Джейн Ан Кренц
Съдбовно завръщане (11)

Глава XI

На следващата сутрин Кати пиеше чай с Джъстийн. Старата дама вече не изглеждаше толкова депресирана и вглъбена в себе си, каквато бе преди пристигането на Люк. Тази сутрин тя приличаше на предишната жизнена и властна Джъстийн. Носеше черна рокля, пристегната в кръста, която я подмладяваше, а на лицето й бе изписано изражение на непоколебимост. Но Кати усещаше, че Джъстийн е разстроена от нещо.

„Проблемът в общуването с Джилкрайстови е, че човек не знае да се радва или не, ако настроенията им се променят към по-добро. От друга страна — философски си мислеше Кати, — аз отдавна съм свикнала да понасям гнева на Джъстийн.“ Дори той я тревожеше по-малко, отколкото потиснатия дух на старата дама.

— Вчера поисках от Люк да ми направи кратък доклад за състоянието на компанията. Само това — каза Джъстийн и чашата за чай шумно тракна, когато тя я постави върху чинийката, — а получих някакви глупави обяснения за продължаващо събиране на информация. Звучеше така, сякаш той не е направил абсолютно нищо, откакто е пристигнал тук.

Кати трепна. Тя бе тази, която настоя Люк да не споменава нищо на баба си за проблемите в компанията. Насили се да измисли нещо ведро и подходящо за отговор.

— Той влияе много положително върху мениджмънта — каза тя и отиде до високите френски прозорци.

— Не ме интересува влиянието му върху мениджмънта. Докладът, който той ми представи, бе оскърбление за мен. За каква ме мисли той? Няма да позволя да се отнася с мен сякаш съм слабоумна! Искам резултати — отсече Джъстийн.

— Сигурна съм, че той ще ти ги даде, Джъстийн.

— Бих искала да имам твоята увереност. — Старата жена се замисли. — Кати, искам да те питам нещо, но настоявам да ми отговориш честно.

— Разбира се — увери я Кати, но нервно кръстоса пръсти зад гърба си.

— Знам, че първоначално ти бе против усилията ми да привлека Люк за работа в компанията. Все още ли си на мнение, че греша?

Кати бе изненадана от колебливия тон, с който Джъстийн зададе въпроса си.

— Не — отвърна предпазливо. — Не смятам, че е грешка. Според мен Люк знае какво върши и мисля, че е напълно във възможностите му да спаси компанията „Джилкрайст“.

— Ако иска да я спаси — мрачно вметна Джъстийн. — Започвам да се питам какви са истинските му намерения.

— Защо? — изненадано попита Кати.

— Защото не съм сигурна дали се върна, за да ни помогне. След възмутителния вчерашен доклад почвам да споделям мнението на Хейдън и Морийн, че той дойде при нас, за да ни погуби.

— Джъстийн, не си права! Ако докладът на Люк е бил малко неясен, това е така само защото той все още събира данни. Убеден е, че трябва да разполага с цялата налична информация, преди да започне да действа. При него всичко е организирано с компютърна точност.

— Не знам, Кати. Просто не знам — облегна се в креслото си Джъстийн и се загледа към покритата с мъгла океанска пустош. — През целия си живот винаги съм била сигурна в себе си. Винаги съм се опитвала да направя най-доброто за компанията и семейството си. Но напоследък почвам да осъзнавам, че съм сторила доста грешки по пътя си.

— Всички ги правим — тихо се обади Кати.

— Напълно възможно е Люк да се е върнал, за да навреди на компанията „Джилкрайст“. Внушавах си, че след като е тук, ще пожелае да стане част от компанията и семейството. Но може би съм сгрешила.

— Не знам дали той иска да стане неотделима част от компанията — Кати внимателно подбираше думите си, — но съм убедена, че не би сторил умишлено нищо, за да й навреди.

— Но той има всички основания да желае именно това — отговори Джъстийн и горчивата й усмивка образува гънка около устните й. — И защо трябва да изпитва някаква привързаност към мен, след като собственото ми семейство не питае такава.

— Джъстийн, как можа да го кажеш? — искрено се изненада Кати.

— Така е, Кати. И ти го знаеш. Да, те ме търпят, защото аз дърпах конците през всичките тези години. Идваха на вечеря, когато им заповядвах. Появяваха се на рождените ми дни и чинно ми правеха подаръци. Но истината е, че нито един от тях не държи на мен истински, а често съм подозирала, че Морийн направо ме мрази.

