Даниел Стийл
Пълен кръг (8)

Втора глава

Самолетът на Тана кацна на летището в Оукланд — видя й се малко и приятно градче. По-малко от Бостън и Ню Йорк, но много, много по-голямо от Йолан, който изобщо нямаше летище. Тя взе такси до университетското градче Бъркли, отнесе многобройния си багаж в стаята, която бе наета за нея като част от стипендията й, разопакова багажа и се огледа наоколо.

Всичко й се виждаше по-различно, странно и ново. Беше хубав, топъл, слънчев ден и хората бяха облечени най-свободно — като се почне от дънки и кадифени джинси и се свърши с широки роби. Виждаха се не един кафтан, сума шорти и тениски, сандали, гуменки, мокасини, голи пети. За разлика от Бостънския университет липсваха еврейските принцеси от Ню Йорк, облечени в скъпи вълнени и кашмирени дрехи от Бендъл. Тук очевидно принципът бе Обличай се както ти харесва и в никой случай не можеше да се каже, че чистотата бе на почит. Ала и това възбуждаше посвоему и тя се почувства ободрена, като се огледа наоколо.

Вълнението й се засили и през следващия месец, когато започнаха лекциите. Тя тичаше от лекция на лекция по цял ден, сетне бягаше у дома да чете целия следобед и до късно през нощта. Единственото друго място, което посещаваше, бе библиотеката, а когато имаше възможност, хапваше в стаята си или на крак. Още в края на първия месец отслабна с три килограма, макар че нямаше нужда да пази линия. Единственото хубаво нещо в напрегнатото разписание бе това, че Хари не й липсваше така, както се опасяваше. През последните три години бяха станали прекалено близки, макар и да учеха в различни колежи, а ето че него вече го нямаше, въпреки че й се обаждаше по вечерно време.

Тя бе в стаята си на пети октомври, когато някой почука на вратата й и й съобщи, че я търсят по телефона. Помисли си, че отново бе майка й и изобщо не й се слизаше долу. Следващия ден щяха да я изпитват, по договорно право, а имаше да подготви и писмена работа по друг предмет.

— Разбери кой е. Мога ли аз да позвъня по-късно?

— Окей, една секунда — сетне гласът се обади отново. — От Ню Йорк е.

— По дяволите! — Пак майка й. — Ще позвъня по-късно.

— Той казва, че няма да можеш.

Той ли? Хари? Тана се усмихна. Заради него би прекъснала ученето си.

— Идвам веднага! — Тя грабна чифт омачкани дънки от стола и ги навлече, докато тичаше към телефона.

— Ало?

— Къде, по дяволите, беше? Да не би да го правехте с някой тип на четиринадесетия етаж? Чакам вече цял час, Тан!

Беше раздразнен. Беше сякаш и пиян, тя бе свикнала да отгатва по тона му. Познаваше го добре.

— Съжалявам, бях в стаята си, учех и си помислих, че е мама.

— Нямаш късмет — гласът му прозвуча необикновено сериозно.

— В Ню Йорк ли си? — Усмихваше се, бе радостна, че го чува отново.

— Аха.

— Доколкото си спомням, щеше да се връщаш идния месец.

— Не. Върнах се да видя чичо си. Не щеш ли, той решил, че има нужда от помощта ми.

— Какъв чичо? — Тана бе объркана. Хари не й бе споменавал, че има чичо.

— Чичо ми Сам^[1]. Помниш ли го, онзи тип от плакатите, със смешния костюм в синьо и червено и с дългата бяла брада… Определено бе пиян и тя се разсмя, но скоро смехът й секна. Беше сериозен. О, Господи…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Получих повиквателна, Тан.

— По дяволите!

Тя притвори очи. Напоследък се чуваше само това. Виетнам… Виетнам… Виетнам… да им разкатаем фамилията… да не се набъркваме… спомнете си какво се случи с французите… да им дадем да се разберат… да си стоим у дома… действия на полицията… война…

Невъзможно бе да се разбере какво става, но каквото и да бе, не бе хубаво.

— И защо, по дяволите, се върна? Защо не си остана там, зад граница?

— Не исках да постъпя така. Баща ми дори предложи да ме откупи, ако можел, в което се съмнявам. Има неща, които дори парите на Уинслоу не могат да купят. Но това не е в стила ми, Тан. Не знам, може би тайно в себе си съм искал да отида там и поне за малко да бъда полезен.

