Бетани Кембъл
Мостове към миналото (3)

Трета глава

Йейтс изруга наум. Как можа да допусне такава грешка? Владееше до съвършенство нервите и самообладанието си. Не можеше да повярва, че бе станал жертва на спонтанния си порив. Какво се случи с него, докато държеше ръката й и слушаше смеха й?

Той свали очилата си и разтърка очи. От безсънието е. Умората започваше да му играе лоши номера. От друга страна — не беше свикнал на такъв род общуване. Досега бе трупал опит само от контактите си с криминални престъпници. Работа като тази — в домашни условия, „по чехли“, както се казва — му беше чужда и несвойствена. Всеки страничен наблюдател би казал, че е за предпочитане пред уличната касапница, но Йейтс бе започнал да я намира ужасно противна.

Мислите му се върнаха към мига, в който прекрачи прага на този дом. Беше само преди час, а му се струваше, че бе минала цяла година. Останал сам в къщата, той се бе приближил до верандата и бе светнал лампата. И тогава я бе видял — беззащитната в съня си и нищо неподозираща Аби. Взирайки се в спящото й спокойно лице, се бе почувствал за миг разоръжен — той, най-способният таен агент в щата. Единствената мисъл, която от този миг нататък се заблъска като ковашки чук в главата му, беше: красива, безумно красива… Глупава мисъл. Но… беше негова. И отговаряше на истината. Момичето беше много красиво. Но защо Алън не го бе предупредил? Защо не му бе подсказал с нещо, че сестра му е достатъчно привлекателна, за да размекне и най-загрубялото мъжко сърце? За Йейтс Аби беше най-прекрасното нещо, което бе виждал досега. А ако я помилва? Ако докосне пухкавите й, розови, подканващи устни?… „Засрами се, Конли!“ — смъмри се той. Досега винаги се бе държал настрана от жените. Досието му бе останало чисто през всичките години на усърдна служба в полицията и той нямаше намерение да го опетнява, дори ако един ден реши да излезе от системата.

Сложи пак очилата и се намръщи. Рамката не му беше по мярка и притискаше неприятно носа му. Така му се пада! Заслужава си го. Заслужава и тази смешна престилка, и тази глупава шпатула. Той изруга още веднъж и се захвана да разбива яйцата за омлета.

Някои от приятелите му го бяха предупреждавали, че не би могъл да запази цял живот независимостта си. „Колкото и да не ти се иска, каквито и обещания да си даваш, че няма да се влюбваш, един ден ще я срещнеш и просто ще попаднеш в клопката…“ „Не и аз! — винаги им бе отвръщал Йейтс. — Имунизиран съм срещу тази болест. Всичко, което ми трябва, е работата ми. Ще я свърша спокойно и чак тогава ще умра.“

Целта на идването му тук беше да събере доказателства за вината на Гибс. Да провери дали негодникът не бе крал монети от стария Майло и ако е, да установи колко и кои точно. Каналът „Кларидж“ беше прекъснат. Но Лъки се бе оказал доста недалновиден и бе продължил играта сам. Йейтс трябваше да провери още нещо. Дали Майло бе притежавал някога монети като тези, които бяха открити в Тексас и бяха приписани на Гибс.

Алън бе свързал Йейтс с баща си по телефона, но за съжаление Фрейзър не знаеше никакви подробности около колекцията. Нямаше нищо по-скучно за него от марките и монетите на Майло и той никога през живота си не им бе отдавал нужното внимание. Алън успя да разкаже на Йейтс повече неща. Оказа се, че дядо му е водил таен дневник на събираните от него антики. Предполагаше се, че всеки предмет от колекцията му е описан и номериран в специално създадена за целта система. През последната година от живота си Майло бе разнообразявал скучните си старчески нощи и бе прехвърлил цялата информация в новата си играчка — компютъра. Но както Фрейзър, така и синовете му, не знаеха нищо повече по въпроса.

Единствено Аби бе проявявала някакъв интерес към колекцията — до появата на Лъки в живота й. Както Фрейзър си спомни по-късно, Лъки също се бе заинтересувал подробно от антиките, особено от монетите. Аби не разбираше нищо от компютри. А годеникът й? Никой не можеше да каже. Аби определено знаеше тайния код за сейфа на дядо си. А Гибс? Фрейзър не вярваше, но не можеше да се закълне и в противното.