— Не те мрази! — тихо възрази Кати. — Просто се страхува от теб.

— Не е възможно — намръщи се Джъстийн. — Колко идиотско от нейна страна. Морийн винаги е била безхарактерна. Какво си е мислила, че мога да й направя?

— Според мен тя се страхува не от това, което ти би могла да й сториш — Кати отпи от чая си, — а от това, което би направила на семейството й.

— Това е върховна глупост! — възкликна Джъстийн.

— Не е — твърдо отговори Кати. — Преди трийсет и седем години ти си я шокирала, когато пред всички си унизила майката на Люк и си се отказала от сина си. През цялото това време Морийн се е страхувала, че ти може да постъпиш по същия начин с Хейдън и децата му заради отношението ти към нея. Дълги години тя е носила тази тежка отговорност на плещите си.

— Боже мой! — побледня Джъстийн. — Сериозно ли говориш?

— Да. И щом настояваш за мнението ми, ще ти кажа, че според мен тя е имала всички основания да се тревожи. Ти не си образец на дипломатична и приятелски настроена свекърва.

— Защото никога не съм се прехласвала пред манията на Хейдън по стъклариите му ли? — с негодувание попита Джъстийн. — Как трябваше да постъпя, когато разбрах, че той предпочита да се погубва с художествените си занимания, вместо да поеме семейните си отговорности?

— Може би трябваше да уважиш избора му — деликатно отвърна Кати. — Изкуството е неговият живот. Той има правото да върши това, което му харесва. Нали и ти си постъпила така навремето?

— Кое ти дава основание да смяташ така? — настоя Джъстийн, а очите й блеснаха жестоко. — Нека ти призная нещо, Кати. Нещо, което не съм казвала на никой друг. Никога не съм искала да поема отговорността по управлението на компанията „Джилкрайст“! Но когато почина съпругът ми, аз останах съвсем сама, вдовица на двайсет и четири, с две деца на ръце. Единственото нещо, което имах в наследство от мъжа ми, бе малко смотано ресторантче, което всеки месец гълташе повече пари, отколкото печелеше.

— Моля те, Джъстийн! — прекъсна я Кати. — Не е нужно да ми обясняваш това. Известна ми е цялата история. — Остави чашата си, коленичи до креслото на старата дама и прегърна острите й рамене.

— Работех денонощно, за да изкарам печалба от онзи проклет ресторант — прошепна Джъстийн. — Трябваше да изхранвам момчетата си. Трябваше да съм сигурна, че те никога през живота си няма да гладуват. През онази първа година изобщо нямаше да се справя, ако баба ти и дядо ти не ми бяха подали ръка за помощ.

— Знам, Джъстийн. Искали са да ти помогнат. Ти си заслужавала това. Била си храбра млада жена, която се е опитвала да стъпи сама на крака в един труден свят. Дядо ми те е уважавал заради това. Винаги е уважавал хората, работещи пряко силите си.

Очите на Джъстийн гледаха към сивия хоризонт.

— Те ме съветваха. Изпращаха ми клиенти. Настояваха пред доставчиците да продължават да ме снабдяват с провизии дори тогава, когато закъснявах с плащанията. После плащаха от джоба си на същите тези снабдители, за да получавам аз всичко, от което имам нужда. Всичко, което съм постигнала с компанията „Джилкрайст“, дължа на баба ти и дядо ти, Кати! Те ми помогнаха да се задържа в този бизнес и в края на онази кошмарна година аз успях да си докарам някаква печалба от ресторанта.

„Типично за Джилкрайстови! Драматизират всичко, включително и благодарността си“ — вътрешно се усмихна Кати.

— Смятам, че думите ти са малко прекалени, Джъстийн. Компанията „Джилкрайст“ е постигнала днешния си успех, защото ти си се съдрала от работа. Баба и дядо са ти помогнали в началото, но всичко останало си свършила съвсем сама.

— Дължа им повече, отколкото някога бих могла да им се отплатя — Джъстийн сякаш не бе чула последните думи на Кати. — Опитах се. Господ ми е свидетел, че се опитах да го направя! Но всичко се разпадна, когато Торнтън избяга със секретарката си.

Кати застина.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си провокирала любовния романс между майка ми и твоя син, за да се отплатиш на семейството ми? — невярващо попита тя.

