Коста Радев
Капан за невестулки (9)

9

Двайсет хиляди загребвания до спасението.

Щом се развидели, ще запали мотора, тогава ще почива, докато лодката сама го отнася на юг; дневната светлина ще разпъди страха и комарите, ще отнесе днешния ден в небитието. И целият този ужас ще се стопи, неоткритите още мъртъвци ще бъдат полузабравени сенки от миналото, пак ще налее мускулите, тялото ще тръпне, предчувствуващо близкото спасение… Само да дойде по-скоро денят.

Мирчо поглежда часовника. Час и половина до разсъмване. Едно, две, едно, две… Невъзвратимото бе станало, ужасното се е случило, оттук нататък гледай само напред, в неизвестното, наречено Спасение. Нищо друго няма значение, другото остава в миналото, при двата трупа в заключената къща. Всичко оттам е непотребно бреме и несъмнено ще бъде забравено, човек незабелязано се очиства от ненужните спомени… само време да мине. Времето лекува, раните зарастват, настават спокойствие и мир.

Марта. Всичко започна от нея. Търсете жената. Шерше ла фам. Без тя да има никаква вина. Жената няма нужда да замисля престъпления. Тя ги поражда със съществуването си. Красивата жена. Фаталната. Мирчо се опитва да прогони Марта, но тя се намества срещу него в лодката, усмихва се, безплътна в предутринния мрак; красива, спокойна, ничия — тя никога вече няма да принадлежи никому, истинска жена като нея греши само веднъж и си взема поука за цял живот.

Хубав спомен е Марта. Макар че всичко лошо в живота му започна от онзи проклет зимен следобед, когато Мирчо се спусна след нея — сломената, покорената, щастлива и уплашена до смърт — и я набута в онова одимено кафене.

— … Продължавайте — чува Мирчо зад гърба си тих и любезен глас. Марта е вцепенена насреща. — Имам впечатлението, че досега говорехте за мене. Ще бъде неучтиво, ако не ви се представя, като проявявате такъв интерес към личността ми. Казвам се Петракиев.

Мирчо мълчи; изненадата го е сковала, не може да избере отговор и поведение: нещо в него изведнъж е омекнало и той с отвращение разбира, че предишните му думи ще увиснат като глупешки изхвърляния. Мъжът продължава любезно: може ли?… Сяда до Марта, улавя дланите й, тя изведнъж се стапя от докосването и прилепва до него. Ясно, всичко, казано дотук, е било напразно, сега никакъв Мирчо не съществува на тая маса, в града, в света; само този тип, лустросан като лауреат, боже мой, с какво е могъл да я побърка толкова? Мирчо оглежда с периферното зрение мъжа насреща: нищо особено, градски модел, прилича на научен сътрудник или младши дипломат, каквито работят при бащата на Мирчо и треперят за добрата му дума. Дрехите му са прецизно ушити, тук Мирчо не може да сбърка, израсъл е сред мъже, чието работно облекло е официалното. Барманката донася кафета, зарязвайки опашката пред себе си, прибира петолевката, покланя се на мъжа; Мирчо машинално отпива, това кафе няма нищо общо с предишния бълвоч, дето пиха с Марта. Мъжът го стрелва с поглед, сетне се усмихва снизходително:

— Та за какво си приказвахме?

Хипнотизираната Марта си е възвърнала говора:

— Мирчо е стар приятел. Не му се вярва, че ми е хубаво с тебе.

— Да не вярваш на жена — каза Петракиев — е положително качество. Като принцип. Макар че понякога и жените изтървават по някоя истина.

Мирчо кимна разсеяно; глупавото му положение е очевидно, сега най-умното е да стане веднага, да се разкара и право в клуба на кинодейците; там винаги има с кого да се разтуши. Но не помръдва, седи на стола си и глупостите, надрънкани преди малко, кънтят в ушите му като великденски камбани. Петракиев продължава:

— Марта няма претенции винаги да казва истината, напротив, тя е една разкошна малка лъжкиня и аз безумно я харесвам, когато пусне някоя очарователна лъжа. В тази област й позволявам пълна свобода. Едно-единствено нещо съм забранил. Да лъже мене.