Великолепно, помисли си мрачно Йейтс. Налагаше се да приобщи Аби към разследването, без да събуди подозренията й. Разбира се, един ден тя ще научи истината. И тогава? Йейтс не искаше да мисли какво ще стане тогава. Едно беше ясно — никой не биваше да я упреква за нищо. Самият той се чувстваше гузен, че рано или късно ще убие безвъзвратно мечтите й.

Вратата на банята се отвори. Йейтс затегна възела на вратовръзката си. Мразеше да играе чужди роли. Но съдейки по външния му вид, всеки би видял в негово лице по-скоро кварталния денди, отколкото душещия навсякъде детектив.

Когато чу Аби да слиза по стълбите, той изсипа яйчената смес в тигана и си помисли с цинична усмивка: „Хайде, сладката ми, ела при чичко Йейтс. Чичко ще си поиграе с теб, както никой досега не си е играл — с изключение на Лъки Гибс, разбира се. Но ние с теб ще се позабавляваме още по-добре, обещавам ти“.

Но когато тя застана лице в лице с него — чиста и свежа, красива, приятно ухаеща млада жена — нещо се преобърна в душата му — огромно и болезнено. Не можеше да си представи, че всяка дума, която ще й каже от сега нататък, ще бъде добре обмислена лъжа. Възтържествуването на истината, което в представите му се отъждествяваше с отмъщението, беше всичко, към което той се стремеше. За него бе заложил на карта името и дори живота си и щеше да го постигне — сега или никога. Наградата за опасностите, през които трябваше да мине, щяха да бъдат ненавистта и презрението на жената, в която несъзнателно се влюбваше. Това бе цената, която му предстоеше да заплати за дързостта си.

 

 

Аби не положи кой знае колко старание в разкрасяването си. Просто взе душ, изсуши си косата и я разпусна свободно по раменете. Сложи съвсем малко червило, облече чисти джинси и бродирана синя блуза, обу мокасините си и слезе при Йейтс.

Изражението му беше почти нещастно, когато тя влезе в кухнята. Хвърли й такъв странен поглед, че тя се смути и си помисли, че излъсканият мъж пред нея не одобрява външния й вид. Но той побърза да я успокои, измърморвайки нещо от рода на: „Не се притеснявай, хубава си!“.

Бе извадил другия сервиз за кафе от фин китайски порцелан, който използваха само за гости, и бе подредил масата. Но Аби настоя да закуси на верандата, за да не изпуска Фрости от очи. Все още надянал престилката й, Йейтс я последва, стиснал здраво таблата в ръце. Постепенно се бе окопитил и сега бъбреше за какво ли не. „Как можах да се изплаша от него преди малко?“ — не можеше да се начуди Аби.

Но ако трябваше да си признае честно, мъжът й се струваше доста странен. Досега бе имала работа само с каубои и фермери — все мъже от нейната черга, прекарали живота си на полето, сред добитъка, сраснали се с гърбовете на конете, които яздеха. Никой от тях не й бе сервирал закуската върху табла. Сред познатите й нямаше и такива, които носеха вратовръзки и жилетки под саката си и по цял ден си седяха вкъщи. Бе забелязала вече слуховия му апарат и се чудеше дали глухотата му не беше причина той да води заседнал, а може би и затворен живот. „Ако не бяха и очилата му — помисли си тя, — които му придават такъв неприятен «учен» вид, можеше да мине дори за красив. Е, не толкова красив като Лъки например, но поне… поносим за някой, който обича високи и смугли образовани мъже…“ Аби оцени и друго негово достойнство: „Пък и умее да приготвя чудесно кафе. А омлетът с бекон е… просто чудесен!“. Е, все нещо трябваше да му се признае на непознатия.