— Това бе най-малкото, което можех да направя — мечтателно отговори Джъстийн. — Това щеше да е добър ход, от който всички щяхме да останем доволни. Щяха да се слеят двете ресторантски вериги. Щеше да се създаде империя, която да удвои богатствата на семействата ни. Щяха да се обединят родовете Кинел и Джилкрайст. Всичко щеше да е идеално.

— Мили боже! — възкликна Кати. Джилкрайстови винаги действаха с огромен размах, почти механично отчете съзнанието й.

— Нямам представа как щяха да се развият нещата — каза Джъстийн. — Но нищо не стана така, както го бях замислила. А сега, след като и Люк е вече тук, те могат да тръгнат в съвсем грешна посока.

— Люк винаги върши всичко така, както си го е наумил… Просто трябва да изчакаме и да видим какво е то.

— Имам усещането, че губя контрол върху ситуацията, а това никак не ми се нрави — промърмори Джъстийн.

— Ако ти трябваше човек, който да те остави ти да продължиш да се грижиш за компанията, никога не трябваше да спираш избора си върху Люк. Да се опиташ да го контролираш е все едно да яздиш тигър.

— С други думи, ако се опитаме да спрем тигъра, рискуваме да бъдем изядени, така ли?

— Опасявам се, че да — призна Кати.

 

 

Същата вечер Люк и Зийк пристигнаха в къщата на Кати точно в шест и трийсет! Люк погледна към кучето си, преди да почука на входната врата.

— Ако искаш да продължиш да се тъпчеш с нейните вкуснотии, по-добре се дръж прилично. И повече да не си посмял да крадеш от останалото ядене.

Зийк, стиснал купичката си между зъбите, го изгледа с цялата невинност, която можа да вложи в погледа си. Беше безпредметно да му се изнасят подобни лекции. При предишното си гостуване в дома на Кати Зийк се пристрасти към гозбите й. Мат му бе сипал малко от соса в купичката и той реши, че е попаднал направо в кучешкия рай. Моментално се вманиачи на тема спагети. Вечерта, незабелязан от никого, се промъкна в кухнята, смъкна оставеното на масата ядене и го омете за секунди. Докато се усетят, вече бе късно да се спасява вечерята. Щом Зийк си наумеше да направи нещо, никой не можеше да го отклони от набелязаната цел.

Двамата с Люк доста си приличаха в това отношение.

Вратата изскърца злокобно като във второкласен филм на ужасите. Мат подаде едното си рамо през нея, а очите му святкаха закачливо.

— Добър вечер, господарю! — извика той. — Вечерята е почти готова. Добре дошъл в Къщата на зелената слуз. Във ваша чест в момента се колят някакви гадни зеленикави влечуги. Дори вече се готвят. Чуйте писъците им — жизнерадостен звук, не намирате ли?

От кухнята се чуваше миксер и Люк се усмихна.

— Да, тази вечер ще сме жертва на поредния експериментален сос за спагети — каза той.

— Точно така, господарю. Кати твърди, че за вас и вашето демонично псе ще приготви само най-доброто — ухили се Мат и се наведе да погали Зийк по главата.

Кучето изтърпя ласката и после бавно тръгна право към кухнята.

— Това ще е твърде различно от вечните варени картофи — отбеляза Люк и последва Зийк. — Най-лошото, което може да ни се случи, е, всички да позеленеем.

При тази негова забележка Мат избухна в смях.

Люк влезе след Зийк в кухнята. Кучето вече се беше разположило с купичката си на пода и тревожно наблюдаваше всяко движение на Кати. Тя носеше куп зелени листа от мивката до миксера. Беше облечена в пуловер с цвят на пушена сьомга, носеше дънки, а на кръста си бе вързала карирана престилка.

— Идвате тъкмо навреме — поздрави ги усмихнато.

— Зийк настояваше. Не ме остави да закъснея.

Кати се обърна към кучето.

— Ако си въобразяваш, че готвя специално за теб, много се лъжеш — заяви му строго.

Зийк помръкна.

— Дай му нещичко все пак — посъветва я Люк. Отвори шкафчето и извади две чаши за вино. — Иначе отново ще се подкрепи направо от масата, както направи миналия път.

— Няма да стане. Втори път няма да му дам шанс да се облажи. Тази вечер прибирам всичко в хладилника — заяви Кати и пъхна нови листа в миксера.

