Коста Радев
Капан за невестулки (15)

15

Къса е юнската нощ.

На всеки двайсет загребвания Мирчо извръща глава надясно, където мрачината трябва да посивее и от дълбината й да изплува слънцето. Но още е рано; и той набляга лопатите, по дланите му лепне кръв, студена пот люти в очите: раз, два, раз, два… Още десет хиляди пъти, само десет хиляди… Някога, за късо време, тренираше гребане; отказа се, изискваха дисциплина и спартански режим — но се научи как да пести силите си. И сега трябва само да надвива страха, спомена за преживения ужас, да не мисли за станалото. Ще има време, после, когато всичко остане в миналото, тогава ще преоцени и ще подреди всичко на мястото му. Сега — спокойно, разумно, нищо не изтощава както лошите мисли, те водят безсилието, прогони ги: така, сега мисли за нещо хубаво, а най-добре изобщо не мисли, но не може, не може… Само време да мине, времето лекува, раните зарастват, настават спокойствие и душевен уют.

Само десет хиляди още… Вода плиска в лодката, дъртата черупка пропуска, сега няма време да я изчерпи, нищо, на светло, като пусне мотора, помпата ще я изсмуче, Мирчо ще навлече шубата, ще насочи лодката на юг и ще придремва на руля: все едно местен рибар, потеглил рано-рано да търси късмета. Така седеше дядо му в лодката: свит, прогнил от ревматизъм, ще кажеш, че спи дълбоко; и така е, само едното му око присветва през тънката цепнатинка под клепача и следи пътя, а ушите му трепват, щом моторът промени гласа си.

Да, беше, каквото беше… Няма да се върне, пък и защо да се връща? Какво пък толкова имаше в досегашния живот!… Мирчо прави наум горчивата равносметка, повтаряна всеки ден през последните месеци: какво излезе от тебе? Кадрите бясно се завъртат пред очите му, лентата съска, ще се скъса: къде да спреш? Ето тук: бляскавият фестивал, техният филм е награден, всички са на сцената, аплодисменти, цветя, светкавици, речи, шампанско, музика: феерия, каквато простосмъртните не са подозирали дори. Сетне излизат вкупом, възбудени млади почитателки се лепват за веселата им група, една от тях докосва ръката му: много ви моля… извинете… Мирчо се извръща, малко изненадан: какво обичате?… Един автограф. Само един малък автограф, тук на програмката… имате ли нещо против?… Мирчо няма нищо против, блаженство се разлива в него като петмез: разбира се, мила госпожице… Момичето рови в чантичката си за писалка, подава му я и бъбри: чудесен филм, отдавна го чакам, толкова съм чувала за вас… За мене?… Да, разбира се, нали вие сте режисьорът?… Мирчо стиска писалката: а, не, сбъркали сте. Не съм аз… Ами кой сте тогава?… Директорът на продукцията, обяснява той. Момичето издърпва писалката от пръстите му, щраква чантичката: и таз добра! Защо не ми казахте веднага? Къде е режисьорът? Заради вас ще го изпусна!… То се шмугва пъргаво в отминаващата тълпа, провира се напред, а Мирчо остава сам и изведнъж празничният булевард опустява, светлините помръкват, музиката заглъхва; той е сам, съвсем сам и дори да стои така часове, дни, години, векове, никой няма да се обърне и никой няма да го потърси, такива като него колкото щеш, а десет пъти повече са кандидатите за техните места.

