Бетани Кембъл
Мостове към миналото (9)

Девета глава

Денят на Аби премина като задъхан, наситен с вълнения и тревоги, сън. Лютият студ и мракът на ранното мразовито утро се редуваха с острата задушлива миризма на затоплените обори. Цяла сутрин Аби пренася сено и слама от сеновала до конюшнята, докато най-после ръцете й изтръпнаха от умора. Няколко котки се бяха сгушили на топка недалече от пръхтящите и тъпчещи на едно място коне и се топлеха взаимно. На двора Йейтс усърдно размахваше брадвата, като се опитваше да разбие леда върху водния резервоар.

Малко преди обяд пристигна Мингъс, премръзнал от студ. Опита се да изкара пикапа изпод навеса, но снегът бе навалял така плътно до вратите, че се наложи да го рине близо час и половина. Йейтс напои добитъка и отиде да му помогне. „Господи, какво щяхме да правим без него? — чудеше се Аби, наблюдавайки от прага на къщата бързите движения на високата му стройна фигура. — Как щях да се справя сама с всичко това?“

— Аби — обърна се към нея надзирателят, когато привършиха работата си навън, — виелицата вече поутихна. Ако времето се задържи така, ще мога да взема един кон и кучетата и да откарам стадото от другия край на ранчото до сеновала.

— Не знам… — колебливо промълви Аби. Старият можеше да се изгуби и замръзне, ако виелицата започне отново. Но Мингъс бе непреклонен — беше го правил преди, защо да не успее и сега?

— Ще дойда с теб — реши неочаквано Йейтс, изтърсвайки снега от шапката си. Ръкавиците му бяха протрити и окъсани и Аби беше сигурна, че ръцете му под тях бяха посинели от студ. Погледна го с жал и състрадание и лицето й пламна.

— Само ще ми се пречкаш, момче — поклати глава Мингъс. — Ще взема две от най-добрите ни кучета и ще се справя сам.

Йейтс стисна челюсти:

— Познавам възможностите си, Мингъс. От дете съм вършил тази работа.

— Наистина ли? — премери го с недоверчив поглед надзирателят. — Чух, че си бил градско чедо. Сигурен ли си, че ще устоиш? — И той вдигна поглед към мрачното небе.

Йейтс само кимна. Аби сложи ръка на рамото му:

— Послушай Мингъс, Конли. Много е опасно. Не си свикнал…

— Та ти нямаш и най-бегла представа с какво съм свикнал и с какво не! — изгледа я продължително Йейтс. Беше прав: в живота му имаше много неща, които бяха загадка за нея.

— Но ти не си спал почти цяла нощ! — опита се да го вразуми тя още веднъж.

— Аби, виждаш сама, че възникнаха непредвидени проблеми, и всеки, който се чувства мъж, трябва да направи нещо за преодоляването им.

— Ако може да помогне, да дойде — застъпи се Мингъс. — Остави го, Аби, ще имам нужда от някого.

Смутена, тя колебливо отдръпна ръката си от рамото му.

— Не се безпокой за мен, Аби. Ще се върна веднага, щом свършим. Погрижи се за себе си, чу ли?

Докато ги изпращаше, тя окачи коледния венец над вратата, който придаде странен, но необичайно празничен вид на къщата на фона на зловещото мрачно небе. Когато се върна вътре, дочу скърцане откъм верандата. Фрости се беше събудил и отново бе изгладнял. „О, господи, докога? Няма край…“ — изпъшка Аби и затътри уморено крака натам.

За първи път жребчето се бе изправило само. Нозете му трепереха и невинаги се местеха в посоката, която си беше избрало, но то продължаваше да се крепи и спъвайки се и залитайки, направи няколко неуверени стъпки. Остана изправено и когато пресуши до дъно шишето с поредната доза храна, като пръхтеше и тръскаше глава като истински кон. „Погледни ме! — като че ли казваха тъмните му очи. — Признай, че вече съм нещо.“ Аби обви ръце около шията му и го целуна нежно по муцунката.

— И да не си, ще станеш — прошепна му с накъсан от вълнение глас. — Всичко ще се оправи, ще видиш. Всичко.

