд за ризата.

— Свали си ръцете от мен, Джилкрайст!

Люк го принуди да седне в креслото и се надвеси над него.

— Достатъчно те търпях, Станфийлд. Промених решението си. Вече не разполагаш с никакво време. Ще те разкарам оттук моментално. Някоя от секретарките ще разчисти бюрото ти.

— Мисли трезво, Джилкрайст — трескаво каза Фрейзър. — Казвам ти проклетата истина. Кати ненавижда всички Джилкрайстови!

— Защо ни ненавижда? — настоя Люк.

— Смята, че всички сте й задължени. Саботажът бе нейният начин да ви отмъсти, преди да напусне работата си при вас.

— Лъжеш!

— Така ли? Помисли си още веднъж. Как според теб се е чувствала тя през всичките тези години, когато е знаела, че по право една част от тази компания й принадлежи?

— За какво говориш?

— Наистина ли не знаеш? — мрачно се усмихна Станфийлд. — Джъстийн навремето е сключила сделка с дядото на Кати, Ричард Кинел. Обещала му е да слее двете компании.

— Какво общо има тази стара история за сливането с отношението на Кати към всички Джилкрайстови?

— Джъстийн и Кинел са решили да слеят ресторантските си вериги в деня, когато баща ти се ожени за майката на Кати…

— Това го знаем всички.

— Женитбата се е провалила и сливането на компаниите също се е провалило.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че през всичките тези години Кати е била принудена да работи за Джъстийн, като е съзнавала, че Джъстийн не е удържала на обещанието си, което е дала преди трийсет и седем години на дядото й.

— Станфийлд, ти си откачен!

В усмивката на Станфийлд нямаше никакъв хумор.

— Семейство Кинел удържало на думата си. Всичките присъствали в църквата. Ако Джъстийн не бе провалила предварително уговорената сделка, сега Кати и брат й щяха да притежават част от компанията „Джилкрайст“. Те щяха да са наследници на цяло състояние!

— Няма да ме накараш да повярвам, че Кати е планирала отмъщението си през всичките тези години. Ти наистина си ненормален.

— Джилкрайст, точно ти би трябвало да знаеш какво значи желанието за мъст. Семейството ти може да напише цял трактат по въпроса. Ти как би се чувствал на мястото на Кати?

Люк изстина. Станфийлд наистина имаше право. Ако един Джилкрайст бе на мястото на Кати, той никога не би простил и никога не би забравил.

— Кати не е Джилкрайст — настоя той.

— Ако мислиш така, значи си глупак. Като лична асистентка на Джъстийн Кати дълги години бе вътрешен човек в компанията. Но не чак толкова вътрешен, ако разбираш за какво ти намеквам.

— Не разбирам нито дума от откачените ти приказки.

Погледите им се срещнаха.

— Кати бе почти като член на семейството, но все пак бе извън него. Тя бе принудена да изпълнява заповедите на Джилкрайстови, а не да им дава своите нареждания. Трябваше да търпи настроенията, капризите и драмите им. И същевременно през всичкото това време тя знаеше, че по право част от проклетата компания й принадлежи!

Люк издърпа Станфийлд от стола и го накара да се изправи на крака.

— Тръгваш си. Веднага! Ако го направиш тихо и кротко, ще забравя за доказателствата, които изрових при разследването си. Ако направиш някоя сцена или предизвикаш неприятности, ще покрия репутацията ти с толкова много кал, че никога вече няма да можеш да си намериш работа в този град. Изборът зависи от теб.

— Знаеш ли кое я дразни най-много? — спокойно попита Станфийлд. — Фактът, че скъпоценното й братче е прецакано и е оставено без наследство. Мат е най-важният човек в живота на Кати, сигурно вече си разбрал това. Тя би направила всичко, само и само да отмъсти на Джилкрайстови за това, което те са причинили на брат й. Следващият път, когато спиш с нея, си помисли върху думите ми.

Люк вдигна куфарчето от бюрото и го тикна в ръцете му. Смъкна сакото му от закачалката и го подхвърли на Фрейзър. После рязко отвори вратата и го изблъска в коридора.

Двамата се сблъскаха с Кати, запътила се към кабинета на Люк. Очите й се разшириха от изненада, когато видя мрачното изражение на Люк и смутената усмивка на Станфийлд.

— Проблеми ли има? — разтревожено попита тя.

— Всичко е наред, Кати. — Люк тупна Фрейзър по рамото, сякаш бяха първи приятели. Истината бе, че го стисна така, че почти парализира ръката му. После се усмихна с фалшиво съжаление. — Просто се разделяме с човека, който беше дясната ни ръка в компанията. Станфийлд е получил по-добро предложение. Напуска ни веднага.

