Коста Радев
Капан за невестулки (7)

7

„Защо крадеш бе, Петракиев?“

Оттогава гласът на едноокия директор проехтяваше всеки път, когато Златан извършеше глупав или погрешен ход. Отдавна бе разбрал, че джебчийството е жалка работа, за малоумните, недораслите за по-висши игри. Хората от тия среди бяха ясно разслоени, според възможностите им; и преди да се включи в по-доходните и безопасни комбинации, Златан бе презрял и намразил бездарните, тършуващи из чекмеджетата и празните вили. Само споменът му остана, кънтящият глас на Флинт — детинските глупости го предпазваха да не стъпва никога на по-ниско стъпало.

„Защо крадеш…?“ Сега би се изсмял жлъчно, ако го нарекат крадец, мошеник, аферист… колко думички е измислило човечеството, наляло ги е с мръсно съдържание и ги лепи по хората за цял живот. Той се боеше от тия етикети, сетне измиване няма; внимаваше да не се омърси, а колкото до чуждите пари, те сами идваха, кога повече, кога по-малко, във вид на услуга, отстъпка или жена, защото многолики са парите и вземат образа на всичко, дето можеш да купиш с тях.

Но парите… какво са парите? Глупост, дим, радост за низшите духом, недостойните, неспособните в житейските игри. Жалките идиоти, по които добродетелните нещастници измерват своята честност, за да се изпълнят с глупешко самоуважение горките. Какво значат парите пред насладата да играеш добре и почти винаги да печелиш, подготвяйки се за по-висшите кръгове, с главозамайващите залози, сред достойни партньори, където победата е стократно по-сладка… Там, там е истината, там е мястото ти, Петракиев, и ти ще го заемеш несъмнено, щом се стремиш с ума и душата си към него, но полека, полека… Не бива да се втурваш към щастието като лъв, оглупял от страст, лъвовете ги изтребват, на изчезване са, вземи поука от този факт. Промъкни се както знаеш, безшумно и невидимо, като невестулка, защото невестулката си ти, умно, мъдро, безсмъртно животно, символ на вечното оцеляване, като феникса, измислен от глупаците. И щом достигнеш плячката, вземаш я — беззвучно, безкръвно, чисто, а на трупа й остава само малка червена точица, незабележима почти… Лъв ли? Ха! А защо не мастодонти? За зоопарка са лъвовете и другите първобитни хищници, едва достигнали нивото на първа сигнална система; сегашното и бъдещото принадлежат на невестулките; отмря безвъзвратно епохата на динозаврите, Петракиев. Сега е ерата на играчите и в този пренаселен с идиоти свят играчите ще оцелеят; тяхната храна са останалите. Но само полека, хитро, умно… игра е това, бързаците винаги ги изритват, обрани и унижени. Нека другите мислят, че играеш за пари, че си като останалите… Нещастниците, не знаят колко ненаситно животно е човекът, единственото, дето трупа напълно безсмислено… както ти, Петракиев, трупаше някога боклуци във водомерната шахта, за да им се радваш тайно… Макар че и това беше игра, не беше кражба, но нямаше никой сред оная сива маса пионки да проумее смисъла на играта, съвсем детинска тогава.

Нищо. По-добре. „Защо крадеш, Петракиев?“… Сигурно и до гроба си е повтарял нещастният Флинт подобни въпроси, съвсем неподходящи за релсовото му мислене; блъскали са въпросите в черепа му, безсилни да преодолеят правия ъгъл на мозъчната гънка, където би трябвало да има извивка. По-добре… Ако няма такива, закъде сме? Една стара максима, малко плоска, но вярна: унищожете баламите, тарикатите сами ще измрат. Измислена сигурно от балама, дето се мисли за тарикат. Никой никога няма да ги унищожи; баламите са торът и хлябът на земята, без тях няма живот; за тарикатите остава преразпределението на благата. Тъй е било, тъй ще бъде вовеки, и добре е, Петракиев, че още на младини достигна верните изводи.