Но и тя самата не можеше да повярва все още на думите си. Привързаността й към Фрости беше като любовта й към Лъки — неотслабваща и жива. Но защо мислите й кръжаха непрекъснато около тъмноокия непознат, яхнал коня на баща й навън, в снежния ад?

Аби скоро разбра, че Фрости ще й създава повече проблеми, отколкото бе предполагала. Когато тръгна към вътрешността на къщата, той се опита да я последва. Не й оставаше нищо друго, освен да издигне бариера от столове между верандата и всекидневната. Време беше да го преместят при Джета. При тази мисъл Аби се усмихна, но същевременно усети как огорчението влоши вкуса на радостта й. Беше се борила с всички сили да го спаси от сигурна смърт, а сега, когато той беше вече добре, тя изведнъж се почувства ненужна и излишна.

Реши да позвъни на баща си, но преди това взе душ и си облече чисти джинси и любимия си светлосин пуловер. Не можеше да се начуди защо Фрейзър не се обажда. Тайно се надяваше да си е тръгнал вече за дома. Не искаше и да мисли, че ще й се наложи да прекара още една нощ насаме с непознатия мъж. Йейтс Конли се бе оказал доста по-сложна и противоречива личност, отколкото бе очаквала. Тя избра номера на Хърли и веднага чу гърления глас на баща си:

— Аби, все още не смея да си тръгна. Пътищата са затрупани, а за седемнайсетката да не говорим… — Наистина, фермерите наоколо предпочитаха да заобикалят неудобната за пътуване двадесеткилометрова отсечка номер седемнадесет, свързваща „Рая“ с ранчото на Хърли и оттам продължаваща към магистралата за Байсън Сити.

— Готвим се да разриваме снега с тракторите. На смени — продължи баща й. — Аз, Хърли, синовете му и старият Карсън, надзирателят. Момчетата излязоха тази сутрин и скоро трябва да се върнат. След тях сме ние, старците.

— Не се пресилвай, татко, чуваш ли? — разтревожи се Аби. — Снощи се обади Престън. Те също няма да дойдат за Коледа. Майката на Марси е болна — отиват там.

Оттатък настъпи тишина.

— Това не е добре — рече най-после Фрейзър.

— Татко — не можеше да се успокои Аби, — има и още нещо, за което искам да поговорим. Джон ми каза за хипертонията ти. Моля те, не се претоварвай! Обещай ми, чуваш ли!

Фрейзър изруга. Всички знаеха, че Джон е бъбривецът в семейството, но защо е трябвало Престън да му казва за болестта на стария?

— Трябва да наемем Престън за глашатай на „Рая“! — продължи да мърмори той, а след това увери Аби, че е добре. Дори много добре.

— Взел ли си лекарствата си? — не спираше тя. — Нали не си забравил да ги вземеш?

Фрейзър отговори, че не е, че онези малки бели хапчета са у него и че тя няма никаква, ама абсолютно никаква причина да се тревожи.

— Как е Мингъс? — смени бързо темата той. — Ако времето се задържи така, искам да вземе кучетата и един кон и да отиде при стадото отвъд реката…

— Вече го направи. Заедно с Йейтс… Искам да кажа — с Конли. Той не стигна доникъде с компютъра. Помоли ме… Помоли ни да му помагаме. Знаеш ли, трябва да му кажеш да си гледа само неговата работа. Не му плащаме да ни чисти оборите и да ни язди конете! Трябва да го спреш.

— Да го спра? Чуваш ли се какво говориш? Цяла сутрин вися тук и се тревожа за онова стадо там и за… теб. А ти ми говориш за Конли! Да се оправя сам!… Знае ли как да помогне на Мингъс?

— Изглежда знае. Но иска да върши две неща едновременно!

— Аби, ако е истински мъж, ще издържи. Пък и… в края на краищата не се излежава по плажовете на Хонолулу!

Изненадана, Аби стисна здраво слушалката.

— Татко, обеща ми да не споменаваш Лъки!

— Добре, добре. Всичко, което искам да ти кажа, е, че най-добрият коледен подарък, който можеш да ми направиш, е да си избиеш от главата онзи досаден плъх!

— Татко! — почти проплака тя. — Как можеш…

— Хайде, стига! — смъмри я баща й. — Забрави, каквото ти казах. Момчетата на Хърли се връщат. Трябва да вървя. И, Аби… Как е кончето?

