Фън Дзицай
Унгарският велосипед (2)

II

На отиване и на връщане от работа той винаги пътуваше по булевард Освобождение. Този булевард, прав като изтеглена с четка черта, преди половин век минавал през територията на четири чуждестранни концесии — френската, английската, американската и немската — и носел името Централна улица. Днес това беше главната магистрала, свързваща градския център с двете индустриални зони — край Глинената градска стена и Чънтанджуан. Всеки ден преди началото и след края на работното време тук се образуваше безкрайна, буйна и бързотечна река от велосипеди и други подобни средства за придвижване. Всякакъв вид звънци и клаксони, пронизващи ушите, припрени и подканващи хората — такъв беше шумът на тази голяма река. Ако се случеше внезапно някой велосипед да се обърне и да препречи пътя на другите малки и големи превозни средства зад него, то движението веднага се блокираше за не по-малко от половин час и срещу имената на безброй хора в списъците за явяване на работа, се вписваше закъснение. Но даже такъв един път не представляваше никаква трудност за велосипедист от класата на Мън Дафа. Той умееше да използува всяка пролука, въртеше кормилото, извиваше тяло, ловко лавираше ту насам, ту натам като змиорка и даже успяваше да се посъстезава с някой запален млад велосипедист, случил се в същата посока. Надеждният, послушен и бърз унгарски велосипед се превръщаше във верен другар, който му помагаше всеки път да изпревари другите, да стигне пръв до отклонението към Глинената стена и да хвърли горд поглед назад към задъхващите се далеч назад сразени пълководци.

Само дето такива състезания често будеха недоволните възклицания на други велосипедисти, а и бяха доста опасни: ако закачиш някой друг велосипедист в движение, то всички наоколо веднага падат. Най-опасно беше на кръстовището с пътя покрай околовръстната дига — от този напречен криволичещ път постоянно се вливаха велосипедисти и зимно време потокът от мъже и жени — много от тях без шапки и шалове, с коси, свободно развени от северния вятър — напомняше табун препускащи диви коне. Веднага щом те се влееха в общия поток, пространството между велосипедистите се уплътняваше до такава степен, че дръжките на кормилата се закачаха една за друга. Всички бяха нащрек. И само такива като Мън Дафа — ловки и бързи, или пък юноши, пълни с енергия и лекомислие, смятаха, че именно тук е арената за борба.

В онзи ден, когато за пореден път стигна до кръстовището с пътя покрай дигата, оттам изскочи велосипедист, който първоначално се движеше зад него, но скоро с едно завъртване на педалите го догони и се изравни рамо до рамо. Той почувствува, че онзи непрестанно гледа към него, и помисли, че е познат, но като се обърна настрани и го погледна, разбра, че го вижда за пръв път. Беше млад човек, облечен в обикновена широка работна униформа от груб памучен плат, с бледо чисто кръгло лице и макар че студеният вятър духаше насреща, изобщо не беше се зачервил. Тънките му вежди и хлътналите му очи изглеждаха напълно черни. Веднага щом погледите на Мън Дафа и непознатия се срещнаха, на лицето на онзи грейна топла, доброжелателна, вежлива усмивка и той поде разговор:

— Днес духа силен вятър, не се кара леко.

— И още как! — отвърна Мън Дафа, колкото да каже нещо.

Онзи не каза друго, мълчаливо въртеше педалите, но след малко пак заговори:

— А, твоят велосипед май е унгарски — „Диамант“?

— А? А, да.

— Такъв велосипед не се бои нито от вятър, нито от нагорнище — надеждна машина!

— Ами да!

— Ти май от доста години го караш?

— А? Ами да.

След тези безсмислени лаконични отговори Мън Дафа почувствува, че събеседникът му не намира думи да продължи разговора. Не че по природа Дафа беше неразговорчив — просто духаше силен вятър и само като си отвореше устата, студеният въздух нахлуваше право в корема, затова той реши да не приказва повече. Онзи също замълча и така — докато стигнаха до разклонението за Глинената стена. Мън Дафа зави на изток, а непознатият продължи направо — даже не си казаха довиждане. Срещнаха се и се разделиха като обикновени непознати спътници.

На другия ден, на път за работа, тъкмо при кръстовището с пътя откъм дигата, Мън Дафа отново срещна вчерашния човек. Понеже веднъж вече се бяха виждали, а и понеже онзи първи приветливо и някак спонтанно му се усмихна, той неволно също кимна с глава. Мън Дафа нямаше желание да пътува заедно с него, искаше да избегне чувството на неудобство, което изпитва човек, когато пътува дълго време с някой непознат. Но странно — когато нарочно караше по-бавно, онзи също не бързаше, забързаше ли — онзи също прибавяше ход. Той се ядоса, че не може да изфучи напред с велосипеда като изстреляно с ластик детско самолетче. Но точно в този момент спътникът му се обърна към него:

— Ти в трети стоманолеярен завод ли работиш?