Тя се бе разположила в широкия плетен стол така, че да може да наблюдава Фрости. Йейтс се настани на доста прилично разстояние вляво от нея. Стриктен като повечето изискани банкови чиновници, усмихна се на себе си Аби. Но мъжът беше приятен събеседник и много любопитен. Бе очаквала, че присъствието му ще я подразни, но се излъга. На забавен и открит човек като него трудно можеше да се устои. Задаваше й най-различни въпроси за ранчото, за Фрости и така внимателно я слушаше, че тя се почувства истински поласкана. Слуховият апарат добре си вършеше работата. Конли чуваше без затруднение всичко, което тя бързаше да му разкаже. Е, мъжът не разбираше кой знае колко от земеделие и скотовъдство — човек не може да знае всичко, нали? — и понякога въпросите му я объркваха и разсмиваха.

— О, ти се усмихваш? — с надежда я погледна Йейтс. — Да считам ли, че вече сме приятели? Виж какво, Аби — реши да бъде откровен с нея той, — знам, че ти е неприятно присъствието ми в ранчото и си недоволна от това, че ще се ровя в нещата на дядо ти. Сигурно ти изглеждам като… лешояд. Разбирам чувствата ти. Самият аз преживях подобно нещо преди десетина години…

— Аз… Не знам. Предполагам, че това ви е работата.

— Така е. — Разговорът беше тягостен и за двамата. — Обичам работата си, но понякога в нея се включват задължения, които изобщо не ми харесват.

Аби кимна, но не го погледна. Бе извърнала глава към Фрости, който все още спеше. През нощта ушите му бяха клепнали встрани, като че ли нямаше сили да ги държи изправени; сега бяха прилепнали към главата му и леко помръдваха в такт с равномерното му дишане.

— Хей, хайде да поговорим за нещо весело! — погрешно изтълкува мълчанието й Йейтс. — Баща ти ми каза, че си сгодена. Навярно скоро ще се омъжиш?

Аби го погледна отстрани. Мъжът изглеждаше добродушен и готов да й угоди във всичко.

— Още не съм сгодена. Приятелят ми пътува много. Състезател е по родео — почти с гордост произнесе тя. — Професионалист! Но когато прекрати състезателната си дейност, ще си купим малка къща тук наблизо…

— Значи, състезател… — поклати глава Йейтс, видимо впечатлен от чутото. — Моите поздравления! Ще дойде ли за Коледа?

Аби трепна умърлушено и наведе глава. Предпочиташе Конли да не й бе задавал този въпрос.

— Не. В момента е на Западния бряг и не би успял… — Тя се пресегна и остави таблата на плетената масичка до стола си. После ръцете й се отпуснаха вяло между коленете.

Фрости размърда крака в просъница, като че ли се опитваше да галопира — нещо, което в действителност все още не умееше. Засега, помисли си Аби. Но той ще оцелее, ще заякне и ще се научи някой ден, в това беше сигурна. Вярваше му така, както вярваше на Лъки.

Тя потисна въздишката си. Горещо се надяваше, че Лъки не идва само за да я дразни. Тайно е планувал завръщането си, но мълчи, за да засили ефекта от изненадата. Представяше си го как пристига неочаквано у дома, пъхва ръка в джоба на сакото си и изважда малка кадифена кутийка. После й я подава. Тя я отваря, а вътре лежи най-прекрасният годежен пръстен с най-големия и най-ярък диамант на света…

— Предполагам, че често ти се обажда — прекъсна мислите й Йейтс. — Или ти го търсиш? Обзалагам се, че единият от двама ви не оставя на мира пощите.

— Не, всъщност истината е друга. — Мускулите на тялото й се стегнаха от напрежение, а пръстите й нервно се вплетоха. — Опитваме се да спестяваме. Парите не са ни в излишък, както сам знаете.

— Все пак очакването е по-леко, когато влюбените си разменят по някоя дума… Господи, погледни ме! Още не съм свалил престилката ти. Защо не ми казваш? Да ти налея още кафе?

— Не, благодаря — усмихна се тя уморено. Колко странна и чужда й се стори престилката в ръцете му. Йейтс имаше големи, загорели от слънцето, добре оформени ръце. Изглеждаха толкова силни, че просто бе жалко, че не бяха годни за нищо друго, освен да натискат клавишите на компютъра. — Изненадана съм, че баща ми ви е говорил за моя… Искам да кажа — за Лъки. Не е много редно от негова страна.

— О! — махна с ръка Йейтс. — И той е като всички бащи. Какво ли не би направил за малкото си момиче!

— Не е точно така — поклати глава Аби. — Тук има нещо друго… Какво ви каза за Лъки?