Или пък: Мирчо лежи в тъмната хотелска стая, зяпа отраженията по тавана, не му се спи, пил е повече кафета през деня и се чуди дали да не слезе в бара, още е полунощ, може да сръбне едно питие за приспивателно. Момичето до него тихо похърква, Петя ли беше, Катя ли, нещо такова, всички статистки като че носят псевдоними, пък и тъй би трябвало; спи, умори се да го разпитва какви възможности има да я уреди следващия път да вземе по-сериозна роля. Катя-Петя или нещо такова има силен южняшки акцент и леко фъфли, но фигурата й може да разстрои всяка звезда — изобщо момичето иска да надхвърли предназначението си, тъй ясно подчертано от майката природа. Никога няма да може, но това не е Мирчов проблем, нищо не му пречи да й подметне, че ще го уреди само с едно телефонче, режисьорите са му нещо като подчинени, зависими са, особено като почнат снимките. Той въздъхва и се надига — ще пие един коняк, инак няма заспиване. И изведнъж на вратата се похлопва, нахълтва вторият режисьор, само по засукани дънки, щраква лампата и без предисловия започва: ти бе, директоре, като ти казахме изрично, че ни трябва, къде е? Къде, питам те, утре ще снимаме?… Момичето скача стреснато, изумено зяпа как Мирчо стъписан заеква: к-кое бе?… Как кое, питам те кое? Фатерщулът! Къде е фатерщулът? Нали си записа уж, като нямаш акъл да помниш, поне в тефтера си поглеждай! Утре сутринта няма ли фатерщул, да не се мяркаш повече тук, ние работа ли сме дошли да вършим, или кеф да правим на боклуците! Фа-тер-щу-лът!

Вторият трясва вратата, преди Мирчо да каже нещо, пък и той няма какво да каже, съвсем е забравил да поръча на организаторите да намерят такъв идиотски стол; на всичко отгоре тази гола цоцолана до него пита като кречетало: какво е това фатерщул, какво е това фатерщул?

Или пък:

Снимат в ранна пролет, Мирчо трябва да осигури трактор за фон, докато героите се любят в автомобил край магистралата. От стопанството му дават разрешение, посочват му машината в далечината, Мирчо тръгва по неразораната още ивица и когато среща трактора, вече е оцапан с кал до коленете. Трактористът учуден подава глава от кабината и поклаща въпросително глава. Мирчо обяснява: председателят нареди да караш ей натам, успоредно на шосето, ние правим снимки, нали разбираш, на кино ще се видиш, хайде сега обръщай да използуваме слънцето. Трактористът слиза от машината, с една глава е по-нисък от Мирчо, брадясал, прилича на бродяга. Помълчава малко, сякаш да смели казаното, и пита: Председателят значи нареди?… Той, потвърждава Мирчо… Аха, бавно проточва бродягата: а той не знае ли, че ние земята орем бе? Туй ли ни е работата на нас, на кино да се снимаме? Що не дойдете тогаз вие да орете, пък ние да натискаме госпожиците, а?… Мирчо прави нетърпелив жест: Слушай, щом ти нарежда началството, действувай и толкова, пък ако не си доволен, разсъждавай си наум… Тъй ли било, променя тона трактористът: Аз и на твоите началници, и на моя председател знаеш ли какво ще им кажа?… И той проточва една сложна и конкретна псувня, обръща се, слага крак на стъпалото. Мирчо го хваща и го дръпва долу: Абе ти от заповеди не разбираш ли?… Бродягата го изглежда доста учуден, сетне късо се изсмива и изведнъж Мирчо се озовава във въздуха, изхвърлен от две железни бутала, рита няколко секунди с крака, полита и се приземява на ребро отстрани, в изораната угар. А тракторът избълва облак черен дим и продължава бавно по недовършената бразда.

Да, наистина: На кой кадър да спреш, да го изгледаш с удоволствие?

Някога, преди Златан, хубавият спомен бе Марта. Но това бе някога, минало. Безвъзвратно. Забравено.