— Не знам как ще опазиш соса си — каза Люк и напълни чашите с вино. — Зийк вече е влюбен в него и пред нищо няма да се спре.

Зийк премляска гладно.

— Трябваше да го нахраниш, преди да дойдете у дома — изгледа Кати кучето.

— Направих го. Но той никога не се отказва от допълнителна порция спагети.

— Е, тази вечер ще трябва да се откаже — заяви тя и включи миксера, а шумът му заглуши отговора на Люк.

Той се усмихна със задоволство и се облегна на барплота. Това бе едва втората покана за вечеря, която успя да изкопчи от нея, но имаше твърдото намерение да го превърне в обичайна практика. Тя бе дяволски добра готвачка.

Освен това бе открил, че компанията на Кати и брат й страшно му допада. Те го накараха да осъзнае колко самотен е бил животът му през последните три години. Въпреки че не беше домошар, Люк си призна, че му е приятна уютната топлина в кухнята на Кати. Харесваше му да се обляга на барплота и да пие вино, докато я гледа как шета. Харесваше му да се шегува с Мат. Харесваше му дори да опитва непрекъснатите експерименти на сосовете за спагети.

Не приемаше единственото това, че трябва да си тръгва в десет. „Но наближава края на седмицата — напомни си той оптимистично. — В петък и събота Мат ще се забави навън поне до дванайсет.“ Момчето имаше свои планове за петък и събота.

— Искам да поговорим за нещо — каза Кати, след като изключи миксера.

— Слушам те.

— Имах дълъг разговор с Джъстийн тази сутрин. Тя е разтревожена.

— Не ми казваш нищо ново.

Кати го погледна изпитателно.

— Новото е, че докладът, който си й представил за състоянието на компанията, никак не й харесва. Усетила е, че не си й дал никаква съществена информация.

— Така е — съгласи се Люк и вдигна вежди, — но ти бе тази, която ми забрани да й кажа новините, спомняш ли си?

— Помолих те да не й казваш за Дарън и за подозренията си, че някой краде от компанията.

— Именно. Това бяха новините.

— Ти какво й каза?

— Почти нищо. Само потвърдих, че продължавам събирането на информация.

Кати сложи малко сирене „Пармезан“ в чашата на миксера.

— Не можа ли да си малко по-дипломатичен? По-тактичен?

— Защо?

— Люк, тя ти е баба. И за добро или лошо е собственичка на компанията.

— В случай че още не си го разбрала, Кати, не чувствам непреодолимо желание да съм дипломатичен и тактичен с Джъстийн. Тя, убеден съм, не се тормози да упражнява тези две качества в общуването си с другите хора. Защо ще очаква именно аз да ги проявявам?

— И двамата знаем, че можеше да й представиш нещата така, сякаш си предприел важни стъпки към спасяването на „Джилкрайст“ — намръщи се Кати.

— Сигурно. Но не пожелах.

— За бога, Люк, тя започва се чуди дали не си се върнал, за да унищожиш компанията, вместо да я спасяваш. Мисля, че очаква да узнае намеренията ти с голямо безпокойство.

— Ще й дам материал за размисъл — отбеляза Люк.

Разочарована, Кати тихо възкликна. С лъжица в ръка мина през стаята и застана пред него.

— Люк Джилкрайст, писна ми от теб! Искам да се държиш прилично, ясно ли ти е? Следващия път, когато представяш доклада си пред Джъстийн, ще бъдеш тактичен и дипломатичен. Разбра ли ме?

Люк се усмихна при вида й. Бляскавите пламъци в очите й бяха същинско предизвикателство. Ако бяха сами, щеше да смъкне престилката и джинсите й и да я люби направо върху кухненската маса.

— Чувам те, ангелче — мило каза той. — Какво би желала да кажа на Джъстийн? Че наетият от мен специалист е проследил изтичането на пари от компанията до един от компютрите, намиращ се в централните офиси на „Джилкрайст“, така ли?

— О, не! — възкликна Кати. — Сигурен ли си?

— Да.

— Това е ужасно! — Новината я зашемети. — Надявах се…

— На какво? Че няма никакво изтичане на средства? Че проблемите в двата ресторанта се дължат на елементарни счетоводни грешки?

— Често казано, да — призна тя.

— Доверието в бизнеса никога не е било най-сполучливия начин да се печели — упрекна я Люк.