— Ти си мръднал. Господи… Дори по-лошо. Могат да те убият. Не разбираш ли? Хари, върни се във Франция! — Вече му крещеше. Изправена в голия коридор, тя викаше на Хари в Ню Йорк. — Защо, по дяволите, не отидеш в Канада, или не си простреляш крака… да направиш нещо, да избегнеш повиквателната. Сега е 1964-та, не е 1941-ва. Не бъди толкова благороден, няма защо да се правиш на благороден, глупако! Върни се… — Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи и тя се уплаши да зададе въпроса, чийто отговор искаше да узнае. Но трябваше да го зададе. Трябваше да разбере, къде те изпращат?

— В Сан Франциско. — Сърцето й се разтуптя. — Първо там. За около пет часа. Искаш ли да ме посрещнеш на летището, Тан? Можем да обядваме заедно или нещо от сорта. В десет вечерта същия ден трябва да се явя в някакво място на име Форт Орд, а ще долетя в три. Някой ми спомена, че от Сан Франциско се стигало с кола за два часа… — Гласът му заглъхна; и двамата мислеха за едно и също.

— А сетне? — Гласът й кой знае защо предрезгавя.

— Виетнам, предполагам. Хитро, а?

Изведнъж тя се почувства сломена.

— Не, никак не е хитро, тъпо копеле такова! Трябваше да запишеш право заедно с мен. Вместо това реши да си живееш живота, да легнеш с курвите от всичките публични домове на Франция и виж се сега, пращат те във Виетнам да ти прострелят топките…

По бузите й се търкаляха сълзи и никой не смееше да мине покрай нея в коридора.

— Описа го много интригуващо.

— Ти си ненормалник!

— И така, какви са новините? Влюби ли се вече в някого?

— Откъде време. Всичкото, което правя, е да чета. В колко каца самолетът ти?

— В три следобед утре.

— Ще бъда там.

— Благодаря.

Последните му думи прозвучаха съвсем по хлапашки, но когато го срещна на следващия ден, й се видя блед и уморен. Не изглеждаше така добре, както когато го видя последно през юни, а и сегашната им среща бе нервна и напрегната. Не знаеше как да се държи с него.

Пет часа бяха съвсем малко време. Заведе го в стаята си в Бъркли, сетне отидоха с кола в града и обядваха в Чайнатаун^[2], помотаха се насам-натам, а Хари непрекъснато гледаше часовника си. В крайна сметка бе решил да не наема кола до Форт Орд, макар това да съкрати още повече времето, което щеше да прекара с нея. Не се смяха както обикновено, и двамата бяха притеснени.

— Хари, защо постъпваш така? Би могъл да се откупиш.

— Не е в стила ми, Тан. Би трябвало досега да си го разбрала. А може би тайничко в себе си се надявам, че постъпвам правилно. Навярно е заговорил патриотизмът ми, за който не съм и подозирал, че съществува. Тана почувства как сърцето й се свива.

— Това не е патриотизъм, за бога! Това не е наша война.

Беше ужасена, че той имаше изход, който не искаше да използва. Лековатият Хари бе пораснал и пред себе си тя виждаше един мъж, когото не познаваше. Беше упорит и силен и макар това, което правеше, да го плашеше, той определено искаше да го направи. — Мисля, че скоро ще стане, Тан.

— Но защо точно ти!

Поседяха мълчаливо дълго време, а денят бързо-бързо си отиваше.

Когато си вземаха довиждане, тя го прегърна силно и го накара да обещае да й се обажда, винаги когато има възможност.

Той възнамеряваше да се върне в Сан Франциско и да я види, но вместо на север, го изпратиха на юг.

— Заминавам тази вечер за Сан Диего. — Беше събота. — А в началото на другата седмица — за Хонолулу.

Тя имаше междинни изпити в средата на семестъра и не можеше да отиде за ден-два в Сан Диего.

— По дяволите! Ще останеш ли за известно време?

— Комай не.

Тя почувства веднага, че той не искаше да й каже онова, което тя желаеше да узнае.

— Какво означава това?

— Означава, че до края на седмицата ще ме изпратят в Сайгон.

Тонът му бе студен и твърд, почти като стоманен, нещо нехарактерно за него. Тя се запита защо точно на него трябваше да се случи това — нещо, което самият той се питаше непрестанно през последните шест седмици.

