Бетани Кембъл
Мостове към миналото (1)

Първа глава

Декемврийският скреж бе изрисувал причудливи фигури върху прозорците на остъклената веранда. Аби Хейл коленичи до радиатора и пъхна шишето с биберона в устата на жребчето. Трябваше да придържа главата му с ръка, иначе течността щеше да се излее през полуотворените му челюсти и да изцапа снежнобялата му шия.

Аби избягваше да среща погледа на баща си. Напоследък се караха почти всеки ден. Но сега, когато до ушите й долетя последната му реплика, тя невярващо вдигна глава:

— Какво?

— Конли пристига тази нощ. — Гласът на Фрейзър Хейл прозвуча твърдо. — Предупреждавам те, че не желая да вършиш нищо необмислено. Дръж се прилично и го накарай да се чувства като у дома си.

— Защо не ми каза по-рано? — стисна устни Аби, а тялото й се изопна. Чувстваше се като хваната в капан. Задаваше се най-ужасната Коледа в живота й.

— Аби, човекът е твърде зает. Не е могъл да се освободи от задълженията си до тази сутрин, затова не е успял да ни телефонира своевременно. Но когато дойде, искам да бъде приет добре, не го забравяй!

— Но ти непрекъснато повтаряше, че няма да бързаме с оценката и разпродажбата на имота. И ако искаш този… Този Конли да се чувства добре тук, го дръж настрана от мен! — почти изкрещя тя. — Не го искам в ранчото!

— Аби! — Баща й се ядоса и лицето му почервеня.

— Виж какво — раздразнено се обърна към него дъщеря му, — идеята беше твоя, не моя. Не искам някакъв си непознат да се шляе из къщата ни и да се рови в нещата на дядо. И то точно срещу Коледа! Направо е… светотатство!

Тя вдигна шишето към прозореца и присви очи срещу светлината. Жребчето се бе оказало доста лениво за новородено и бе изпило едва половината от млякото, в което беше примесен антибиотик. Аби бе изтощена до смърт от грижи по него и чувстваше болки по цялото си тяло. Подви крака и седна на пода, като придърпа главата му в скута си. Позата й не беше никак удобна, но само така можеше да държи шишето с дясната си ръка, а с лявата да милва животното по гърба. Когато усети под пръстите си изхвръкналите му ребра, поклати глава отчаяно: беше толкова малко, слабо и безпомощно. И толкова болно.

— Дано оцелее — прошепна тя. — Трябва да оцелее!

С крайчеца на окото си улови погледа на баща си. Гневът му бе стихнал и сега очите му я следяха със съчувствие и любов. Беше едър, петдесет и девет годишен мъж, по чието лице суровите зими и палещото слънце на Небраска бяха оставили незаличими следи.

За разлика от по-възрастните си братя, Аби не приличаше по нищо на него. Беше дребна и русокоса, а сините й очи, които бе наследила от майка си, гледаха сърдечно и добронамерено. Беше чувствителна и също като покойната госпожа Хейл бе силно привързана към земята и семейното огнище. „Раят“ беше нейното кралство и тя му бе предана с цялата си душа.

Аби бе истинска потомка на рода Хейл, която, въпреки привидната си крехкост, можеше да бъде понякога доста своенравна. Заради вроденото й непокорство баща й често я оприличаваше на дядо й — стария Майло.

Бащата на Фрейзър — Майло Суинсън Хейл — бе свободолюбив и независим до мозъка на костите си. Твърдоглавието му беше известно в цялата околност. Живееше при тях от раждането на Аби — „любимата му внучка“, както обичаше да казва. Според него тя бе наследила ума и характера му, а това му допадаше много. Майло почина преди три месеца, след като бе прекарал близо година на легло, и смъртта му покруси дълбоко момичето. „Ако беше жив, щеше да се присмее на това мършаво конче и да ме дразни непрекъснато заради него — помисли си с горчивина Аби. — Но щеше да ме защити.“ Жребчето се отпусна в скута й и се унесе. Тя внимателно издърпа биберона от устата му, вдигна го на ръце и го премести върху натрупаната в единия край на верандата слама.

Аби имаше красиво, по детски пухкаво лице с чипо носле и пълни, капризно извити устни. Тъмните й вежди и мигли контрастираха силно със светлата кожа и косите й с цвят на узряла ръж. Но този следобед лицето й имаше унил и изморен вид, а под очите й личаха дълбоки сенки. Не беше спала няколко нощи подред, откакто се беше родило жребчето.