Кати прехапа устни.

— Все още ли не си наясно кой злоупотребява?

— Не, но няма да ми отнеме много време, за да го намеря.

— Люк — напрегнато каза Кати, — ако разкриеш, че е член от семейството, бих искала да говориш първо с мен.

— Забрави го — отвърна Люк. — Аз ще се справя с проблема.

— Като знам колко си нетактичен, не мисля, че идеята ти е добра — отсече тя.

— Съжалявам. Ще стане така, както аз съм го решил.

— Чуй ме, Люк, това е много важно…

Мат се появи на прага. Погледна разтревоженото лице на сестра си, после се обърна към Люк:

— Какво става тук? Карате ли се за нещо?

— Не — спокойно отговори Люк. — Сестра ти току-що ми изнасяше лекция как да управлявам компанията „Джилкрайст“. Обясних й, че ще го правя както аз намеря за добре. Тя настоява да слушам нея за това.

— Понякога е много настоятелна. — Мат видимо се успокои.

— Забелязал съм — съгласи се Люк.

— Ще й свикнеш — обясни Мат.

Люк отпи нова глътка от виното и се усмихна.

— Зная. Не се тревожи, ще се справя с нея.

Кати се изправи.

— Достатъчно ви търпях. Ако искате да вечеряте, ще трябва да се въздържате да говорите за мен в трето лице, все едно че отсъствам от стаята. Още една дума и ще дам цялото ядене на Зийк.

Кучето нетърпеливо почна да удря с опашка по пода.

— Добре, разбрах намека — каза Люк.

— И аз също — бързо се съгласи Мат.

Кати ги изгледа с присвити очи и кимна доволно.

— Така е по-добре. Знаете да спрете, когато ви изнася. Подреждайте масата!

Люк бързо отвори най-близкия шкаф и грабна вилиците и ножовете.

— Аз ще сервирам чиниите — каза Мат и хукна към другия шкаф.

— Добре — със задоволство повтори Кати. — Обичам мъжете да са заети в кухнята. Тогава изглеждат така, сякаш са у дома си.

Зийк застана в средата на стаята и загриза кучешката си бисквита.

 

 

След час Люк свърши с втората порция. Яденето бе някакъв японски специалитет, полят с новия сос на Кати. Той се облегна на стола си и се усмихна на Мат.

— Жертвата на пищящите зелени същества си струваше — каза той.

— Да, не беше зле — съгласи се Мат и се разсмя.

Кати ги изгледа с подозрение.

— За каква жертва става въпрос?

— А, за никаква — увери я Мат.

— Наистина ли ви хареса? — попита Кати с надежда.

— Страхотно беше — похвали я Люк. — Този път какво сложи в соса?

— Пресен магданоз и стръкчета тарос — Кати сияеше от радост, защото подхванаха любимата й тема, — и обичайната комбинация от сирене „Пармезан“, индийско орехче и зехтин, разбира се. Не смяташ ли, че съм прекалила с тароса?

— Категорично не. Имаш още една рецепта шампион — отвърна Люк.

— Радвам се! — каза тя, стана и почна да разтребва масата. — Мисля, че най-сетне уцелих пропорциите на тази смес. Ще я включа в списъка на рецептите за „Песто-Престо“.

— Само за „Песто-Престо“ ли мислиш напоследък? — попита Люк.

Отговори му Мат:

— Да, повярвай ми, само това се върти в главата й. Ако беше опитал някои от нещата, които бях принуден да ям! Ще ти кажа нещо — този, който се ожени за Кати, трябва да е готвач поне колкото нея. Иначе тя няма да го изтрае.

Кати пламна. Отмести поглед от Люк и бързо тръгна с празните чинии към кухнята.

— Искаш ли пак да ми дадеш някой урок по шах? — попита Мат.

— Разбира се — съгласи се Люк и проследи как Кати се скри зад вратата.

— Предупреждавам те, че съм тренирал.

Шумен трясък от кухнята прекъсна отговора на Люк. След него се чу трептящият от ярост глас на Кати.

— Ах ти, нещастно, крадливо, лакомо чудовище! — пищеше тя. — Този път наистина прекали. Чуваш ли?

Люк застана на прага на кухнята и погледна какво става вътре. Зийк тъкмо поглъщаше остатъците от вечерята. Кати го гледаше с безпомощен гняв, без да може да спаси яденето.