Марта се прилепя още по-силно до него, ще го сплеска, ако може, и се усмихва предано; това смачква последните останки от Мирчовата решителност. Къде се навря и ти, глупак с глупаците, тази жена е вече непоправима… Не разбра ли веднага, още отвън?

Разбра, дума да няма; защо тогава се полъга?

Сега трябва да се надигне, да се извини на Марта и да халоса тая противна зализана научна мутра насреща си; след това бавно да прекоси развълнувания салон и когато излезе навън, вече да е забравил всичко. Чудесен кадър ще се получи, и Мирчо е подходящ за ролята, нищо не му липсва: и ситуацията е налице, и гадният тип насреща, и хубавата жена… ех, наистина хубава жена беше, на какво я обърна тоя лъскач. Разкошен кадър ще бъде; но вместо това Мирчо залепва за стола, гръбнакът му е като желе, юмруците попиват в покривката, челюстта се вдървява: сън, кошмар по време на треска е това, веднага трябва да пие нещо силно, разтърсващо, стягащо, това също е кадър, нелош, особено ако завърши със снизходителна усмивка.

— Приятелят ти май желае нещо — любезно попита Петракиев. Марта, впита в балтона му, бегло поглежда Мирчо; в очите й немее въпрос и той е: защо си още тук? Но Мирчо отговаря:

— Коняк.

След секунди само конякът е на масата, Мирчо посяга да плати, сервитьорката се подхилва и фръцва мекото си задниче.

— Исках аз да платя — вироглаво казва Мирчо.

Петракиев го гледа любопитно, сякаш за пръв път вижда ларва под микроскоп:

— Досега никой не е плащал на моя маса. За ваше здраве.

Отпиват, Марта зашушуква нещо в ухото на Петракиев.

Мирчо усеща, че мъжът чува, без да слуша, избира важното, ако случайно има такова, а е другаде: в пространството, наоколо, навсякъде. Цялото същество на Мирчо се е втурнало да бяга, да се маха надалеч оттук, само някакъв блокиращ механизъм още не е отпуснал спирачката. Той пийва чудесния коняк, топлината пълзи зад ушите към слепоочията, това е хубаво, изобщо има ли нещо лошо, животът ни предлага какви ли не срещи и по-добре е да си пием питието, вместо да налитаме един другиму. А Марта… като го заряза навремето, не я гони, та сега ли, когато е затънала до ушите, просмукала се е с лигавата си любов като кисела зелка с разсол.

Много й здраве на Марта.

И всичко му става тъпо и безразлично, сега и да пребие този Петракиев, няма да изпита облекчение; и най-добре хич да не беше минавал по оная улица, да не беше срещал тая оглупяла гъска, красивите глупачки в Киноцентъра са повече от тухлите в стените му, и изобщо… Мирчо се напряга да стане, но гласът на мъжа отсреща наново отпуска гръбнака му: какъв всъщност е този тип? Горе-долу връстници са, но той се държи като заместник-министър поне, пък може и да е, знаеш ли, тя, Марта, няма да лапне по някой шофьор, я.

— Не успях да разбера къде работите — каза благо мъжът.

Мирчо прекрасно знае, че на оня хич не му пука кой къде работи и изобщо е време да се разделят завинаги; но вместо това вади визитката си, подава я на Петракиев, мушва още една в ръката на Марта. Е, сега вече е време, сега няма накъде.

— В киното? — въпросително го изглежда съперникът, докато Мирчо увива шала на врата си. — Добре е това, чудесно. Може да се срещнем някой ден.

Ще се срещнем, мисли си Мирчо, поемайки облекчен студения въздух отвън: ще се срещнем, ама този път ще ти намачкам хубаво мазната мутра, та един месец да те гледа Марта в синьо и жълто…

В душата му е пусто, той дълго се шляе из тъмните мразовити улици, докато се уморява достатъчно, че веднага да легне и тутакси да заспи. И сутринта всичко да е постарому.