… Тогава, някога, класът му прости за сбирката във водомерната шахта, прости на думи, но не забрави. Бащата, бившият инженер, го напердаши, напи се, плака, наби и майка му и пак замина да оре безкрайните си ниви — на метър левче, казваше му захилен той по онова време. Прехвърлиха Златан в строително училище, криво-ляво завърши, тури дипломата в джоба и отпраши за казармата доволен и освободен, единственият щастлив новобранец. Животът започваше, Златан знаеше: вече бе господар на себе си и ще съумее да опази завинаги своята самостоятелност.

Защото играта, голямата игра, не търпеше никакво подчинение. Тя го чакаше — да узрее за нея, да премине подготовката, лъжливите препятствия, измамните отбивки; и чак тогава ще му довери своите сладостни тайни. Оттам щяха да започнат истинските изживявания, върховните наслади на Играча и само невестулка можеше да се промъкне, да пролази до върховете. Лъвовете и лисиците ограждаха подножието с одраните си, гниещи кожи.

Имаше и грешки, имаше и падения; тогава заечаваше от небитието гласът на Флинт, срам за ума, позор за интелекта. Но Златан се учеше от грешките си; бе единак, такъв бе решил да остане винаги, собствените грешки бяха ориентири, сочеха верния път, стига да можеш да разчиташ поуките им. Той можеше и тази способност бе извор за самочувствието му, тя го отличаваше също от глупаците наоколо. При все че трябваше да бъде неразличим.

 

 

Двайсет и четвъртия си рожден ден Златан посрещна на длъжност строителен техник в кметството на северната вилна зона. Мястото бе опасно, неговите предшественици до един бяха загазили, но то бе от глупост, от дребнава алчност, от неумението да пропуснеш заека, дочаквайки елена. Когато го назначаваше, кметът му посочи през прозореца луксозната механа отсреща: виждаш ли я? От нея пътят води направо за съдебната палата… Златан се усмихна, но му докривя: толкоз ли не се различава от редицата кретени, дето за едно плюскане и шепа потни левове, пъхнати скришом в джоба, си провалят живота?

Цяла година бе неподкупен, правеха му всякакви проверки, защото още не се бе родил техник, неподвластен на съблазните; накрая го оставиха на мира. Златан мереше, смяташе, оценяваше имоти, отблъсваше предлаганите пари, избягваше подготвените софри, пропускаше намеците, обещанията, заплахите. Продавачите го подкупваха за по-висока оценка, купувачите — обратно. Разликата понякога бе хиляди левове и зависеше почти само от Златан; а той оставаше самата честност и строгост и уверено чакаше хората или поне човека, който, без да бърка в джоба си, ще стане Златановата златна рибка с нейното всемогъщество.

Първата рибка дойде в лицето на един стегнат, симпатичен митничар, дошъл в кметството да търси къща. Стара майка имал, дете астматик, трябвало му боров въздух и тъй нататък. Секретарят на съвета почти го изгони, такива идваха да молят всеки ден, пък и го взе за железничар с тази униформа. Златан небрежно настигна мъжа на автобусната спирка и съчувствено каза:

— Толкоз ли сте на зор за къща?

— Ад ми е животът — въздъхна митничарят. — А оттук ще съм близо до летището, ще мога и по обяд да се връщам. Но щом няма.

— То, че няма, няма — потвърди Златан. — Но все пак…

— Какво? — Надежда блесна в очите на мъжа. — Можете ли нещо да помогнете? Каквото трябва, аз…

— А, и вие ли? Всички така почвате. Сега сигурно ще извадите портфейла…

— Извинете — сконфузи се митничарят, — просто тъй го казах. Ама нали…

— Елате утре след пет часа, когато няма никой. Ще погледнем един обект.

