Фън Дзицай
Унгарският велосипед (4)

IV

И ето го вече Мън Дафа на тридесет и пет, все още ерген, но я кара къде по-добре — достигнал е втори разряд и с премиалните месечният му доход надхвърля седемдесет юана. При което и марката цигари, които пуши, и качеството на храната в чинията му вече са над средното ниво. Но, както се изразява самият той, отвори му се „апетит за пари“, тъй че, естествено, не бе успял да натрупа кой знае какви спестявания, за да си мисли за нещо като женитба и деца. Що се отнася до унгарския велосипед, за него мислеше съвсем рядко, тъй като това беше нещо, при което умуването нямаше да помогне.

Веднъж, както се разхождаше по улицата, някой го тупна леко по рамото. Огледа се — нещо в човека му се стори познато и той неволно трепна. А онзи се усмихна и каза:

— Не ме ли позна? Ами Лан Далян!

— А, Лан Далян, да, да точно така! — Само като съзря особената му, открита и топла усмивка, той веднага разбра кой е.

Доста се беше изменил за десетте години — понапълнял, както се полага на човек в средна възраст, бледото и слабо лице се беше закръглило и покрило с руменина, кожата блестеше, а контурите на овала се бяха позагладили, но дълбоките му очи все още излъчваха вглъбеност и спокойствие. Дрехите му както и преди бяха чисти, спретнати, но съвсем не изискани. Дафа възкликна: „Ай-я“, и не можа да се сдържи здраво да стисне протегнатите ръце на събеседника. Човекът, в безуспешно търсене на когото за десет години и железни подметки можеше да изтърка, изведнъж бе застанал пред него, покритата с пепел надежда наново се разпалваше. Ръцете му придобиха нова сила. Те като че стискаха онова безценно съкровище, смъртно уплашени, че то пак ще им се изплъзне.

— Ти… ти… ти…

Той не можа да изрече нищо повече. Далян пак се усмихна.

— Ти май през цялото това време си ме търсил? — каза той и после добави с увереност: — Да, търсил си ме навсякъде и не си ме намерил!

— Аз, аз наистина те търсих, но в завода за медицинско оборудване „Червеногвардеец“ се оказа, че няма човек с твоето име.

Далян се засмя, а това, което изрече, още повече обърка Дафа.

— Да. Ти не можеше да ме намериш. Аз не се казвам Лан Далян и не работя в завода за медицинско оборудване „Червеногвардеец“. Колкото до това къде живея, то е съвсем наблизо. Ако нямаш сега някаква работа — заповядай на гости. Имам да ти кажа някои неща.

Мън Дафа тръгна след него като насън. Минаха две пресечки, завиха в третата, влязоха през двукрила желязна порта с орнаменти и се озоваха в малко, спретнато дворче, посипано с жълт пясък. По краищата му бяха посадени няколко храста с блестящи зелени листа, а по средата минаваше пътечка, настлана с каменни плочи, извеждаща към изящна къщичка в японски стил със стръмен червен покрив.

Далян въведе Дафа в една стая. Макар и с нисък таван, тя беше просторна. Прозорец с арка гледаше към дворчето, а през него нахлуваха обилно слънчеви лъчи и изпълваха помещението със светлина. Первазът беше целият отрупан с различни цветя и треви, чийто аромат действуваше опияняващо. Дългите стебла на орхидеите се спускаха надолу от високо окачена саксия и някои от тях почти докосваха пода. Напряко пред прозореца беше поставено голямо старинно писалище за двама души един срещу друг, на което лежаха купища книги, списания, ръкописи, писма, както и шишенца за туш, бурканче с лепило, четки и съдче за четки… По четирите стени имаше големи шкафове, претъпкани с грижливо подредени книги. Имаше и няколко стола за гости, но ги нямаше общоприетите мебели като канапе, масичка за чай и лампион, които обикновено хората обичат да слагат вкъщи. За Дафа всичко в тази стая беше ново. Сред атмосферата на уединение и духовност, създавана от безкрайните редици книги, той изпитваше някакво необяснимо вцепенение, разбираше, че той и собственикът на дома са коренно противоположни хора, две съвсем различни създания.

Онзи го покани да седне, почерпи го с чашка ароматен чай и хубава цигара, след което се отпусна върху голям кръгъл фотьойл от срещуположната страна на писалището и го попита:

— Ти нали подозираше, че отмъкнах велосипеда с измама?

Прямотата на въпроса завари Дафа неподготвен.

— Аз?

— Не подозираше ли, че в него е било скрито нещо?

Този въпрос беше още по-прям от предишния и Дафа не намери думи да отговори, а само размаха ръка:

— Аз? Не! Не! Нищо подобно!

— Не е вярно, съмнявал си се. Ти със сигурност си помислил, че колелото е било мое, а в началото на Великата културна революция, когато са ми конфискували имуществото, аз съм скрил в него някакви скъпоценности, но после конфискували и него, че навсякъде съм го търсил и като съм те видял да го караш, нищо друго не ми е оставало, освен да ти го отмъкна. Така ли е?