— Добре е. Вече стои само на краката си. Мисля, че можем да го преместим при Джета, когато си дойдеш.

— Радвам се да го чуя. До скоро, Аб!

Аби остави слушалката и погледна през прозореца. Снегът продължаваше да вали, макар и по-слабо, но вятърът беше стихнал. Затишието обаче беше привидно. От североизток на хоризонта се трупаха тъмни слоести облаци и тя неспокойно потръпна — скоро, много скоро щеше да се разрази втората, още по-страшна фаза на виелицата.

С всеки изминал час тревогата на Аби растеше. Реши да се разсее с компютъра на дядо си и седна пред екрана. Пръстите й заиграха по клавиатурата. Опита всички думи, имащи отношение към живота и личността на стария Майло: името му, имената на родителите му, на лелите, чичовците, братовчедите, приятелите… Нищо. Последваха имената на домашните любимци — кучета, котки и коне, после дойде ред на някои телевизионни персонажи, а когато и тук удари на камък, започна да въвежда термини от нумизматиката и филателията и понятия от историята на Небраска. И това не помогна. Всеки път екранът даваше едно и също отрицателно съобщение. Аби потисна разочарованието си и започна да изписва думите обратно. Отново същият резултат.

След двучасов напразен труд тя дочу на задната веранда стъпки от ботуши и въздъхна с облекчение: Йейтс се връщаше. Скочи и изтича в кухнята, за да включи фурната. Беше размразила един от домашно приготвените хлябове и искаше да го затопли веднага, щом той пристигне. Бе пропуснал и закуската, и обяда.

Вратата се отвори и Йейтс застана на прага, целият покрит със сняг. Скреж полепваше по шала и гънките на панталона му, а краката му сякаш бяха обути не в ботуши, а в снежни калъпи. Той с мъка изхлузи парцаливите ръкавици от ръцете си и с болезнена гримаса раздвижи вкочанените си пръсти.

— Мили боже! — възкликна Аби. — Целият си премръзнал!

Без да мисли, тя се приближи до него, разви шала от врата му и изтръска снега от раменете му. Йейтс стоеше неподвижно, със сковано от студ лице и я гледаше с тъмните си като оникс очи.

— Жал ми е за Мингъс — едва промълви той. — Вчера цял ден се е блъскал сам… — В гласа му се долавяше болка.

— Но той е облечен подходящо, а ти не си — опита се да го успокои Аби. Помогна му да си съблече якето и разгледа посинелите му от студа ръце. — О, Йейтс! — жално прошепна тя. — Чувстваш ли ги още?

— Струва ми се, да.

— Ела на мивката да ги накиснеш в топла вода. Сега ще донеса чантата с медикаментите.

— Остави, не е необходимо — отвърна той, но послушно закачи якето си в преддверието и тръгна към мивката.

— Чакай! — спря го гласът на Аби. — Не е ли по-добре да вземеш топла вана? Всички правят така срещу измръзване.

— Но аз не съм измръзнал! На какво ухае така приятно в кухнята? Виж какво, Аби, най-напред ще обядвам, а после ще се изкъпя. Защо си се барикадирала така? — Погледът му се спря на наредените един до друг столове. — Да не са те нападнали разбойници?

— Заради Фрости е. Вече се опитва да ходи.

— Нима? Проклет да съм, Аби, ти успя! — Йейтс й хвърли бегла усмивка през рамо.

— Ние успяхме — поправи го тя, като се опита да не обръща внимание на думите му, но сърцето й се разигра. — Нали сме партньори, Конли! Подай ми сега ръката си!

Двамата седнаха на дивана и Аби започна да изследва внимателно раните му. Когато постави самозалепващата превръзка върху кокалчетата на свитите му в юмруци кървящи ръце, пръстите му конвулсивно стиснаха нейните. Тя се изчерви.

— Аз… Не предполагах, че превръзката ще се закрепи на такова неудобно място… — Аби не можеше да издържи повече. Внимателно обви юмрука му с двете си ръце и тихо каза: — Толкова си студен…

Йейтс я загледа мълчаливо.

— Така ли се грижиш и за своя каубой? Глупак е да стои на Хаваите, когато може да си дойде вкъщи и да получи всичко това… наведнъж.