Обектът бе стара къща, каменна, с голям сенчест двор; собственицата бе умряла наскоро, наследникът бе дошъл да оформи документите при Златан и полюбопитствува: „колко мога да взема за къщата? — Тая съборетина ли? — отвърна Златан. — Колко, три-четири хиляди най-много, но и това се съмнявам… — Ами то нищо работа — бе се намусил собственикът, — една кола не може да се купи значи. Е, виж там, ако се обади някой будала, звънни ми.“

Митничарят дълго обикаля къщата и двора, обзет от радостна треска. Златан го подкрепяше: хубава е къщата, малко да се стегне, още сто години няма да мръдне, пък след това ще му мислиш… Поседнаха под асмалъка, помълчаха.

— И колко ще струва? — осмели се митничарят.

— Двайсет и осем — трийсет хиляди. Е, възможен е и малко пазарлък.

— Язък — помръкна митничарят. — Аз имам… мога до дванайсет да събера. Повече… — Усмихна се криво и разпери ръце.

Преди да се разделят, Златан въздъхна:

— Е, довечера ще поговоря с един човек по вашия въпрос. Може би ще изкомбинираме нещо… Каква е колата ви? Нова шкода?… Хм, дано успея. Каквото мога, ще направя за вас. — И се наслади на блесналата надежда в предания поглед на митничаря.

След седмица наследникът на бабичката се возеше в новата шкода, а митничарят почистваше къщата, още невярващ на късмета си. А Златан подготвяше сценария и обмисляше как да въвлече в играта митничаря, една твърде праволинейна личност.

Все пак успя.

… Набитото око на митничаря бързо определяше кой от пътниците е най-подходящ. Изкаралите по няколко години в Африка той познаваше, преди да прочете документите им. Друго условие беше човекът да е от провинцията, да не го чакат отвън разни роднини. Митничарят владееше занаята си, избираше безпогрешно нужния човек, преглеждаше багажа му, спокойно откриваше нехитрите местенца, където нашенците криеха златото си. Изглеждаше насмешливо нарушителя, без да привлича вниманието на някого в залата; затваряше куфарите, удряше печата в декларацията и шепнешком казваше:

— Отсреща, под липата, е спряла една зелена запорожка, вътре те чакат. Отиваш и сядаш, тя ще те откара където трябва.

Изплашеният нарушител покорно изнасяше багажа си, вмъкваше се разтреперан в зелената запорожка и тя го откарваше чак зад околовръстното шосе; там Златан го оставяше да чака такси и изчезваше, а човекът се двоумеше шашардисан дали да се радва на отърваването си, или да съжалява за евтино продаденото злато… но все пак продадено, а не конфискувано, нали?

Около тридесет пъти запорожката вози пътници до шосето, докато накрая Златан сам се запита: е, докога? Не се ли увлече? Все тъй ли ще ти върви? Докато някой от тия прежали златото и се развика насред митницата ли? Тъй ли ще свършиш, Петракиев?

Не потърси повече митничаря; след година-две случайно мина през вилната зона и надзърна в старата къща. Вътре живееха други хора.

Бе пресметнал приблизително колко злато бе минало през ръцете му. При добър късмет — за десет години затвор.

Принцип номер едно: не пипай чуждо. Направи тъй, че то да дойде при тебе доброволно.

Принцип втори: за да влезеш в по-висш кръг на играта, трябва обезателно да си подготвиш прецизно влизането — както алпинистът се готви с години за победното изкачване.

Принцип трети, заимствуван от римляните: бързай бавно. Впрочем самите римляни са го погазили — и къде са?

 

 

— Защо не работиш никъде, Петракиев?

Този път пита кварталният отговорник — възрастен, омекнал човечец, униформата го крепи, горкия, на всичко отгоре на стари години го юрнали да проверява кой работи и кой не.

— Две години кой те храни?

— Спестявания имах, още малко останаха — доверително казва Златан; дори е неудобно да си хаби изкуството за този старец. Прави пауза, въздиша и неловко се доверява:

— Разбирате ли, пиша книга. Роман, за съвременните младежи. Пък не съм професионалист, уча се още от големите майстори, затова не мога две дини да мъкна под мишницата. Може би по-нататък, още пет-шест месеца, ще го свърша, вие ще сте първият, който ще получи автограф, честна дума!