Когато този тъй наречен „Лан Далян“ стигна дотук, от устата му се откъсна лек смях, но после той пак стана сериозен и произнесе отчетливо:

— Бил си напълно прав. По време на културната революция на мен действително ми конфискуваха имуществото и аз наистина скрих нещо във велосипеда…

— Наистина ли! — Веждите на Дафа се бяха вдигнали високо.

— Наистина. Но после ми конфискуваха и него и аз реших, че всичко е свършено, и кой да предположи, че за щастие ще се срещнем с теб. Преди да се видим за първи път на пътя, аз вече те следях от половин месец. Но дори след като се запознахме, аз не смеех да бъда сигурен, че това е именно моето колело. И чак после, когато ти дойдох на гости, успях внимателно да го разгледам и със сигурност да се убедя в това. Веднага щом го купих от теб, същия ден измъкнах седалката и видях, че всичко е на мястото си — нищо не липсваше…

— Ох…

Онзи пак се развесели и обясни:

— Днес тези скрити скъпоценности са общо достояние. Аз тъкмо се канех някой ден да намина към теб, но ето че се срещнахме ненадейно. Аз — тук той направи пауза, а после добави с радост в гласа, — аз реших да отделя част от тях и да ти ги подаря.

Това беше като гръм от ясно небе за Дафа и той, несъзнателно напрегнал краката си, едвам не скочи от стола. „Как? Нима на този свят наистина е възможно да загубиш спечеленото и после пак да го получиш обратно? Не става ли така само в романите? И нима този човек е толкова великодушен, че да отдели част от своята собственост за мен — почти непознатия, случаен приятел?“ Беше крайно смутен, а и не му се вярваше, но безумната радост, която не можеше да задържи в сърцето си, се отрази на лицето му.

— Ама ти защо, моля ти се… — неволно заговори той с тон на човек, когото ще даряват.

— Не, аз държа да ти ги подаря. Но първо искам да ти се извиня, че когато купих от теб колелото, те излъгах. За тридесет години живот ти си първият човек, когото съм излъгал. Но беше наложително, имаше определена причина и ти скоро ще я разбереш.

— Моля ти се, няма нищо. — Дафа беше станал и по всичко личеше, че чака да си получи наградата.

По лицето на човека заигра лека усмивка и в нея имаше някакъв труднопостижим смисъл. Той се изправи, извади от шкафа нещо правоъгълно и чисто ново и го постави на масата. Дафа реши, че ще са някакви бижута, защото предметът му напомни за пъстрите кутийки, обшити с копринени и ламени нишки, където обикновено се съхраняват такива скъпоценности. Но като се вгледа по-добре, откри, че всъщност бяха няколко нови дебели, книги.

— Какво е това? — Той не разбираше защо слагат пред него тези книги.

— Първо ги разгледай — предложи му онзи. Гласът и усмивката му оставаха все тъй топли.

Той повъртя в ръцете си тези ни най-малко неприличащи на скъпоценности книги и реши, че в тях се крие някаква тайна. Скоро обаче се убеди, че те не се отличават с нищо особено и че просто са няколко току-що отпечатани книги. Започна да ги прелиства и от тях замириса на свежа хартия и печатарско мастило. Едната се наричаше „Буен огън“, другата — „Слънцето ще изгрее на разсъмване“, а третата — „Сълзите на силния“. Имаше и един сборник стихове — „Паметна бележка за бъдното“. Под всички заглавия стоеше името на един и същи автор — Лан Тиен.

— Лан Тиен е моето истинско име.

И човекът, който най-после разкри истинското си име, му разказа цялата истина от началото до края.

— Това са нещата, които някога бях скрил в рамката на унгарския велосипед.

— Какво? — учуди се Дафа. — Не е възможно! Ти нали каза, че били скъпоценности?