— Аха! — потвърди Дафа, като се чудеше откъде можеше той да знае това.

Но човекът веднага поясни:

— Отзад на номера ти пише „трети стоманолеярен“, и затова предположих, че сигурно там работиш. Аз работя малко по-напред — в завода за медицинско оборудване „Червеногвардеец“.

Те не си казаха нищо повече и мълчаливо се разделиха на отклонението за Глинената стена.

Оттогава Мън Дафа често срещаше бледото лице с хлътнали навътре очи на симпатичния младеж. Постепенно свикна с него и не се стараеше да се освободи от компанията на случайно срещнатия придружител. Още повече, човекът спокойно, естествено и непринудено пътуваше с колелото си до него, подхвърляйки от време на време по някоя фраза, а от това дългият път по булеварда минаваше незабелязано. Така те всеки път научаваха по нещо ново един за друг. Той научи, че младежът е техник на неговите години, но имаше четвърти разряд и затова получаваше десетина юана повече. По време на разговорите и той започна да разказва разни подробности от своя живот.

— Как се казваш? — попита го той веднъж.

— Лан Далян — „лан“ като „синьо“.

— Я виж ти — ти си Лан Далян, а пък аз Мън Дафа — малките ни имена започват с един и същи йероглиф — „да“ — „голям“. И двамата не сме женени и сме на по двадесет и шест години.

— Така ни е било писано — да се сприятелим тук, на големия булевард.

Те се засмяха и не придадоха особено значение на тези думи.

Мина половин месец. Един ден, на връщане от работа, Мън Дафа видя пред себе си бавно и безгрижно движещ се велосипедист. От пръв поглед разбра, че този гръб му е познат. Догони го и се вгледа внимателно. Я гледай, каква среща — Лан Далян! Вече се свечеряваше и в къщите около булеварда един след друг, сякаш звезди по небето, светваха прозорците. Изведнъж Лан Далян предложи:

— Какво ще кажеш да отскочим до някое ресторантче отсреща? Бих хапнал нещо.

— А, не, аз…

— Ти нали си сам? Сигурно неведнъж ти се е случвало да вечеряш някъде навън след работа — и аз съм така понякога. Ако нямаш никакви ангажименти сега, дай да отскочим да си похапнем! — каза Лан Далян и думите му звучаха съвсем искрено.

— Не, не… — промърмори Мън Дафа. Лицето му изразяваше смущение на човек, който без видима причина е удостоен с награда и затова се чувствува като на тръни. В корема му обаче лакомото щурче вече подхващаше радостна песен.

В края на краищата Лан Далян успя да замъкне Мън Дафа в едно ресторантче. Той се отправи към тезгяха да види менюто и да поръча нещо, а Мън Дафа престана да се преструва, че иска той да направи това, намери свободна маса и седна да чака Лан Далян. Онзи не жалеше парите — какви ли не ястия не нареди на масата с щедра ръка: червени, жълти, солени, кисели, сладки, месни, постни… рибни — всичко имаше! А също греяна ракия и студена бира! Сред звъна на чашите, докато вкусните парченца пиле се топяха върху езика, а лютата горчица приятно гъделичкаше носа, през меката пелена на опиянението Мън Дафа гледаше своя нов приятел и чувствуваше, че сред неговите „братлета“, с които беше другарувал, нямаше друг толкова благороден и приятен момък, при това с толкова дълбоки, безкрайно черни и едновременно излъчващи светлина, блестящи и топли очи. Сърцето му се радваше, защото сега имаше такъв чудесен другар, който не жали пари за него. „Ще бъдем приятели за цял живот!“ — мислеше си Мън Дафа и току хващаше Лай Далян за ръката, сякаш беше смъртно уплашен да не би събеседникът му изведнъж да скочи и да избяга. Устата му беше изпълнена с алкохолни изпарения, а езикът, навит на руло, ломотеше нещо неясно:

— Отсега нататък ще се срещаме за по-дълго! Ще видиш какъв приятел е братлето ти Мън Дафа! Ако ти потрябва нещо от братлето Мън — само кажи!

Лан Далян се смееше все така лъчезарно. Двамата ядяха, пиеха и си говореха. Лан Далян попита:

— Дафа, харесва ли ти всеки ден да ходиш на работа с това старо унгарско колело?