— Ами, роман! — изненадва се кварталният. — Сериозно? Я виж ти, писател значи, а?

— Е, чак писател… След време може би. Засега правя първите стъпки… вярно, казват в издателството, че вървял много добре, ама знаеш ли, може само кураж да ми дават…

— И оттатък, до градинката, живееше преди един писател, ама се разведе, напусна… Е, добре, щом пишете, браво, продължавайте, хубав занаят е това. Хайде, ще чакам автографа, пък за работата… все пак имайте предвид, законът си е закон, нали, но щом пишете…

Старецът си тръгва раздвоен.

Златан се отпуска замислен в креслото: ето, още не изпипваш нещата, уязвим си, а трябва тъй да подредиш всичко, че с топ да не те разбият, с топ!

Принцип четвърти: легалност, месторабота, обществена ангажираност. И всичко това — съчетано с Голямата цел.

Случаят му помогна, съдбата му се усмихна, взела образа на бивш Златанов съученик. Случайно срещнат на улицата, съученикът бързо се похвали, че работи в бригада за разчистване на терени. „Представа нямаш, брат, чудо работа, два-три пъти седмично, с по едно тесте пари се връщаме и всичко си е законно, редно, макар че там големи вълци лапат големите пайове, ама тъй си е в живота, аз и от това съм доволен.“ „Ами, недоверчиво подметна Златан, как тъй всичко да е по закон? Нали на ведомост се разписваш?“ „Нищо не загряваш, захили се съученикът, ведомостта си е налице, сухото е важното. Абе не ти се хваля, ако искаш, мога да те препоръчам, изкарай някой лев, ако те вземат, и не питай много-много кое как става. Само че там мускули трябват, не знам ще ти хареса ли…“

Съученикът удържа думата си, обади му се след седмица и го заведе при бригадира. Възрастното плешиво човече огледа Златан, изсумтя, дълго рови из чекмеджето на писалището си, докато извади огромен азбучник и записа старателно имената и данните на Златан… После набързо ги отпрати с многозначителното: „Значи гарантираш за него, а? Умната, ей, момчета, мълчанието е злато.“

Златан работи около месец, докато организацията му се изясни; през цялото време не забрави думите на съученика: „… големи вълци лапат тук големите пайове“. И когато разбра всичко, оплака се от лумбаго, купи каса бира за бригадата и напусна. Нямаше желание да работи повече за големите вълци; трябваше да се нареди сред тях. Това би му осигурило легалност, обществена ангажираност и, разбира се, пари.

Необходимите предпоставки, стъпалото към горния, по-висшия кръг.

Принцип пети: слабите места на другите са твоята сила.

Чиновникът в отдел „Благоустройство“ Горанов нямаше слаби места. Мнозина се бяха проваляли на неговото бюро, големи бяха съблазните, предлагани ежедневно и всекичасно.

Горанов обаче бе лишен от болезнени амбиции, осигурен за още няколко живота благодарение на обмислените бракове на предците си; освен всичко това бе млад, хубав и щастлив. А коричка хляб е достатъчна на щастливия; прочее, Горанов вършеше работата си нито усърдно, нито през пръсти и щом излезеше от общинския съвет, мигом забравяше за нея. Там, в заключеното писалище, оставаха решени или отхвърлени всевъзможни молби, искания, жалби, прошения и изложения — следващата сутрин Горанов ги разглеждаше, съгласуваше, подписваше се в левия горен ъгъл със същото безразличие, с каквото бе написан и правилникът: има ли основание, добре, няма ли — резолюция „не“ и никой не можеше да промени решението на Горанов — освен ако някой началник не сложи подписа си върху неговия и поеме отговорността.

