Фън Дзицай
Унгарският велосипед (1)

I

Мън Дафа отдавна мечтаеше за някакво такова неочаквано богатство, от което неговият живот, монотонен и изпълнен с лишения, изведнъж да блесне като крушка, в която е пуснат токът, богатство, от което неговата тъмна и скромна стаичка в миг да се изпълни с всичко, за което човек може да мечтае: да харчи, без да се притеснява, всеки ден да има достатъчно храна, да не трябва повече да бърчи чело, когато се тъпче по загубени ресторантчета с хем безвкусна, хем пресолена юфка, подправена със соев сос и сусамено олио; да си ушие няколко изискани костюма, да си купи нови кожени обувки и хубав часовник; тогава даже тъпканите с пари „братлета“, на които всички завиждат, ще започнат да го гледат със завист. Но къде да намери такова небивало богатство? Останал от малък без баща и майка и отгледан криво-ляво от леля си, която се беше поминала предната година от ревматизъм, той нямаше ни наследство, ни близки, от които да капне нещо, ни някой, който щедро да си развърже кесията за него. Щастливият случай като че се бе скрил през девет земи в десетата — и да го викаш, пак няма да дойде. Само една нощ преди четири годили бе намерил на улицата преполовена кутия цигари. Цигарите обаче бяха добра марка. Тъкмо запали и се канеше да си дръпне, но се усъмни, че в тях може да има отрова. В края на краищата ги захвърли по-надалече…

И така, чак докато веднъж след онази прословута Велика суматоха съответните органи не обявиха разпродажба на партида „безстопанствени“ велосипеди, та той успя да се свърже с човек, който му уреди унгарски велосипед марка „Диамант“ само за четиридесет юана. Това беше за него най-великото, най-щастливо и славно събитие в живота. Чувствуваше се почти като Наполеон след голямата победа с малочислена войска при Аустерлиц. Но великите личности си имат своите велики радости, а малките хора се радват на малките си удачи.

При покупката велосипедът беше потънал в прах, с олющен лак и целият в ръждиви петна. Добре, че нямаше нищо смачкано и основните части си бяха оригиналните. Но дребни повреди — колкото искаш: една трета от спиците бяха изпочупени и макар гумичките на предната и задна спирачка да бяха налице, липсваха поне десетина болта, нямаше я и капачката на звънеца. Навярно дълго време не беше каран, защото когато го избутваха, скърцаше и потракваше. Той дотътри колелото до завода и с помощта на един добър монтьор го почисти и смаза, допълни всички липсващи части — и неочаквано то придоби съвършено нов вид. Първоначално беше цялото в мръсотия и ръжда, но след измиването и смазването никелът блесна, черният лак засия и върху него ясно се открои емблемата „Диамант“ — с една дума, стана почти като ново. А ако го сложиш на по-сенчесто място, не може да се различи от току-що купено. Няколко специалисти по велосипеди от завода го поогледаха и заявиха, че сега цената му би била най-малко осемдесет юана. Тази оценка изпълваше сърцето му с наслада. Всяка вечер преди лягане той светваше лампата, любуваше се известно време на велосипеда и чак след това си лягаше, заспивайки необикновено сладко.

За съжаление всичко на този свят е преходно — добро или лошо, голямо или малко. И новата играчка, попаднала в нечии ръце като безценно съкровище, постепенно престава да се харесва и се превръща в нещо обичайно. Така и Мън Дафа започна да гледа на велосипеда просто като на вещ, за която е спестил някой и друг юан. А щастливото бъдеще, за което денонощно бленуваше, си оставаше все тъй през девет земи и изобщо не благоволяваше да се появи на хоризонта. Макар и да го беше взел евтино, велосипедът си оставаше една стара машина, а улицата беше препълнена с хора, каращи нови колела — какво толкова представляваше неговото! Освен това той ежедневно ходеше с него до работата и обратно, тъй че след време велосипедът се превърна в най-обикновено превозно средство, а съвсем не кой знае какво събитие в живота.