— Харесва ми. Макар и да не е ново, не изпитваш никаква умора, като въртиш педалите. Не гледай, че е старо, веднъж като го минеш с парцал, ще светне. Аз… мен само дето ме мързи да го чистя.

— Ти май не една година го караш… — каза Лан Далян небрежно, като не беше ясно пита ли, или просто обяснява.

— Не. Право да ти кажа, купих го едва миналата година, по индивидуален купон. Казаха, че било безстопанствено — от склада за конфискувано имущество. Само за четиридесет юана. — Мън Дафа захапа една рибена глава със сладък сос, докато устните му се изкривяваха в доволна усмивка. — Какво ще кажеш, евтино, а?

Лан Далян го изгледа внимателно и попита:

— Ти разглобявал ли си го, след като го купи?

— Още не. Промих осите, смазах го, допълних някои липсващи части и карам, без много да му мисля.

Лан Далян се засмя и повече не спомена за велосипеда, смени темата. Двамата продължиха да ядат и пият. За страничните наблюдатели изглеждаха като близки приятели.

Дойде неделя. Времето беше наистина чудесно. Около десет часа сутринта слънцето вече печеше тъй силно, че бе нагряло и повърхността на масата — направо си се чувствуваше, че е настъпила пролетта. Мън Дафа тъкмо переше работните си дрехи. Вече от три месеца не бяха виждали вода и първоначалният им цвят не можеше да се различи. Тъкмо когато се беше разтъркал най-усърдно, на вратата на стаята му неочаквано изникна Лан Далян. Днес той не беше в работна униформа, а в тъмносив жакет с традиционна кройка, с разкопчана яка, и тъмносини панталони, безупречно изгладени. Тънък жълтокафяв шал свободно обгръщаше раменете му. В дрехите му нямаше нищо особено, а платът беше съвсем обикновен, но, кой знае защо, на него те стояха толкова естествено, че даже лицето му се беше изменило и като че изглеждаше още по-благородно.

— Гледай ти! Ами ти как ме намери, откъде разбра къде живея?

— Ама че си, нали ти ми каза! Днес и аз не съм на смяна и понеже нямам работа, дойдох да те видя.

— Тц-тц! Браво бе! — рече Мън Дафа и се зачуди дали ще трябва на свой ред днес да го почерпи с нещо вкусно за обяд. Стана да му подаде чашка вода, но Лан Далян сложи ръце на раменете му и го успокои:

— Пери си дрехите, не ми обръщай внимание, аз ще поседна за малко.

Като каза това, той се огледа и седна на една пейка в ъгъла на стаята, до която беше паркиран унгарският велосипед. Лан Далян разхлаби шала си и сякаш случайно сложи ръце на кормилото. Както си говореше с Мън Дафа, уж съвсем небрежно прекара велосипеда напред-назад, врътна колелата, опипа гайката, която държеше седлото, и прекара пръсти по рамката.

Той изчака Мън Дафа да си изпере дрехите и да ги простре навън, след това да изхвърли и мръсната вода и го посрещна с цигара в уста. Почерпи и него. Мън Дафа я взе и погледна марката — „Феникс“ — луксозни цигари с филтър. Обикновено той можеше да си позволи само евтините, люти и силни цигари „Бой“, а сега, захапал еластичния филтър, поемаше ароматния дим, изпитвайки неописуемо удоволствие. Това удоволствие скоро прерасна в благодарност към неговия приятел.

Лан Далян си дръпна от цигарата и тихо каза:

— Дафа, имам една молба към теб, не знам дали е редно да те питам.

— Каква молба? Какво говориш! Само недей да мислиш за братлето си като за чужд човек, казвай какво има!

— Как да ти кажа… — Лан Далян си дръпна от цигарата, пусна дим, изчака малко, все едно, че му беше трудно да отвори уста, и най-накрая каза: — Не ми харесва да карам велосипеди наше производство и винаги съм си мечтал за някой вносен, а най-вече за унгарски, марка „Диамант“. От година-две търся такъв велосипед и все не мога да си намеря…

При тези думи Мън Дафа се наежи — дали пък събеседникът му не иска да се възползува от ниската цена, на която беше купил велосипеда. Той тъкмо се канеше да прекрати разговора, когато изведнъж Лан Далян, все едно, че беше прочел мислите му, бързо добави:

— Изслушай ме. Хареса ли ми нещо — не жаля парите. Ние сме приятели и аз нямам намерение да се възползувам от това, за да го купя по-евтино. Ако се съгласиш да ми го продадеш, аз не мога да ти го платя по цената, за която си го купил. Ще ти дам сто и двадесет юана — така и ти ще можеш да си купиш нелош нов велосипед.