… Кабинетът на Златан: холът на двустайния апартамент, отрупан с папки, графици, моливници, разностилни табуретки. Създава се впечатление, че си в канцеларията на някое стройобединение. Златан обикаля между оръфаните мебели, това е негов стил в пропиляване на онова време, което той нарича работно. Телефонът звъни на провала, Златан говори късо, делово, тонът му не търпи възражение. Точно в десет часа той издърпва шнура, налива вино и поканва Мирчо в другата стая. Стига държавна работа за днес, казва. Прокарва бавно пръсти по слепоочията си и сякаш обърсва изражението на умора и деловитост и става закачлив младеж, позакъснял студент, току-що измислил някое приключение. Но Мирчо го познава достатъчно, не се заблуждава: истинският живот на Златан започва сега, след работните три часа. Пък кой знае дали и той е истинският, или има още някакъв, трети, за който дори Мирчо не подозира?

„Далечко ми е да идвам тук на работа — казва Златан. — Може би ще сменя квартирата. Важен е телефонът, някои полезни хора знаят номера — той отпива леденото вино и примижва от удоволствие. — Люба ме ревнува от този апартамент, кой знае какво си мисли. Жените нямат представа от работа.“

Потънал в креслото, Мирчо обмисля как да започне. „М-м, виж какво — проточва той. — Марта е много изнервена. Такива заплахи… Слушай, защо не поговориш с нея?“

Той облекчен произнася последното изречение и зачаква отговора на Златан. Най-сетне Златан процежда:

„Какви заплахи?“

„Ами… ей така, нали знаеш, жените…“

„Точно! Недей се лигави като нея!“

„Ами какви… Щяла да те убие, ти си й провалил живота, такъв си бил, онакъв си…“

„Точно!“

„Е, точно… Те, жените, нали знаеш, все с недомлъвки бърборят… Много неща знаела за тебе, щяла да ги разкаже където трябва. А на Люба…“

Златан го прекъсва:

„Това съм го чувал вече от нея. Друго?“

„Всичко била загубила вече, нищо не й оставало, освен да се хвърли от балкона. Но преди това искала само едно: да ти провали живота. Имала начини.“

„Хм — нервно потропва Златан, — начини… Истерички, това са всички тия добитъци в рокли. И тая, и тя…“

„Навремето не беше такава — вметна Мирчо. — Съвсем друг човек беше.“ — Споменът за оная Марта изведнъж го блъсва, кадърът се завърта, ето я, опънала разкошното си тяло върху килима като сиамска котка, в която всичко е съвършено, само характерът е проклетичък, но това нищо не значи, съвършеното няма нужда от характер, то е тленна категория, видима, осезаема, и това е най-прекрасното му качество… И Мирчо чува гласа си как повтаря или потретя: „Друг човек беше Марта преди“.

„Друг беше — съгласява се Златан, — и то какъв. Труден случай. Знаеш ли как ме мразеше? Органическа омраза. Пълна непоносимост, физическа и психическа. Затова се амбицирах.“

„Не си ми разказвал.“

Златан махва с ръка, настроението му се бе подобрило.

„Знаеш, че ползувам винаги луксозна обслуга, тъй че с какво можеше да ме привлече тоя врабец Марта? Не, знам, че е точно твой тип, не ти се бъркам, дано дойде време сам да долавяш разликите. Но за мене тя си е манекен на посредствеността, с какво ще примами бате ти Златан? Излезе обаче, че има с какво: с омразата си. Чувствувах, че се отвращаваше от мене, когато доближавах! Ей това не беше ми се случвало никога! Е, как няма да се амбицираш? Откак се помня, никой не беше ме засягал така.“

„Значи ти… просто за спорта, а?“

Златан се подсмихва, налива още вино, замижава като котарак:

„Не е точно тъй, но да приемем определението ти. Тя трябваше да бъде… не да преспи с мене, а да ме търси, да ме гони, да ме моли… разбираш ли? Да се унижи, и неведнъж или два пъти, а да забрави каква е била, да остане без минало и бъдеще, само едно настояще, и то да се казва Златан. Разбираш ли?“

Мирчо кимва; не разбира кой знае колко, пък и не се опитва. Какво го интересува това? Той бе получил навремето Марта лесно, неочаквано бързо; точно тъй бе я и загубил. Бог дал, бог взел. А при Златан всичко е ненужно сложно. Всъщност той си е с болни амбиции във всяко отношение. Нито може да понася неуспехите, нито да се радва на сполуките. Усложнена интелигентност, нарушения в генетичния код. Макар че в деветдесет и девет на сто от случаите трябва да го слушаш безусловно: той няма мозък, а компютър от двайсто поколение — единствената опасност е да не му изгърми бушонът.