Горанов щеше да се заседи на тази длъжност: просто бе създаден за нея. Поради тази причина никой не му предлагаше да се издига и никой не бе чул за подобно негово намерение. Той наистина бе щастлив мъж, намерил мястото си в живота. Ето защо при него не минаваха нито ходатайства, нито подаръци, нито заплахи; ако някой вестник напечаташе очерк за Горанов, би го изкарал идеалния чиновник, работещ по съвест, неподкупен, честен и всичко останало в тази гама. И би било вярно до последната думица.

Освен всичко друго съдбата в изблик на безразсъдна щедрост го свърза с едно чудесно младо създание и от година насам Горанов бе замаян от щастие. Сватбата се планираше за лятото, след като момичето, студентка по рисуване, се дипломира.

Значи време имаше.

Една седмица изгуби Златан, докато установи със сигурност, че неподкупният непукист Горанов от отдел „Благоустройство“ е влюбен като котарак в абсолвентката художничка. Още три дни — че се ползува с взаимност. И след това — два месеца деликатни издирвания, които Златан извърши блестящо, артистично и безшумно.

„Кой няма слаби места, Петракиев? Всички имат, дори и ти, само че твоите си ги свел до минимум, както би трябвало да постъпи всяко съзнателно същество.

Но колко са съзнателните — шепа сред океана от безмозъчни.“

Един следобед, когато нямаше опасност Горанов да избяга от работа, Златан седна в градинката пред Академията и чака търпеливо, докато абсолвентката излезе от лекции. Последва я стотина метра, изпревари по отсрещния тротоар, обърна се и я засече.

— А — рече той, почти разминал се с нея, — добър ден!

Тя се извърна учудено, но кимна.

— Да — усмихна се Златан, — вие сте Стела, нали? Къде се бяхме запознали… — той се замисли, а Стела вдигна рамене.

— Не знам. Не си спомням.

— Не… а, да, разбира се… при Мони, нали? В Пловдив, в неговата квартира.

— Никакъв Мони не знам — побледня момичето и се обърна. — Припознали сте се.

Тя тръгна, стиснала чантата си под мишница; Златан я настигна, улови лакътя й:

— Ама да, сетих се! Не при Мони, при Панчо беше! На оная екскурзия… на Белмекен, когато… Да, пардон, това е минало, няма какво да го ровим. Нали там се видяхме?

— Н-не… Не помня… нищо такова не знам. Оставете ме!

Тя се отскубна разтреперана, затропа бързо по улицата и свърна в първата пресечка. Останал на място, Златан усмихнат проследи тънкия гъвкав силует и си помисли, че ако всичко върви добре, може и той да се нареди сред късметлиите.

Два дни по-късно пак я причака; и с удоволствие видя как тя пребеля веднага.

— Оня ден май стана грешка — весело каза той. — Още вечерта се сетих отде се знаем. Ами нали бях в „г“ клас, когато стана онази неприятност с вас… и с онова момче, Пепи, нали тъй се казваше? Него срещнах наскоро, автомонтьор е, но вие се загубихте, кой би допуснал, че тук ще се срещнем… Но и той не е постъпил честно, направи ви белята, изключиха ви заради него и ви заряза… тип мръсен… Какво, какво ви става?

Той я прихвана, подкрепи я, взе чантата и якето от треперещите пръсти.

— Пуснете ме… оставете ме. Какво искате? Кой сте? Махайте се… милиция ще викам… чувате ли?

Тя се овладя с усилие, лицето й се разкриви; Златан се поусмихна, втренчен в очите й:

— Просто излезе, че имаме много общи познати… от близкото минало. Минало незабравимо, нали тъй пее песента? Излезе, че много помня, уж се мислех за разсеян. Отде ми дойде наум за тия тримата? Обикновено младежките грехове се забравят… е, на старини е приятно да се припомнят, но сега… трябва ли да ги вадим сега на показ? Всеки има по някоя малка тайна, е, при вас са три, но тъй е при хората, някои се развиват по-бавно, други избързват… Нищо лошо няма в това, стига да си достатъчно толерантен към човека, с когото ще живееш. Ах, малките тайни! Колко сладки са и колко опасни понякога! Знам мъже, които цял живот не биха простили на жена си дори една целувка с другиго! Кажете, моля ви се, това съвременни хора ли са?