— Просто такъв ми бил късметът, предполагам — шегуваше се той с приятелите си, макар че нямаше повод за шеги, а когато получи назначението си, атмосферата бе толкова сгъстена, с нож да я режеш. Никой не посмя да пророни и дума, особено онези, които бяха по-късметлии. А Хари не бе от тях.

— Лоша работа, Тан, но какво да се прави?

— Баща ти знае ли?

— Обадих се снощи. Никой не го знае къде е. В Париж мислят, че е в Рим. В Рим смятат, че е в Ню Йорк. Опитах и в Южна Африка и сетне си рекох Майната му на копелето! Рано или късно ще научи къде съм.

Защо, по дяволите, нямаше баща, който да му подаде ръка? Тана би могла да му се обади вместо него, но в представите й той винаги бе бил от онзи тип мъже, за които не щеше и да чуе.

— Писах му на лондонския му адрес и му оставих съобщение в Пиер в Ню Йорк. Повече не мога да направя.

— Навярно в крайна сметка той и не заслужава повече. Хари, мога ли да направя нещо за теб?

— Кажи една молитва.

Думите му прозвучаха май сериозно и тя бе потресена. Не, не бе възможно! Хари бе най-добрият й приятел, неин брат, на практика — близнак, а го пращаха във Виетнам. Изпита чувството на панически страх, напълно непознато за нея досега, а не можеше да стори абсолютно нищо.

— Ще ми се обадиш ли преди да заминеш…? И от Хонолулу също…?

В очите й напираха сълзи… ами ако нещо се случеше с него? Не, нищо нямаше да се случи, скръцна със зъби тя, дори нямаше да си позволи да мисли за това. Хари Уинслоу бе непобедим и й принадлежеше. Той притежаваше част от нейното сърце. Ала през следващите няколко дни, докато чакаше постоянно обажданията му, не бе на себе си.

Обади й се два пъти, преди да замине от Сан Диего.

— Извинявай, че толкова време не съм ти се обаждал, но бях много зает със свалките, май гепих трипер, но майната му.

През повечето време бе пиян, в Хаваите — още повече, и оттам й се обади два пъти, а сетне вече го нямаше, потънал в мълчанието, в джунглите и бездните на Виетнам.

Тя постоянно си го представяше изложен на опасности, но сетне започна да получава скандалните му писма, които описваха живота в Сайгон — проститутките, наркотиците, прекрасните някога хотели, изящните момичета, това, че постоянно му се налагало да използва френския си, и тя започна да се поуспокоява. Добрият стар Хари, нищо не се бе променило — и в Кеймбридж, и в Сайгон си бе все същият.

Тя успя да си вземе изпитите, Деня на благодарността и първите два дни на Коледа прекара в стаята си в компанията на половинметрова купчина книги.

В седем часа една вечер някой почука на вратата й.

— Търсят те по телефона.

Майка й се обаждаше често, Тана знаеше защо, макар никоя от двете да не си го признаваше. Празниците бяха трудни дни за Джийн. Артър никога не прекарваше достатъчно време с нея, а кой знае защо, тя винаги се надяваше, че ще е обратното. Винаги имаше причини, извинения, празненства, на които просто не можеше да я вземе със себе си, а Тана подозираше, че навярно имаше замесени и други жени, сега пък вече се появиха Ан, мъжът й и бебето, навярно и Били бе там, а Джийн не бе от семейството, независимо от колко години бе все около него.

— Идвам веднага — извика Тана, навлече хавлията си и отиде на телефона.

Вестибюлът бе студен, тя знаеше, че навън е мъгливо. Мъглата рядко стигаше толкова на изток, но някоя отвратителна вечер и това ставаше.

— Ало? — Очакваше да чуе гласа на майка си и бе шокирана, когато вместо това чу гласа на Хари. Беше дрезгав и много уморен, сякаш не бе мигнал цяло денонощие, което бе разбираемо, ако бе в града. Гласът му се чуваше съвсем отблизо. — Хари…? — Очите й веднага се напълниха със сълзи. — Хари! Ти ли си?

— По дяволите, аз съм, Тан! — Той почти изръмжа и тя сякаш можеше да усети четината по лицето му.

— Къде се намираш? Последва съвсем къса пауза.

— Тук, в Сан Франциско.

— Кога пристигна? Господи, можех да те посрещна, ако знаех.

— Току-що пристигнах — лъжеше, но му беше по-лесно да отговори така, отколкото да й обяснява, защо не й се бе обадил толкова време.