Златан продължава:

„Отне ми много време, почти месец. После дойде и сама ми се предложи. Но това представлява едва началото — тя беше само победена. А трябваше после да бъде… — той замълчава, наслаждавайки се на Мирчовото объркване — да бъде унищожена. Нищо да не остане от онази, нафуканата, дето си позволяваше да презира и да мрази мене! Коя е жената, дето би могла да си позволи този лукс? От висотата на кое свое качество би могла да ме гледа с пренебрежение?…“ — Златан говори повече на себе си, вгледан в кристалната чаша, като оракул; и на Мирчо му хрумва мисълта, че един пудел би бил също такъв слушател като него самия.

„Коя жена?“

„Наистина — Мирчо поема наум репликата — коя? Голяма личност е Златан, европейска нагласа, къде ще се мерят нашенските патки, дето с една дрънкулка се купуват като конгоанските диваци. Но тъй му се случило, сред такива да живее, поне защо се дразни, като ги познава?“

Златан е притихнал, взрян във виното; повдига уморено глава, поглежда събеседника си и въздиша:

„Значи иска да ме унищожи тая нещастница? И ти какво й каза?“

„Ами какво — обърква се Мирчо, — успокоявах я… Мирувай, казах й, да не си мислела да се жениш за него, да не ти е обещавал нещо? Дошъл, минал, заминал, ще ти е криво седмица-две, пък ще се завърти някой друг, хубава си, умна си, ако речеш да се жениш, до довечера ще намериш някой балък… Тъй й приказвах, а тя гледа в нищото, бяла, стегната такава… Не чува, не вижда, изключила.“

„И после?“

„После ми посочи вратата: разкарай се, не те извиках да ми гадаеш бъдещето, а да поговориш с оня… оня тип, тъй каза. Предай му, че ако не се върне, ако не зареже оная дърта пачавра, ще го съсипя, най-напред ще го съсипя, а след това ще го убия. Тъй му кажи. И срок даде — до края на седмицата. След това не отговаряла за нищо.“

Златан се изправя, отива до прозореца, отваря и вдишва дълбоко хладния въздух.

„Това ли беше?“

„Това. Напъди ме, идвам право при тебе. Имай предвид, че не се шегува. Познавам я. Беше решена… някак отречена от всичко останало, ако ме разбираш.“

„Отречена, виж ти — замислено казва Златан. — Е, и това е нещо. Не е без значение. Умъртвила е плътта си, за да остане душата. Добре. Но какво има вътре, вътре в душата? Свита като пашкул, безучастна към всичко. Само за да запази гъсеницата в себе си. Важното е каква е гъсеницата, това е много важно.“

„Каква гъсеница пък сега?“ — изпухтява Мирчо и Златан се разсмива искрено.

„Не е толкова важно за тебе. Но аз разбрах.“

Става, изпива виното на един дъх и се обляга на прозореца, внезапно натъжен; поклаща глава и въздиша:

„Бедната Марта… Горката глупава Марта.“

Къса е юнската нощ.

Мирчо гребе, спомените се роят около него, един бръмне в ухото, друг заиграе в мрака пред очите; ни да ги пъдиш, ни да ги програмираш. Нищо. Това е, кажи-речи, последното свиждане с тях. Оттатък, в новия живот, няма място за спомени. Там се живее в настоящето, гледа се в бъдещето; най-щастлив, изглежда, е животът на страдащите от амнезия. Но в такъв случай те не са страдащи, не са болни… да кажем, надарените с амнезия. Хубаво би било, тъй хубаво би било… Внезапна амнезия, дар божи, награда за страха, възмездие за ужаса… Мирчо се изсмива късо, нервно; стряска се от чуждия глас, драскащ гърлото му. Дали той не бележи началото на голямата промяна, появата на друг Мирчо, човек без минало?