— А нима не са скъпоценности? — Насочил към него пламтящия си поглед, Лан Тиен започна бавно да приповдига завесата над тази история. — Искаш ли да научиш съдбата на тези книги? Ще ти я разкажа. В годината, когато се започна Великата културна революция, аз, както и ти, бях на двадесет и три години. До този момент още почти нищо не ми беше ясно, а внезапно налетелият ураган промени всичко наоколо — от цялото общество до най-малкия дом и всяко човешко сърце. Бурните житейски промени отново подлагаха на изпитание всички. Със суровата мярка на отминалите военни години отново се претегляха мислите, стремежите, вярата и нравствеността на всеки от нас. Тогава станах свидетел на това как някои страдаха и желаеха единствено страданията по-скоро да свършат, как други сваляха своето бреме върху чужди плещи, как трети се отказваха от убежденията си; но имаше и такива, които си оставаха изпълнени с надеждата за светло бъдеще. Имаше хора, които мислеха само за своите изгоди и щети, загрижени единствено какво губят и какво печелят, но имаше и такива, които живееха с болките на страната, със страданията на народа и те закаляваха сърцата им. Моят дом беше разбит, но вярата ми не беше съкрушена. Понятието „народ“ отдавна вече се беше превърнало в куха фраза, но ако наистина умееш да вникнеш в сърцето на всеки отделен човек, да разбереш неговите мисли, стремежи и мечти, тогава за теб тези безброй сърца ще се съберат в едно и ще видиш, че народът — това не е нещо безформено, а реална, осезаема сила, на която не може да се противостои. За да не се разиграе подобна трагедия и с нашите потомци, за да не се случват в историята повече такива болезнено остри обрати, трябва ние, нашето поколение, да се извисим над личните радости и тревоги, над любовта и ненавистта и да гледаме реалния живот право в очите, от високата точка на нашето време, да извлечем от миналото уроци, които ще са от полза за бъдещето. Ето защо през онези една-две години аз правдиво записвах всичко, което чувах и виждах, всичко, което чувствах. Знаех, че ако някой случайно разбере за това, ще пострадам не само аз, но и моите родители, близки. Затова измислих един добър начин — записките си криех в тръбата под седалката на велосипеда. Кой можеше да допусне, че хората от учреждението на баща ми, изпратени да изнесат описаното при конфискацията имущество от нашата къща, по грешка ще отнесат и велосипеда ми. Обърнах всичко, за да разбера къде е изчезнал, тъй като истинските мисли и чувства, всички подробности, които бях записал, бе твърде трудно да се припомнят след време. Голяма част от суровия материал, влязъл в тези книги, е именно от записките, които бях скрил тогава в колелото…

— Ама, ама… как може така? — Развръзката на цялата история не се хареса на Мън Дафа, а и той за нищо на света не би могъл да разбере действията на този човек — трудно му беше да повярва във всичко това.

— Не ти ли се вярва? Добре, сега ще ти дам да видиш…

Изричайки това, Лан Тиен се обърна и извади от шкафа голям книжен свитък, а когато го разгъна, се оказа, че той се състои от дълги и тънки, плътно навити ивици пожълтяла хартия, при това по тези от външната страна още личаха ръждиви следи от допира с вътрешността на тръбата. Дафа облещи очи.

— Разбира се, за тези десет години аз съвсем не съм написал само това. Но и то свърши работа. Виж… — Лан Тиен посочи с ръка към масата, зениците му блеснаха, а гласът му се извиси и леко затрептя от вълнение: — Виж този куп писма. Пращат ми ги развълнувани читатели от всички краища на страната. Някои от тях наистина могат да те разплачат. Не е ли това най-високото свидетелство за цената на моя труд? Разбира се, за някои подобно нещо може да няма стойност, но за мен тези писма са по-ценни от всички съкровища. Те свидетелстват, че през десетте години, пълни с мъка и обиди за всички, аз не съм пропилял безцелно младините си, не съм си губил времето, не съм изменил убежденията си под натиска на живота, не съм изгубил интереса си към него, не съм живял само с днешния ден, не съм се поддал на усещането за безнадеждност, на душевния упадък. Но колко трудно ми беше да работя тогава… Да живееш в тайна, да не смееш да мечтаеш и за капка слава и да си готов да прекараш тези безкрайно дълги дни в безпросветна нощ, да се радваш на това, че си надеждно скрит и че никой нищо не знае, да съзнаваш, че цял живот трябва да мълчиш като ням… ето защо купих твоя велосипед и ние с теб повече не се срещнахме. През цялото това време съм вярвал, че мълком върша нещо полезно за моята страна и за народа. Човек само тогава може да се чувства щастлив, когато вярва, че животът му има смисъл. Така погледнато, истинското богатство на този свят е духовната пълнота. Съгласен ли си?

Даф слушаше, без да разбира напълно смисъла на тези думи.

Внезапната, съвсем невероятна развръзка го плашеше, объркваше и обезнадеждаваше. Пламенните и въодушевени слова на Лан Тиен го караха да усеща, че тях двамата ги дели дълбока пропаст. Бяха връстници, появили се по едно и също време на този свят, но поели по два съвършено различни пътя. И двамата са се стремели към едно и също нещо — богатство. За него самия то беше злато и сребро, ядене и пиене, небивали съкровища, а през онези ужасни години човекът се крил и рискувайки живота си, се стремял към нещо друго. Към някакво безкрайно обилно, обширно по смисъл, принадлежащо на цялото общество богатство… Двамата бяха прекарали цели десет години в мъчителни търсения и днес — в ръцете на единия богатството бе разцъфнало и дало плодове, а на другия ръцете така и си останаха празни.

Когато за пръв път от деня, в който се беше родил, проумя тази житейска истина, Дафа почувствува, че повече не може да седи до този човек.