— Слава Богу, не стоя там твърде дълго — беше радостна, че отново чуваше гласа му и не можеше да сдържи сълзите си.

Усмихваше се и плачеше едновременно, същото правеше и той. Той си бе мислил, че никога повече нямаше да чуе отново гласа й, обичаше я повече отвсякога. Не беше сигурен дали сега щеше да успее да прикрие това. Но трябваше, заради нея, а и заради себе си.

— Защо те върнаха толкова скоро?

— Предполагам, че им вгорчих живота. Храната вонеше, момичетата имаха въшки. По дяволите, на два пъти хващах трипер, а най-гадният трипер, който съм имал… — той се опита да се засмее, но го болеше твърде много.

— Жалко човече! Никога ли няма да се научиш да се държиш както трябва?

— Ако мога да избирам — никога.

— Е, и къде се намираш сега?

Отново последва пауза.

— Чистят ме в Летърман.

— Това болница ли е?

— Аха.

— Заради трипера ли? — Каза го толкова силно, че две момичета в дъното на вестибюла избухнаха в смях. — Знаеш ли, невъзможен си! Ти си най-лошият човек, когото познавам, Хари Уинслоу Четвърти или който и да си, по дяволите! Мога ли да дойда да те видя или и аз ще прихвана? — Все още се смееше, а неговият глас бе все така уморен и дрезгав.

— Не и ако не използваш тоалетната ми.

— Не се тревожи, няма. Дори няма да се ръкувам с теб, докато не ти изварят ръката. Един господ само знае къде си я пъхал — той се усмихна. Дяволски добре бе, че чуваше гласа й.

Тя погледна часовника си. — Мога ли да дойда сега?

— Нямаш ли някакво по-приятно занимание за събота вечер?

— Възнамерявах да се любя с една купчина учебници по право.

— Виждам, че си все така забавна, както преди.

— Да, ама съм далеч по-умна от теб, глупако, и никой не ме изпрати във Виетнам.

Последва странна пауза и, когато й отвърна, Хари вече не се усмихваше.

— Слава богу, Тан — тя усети как някакво странно чувство я обладава, как по гърба й пробягват студени тръпки. — Наистина ли искаш да дойдеш тази вечер?

— Да, по дяволите, да не си си мислил, че няма да дойда? Просто не искам да хвана трипер, това е.

Той се усмихна.

— Ще се държа прилично — той трябваше обаче да й съобщи нещо… преди да дойде… инак нямаше да е честно. — Тан…

Гласът му секна. Не беше казвал още никому. Не беше говорил дори с баща си. Хари знаеше, че той трябваше да е в Гщаадт в края на седмицата. Винаги прекарваше Коледа там, независимо дали с Хари или без него.

— Тан… работата е малко по-сериозна от трипер…

По гърба й отново пробягаха студените тръпки и тя притвори очи.

— Така ли, глупако? Какво точно? — Искаше да прогони тежките слова, да го накара да се засмее, да се почувства добре, в случай, че му бе зле, но бе твърде късно… да възпре както истината, така и думите.

— Малко ме позастреляха… — тя чу как гласът му измутира и усети неочаквана болка в гърдите, докато се опитваше да сдържи риданията си.

— Тъй ли? И що се остави да го направят? — И тя, и той се опитваха да сдържат сълзите си.

— Нямах бог знае какъв избор, предполагам. А момичетата, всичките бяха истинска грозотии — тонът му стана тъжен и мек, — в сравнение с теб, Тан.

— Господи, сигурно са те улучили в мозъка — и двамата се засмяха, но сетне тя, застанала боса на пода, усети как като че ли цялото й тяло се вледенява. — Летърман, така ли?

— Аха.

— Ще бъда там след половин час.

— Недей бърза. Не възнамерявам да излизам.

И още дълго време той нямаше да излиза. Но Тана не знаеше нищо за това, когато нахлузваше дънките си и навличаше обувките си. Не съзнаваше дори кои обувки обува, прекара гребен през косата си и грабна якето, хвърлено върху леглото й. Трябваше веднага да отиде при него, трябваше да разбере какво му се бе случило… Малко ме позастреляха…

Докато пътуваше с автобуса към града и сетне с таксито към болницата Летърман в Президио, в главата й звучаха единствено тези думи.