Лъки… Името му накара лицето й да помръкне. Не се беше сетила за него нито веднъж през последните няколко часа.

— Аби, мислих много за миналата нощ и… за нас. През цялото време, докато бяхме с Мингъс в другия край на ранчото, мисълта за теб не ме напускаше. И ме сгряваше в дълбокия сняг…

— Моля те, не говори… — Аби направи опит да стане от мястото си, но Йейтс я хвана здраво за ръката.

— Не съжалявам, че това се случи между нас, но не желая да те наранявам. Бедата е в това, че не желая никой никога да те наранява. — Ръката му, студена като лед, я изгаряше. Тя поклати смутено глава.

— Не говори така. Казах ти вече — обичам Лъки.

— Не. Не го обичаш — наведе се към нея Йейтс. Очите му я привлякоха като магнит и внезапно я обзе необуздано желание да прочете скритите тайни в тях.

— Напротив, обичам го — прошепнаха несъзнателно устните й. Любовта й към Лъки не трябваше да умре. Да го обича за нея означаваше да не изневерява на самата себе си. В очите й той беше неразбраният от никого несретник — но тя го разбираше. Никой досега не го беше обичал — но тя го обичаше.

— Не — повтори Йейтс, — заблуждаваш се. — Със свободната си ръка той обърна лицето й към себе си и вдигна брадичката й така, че да може да го гледа в очите. — Така е, Аби. Това е истината. Мисля, че вече те познавам достатъчно, за да го твърдя. Погледни се, капнала си от умора и безсъние, за да спасиш едно почти умиращо животно. И защо? Защото си от хората, които не могат да гледат спокойно как някой загива пред очите им. Сигурно неведнъж си донасяла вкъщи паднало от гнездото полуумряло птиче, скитащо бездомно куче или котка… А колко нощи си стояла будна заради някое зайче, останало без майка? Признай си!… И си го правила не само от съжаление, сигурен съм.

— Престани! — задъхано прошепна тя. Йейтс говореше истината. Бе спасявала от смърт не само беззащитни помияри и котки, веднъж бе помогнала дори на един ранен койот, с което бе предизвикала гнева на баща си и братята си. В обора живееше старият жълт котарак Морис — с три крака и отрязана наполовина опашка. Компания му правеше Мърфи — еднооката сиво-черна котка с отрязани уши. А под верандата дремеше голямото рунтаво куцо куче Ъгли, което се страхуваше от всеки, освен от Аби.

— Аби — приближи лицето си до нейното Йейтс, — защо не си признаеш? Лъки Гибс е само поредното улично животно, което искаш да спасиш. Не го обичаш за това, което притежава, а за това, от което е лишен. Гледаш го и всичко, което виждаш в него, е нуждаещото се от любов и състрадание същество. А какво прави той? Забавлява се, като те прави на глупачка!

— Не, не си прав — клатеше отчаяно глава Аби. — Ти не знаеш нищо за него…

— Знам повече, отколкото си мислиш. И съм прав. Ще се убедиш. Мислил съм много за… — Телефонът го прекъсна. Той млъкна, пусна ръката й и закри с длан очи. Изглеждаше измъчен и отвратен от себе си. — Понякога не знам какво правя — промърмори едва чуто и се надигна от мястото си.

Аби се изправи и с поруменяло лице изтича към телефона.

— Ало, Аб! Обажда се най-умният и най-хубавият от братята ти.

Аби се усмихна, разпознавайки гласа на Алън.

— Алън, кога пристигате? Така ми се иска да сте вече тук! Джон и Престън няма да дойдат, знаеш ли? Кажи на децата, че си имаме току-що родено конче! Много ще го харесат.

Алън замълча за момент.

— Аби, вече говорих с Джон и Престън. Наистина много ми се иска да си дойдем всички за Коледа. Зная колко много го желаеш, но не можем. Аз също не мога.

Аби помисли, че не е чула добре.

— Алън! Ти… какво? — Алън, единственият сред братята й с чувство за хумор, говореше така сериозно! Тя се ядоса. — Какво искаш да кажеш, за бога?!