— Наистина ли? — изумено попита тя. — Фрейзър, но ти не си ми споменавал, че си търсиш друга работа? Знаех, че си загрижен за бъдещето си, но нямах представа, че се каниш да ни напускаш.

Люк отговори, преди Станфийлд да успее да реагира.

— Нали знаеш как бързо се развиват нещата в света на бизнеса, Кати. Станфийлд е човек, който няма да пропусне по-добрата възможност, която му се предоставя. Прав ли съм, Фрейзър?

— Така е, прав си — отговори Станфийлд и погледът му стана ироничен. — Кати ги разбира тия работи. Тя от години чака своя голям шанс.

— И той почти дойде. Точно както твоят — топло се усмихна Кати. Пристъпи напред и прегърна Станфийлд бързо и импулсивно. — Ще ми липсваш, Фрейзър. Не знам какво щях да правя без твоята помощ. Нямам думи, с които да ти изкажа благодарността си.

Люк усети как го присвива стомахът.

— Съжалявам. Нямате време за дълги сбогувания. Станфийлд ми каза, че трябва да хваща някакъв самолет. Обещах да му дам най-добрите характеристики и трябва да се отбием в „Личен състав“. — Измъкна го от леката прегръдка на Кати и го поведе по коридора.

— Довиждане, Фрейзър! — извика Кати след тях.

Станфийлд вдигна ръка за сбогом, след което Люк го напъха в асансьора.

— Нали щяхме да ходим в „Личен състав“? — сухо попита Станфийлд, когато Люк натисна копчето за първия етаж.

— Забрави за това. Ще ги накарам да ти изпратят документите по пощата.

Станфийлд се изсмя кратко.

— Знаеш ли, сделката ми все пак е отлична.

— За кое? За саботажа ли? Предполагам, иначе нямаше да се захванеш с нея. Кой ти плати, за да отслабиш компанията „Джилкрайст“?

— Един консорциум, който искаше да я купи евтино. Аз щях да им я предложа на тепсия. На нищожна цена, веднага щом Джъстийн осъзнаеше, че няма друг избор, освен да я продаде.

— Колко щеше да ти плати консорциумът за това, че подготвяш нещата отвътре?

— Щях да получа дял от акциите. Щях да стана главен мениджър на „Джилкрайст Гумей“.

Люк кимна.

— Номерът ви сигурно щеше да мине. Но не мисля, че Джъстийн би се съгласила да продаде компанията.

— След известно време това щеше да е неминуемо.

— Съмнявам се.

— Никога няма да успееш да докажеш нищо. Това ти е добре известно.

— Знам. Но не ми е необходимо да доказвам каквото и да било, за да ти попреча да си намериш свястна работа в ресторантьорския бизнес из целия Северозапад. — Люк извинително сви рамене. — Достатъчно е едно телефонно обаждане до всеки твой бъдещ работодател и той сериозно ще се замисли, преди да те наеме. Помни това, Станфийлд!

— Ще го направя. А докато аз мисля върху твоето предупреждение, ти пък си помисли за това, че аз стигнах толкова далеч в плановете си заради Кати.

Макар и с огромно усилие Люк потисна желанието да изблъска Станфийлд през стъклените врати на фоайето. Тренираните с години самодисциплина и контрол едва успяха да се справят с положението.

След като Фрейзър излезе от сградата, Люк се качи с асансьора в кабинета си.

— Не ме свързвайте с никого — нареди той на секретарката си, минавайки покрай бюрото й.

Затвори вратата на кабинета, седна в креслото и дълго гледа замислено през прозореца. Кати сигурно щеше да го обвини, че е изпаднал в характерните за рода мрачни настроения.

„Станфийлд бърка — мислеше си той. — Джилкрайстови може да планират отмъщение след толкова много години заради това, което се е случило между тях и семейство Кинел. Но Кати? Това е невъзможно. Тя е ангел-хранителят на Джилкрайстови. Никога умишлено не би навредила на семейния бизнес. Но тя би направила всичко в името на брат си. Ако наистина е убедена, че е лишен от наследството, което по право му се полага, не би се спряла пред нищо, за да възтържествува справедливостта.“

Един Джилкрайст би сметнал, че Джъстийн го е ощетила, като се е отметнала от думите си. Всеки уважаващ себе си Джилкрайст би сринал компанията до основи, когато вярва, че брат му несправедливо е лишен от дял в тази компания.

Люк потръпна при мисълта, че Кати би постъпила по същия начин, за да си отмъсти.