Всичко върви постарому десетина дни. Докато една сутрин телефонът звънва, Мирчо, сънен още, „ало“ в слушалката и един глас насреща казва вежливо:

— Добро утро. Петракиев е насреща. Нали не ви събудих?

— Кой Петракиев? — пита Мирчо; но веднага го е познал.

— Познатият на Марта. Сетихте ли се? Вие бяхте любезен да ми оставите визитката си и, слава богу. Знаете ли, хрумна ми една идея, имате ли нещо против да я обсъдим заедно?

Мирчо познава тази желязна любезност, с нея се изразяват дипломатите; тя го подразва.

— Знаете ли, аз самият имам доста свои идеи, за да обсъждам чуждите. Пък и съм зает.

— Аз не бързам. Когато можете. Сигурен съм, че моята идея може да пасне доста добре с някоя от вашите. Така че и двамата ще имаме полза.

— Добре — въздъхва Мирчо. — Но ще дойдете без Марта.

Петракиев не потулва смеха си:

— Разбира се, както желаете. Жените винаги пречат на работата. Ще запазя маса за довечера в корейския ресторант. Удобно ли ви е в осем?

В осем? Удобно е. Винаги е удобно. И днес, и всеки ден. Защо хората се трупат в терариумите? Защо ни привличат най-силно нашите противоположности? Нали уж търсим себеподобните си, нали се радваме, щом открием образа си в нечий друг?

— Добре. В осем.

 

 

Най-корейското в ресторанта са седем виетнамци, кротко пиукащи в крайното сепаре. Петракиев пак е на ниво: чудесни дрехи, изрядна прическа, безукорно държане. Става, посреща Мирчо, поднася му три четвърти от зъбите си в сдържано-любезна усмивка; какъвто и да е, но знае как да се държи. Сядат, поръчват аперитива, обменят две-три встъпителни приказки за времето. Неловкостта на Мирчо все още не се стапя, но навикът за общуване е задействуван; разговорът потръгва. Донасят им втора чашка и преди да отпие, Петракиев променя тона:

— Когато се запознахме, останах с впечатление, че сте умен и умел, а аз рядко се лъжа в хората. Повярвайте ми, човек никога не може сам да се прецени точно. После поговорих с… вашата бивша съученичка и тя потвърди изцяло моята преценка. И тъй като се оказа, че в нашите професии има обща зона за действие, реших да поговорим. Нямате представа какъв резултат дава взаимопомощта на двама умни мъже, които разполагат с подходящи служебни възможности.

Мирчо мълчи, не разбира нищо, освен това, че са го преценили правилно. Втренчил се е в тънкото, мургаво, фино лице на Петракиев, кафявите очи излъчват благост и напомнят погледа на строг учител, поизморен от професията си.

— Разбрах от картичката ви, че сте директор на продукции. — Мирчо кимва. — Проверката ми потвърди това, нещо повече — в работата сте добър, инициативен, уважават ви, имат ви доверие. Сведенията ми изхождат и от началниците, и от сътрудниците ви. Моите поздравления.

Мирчо все още нищо не разбира, Петракиев долавя недоумението му; този човек като че има повече сетива от другите:

— Да не бързаме. И тъй, да ви кажа няколко думи за себе си. В момента ръководя едно малко предприятие за разчистване на терени, като извършваме и всякакви други строителни и ремонтни работи. Сигурно като директор сте се сблъсквали с необходимостта да намирате подобни работници и бригади. Е, добре, аз мога да ви ги осигурявам.

Петракиев замълчава, Мирчо очаква продължение. Това ли било всъщност? Така поднесено, предложението е от полза за Мирчовата служба и нищо повече, то почти не го интересува. Може да приеме или да отхвърли, все едно, някак ще се оправя занапред, както досега. Това значи било… Изведнъж усеща нещо като разочарование от събеседника си.