… Марта седи срещу него: студена, непозната. Гаси поредната цигара, поглежда Мирчо, очите й са празни, поглед на невиждана и несрещана жена.

„Кажи му, че съм премислила всичко и няма да го пожаля. Щом съм прежалила себе си, нямам какво да губя. Сто пъти съм си го представяла през тези седмици. Нито страх имам, нито жал.“

„Но, Марта… много дълбоко приемаш тези неща… Изобщо защо толкова си се настроила срещу нас?“ — думите му се свързват трудно, той сам усеща, че дърдори глупости, Марта отвръща безлично:

„Недей да хленчиш. «Срещу нас.» Кои сте вие? Къде се слагаш и ти при него? Много бързо станахте неразделни, особено в мръсотиите. Нали щеше да го биеш, да го размазваш? Дрънкало си ти, открай време си празен, кух си като празен варел, ами поне се опитай да запомниш какво ти казвам и да го предадеш точно. Щом не иска да говори с мене, поне да знае какво мисля и какво съм решила. Само едно разбери: това е последният му шанс. Поправителен изпит няма да има.“ Жени, мисли си Мирчо, докато слиза по стълбите от Мартината квартира: жени. Колко им е мозъкът, като на врабче. Ама точно затова стават белите, я. Да имаше повече мъже като Златан, съвсем друг щеше да бъде женският манталитет. Ама и Златан пък — за какво се хвана с тая Люба, да го питаш. Вярно, хайлайф е, и добър човек при това, ама като знам, че само да завърти телефончето и… Мирчо примижава при спомена за двата лебеда на Златните пясъци, животът изведнъж светва във весели багри, всичко е добре, всичко е наред, пак ще завъртим някоя игра, сега пари имаме колкото никога досега, възможности също, да живее животът! Пък Марта… да, криво й е, заплашва, но така е, мойто момиче, ти какво си смятала, да вържеш Златан за полата си? Помниш ли как ме заряза навремето? Е, да видиш колко е неприятно… И Мирчо почти хуква по стълбите, няма време, животът лети бясно, утре току-виж си осъмнал трийсетгодишен, с някоя затлъстяла лелка в леглото, дечурлига, други такива битови гадости… Какво, какво ще си спомняш тогава, какво ще ти услажда живуркането, ако сега не натрупаш сладки спомени?

… Той набляга веслата, кръвта по дланите му е засъхнала, сега може да гребе леко, с два пръста, ако рече. Морето е заспало, по поръчка. Скоро ще съмне, силуетът на брега става все по-ясен, тогава ще запали мотора, около четирийсет километра трябва да премине по светло. А сетне ще подремне в някое заливче час-два, ще напъне пак греблата, тихо-тихо, ще ги увие в парцали да не пляскат и за четири-пет часа ще стигне границата. А там… там вече е лесно, може и с плуване, може и да запали мотора, да пусне лодката в обратна посока за заблуда на граничарите, нека я гонят, пък той ще преплува своята последна отсечка от бягството. Към новия живот, лишен от минало и спомени, обърнат към бъдещето както слънцепоклонник рано сутрин към изгряващия свой бог.

Раз-два, раз-два… Недей да мислиш, не хаби енергия, събери и последната троха сила, ти нямаш път назад, всички пътеки са завардени… Странно — останал си без минало, а не ти е мъчно, гледаш да се отървеш и от миризмата му, сякаш двайсет и три години не си живял по свой вкус, сякаш други са ти налагали омразен режим, като в казарма. Толкоз ли нищо е нямало за запомняне през това време? Само объркани откъслеци от безинтересни случки ли можеш да натрупаш върху двамата мъртъвци, за да не ги виждаш повече?

Стига сега… Греби… греби! Раз-два… Раз-два…