Баща й погледна към спящото животно, чиито изпъкнали ребра се повдигаха и отпускаха в такт с дишането, и промърмори:

— Само ти си способна на това. Само ти и никой друг.

„Грешиш — искаше да отвърне Аби, но замълча. — Забрави ли? Мама също би направила всичко, за да спаси нещастното животно, ако беше жива…“ Чувство на самота и тиха тъга нахлуха в душата й. Липсваше й дядо й, а напоследък все по-често се сещаше и за майка си, която бе завършила земните си дни преди повече от десет години.

Въпреки че бе силно привързана към баща си, Аби не скриваше възмущението си от поведението му след смъртта на стария Майло. Тя разтърка изтръпналата си ръка и го погледна враждебно. Фрейзър й се усмихна, но това не смекчи яда й.

— Аби — меко каза той, сякаш четеше мислите й. — Аби, дъще, нещата се промениха след смъртта на дядо ти.

Сините й очи, които обикновено гледаха закачливо и с насмешка, се извърнаха огорчено от него.

— Това е нашият дом. Нашият общ дом, татко — само каза тя. — Как можеш да го продадеш? Как?

Фрейзър поклати мрачно глава, като че ли също съжаляваше за решението си, но нямаше никакво намерение да отстъпи. Възнамеряваше след като продаде ранчото, да купи къща в града.

— Човек не може да се бори дълго срещу неизбежното — сви рамене той. — Борих се достатъчно, докато дядо ти беше жив, но вече е време да помисля и за вас.

Аби сви юмруци и долната й устна потрепери.

— В „Рая“ са живели пет поколения от рода ни, татко!… А сега и колекцията на дядо… Как ти хрумна да я продадеш? Та той я обичаше толкова много!

— Аби — въздъхна Фрейзър, — ще го преживеем някак си… Момчетата настояват. През последните пет години изгубихме доста пари. Ако продължаваме така, съвсем ще се разорим. Дори дядо ти го съзнаваше. Съгласявах се с него, само за да не пречупя волята му. Но него вече го няма. Отмина и времето, когато хората се примиряваха да водят живот като този. От години се говори, че „Агриком“ искат да закупят фермите наоколо, за да ги обединят и укрепят. Дочувам, че след Коледа собствениците се готвят да направят офертите си. Ето защо се налага да избързам. Искам да продам ранчото, докато все още съществува реален шанс да получим добри пари за него.

— Е, добре, ранчото е едно, а колекцията на дядо — съвсем друго…

— Аби, много съм изморен, за да водя този разговор. Ти просто не искаш да ме разбереш. Всичко, към което се стремя сега, е да избегна разправиите между вас по подялбата на имота. Достатъчно съм се нагледал на братоубийствени войни в живота си. Мъчително е, повярвай ми. А колекцията на дядо ти не бих могъл да поделя между четирима ви. Ще я продам и ще ви разделя парите по равно.

— Не искам никакви пари! — Погледът на Аби се замъгли. — Не ти ли се струва, че продаваш душата на дядо? Той беше влюбен в монетите и марките си!

— Но с марките не можем да платим сметките, а монетите никой няма да приеме в банката. Проверявала ли си напоследък спестовната си книжка? Каква сума имаш на свое име? — Аби мълчеше — не беше чак дотам пресметлива. — Никаква! — продължи баща й. — А с какво ще живееш, ако се случи нещо лошо с мен? Какво ще наследиш, освен неизплатените ни дългове?

Тя вдигна непокорно брадичка, но още не се осмеляваше да му отговори. А и какво ли би могла да му каже?

— Затова ще вършиш това, което ти кажа — смекчи тона си Фрейзър. — Нямаш друг избор. Аз също. Искам да ти подсигуря бъдещето, а момчетата още сега ще могат да използват парите. Защо да чакате да настъпи смъртният ми час?

Аби отклони поглед встрани. Разбираше баща си, знаеше, че е прав, но това не я правеше по-щастлива. Фрейзър изправи рамене и лицето ми придоби непреклонен израз:

— Джон все отлага женитбата си. И защо? Защото един учител не печели достатъчно, за да издържа семейство. Алън още връща заемите за следването си, а трябва да се грижи за жена си и двете си деца. Престън има да учи още една година, преди да поеме стажантското място. Знаеш, че жена му работи на две места, за да свържат двата края. Как, мислиш, се чувства той?

