Фън Дзицай
Унгарският велосипед (3)

III

В разгара на своите душевни терзания Мън Дафа ненадейно се сети за една история. Имало едно време рибар, който по цял ден седял на брега на реката, хвърлял въдицата и си мечтаел как някой ден ще дойде голяма златолюспеста риба с червена опашка и ще клъвне примамката му. Ала минали двадесет години, а старецът чакал ли, чакал, на брега на реката. Плувката така и не помръдвала — била като изсъхнало, мъртво клонче. Дните отминавали, кукичката ръждясвала, а на примамката не обръщала внимание не само рибата, но даже и гладните раци я подминавали. Но ето че един прекрасен ден рибата доплувала — невъобразима, с огромни размери, преливаща с всички цветове на дъгата! С едно движение налапала тя и стръвта, и кукичката. Рибарят обаче спял и нищо не почувствувал, а когато се събудил, рибата вече преспокойно се отдалечавала. Той успял да забележи само последния мах на грамадната й като весло опашка и дълбокия водовъртеж, в който изчезнала. Хвърлил въдицата отново, но не хванал нищо повече. Само лек дъх на риба витаел над голата кукичка… Мън Дафа се чувствуваше точно като онзи рибар.

Той съжаляваше, окайваше се и тънеше в терзания! Най-напред отиде в завода за медицинско оборудване от южната страна на Глинената стена и попита за Лан Далян, но се оказа, че там няма такъв човек. Разбира се, можеше да отиде в оказионния магазин, да намери онзи шишко, който оформи препродажбата, и по квитанцията да открие следите му, но как да обясни причината на разследванията си? Оставаше му само да продължава издирването тихомълком.

На отиване и на връщане от работа, сред тълпите около кината след прожекция, из ресторанти, магазини и сергии — навсякъде сред хорските сборища търсеше той онзи човек, онова колело, онези скрити в него скъпоценности. В почивните дни от сутрин до вечер се разхождаше навън, обикаляше всички малки и големи паркове на града, блъскаше се из най-оживените места в центъра, оглеждаше се наляво и надясно, докато не го заболяваха очите от умора. А късите му крака заякнаха като железни пръти. За първи път се вглеждаше така внимателно, с такъв интерес във външността на всеки човек и започна да усеща колко богати и разнообразни могат да бъдат всъщност човешките лица — стотици и хиляди различни чешити. И тъй, година след година той продължаваше да търси със същата упоритост. По-настойчиво, отколкото някога самият Пърсивал е търсил своя съд, търсеше той Лай Далян, с чувството, че не може да живее, ако не го намери.

След четири години случайно забеляза сред оставените до Нармага велосипеди един унгарски, марка „Диамант“, твърде приличащ на бившия негов. От радост сърцето му едва не изхвръкна от гърдите. Доближи се, разгледа го внимателно. За момент даже не смееше да повярва, че това е именно неговият велосипед. Бяха минали вече четири години, а старата вещ трудно се разпознава, да не говорим, че с течение на времето един износен велосипед доста изменя първоначалния си вид. Трябваше да изчака малко и да види Лан Далян ли е собственикът на колелото. Затова застана на тротоара срещу паркинга и впери поглед във велосипеда. Цели два часа минаха в очакване, но така и никой не дойде да си го прибере. Денят беше наистина горещ, а и сянка отникъде не падаше. Мън Дафа започна да се чувствува като изоставен прът за знаме, щръкнал самотно под палещото слънце. Така го напече, че и потта му сякаш се изпари, виеше му се свят, устата — пресъхнала, ако продължаваше така, сигурно скоро щеше да избухне в пламъци. Затова отскочи набързо до най-близкото заведение за студени напитки и си купи един сладолед на клечка. Докато се върна със сладолед в ръка на мястото си обаче, някой вече беше взел велосипеда.

Така беше изпуснат и последният шанс за възвръщане на загубеното. Този път ударът не беше от леките. Най-големият му враг беше постепенната загуба на надежда, бавното умиране на всички негови стремежи и очаквания. Вече си мислеше, че дори и да намери Лан Далян, не ще може да направи каквото и да било, ако онзи не си признае, че е бил скрил нещо в рамката на колелото. При тази мисъл целият му плам стремително гаснеше.

Времето е като водата, способно е полека-лека и най-гъстото да размие, и най-желаното да превърне в нещо обикновено. И все пак винаги когато караше колело и срещнеше някой, чийто силует поне малко му напомняше Лан Далян, Мън Дафа извръщаше кормилото, догонваше го и внимателно го оглеждаше — дали пък няма да се окаже онзи, когото търси? Но всеки път се припознаваше и това само правеше още по-непоносимо бремето на неговото самосъжаление и отчаяние.