— Какво? Сто и двадесет? — стъписа се Мън Дафа. Той не подозираше, че по света все още има хора, които с такава лекота си пръскат парите. От раз — сто и двадесет юана — три пъти повече, отколкото беше платил. Няма що — богатите хора са щедри, оправят се леко в сделките и умеят да се държат с достойнство! Със сто и двадесет юана в ръката — от тях най-много за сто ще може да си купи на старо от пазара някой добре поддържан велосипед марка „Червено знаме“ или „Летящ гълъб“, нека да е по-тежък, но пак ще спести двадесет-тридесет юана. Често ли се случва на човек да му паднат толкова пари? Той беше много радостен, но се правеше, че му е неудобно, че не може току-така да приеме предложението.

— Не му мисли толкова! — Лан Далян беше прям. — Взимаш си служебното удостоверение или домовата книга, отиваме в някой оказионен магазин и оформяме препродажбата. Парите са в мен, Мън Дафа се поопъва още малко, но в края на краищата подкара велосипеда след другаря си.

С оценяването на велосипедите в магазина се занимаваше един шишко, който се задъхваше от тлъстина. Въпреки че беше като трупче, той все пак се наведе да прегледа осите, след което пъхтя сума ти време. Но проницателният поглед и невъзмутимото му лице го издаваха, че добре разбираше от работата си. След не повече от шест-седем погледа към велосипеда той съобщи, че струва не повече от осемдесет юана. А освен това постоянно хвърляше многозначителни погледи към купувача — Лан Далян, — за да му даде да разбере, че партньорът му го мами — иска да измъкне от него твърде много пари за такъв старомоден, попрехвърлил годините вносен велосипед. Мън Дафа веднага започна да нервничи:

— Ние така сме се условили — сто и двадесет юана — каза той. — Вие само трябва да оформите покупко-продажбата.

Шишкото погледна сурово:

— Младеж — каза той, — покупко-продажбата си е ваша работа, но ако я оформям аз, то цената ще е справедлива. Сто и двадесет юана? Че нали като добавиш още двадесет-тридесет отгоре, ще можеш да си купиш чисто нов велосипед. Като те гледам — десет-двадесет години да имам повече от теб — ама и ти не си малък! Трябва да разбираш, че така не може. Кажи ми честно, ти колко пари би дал за такъв старец с изпопадали зъби?

Мън Дафа целият пламна след тези поучения. Беше го яд и гореше от желание да спори. Лан Далян обаче го дръпна за куртката и му смигна да не се репчи повече, а после се обърна вежливо към дебелия:

— Моля ви, гледайте си спокойно работата. Ние пак ще обсъдим цената и ще ви потърсим по-късно. Много ви благодаря!

Без да каже нищо, дебелакът обърна туловището си като бирена бъчва и се отдалечи.

Лан Далян се обърна към Мън Дафа:

— Не ставай глупав! Защо е нужно да спориш с него? Пословицата гласи: „Хубавата стока си чака познавача.“ Той не е познавач, какво ще спориш с него. Аз мисля така — оформяме покупко-продажбата за осемдесет, а останалите пари ще ти дам на ръка. Какво ще кажеш? Ако си съгласен, давай тук колелото, домовата книга и служебното удостоверение — аз ще оформя всичко, без теб. По-добре да не се появяваш пак там, че ще вземеш да спориш и ще развалиш работата.

Мън Дафа хвърли поглед към Лан Далян и убедил се в искреността му, каза:

— Добре! — Той се страхуваше да не изпусне тази златна възможност, затова се съгласи да го пусне сам.

Лан Далян отиде да се разбере с шишкото. Онзи бързо оформи сделката и не след дълго му връчи квитанцията и парите. Междувременно беше станало време за обяд и Лан Далян пак покани Мън Дафа в близкия ресторант с кухня от провинциите Дзянсу и Фудзиен.

Заведението беше от класа, а ястията — много по-изискани от миналия път. В тази обстановка и с това настроение всичко беше като на тържество. На масата Лан Далян извади портфейла и даде на Мън Дафа четири банкноти по десет юана. Мън Дафа известно време се преструваше, че няма да ги приеме, но най-накрая все пак ги взе. После и двамата излязоха от ресторанта. Мън Дафа, с джоб, издут от парите, с корем, пълен с месо и вино, и със сърце, преизпълнено от щастие, стисна признателно ръката на Лан Далян за довиждане. Лан Далян скочи на преминалия в негова собственост унгарски велосипед, обърна за сетен път своя озарен от лъчезарната усмивка лик, след което буквално отлетя нанякъде. Той се чувствуваше толкова сигурен и караше толкова бързо, сякаш това винаги е бил неговият велосипед.