Момичето се опря на стената и изхлипа:

— Какво искате? Махнете се! Кой сте вие, та се бъркате там… в миналото? Отде ме познавате?

— Много въпроси станаха — успокояващо се усмихна Златан, — пък и отговорите им не са толкова важни. Ще отговоря само на един от тях: какво искам. Искам да свикнете с мене.

— Това пък защо? От къде на къде? Защо се завирате в живота ми?

— Ще разберете, нека се сближим, тогава. О, не мислете, че ще постъпя като онези, тримата наши приятели от училище, ние сме зрели хора, поставяме приятелството над телесните упражнения, нали?

— О, господи! — Тя скри лице в шепи. — Как сте научили всичко това? Защо ви е трябвало? И точно сега, когато…

— Не се притеснявайте — прекъсна я внимателно Златан. — И през ум не ми минава да развалям щастието ви… точно сега, когато Горанов ви е вързан в кърпа. Честно казано, отдавна не съм виждал толкова влюбен мъж. Хем той е от тия, дето боледуват тая болест цял живот. Блазе ви. Заслужавате това щастие. И без това доста сте поизстрадали преди време. В близкото минало, забравено почти от всички. Почти.

— Какво искате?

Стела едва го промълви, останала без сили и глас.

— Дреболия — усмихна се широко Златан. — Нямате представа каква дреболия. Но за мене е важна на сегашния етап. Чудя се дали да ви се доверя… Вие сте малко напрегната сега, може да извършите някоя глупост, да си провалите живота с един необмислен отказ.

— Каква е тя? Говорете.

— Наистина съвсем нищо. Само един подпис. Да се подпише един документ. При това с дълбока частен характер. Нали ви казах? Дреболия.

Той замълча, стисна леко китките на момичето и се взря в уплашените й очи.

— Но няма да ви го дам днес. След няколко дни, когато се успокоите. Когато премислите всичко. Когато разберете, че не съм нескопосен изнудвач, а човек, който познава стойностите в живота и криво-ляво умее да търгува с тях. Тогава ще погледнете на мене с други очи. Без сълзи и омраза в тях.

Седмица по-късно тя му донесе документа. Той го прочете два пъти, усмихна се, прибра го внимателно в джоба си.

— Благодаря. Видяхте ли, че няма нищо страшно? Просто бях принуден да използувам обстоятелствата. Дори съжалявам, че ви причиних онази малка уплаха.

Тя го гледаше с безразличие, в очите й сивееше пустота. Кой беше този срещу нея: враг, съучастник? Или просто някой от хилядите забързани нанякъде мъже, недостойни дори да съществуват? Дребен мошеник или изнудвач, който ще я тормози докрай?… Златан долови мислите й, поклони се леко и каза:

— Няма да ви безпокоя повече… докато тази хартийка тук е валидна. Ако мислите, че ще се възползувам от случая, за да ви принудя да бъдете… да кажем, мила с мене, излъгали сте се. Силата на победителя се изразява и в уважение към падналия, нали? Вашето тяло е чудесно, но нека го оставим на онзи приятел, дето няма търпение да узакони притежанието му. Сбогом, Стела, благодаря още веднъж и дано не се наложи да си спомним един за друг.

Той я остави зашеметена и неподвижна и тръгна доволен към къщи. „Все пак имало и малко горчивина в победите, Петракиев.“

Но разрешителното в джоба стопи бързо горчилката. От този ден Златан Петракиев имаше право да организира бригади за събаряне на стари постройки, сортиране и продажба на строителния материал.

Легалността. Местоработата. Стъпалото нагоре.

Ех, ти, дърти глупако Флинт!