— Как е стигнал до тенджерата? — попита Люк със спокоен интерес.

Кати вдигна яростен поглед към него.

— Грешката е моя! Дадох му да опита мъничко. Опитвах се да съм мила с него. Наклоних се към чинията, за да му сипя мъничко — съвсем мъничко, казвам ти, но той докопа тенджерата и я измъкна от ръцете ми. Кучето ти е отвратително!

Люк сви рамене.

— Какво мога да ти кажа? Той просто харесва как готвиш.

— Погледни нещата от друг ъгъл, Кати — надникна и Мат в кухнята. — Сега със сигурност знаеш, че манджата ти е вкусна. Едно куче не може да лъже за такива неща.

 

 

В десет Люк направи последния си ход на шахматната дъска и с нежелание се изправи. Погледна към Кати, седнала на дивана с готварска книга в ръце.

— Време е да си тръгвам — каза той.

Тя остави книгите и бързо стана. Очите й го проследиха.

— Добре. Е, благодаря ти, че опита новата ми рецепта. Ще се видим утре.

Люк я гледаше и усети чувствения глад да го изгаря отвътре.

— Да, до утре — наведе се към топлите й неподозиращи устни и я целуна. Долови изненадата й и видя как разтревожено погледна към Мат.

„Да не би да си въобразява, че ще се преструвам, защото брат й е в стаята?“ — учуди се Люк. Беше готов да изпълни желанието й за дискретност, но щеше да накара Кати да разбере, че няма намерение да крие връзката им.

Преди Кати да успее да реагира, Люк вече бе отишъл до вратата.

— Хайде, Зийк. Да се прибираме вкъщи.

Зийк се изправи, пое купичката си със зъби и тръгна след стопанина си. Мат също стана, като местеше поглед от зачервеното лице на Кати към това на Люк.

— Ще те изпратя донякъде — каза той. — Май имам нужда от малко раздвижване.

Люк отвори вратата. Нещо му подсказваше, че знае какво предстои.

— Добре.

Кати ги изпрати до вратата. Бузите й горяха, а очите й бяха разтревожени. Люк внимателно затвори вратата пред нея.

Вървяха мълчаливо. Люк не се обаждаше, за да даде възможност на момчето да събере мислите си.

— Чудех се дали вие с Кати имате… как да го кажа… интерес един към друг — най-сетне започна Мат.

— Да — спокойно призна Люк, — имаме.

Настъпи кратка, напрегната пауза.

— Не се обиждай, но ти не си мъж за нея. Нали разбираш какво имам предвид?

— Не.

Мат изглеждаше затруднен как да обясни думите си.

— Ами… тя мисли, че Джилкрайстови сте доста трудни хора.

— И сестра ти може да е трудна като истински Джилкрайст.

Мат осмисли думите на Люк и опита нов подход.

— Виж, не искам тя отново да бъде наранена, разбираш ли? Достатъчно й беше, че оня задник Атууд я разкара, за да се ожени за Идън. Не смятах, че той е добра партия за нея. Той не беше. Никога не съм го харесвал. Но Идън дори не й се извини.

— Опитваш се да ми кажеш, че не вярваш на никой, който носи фамилията Джилкрайст.

— Нямах точно това предвид — колебаеше се Мат.

Люк спря и се обърна към него. Студената лунна светлина обливаше лицата им. Видя загриженото изражение, изписано по лицето му, и го разбра.

— Не се тревожи, Мат. Аз ще се грижа за нея.

Мат го гледаше изпитателно. Това, което видя на лицето на мъжа, очевидно му вдъхна доверие.

— Добре. Просто исках да съм сигурен, нали знаеш. Тя ми е сестра…

— Знам. Лека нощ, Мат.

— Лека нощ.

Люк тръгна към светлините на къщата си. Зийк го следваше. Когато влязоха, застана до прозореца, който гледаше към мрачния океан. Знаеше, че току-що бе дал на Мат обещание. Гаранция. А обещанията и гаранциите бяха задължения, които се свързваха с бъдещето. „Бъдещето?“ За пореден път го измъкваха от спокойното, тихо настояще и насила го тласкаха да гледа напред.

Гледаше навън в нощта и бавно осъзнаваше, че Кати Уейд го свързва с това бъдеще, въпреки че той все още нямаше ясна представа за него.

Единствено Кати му придаваше реални измерения и очертания.