Същия следобед Мън Дафа се сдоби от пазара за стари колелета с нов велосипед „Червено знаме“, по-тежък — осемдесет процента запазен — чийто черен лак лъщеше много по-силно от този на унгарския. Купи го само за деветдесет юана и му останаха тридесет на ръка. Тази вечер лампата му свети до късно. Той седеше на кревата, пушеше, гледаше новото си колело и броеше падналите от небето банкноти, докато най-накрая клепачите му не започнаха да се слепват. Чак тогава загаси и си легна. В този момент беше убеден, че щастието му най-накрая беше достигнало апогея си. Ала това щастие беше внесъл в живота му щедрият Лан Далян. Той схващаше, че в момент на порив човек най-лесно може да се окаже изигран, и едва когато всички изгоди и щети улегнат постепенно в сърцето му, може правилно да прецени — какво печели и какво губи. Следователно — трябва да се възползува от ентусиазма и благородните чувства, обзели Лан Далян в началото на новата им дружба, и преди още да се е опомнил, здравата да го изиграе още няколко пъти. Мън Дафа се зарече на другия ден, като се срещне с Далян, обезателно да се поинтересува за адреса му и сам да почука на вратата му.

Кой знае защо обаче, след този ден той нито веднъж повече не срещна Лан Далян на пътя. Ден, два, седмица, две седмици, месец, два месеца — Лан Далян никакъв го нямаше… Нима и той бе изчезнал внезапно като късмета му — когато най не го чакаш, току се появи, а после пък най-ненадейно изчезне. Като птичка, прелитнала пред погледа ти — колкото и да са ти остри очите, колкото и да са ти бързи ръцете — най-многото някое перце да отскубнеш…

Когато от тридесетте спечелени юана бяха останали вече броени пари, Мън Дафа се събуди внезапно една нощ и повече не можа да заспи — в главата му се въртеше странната история с покупката на велосипеда, с продажбата му, случайната среща с Лан Далян и внезапното му изчезване. Той се опитваше да стигне до сърцевината на цялата история, но все повече долавяше в нея някакъв странен вкус. Докато се питаше и си отговаряше, внезапно го осени една твърде неприятна идея. Обзет от страх, той не се осмели да продължи размишленията си, а само неволно възкликна:

— Както излиза, май повече няма да го видя!

Тайната той скри в сърцето си и не разказа за нея никому. Но тя беше като червейче — извиваше се на всички страни, глождеше до болка и ставаше все по-непоносима. Най-накрая не издържа и я сподели с един колега от неговия цех, заслужаващ доверие и сравнително схватлив. Колегата му изслуша историята с безпристрастието на страничен наблюдател, след което внезапно го тупна здравата по рамото:

— Честито! Минали са те, Дафа!

— Как?! — попита той, макар дълбоко в себе си да беше разбрал вече всичко.

Когато нечие съмнение бива потвърдено от страничен човек, то се превръща в твърдо убеждение.

— В рамката на унгарското колело сто на сто е имало скрито нещо. Защо иначе оня мазник с фамилия Лан се е потулил? Както разбирам — не е глупак, за да плати такава висока цена за твоето старо колело. Къде ти беше здравият разум? Как не си се досетил?

— Аз… ех! Стига за това! Кажи по-добре какво може да е скрил в тая рамка? — попита пребледнял Дафа.

— Ами какво да ти кажа — бижута някакви сигурно, злато или пък спестовна книжка, диаманти, банкноти — всичко може да е имало. Усещам, че тоя мръсник само ще да е бил някой богаташ. При обиска на къщата му в началото на Великата културна революция е скрил нещо в рамката на колелото. След това обаче и то било конфискувано или пък се е запиляло някъде. Той го търсил навсякъде и случайно забелязал, че го караш ти. Лепнал се е за теб, а после като е видял каква си циция, набутал ти голяма сума пари и офейкал. Само така е било, няма грешка. Туйто! Патицата ти е изхвръкнала направо измежду зъбите! Но ти не унивай — размърдай си мозъка! Кой знае, може пък и да забогатееш!

Край! Може би единственият случай да забогатее в живота току-що му се беше изплъзнал от ръцете. „Глупак!“ Той вдигна празната си, останала без нищо длан и звучно се плесна по врата.