— Аб, знаеш, че Лоръл и аз водим децата винаги преди Коледа при нейните родители. Така стана и тази година. Върнахме се миналата нощ. И какво, мислиш, заварихме? — Гласът на Алън прокънтя ядосано в слушалката. — Докато сме отсъствали от дома, се спукала тръба в банята. Вода навсякъде. Дори в кабинета ми. Никога не съм преживявал такъв стрес. Ужасна бъркотия! — Аби можеше да се закълне, че Алън вече трепери от гняв. — Аб, скъпа, дори компютърът ми е пострадал! Сега ще трябва да купувам друг и наново да го инсталирам… Лоръл е бясна. Методическите й разработки, дисертацията й — всичко е унищожено!

— О, Алън! — Аби беше съкрушена.

— Таванът се е пропукал. Стените също са повредени. Сега седя вкъщи и чакам майсторите да дойдат… Аби, мисля, че разбираш — не можем да зарежем всичко така… Трябва да останем вкъщи и да оправим целия този хаос. Чувствам се направо ужасно. Децата останаха също излъгани, а Лоръл избухва всеки път в сълзи, когато се сети за… Е, какво да ти разказвам! Вярвам, ще ни разбереш — искаме да дойдем, но не можем. Просто не можем.

Изумлението на Аби граничеше с отчаяние. Какво? Нима никой от близките й няма да дойде за Коледа? Последната Коледа в „Рая“ и първата без стария Майло! Никой ли не искаше да прекара празника с нея и болния им баща? Тя стоеше безмълвна и хапеше устните си, за да не се разридае.

— Е, Аб, искам да ми повярваш: наистина бих желал да бъда с теб и татко на празника. Знам, че не трябваше да му позволим да обяви ранчото за продан, но Джон ти е споменал за болестта му, така че се надявам да ни разбереш.

— Разбирам. Всичко разбирам — успя да промълви тя накрая.

— Не искам тази продажба да влоши отношенията ни…

— Няма — обеща Аби едва чуто, въпреки че й се искаше да изкрещи от болка.

— Другата причина, поради която исках да се видим с теб, е да поговорим за Лъки. Знаеш, че никой от нас не го харесва.

— Защото не го разбирате! — в отчаяние извика тя. — Виж какво, Алън, сега не е време да говорим за това! Не е ли достатъчно, че никой от вас няма да си дойде? Не влошавай нещата още повече.

— Аби, чуй!

— Не! Недей! Моля те, не говори!

— Аби — неочаквано изтъня гласът на брат й, — не искам да ме мразиш…

— Никога не ще мога да те намразя. Никога! Обичам ви, Алън, не разбираш ли?

— О, не ме карай да се разчувствам!

— Господи! Никой ли в това семейство, освен мен, не може да каже „обичам ви“? Какво става с нас, Алън?

— Аби, виждам, че си изтощена и не искам да те измъчвам повече. Ще ти се обадя по-късно. Мога ли да говоря с татко?

— Не е тук. В имението на Хърли е. Опитват се да почистят от снега седемнайсетката.

— Ще му се обадя, когато се върне… Аби, може би никой от нас не ти го е казвал, но знай, че те… обичаме и сме загрижени за теб… О, господи! Сега пък плачеш! Престани, моля те! Всичко ще се оправи. Вярвам в това. Обещавам ти! До скоро, мила!

Аби стоя дълго зашеметена, вперила поглед в телефона, като че ли не искаше да повярва в това, което току-що беше чула.

— Чух всичко — сложи ръка на рамото й Йейтс.

Тя се обърна към него. Очите му я гледаха със съчувствие, утешаваха я, молеха и искаха… Аби преглътна сълзите си и ядосано тръгна към верандата.

— Ще пренеса Фрости в конюшнята. Не мога да стоя секунда повече в тази къща!

— Ще ти помогна.

— Не желая! Уморих се от помощта ти, от съчувствието ти, от всичко… Искам да остана сама!

— Аби, съжалявам. За всичко. Ще се махна оттук. Много скоро. Обикновено не съм… Господи, какво говоря! Не искам…

— Не казвай нищо повече! — Душата й кипеше от чувства. Ако Йейтс я вземе сега в обятията си, тя ще се разтопи в ръцете му като горяща свещ — благодарна за човешкото отношение, за това, че е такъв, какъвто е. Човек. С голяма и добра душа.

Но той дори не се опита да я докосне.