— Може — проточва тежко Мирчо. — Може да се възползувам при нужда. Но да знаете, плащаме по тарифата, нито лев отгоре. Както е по договора. Е, може да ви включим в някой кадър като статисти, да вземете още някоя надница, после и без това изрязват половината филм. Сега е мъртъв сезон, но напролет, към април…

Той вади тефтерчето си да запише телефона на Петракиев, бегло поглежда лицето му: то е някак притъмняло.

И изведнъж Мирчо чува пищенето на цялата своя алармена система, настойчивата заповед да стане веднага и да изличи завинаги този човек от своя свят: сега, на секундата, защото той ей сега ще проговори и думите му ще те впримчат, глупако, здраво и завинаги.

Но не успява да помръдне. Петракиев улавя ръката му, очите му са сериозни и тъжни, много тъжни, като на големите актьори, когато разплакват салоните. Той сподавя въздишката си и казва приглушено:

— Има и друго. И то е по-важното. Става дума за Марта. Всъщност тя настоя за тази среща.

Ресторантът в миг онемява, тихото чирикане на виетнамците е било всъщност песента на чучулиги; птичките весело се стрелкат в небето, спускат се в треволяка на цветната поляна, там са скрити гнездата с малките им, природата ликува след пролетното си множене, двамата с Марта лежат безсилни, омачканите джинси са възглавницата им, горе е бездънното небе, долу дреме безбрежното море и между двата безкрая са само те двамата, обвити в сладостна пелена, като ангелчета от икона.

Марта. Нали го бе зарязала, нали я бе забравил?

Кой е този мъж насреща, който говори за нея?

— От всички жени, които познавам, Марта е може би най-чувствителната и същевременно откровена и артистична. Не зная какво е имало преди между вас, не е моя работа, но почувствувах, че тя се промени, откак ви срещнахме. Стана по-тъжна, по-… възрастна може би. Изчаках, не я разпитвах, ако една жена иска да ти каже нещо, никой не може да я спре, а рече ли да мълчи, не я насилвай — ще ти надрънка куп лъжи. И ето — вчера тя ми каза…

Петракиев млъква, за да отпие тънка глътка, и впива кафявите си очи в Мирчо:

„… Вие двамата сте единствените мъже, които съм харесвала и харесвам. Защо трябва да се гледате като врагове? Бих искала да ви виждам приятели, с общи интереси, обща работа дори… Може би нататък нещата ще се развият неочаквано, не мога да гледам в бъдещето, но искам да ви свържа, да намерите общ език. Нека това, което мислите, че ви разделя, да ви събере. Това е най-правилно и за трима ни. Моля ти се.“

Думите на Марта се отронват от устата на Петракиев, той скръбно се усмихна:

— Може ли човек да откаже на такава молба? Тогава поговорих по-делово с нея и открихме, че наистина аз и вие можем да бъдем полезни, ако не много приятни, един на друг.

Мирчо мълчи; не може да пропъди усещането, че участвува в сцена от ловко скалъпен филм. Но как му се иска всичко да е било точно така!

— Значи тя те помоли? — пита той.

Петракиев оживено улавя преминаването на „ти“, разперва тънките си пръсти, сякаш посяга към цигулка.

— Отначало се дърпах. После подразбрах, че си момче от класа, и ти се обадих, макар да ми беше неудобно. Все пак не знаех как ще реагираш. Понякога на човек му тежат какви ли не комплекси и предразсъдъци, нали?

Мирчо е съгласен. Хората са обременени от какво ли не.

Може и той да е бил — някога, като дете. Сега ако му пречи нещо, то е съзнанието за собствения добър шанс в живота. Дали тази среща също не е усмивка на късмета? Кой знае…

— Ще хапнем ли нещо? — пита той. — Адски съм гладен днес. Само да не е някой източен буламач.

— Паяци с ориз — разсмива се Петракиев.