Аби пъхна ръце в джобовете на джинсите си и захапа долната си устна. Баща й имаше право. Всеки от братята й би могъл да използва пълноценно парите. Заслужаваха повече от това, което животът им бе предложил — и тримата бяха умни, амбициозни и упорити. Нищо не успя да ги задържи у дома. Винаги се бяха стремили към нещо повече от живота в ранчото. Аби не беше като тях — нямаше нищо и не искаше нищо. „Раят“ беше всичко за нея.

Тя впери поглед навън, през заскрежените прозорци. Всяка педя от потъналата в сняг равнина на Небраска й беше скъпа и позната до болка. Може би човек трябва да се е родил и сраснал с пустош като тази, за да я намира прекрасна, но Аби наистина боготвореше земята, по която бе стъпвала цял живот. Никога, макар и за миг, не бе допускала възможността, че един ден ще напусне дома си, ранчото и околностите му, че ще се раздели завинаги с тихите води на река Плат, която миеше южната граница на „Рая“.

За разлика от братята си, Аби никога не бе изпитвала влечение към книгите. Когато баща й я записа в университета, тя издържа там само шест седмици. Много бързо намрази големия град, шумния студентски двор и тясната полутъмна стая в общежитието. С големи молби успя да склони баща си да я върне обратно вкъщи. За да не го разочарова напълно, се съгласи да завърши няколко дисциплини в колежа в Байсън Сити, но интересът й и към тях скоро угасна. Аудиториите й действаха угнетяващо, а учебният процес я отегчаваше до смърт. Природата я впечатляваше много повече, отколкото която и да е книга. Само дядо й я разбираше и одобряваше избора й. „Защо й е да слуша някакъв изкуфял стар професор? — обичаше да казва той. — Майката природа е най-добрият учител. От марките и монетите съм научил много повече, отколкото в училището. Оставете детето на мира!“

Но ето че дядо й не беше вече между живите, а животът, който Аби така много обичаше, заплашваше да се изплъзне като пясък между пръстите й. Баща й твърдо бе решил да наложи волята си, а братята й, които бяха по-възрастни, по-практични и по-образовани от нея, застанаха на неговата страна. Мнението й не беше зачетено от никого.

Когато заговори отново, тя едва овладя гласа си:

— Виж какво, татко, да отложим разговора за по-късно. И аз съм ужасно изморена. Не мога да мисля сега и за твоя специален гост Конли, съжалявам…

Фрейзър въздъхна шумно и погледна към кончето с изражение, което ясно говореше: още един проблем, още една изгубена надежда.

— Иди да поспиш малко — хладно се обърна той към дъщеря си. — Измъчи се с това нещастно конче…

— Така е — надигна се от мястото си Аби.

Фрейзър обгърна раменете й.

— Аби, момичето ми, знай, че върша всичко това заради теб. Говоря сериозно. Опитай поне да се държиш възпитано към госта. В края на краищата човекът не е виновен за нищо. — Той леко стисна рамото й — този жест беше най-голямата близост, която някога си беше позволявал спрямо децата си.

Аби поклати глава. Опита се да се засмее, но не успя. Усмивката застина в ъгълчетата на устните й.

— Извини ме, татко, но всичко ми дойде изневиделица. Вестта за продажбата на ранчото направо ме хвърли в паника, а какво да кажа за колекцията на дядо?… Моля те, само не ме заставяй да бъда мила винаги и с всекиго. — Желанието за едно дребно отмъщение погъделичка душата й и я накара да допълни: — Пък и има ли значение какво мисля и върша аз? Надявам се, че ще се оженим с Лъки, преди да успееш да продадеш имота. А в някой прекрасен ден ще се сдобием и със собствено ранчо, бъди сигурен!

Тя знаеше, че само името на Лъки беше достатъчно, за да предизвика негодуванието на баща й. Лъки Гибс беше почти годеник на Аби. Участваше в състезания по родео и точно този „несериозен занаят“ бе причина за антипатията на Фрейзър към него. Братята й също не го одобряваха и често му се присмиваха, което настройваше Аби срещу тях и още повече засилваше привързаността й към любимия. Единствено старият Майло защитаваше Лъки: „Момчето е с характер и е амбициозно. Има логичен ум и ще стигне далеч“.

Когато Аби спомена името му, ръката на Фрейзър трепна върху рамото й:

— Е, добре тогава, ако Лъки наистина те обича и иска да те направи щастлива, защо няма да дойде за Коледа? И къде е годежният пръстен, който ти обеща? Ти си убедена, че братята ти не дават пукната пара за теб, но те ще дойдат да те видят, нали?