Пътят й отне два пъти повече време, отколкото бе предполагала, макар и да бе препускала като вихър; петдесет и пет минути след като затвори телефона, тя влезе в болницата и попита за стаята на Хари. Жената на рецепцията й каза в кое отделение е. Прииска й се да подметне Отделението за трипер, нали?, но някак си не й беше до смях, още по-малко пък й беше до шеги, когато тръгна по коридора, на чиято врата бе изписано Неврохирургия; молеше се само да е добре.

Лицето й бе съвсем бледно, почти сиво, ала като влезе в стаята, тя забеляза, че и неговото бе такова. Видя до него дихателния апарат — самият той лежеше по гръб на леглото, над което бе окачено огледало. Имаше разни прибори и тръби и една сестра, която го наблюдаваше.

Отначало помисли, че е парализиран. Беше напълно неподвижен, но сетне видя, че ръката му помръдва и сълзи изпълниха очите й, но все пак наполовина бе права. Беше парализиран от кръста надолу.

Улучили го в гръбнака, както й обясни той същата вечер, с насълзени очи. Най-сетне можеше да разговаря с нея, да плаче заедно с нея, да й каже как се чувства. А се чувстваше отвратително. Искаше да умре. Бе искал да умре от мига, в който го върнаха в страната.

— Е, това е… — той говореше с мъка, сълзите се стичаха по бузите му, по шията му и падаха върху чаршафите. — Оттук нататък ще съм в инвалидна количка…

Ридаеше съвсем открито. Бе си мислил, че никога повече нямаше да я види, ала ето я сега, толкова красива, толкова добра, тъй руса… както си бе била винаги. Всичко си бе така, както някога.

Тук никой не знаеше за Виетнам, за Сайгон, Да Нанг или за виетконгците, които никога не виждаш. Те просто те улучват в задника от скритата си позиция на някое дърво, биха могли да са и деветгодишни, поне така изглеждаха. А тук никой не даваше и пет пари за това.

Тана го гледаше и се опитваше да не плаче. Беше благодарна и на това, че бе останал жив. От разказа му — как лежал по лице в калта, под непрестанния дъжд в джунглата цели пет дни — тя разбра, че бе истинско чудо, гдето изобщо бе оцелял. И какво от това, че нямаше да може отново да върви? Беше жив, нали така? И онова, което Мириам Блейк бе открила у нея, сега взе връх.

— Така ти се пада за това, че чукаше евтини проститутки, негоднико! Сега можеш да си полежиш, щом искаш, за известно време, но искам веднага да ти кажа, че аз няма да се примирявам повече с това. Ясно ли е?

Тя се изправи, двамата не успяваха да сдържат сълзите си, но тя взе ръката му и я стисна силно.

— Ще се наложи да си поразмърдаш задника и да се захванеш с нещо. Ясно ли е? — Той я гледаше недоверчиво, най-шантавото нещо в цялата работа бе, че тя бе сериозна. — Ясно ли е?

— Знаеш ли, ти си едно побъркано момиче. Знаеш ли го, Тан?

— А ти си мързеливо копеле, но не разчитай твърде много да си прекараш живота по гръб, защото това няма да трае дълго. Разбра ли, глупако?

— Да, мадам.

Той й козирува. След няколко минути влезе една сестра и му сложи обезболяваща инжекция. Тана дълго го гледа как се унася в сън; държеше ръката му, сълзите се стичаха по бузите й и тя плачеше, тихичко мълвеше молитви и благодареше на Бога.

Гледа го така с часове, просто го държеше за ръката, сетне го целуна по бузата и по очите и излезе от болницата. Вече бе минало полунощ и докато пътуваше с автобуса към Бъркли, единственото, което можеше да си помисли, бяха само две думи — Слава Богу! Слава Богу, че е жив. Слава Богу, че не е умрял в забравената от бога джунгла, където и да се намираше тя. Понятието Виетнам вече имаше за нея ново значение. Това бе място, където хората отиваха, за да бъдат убити. Вече не бе някаква си отдалечена страна, за която можеш да прочетеш, да поговориш между лекциите с преподаватели и приятели. Тя вече знаеше съвсем точно какво означава тази дума. Тя означаваше, че Хари Уинслоу нямаше никога вече да може да върви.

И когато онази нощ слезе от автобуса в Бъркли, с все още стичащи се по бузите й сълзи, тя мушна ръце в джобовете и пое към стаята си със съзнанието, че никой от тях двамата вече нямаше да бъде същият.