Сега лицето му е съвсем друго: младо, издаващо склонност към лудории. Двамата дълго се съвещават над менюто, накрая поръчват обилна вечеря с много вино, облекчението е дочакано, спечелено, трябва да се възнагради търпението и тактът на доскорошните съперници. Мирчо е доловил нещо от дипломатическите победи в настроението на Петракиев и също е доволен, макар да знае, че в дипломацията компромисите са ден до пладне; той не е свикнал да планира живота си за дълги етапи. Дълги етапи, боже! И най-продължителният е съставен от мигове, затова миговете гледай, момче — изживееш ли ги както ти се иска, и етапът ще е минал сладко и полезно, нали?

Сякаш Петракиев отсреща му внушава тези мисли; всъщност той говори съвсем различни неща:

— Това предприятие, моето, е временно, случайно дори явление в живота ми. Но съм свикнал, каквото работя, всичкото да е тип-топ — и работата да върви, и моето да не се губи, и хората край мене да пълнят гушките. Донякъде ти завиждам на професията, аз обичам менажерството, повече такива хора трябват във всички области. Хора като тебе и мене се търсят навсякъде, ако има търг за менажери, директорите ще си скубят косите за нас! Но всичко полека, работите трябва да се изпилват, съгласен ли си? — Мирчо разперва ръце в съгласие, без много да е разбрал за какво. — Виждаш ли, всъщност сме съвсем близки с тебе, браво на Марта, тя най-добре е разбрала това, жените имат усет, безпогрешно определят на всеки квадратчето и силата в житейския шах: пешка ли си, цар ли, кон ли. Браво на Марта.

Пиха за нейно здраве и Мирчо се улови, че наистина й е благодарен за тази среща.

— Не знам как ти е името — сеща се изведнъж той.

Петракиев се плесва по челото.

— Златан. Ама съм говедо, да не се представя. Извинявай.

— Нищо. И според тебе какви сме двамата в очите на Марта? Царе, коне, пешки?

— Офицери, мисля. Млади, надеждни офицери. Един на белите полета, един на черните. Чудеса можем да направим! А царят… остави го, това е най-тъпата и безпомощна фигура на дъската. Глупаво е да се стремиш към този пост. Бъди офицер и владей положението, тогава ще ти е интересна играта. А не да се криеш в полите на царицата и под опашката на конете.

— Прав си — съгласява се Мирчо и отбелязва още веднъж как точно и красиво се изразява тоя Петракиев, също като в добрите филми. Е, лошо е, че Марта е негова, но тъй е в живота, какво да правиш; няма хубава жена да е останала само при един мъж. — Та казваш, чудеса можем да направим двамата? А в коя област?

— Не бери грижа — усмихва се безгрижно Златан. — Необятни са сферите на човешката дейност. Аз имам нюх за тия работи. А от тебе засега искам само едно. — Той помълчава, докато Мирчо вдига въпросително вежди. — Само едно — приятелство. Честни отношения на базата на взаимна симпатия. Съгласен?

— Разчитай на мене — заявява Мирчо и с изненада усеща вълнението си. — Аз имам една дума.

— Хубаво казано — одобрява Златан — Дано да излезе и вярно. Най-коварни са хубавите лафове.

Отпиват от чашките и Златан казва замислен:

— Струва ми се, че Марта никога няма да те забрави.

— Сигурно — уж безразлично се съгласява Мирчо. — Абе жени. Способни са да объркат така живота, че оправия да няма.

Златан пак се развеселява:

— Така ли изглежда отстрани? Толкова сложно? Бих искал да запомниш една моя максима, директоре: и най-оплетените житейски ситуации могат да се сведат до няколко прости схеми. Без изключение. Лошото е, че обикновеният човек е неспособен дори на такъв елементарен анализ.

И допълва, променил тона:

— А всъщност какво лошо има в това? Как иначе ще различиш умния от глупака? Природата си знае работата, директоре, и най-висшата й мъдрост е, че е разделила всички живи същества на силни и на слаби.