Аби погледна баща си със смразяващ поглед:

— Не говори така за Лъки!

Фрейзър срещна очите й, без да трепне, но лицето му помръкна:

— Добре. Никога вече няма да отворя дума за него. Сега грижата ми е Конли. Не изливай гнева си върху него, моля те! Работата, която му предстои да извърши, е обемиста, така че ще му е нужно доста време и спокойствие. Постарай се да му ги осигуриш, обещаваш ли?

Аби не отговори. Отношението на баща й към Лъки отново я бе засегнало дълбоко и тя се чувстваше доста обидена, за да се държи любезно:

— Не мога да обещая нищо. Не ме моли.

— Аби, заклевам те, дръж се прилично! За твое добро е.

— Не обещавам нищо — прекъсна го дъщеря му. — Гледай този… Конли да не се мярка пред очите ми!

Тя се качи в стаята си, събу ботушите си и се отпусна уморено в леглото. Настрои будилника да я събуди след час и половина, легна по гръб и закри с ръка очи. Умората надвиваше тялото й, но сънят все не идваше.

Горкото жребче! Баща й не й разрешаваше да се обърне за помощ към надзирателя, стария Мингъс. Синът му, който бе нает като общ работник в ранчото, лежеше в болницата със счупен крак и едва ли щяха да го изпишат по-рано от Коледа. Налагаше се Фрейзър и Мингъс сами да извозват храната за добитъка и да разбиват леда върху изкуствения водоем, за да докарат и вода. Двамата работеха без почивка от тъмни зори до късен здрач.

Аби знаеше, че баща й не е жесток човек, но животът го заставяше да действа понякога безогледно и коравосърдечно. А изпитанията, на които бе подложено семейството им напоследък, не бяха никак малко. Животът на все повече семейства в околността ставаше пряко зависим от земята и милостта на природата. „Природата — обичаше да казва Фрейзър — е като коварна любовница: не подбирайки средства, тя се надсмива над стопанина и всячески се стреми да сломи духа и пречупи волята му.“

Такава нелепа история беше и бременността на кобилата Спринт. От години насам никой не бе очаквал, че ще се случи подобно нещо. И изведнъж, като в лош сън, в най-неподходящия сезон — зимата, на двадесет и една години тя се сдоби с първородна мъжка рожба. Спринт не беше чистокръвна кобила и не притежаваше никакви изявени качества. Фрейзър я държеше само по настояване на Аби: на времето беше любимият кон на госпожа Хейл. Жребчето се появи на бял свят преждевременно и като че ли смути и изплаши майка си. Тя го отблъсна още в момента на раждането. Цялото й тяло настръхна, отказвайки да допусне до себе си безпомощното създание, което едва се крепеше на крачката си.

Тогава го пое Джета — другата кобила-майка, която се бе сдобила с малко през есента. Но кончето на Спринт се оказа доста немощно, за да се храни само, а още на същия ден хвана някакъв вирус и едва се размина с пневмонията. Като по чудо бе оживяло, вече пети ден. Беше доста хилаво, главата му — несъразмерна с тялото, вратът — къс, а краката — прекалено дълги.

— Остави го да умре — посъветва Фрейзър дъщеря си. — Не виждаш ли, че върви натам?

До този момент Аби бе вярвала на всяка негова дума. Но този път баща й грешеше — кончето се опитваше да оцелее. И тя твърдо реши да му помогне, каквото и да й струваше това. Беше скътала малко пари, които сама бе спечелила от конни тренировки и уроци по езда. Фрейзър само поклати глава неодобрително, когато разбра, че дъщеря му се готви да изхарчи спестяванията си за животинска храна и антибиотици. Само дядо й можеше да я разбере…

Аби разтърка слепоочия. Болката не й позволяваше да затвори очи. Тази нощ от Линкълн пристигаше господин Конли — човекът, който трябваше да оцени богатството на дядо й. Старият Майло бе събирал колекцията си цели четиридесет години. Всяка от марките и монетите имаше свой произход, своя история, свое собствено значение. И сега господин „Оценителят“ се готвеше като зъл магьосник да ги лиши от живот, превръщайки ги в обикновени номерирани предмети, чиято стойност ще бъде изразена в няколко жалки цифри…

Аби се обърна на другата страна и затвори очи. Защо Конли трябва да пристигне точно днес, когато е изчерпана духом и телом? И защо тя и баща й трябва непрекъснато да се карат? Точно срещу Коледа! Последната Коледа в „Рая“…

Болното малко жребче се бе превърнало за нея в символ на всичко, което трябваше да се спасява тези дни: и ранчото, и живота й тук, и спомена за майка й и стария Майло… И Лъки. „О, Лъки, защо не си тук? Имам нужда от теб, толкова ли е трудно да го разбереш?“

Отвори очи и се вгледа в снимката му, сложена в рамка на нощната масичка до главата й. Беше го снимала по време на родеото миналата година в Омаха. Каубойската риза, тюркоазеносиня като очите му, беше опъната върху широките рамене, а на колана му блестеше златна тока — призът на победителя в шампионата в памет на Клей Мофет. Черната му шапка бе нахлупена над челото и скриваше русата му коса, но няколко непокорни кичура се развяваха на тила му. Обективът бе запечатал загадъчния му поглед и мистериозната полуусмивка върху стиснатите устни. Лъки Гибс бе удивително красив мъж — силен, строен, русокос и синеок.

— Прилича на госпожица — подхвърли веднъж саркастично Алън.

Наистина Лъки имаше дълги гъсти мигли и красиво оформени устни като на момиче. Въпреки че не беше много висок, мускулите му бяха силно развити като на млад жребец.

За първи път Аби го видя на големия парад на участниците в родеото преди година и половина в Байсън Сити, яхнал дорестия си Паломино. Конят му пристъпваше наперено, а Лъки се усмихваше наляво и надясно. Аби се влюби безумно в мига, в който очите му случайно се спряха на нейните. Не мина много време и случайността ги срещна отново.

Последната нощ на едно родео, когато Лъки предвкусваше поредната си победа, той неочаквано реши да влезе в ролята на палячо, макар и убеден, че клоуните винаги объркват животните с поведението си. Ходът му се оказа погрешен: бикът се втурна към него с невероятна ярост, закачи го с рогата си в долния край на гръдния кош и го запрати яростно срещу оградата на арената. Лъки се отърва само с две счупени ребра, счупена ключица и няколко недълбоки прободни рани.

След инцидента се наложи да се раздели за около месец с професията си. Веднага, след като го позакърпиха оттук-оттам, той се втурна да ухажва Аби и преди да потегли отново на път, двамата вече бяха неофициално сгодени.

— Ще се върна за теб. Искам да те отведа оттук — уверяваше я той. — Веднага щом спечеля достатъчно пари, за да се оженим, ще си купим малка къща в околностите на Байсън Сити…

Оказа се, че животът на посветилия се изцяло на родеото каубой не се различава по нищо от битието на обикновен скитник. Почти триста шестдесет и пет дни в годината Лъки прекарваше извън дома си в луда гонитба на големите пари. Когато можеше, се отбиваше в „Рая“, но напоследък това ставаше все по-рядко.

Фрейзър недвусмислено подхвърли няколко пъти пред дъщеря си, че годеникът й никога не ще има достатъчно пари, за да изпълни обещанието си. Не беше в характера му да поема отговорност за каквото и да било, пък и не беше човек, комуто заседналият живот щеше да се услади…

Странни мисли се въртяха из главата на Аби — баща й ще продаде колекцията и ще подели парите между четиримата. Каква ирония на съдбата! А какво ли ще стане, ако Фрейзър й даде достатъчно пари, за да започнат с Лъки нов живот? Аби въздъхна и притвори очи. Страните й пламнаха. Господи! Та тя не можеше да позволи през главата й да минават подобни мисли! Искаше да остане вярна на паметта на дядо си и на собствените си принципи. Да, но ако…

„Дядо би одобрил това — беше последната й мисъл, преди да заспи. — Вярно, не би му се понравило колекцията му да се разпилява безцелно, но за мен и Лъки би дал всичко, за да сме заедно. А аз ще се върна един ден отново в ранчото и никога повече няма да го напусна. Никога!“

Унасяйки се в сън, тя изведнъж се сепна при спомена за болното жребче и насила отвори очи: не трябва да заспива дълбоко, то скоро ще има нужда от нея…

— Ще го бъде… — прошепна полугласно, като мислеше не само за кончето, а и за себе си.

Но когато час по-късно будилникът я събуди и тя тичешком се добра до верандата, жребчето вече береше душа. Телцето му лежеше сгърчено, само полуотворените му клепачи потрепваха. Дишането му беше накъсано и неравно. Малкото създание умираше.