— Нищо особено. Но ако трябва да съм искрен, стори ми се, че не го одобрява много. Така де, предполагам, че е заради професията му. Родеото, сама знаеш, е… несериозен занаят.

Аби зарови пръсти в косата си. Конли можеше и да е странен, но изглеждаше откровен и прям. С него бе така лесно да се разговаря. Изведнъж тя изпита нужда да му се довери. Никога не се бе решавала да сподели с някого тайните си опасения за Лъки. Баща й и братята й не го харесваха и не му вярваха. Тя го защитаваше горещо и измисляше какви ли не доводи, за да извини дългото му отсъствие. Уверяваше ги, че любовта им е толкова силна, че не се нуждае от допълнително стимулиране чрез писма, телефонни разговори или дребни подаръци. Никога не каза лоша дума за него, въпреки че сърцето й се разкъсваше от противоречиви мисли и съмнения. Лъки ставаше все по-равнодушен към нея и това не можеше да се подмине така лесно. Когато се запознаха, той често й изпращаше малки подаръци — никога скъпи — но и те я радваха. С времето дори тези дребни жестове на внимание постепенно изчезнаха. Понякога Аби се опасяваше, че Лъки не я обича вече и че дори нейната любов е само плод на въображението й, защитна реакция срещу нападките на близките й.

— Аби? — Гласът на Йейтс я сепна. Тонът му беше загрижен. Между тъмните му вежди се бе появила отвесна бръчка. — Изглеждаш тъжна. — Той се наведе и сложи длани на коленете й. — Да не сбърках нещо? Съжалявам, понякога съм страшно досаден. Просто се интересувам как живеят другите около мен, нищо повече. — Облегна се отново на стола и си оправи вратовръзката. — Самият аз водя доста скучен и ограничен живот. Марки и монети, монети и марки. Но понякога се докосвам и до живота на другите, макар че по природа не съм любопитен…

Аби изведнъж изпита съжаление към него. Господи, той наистина бе мил човек, с нежна и любяща душа.

— Не сте любопитен. Прав сте. Татко наистина мисли, че родеото е за авантюристи и скитници по душа. Но греши. Лъки е много… чувствителна натура. Татко просто не разбира…

— А какво трябва да разбере?

— Животът му е бил доста труден.

Йейтс се наведе напред, за да я чува по-добре. Очите му не й даваха покой. Бяха наистина необикновени — дълбоки, с цвета на оникс, настойчиви, почти хипнотизиращи.

— Семейството му никога не е било щастливо. Баща му влязъл в затвора, когато Лъки бил едва десетгодишен. А майка му… Лъки винаги говореше с присмех за нея, но подозирам, че никак не й е било леко. Голямата му сестра тръгнала рано по лош път. Никой от семейството не постигнал нищо в живота си, освен Лъки и по-големият му брат, който работи в Омаха, но е твърде ограничен човек. Двамата не се разбират много.

— Звучи тъжно. — Йейтс облегна лакът на коляното си и подпря брадата си с ръка. Аби усещаше, че я слуша с интерес, но от време на време изпитваше странното чувство, че очите му се плъзгат жадно към устните й.

— Лъки е имал неприятни моменти в детството си. Нищо сериозно, но заради тях е бил изпратен да учи във фермерско училище със засилен трудововъзпитателен режим. Там е открил и страстта си към ездата и родеото. Татко не може да си представи през какви изпитания е преминал…

— И сигурно никой не му е подал ръка…

— Точно така — потвърди тя и погледна Йейтс с благодарни очи. — Сам е трябвало да се справя с всичко. Той… Той също има чувства, но ги крие. Който не го познава, си мисли, че е несериозен, но истината е, че е много потаен, със силно развито чувство за самозащита.

— Мога да си представя — кимна Йейтс. — С минало като неговото… — Той протегна ръка към празната й чаша. — Да изпием по още едно кафе, а? След това ще се залавяме за работа. Донесъл съм си компютъра, защото не знаех, че и дядо ти е имал. Само че не познавам програмата, с която той е работил. Ще ми помогнеш ли? Баща ти каза, че…

Телефонът го прекъсна със силен настойчив звън. Аби скочи с грейнало лице:

— Може да е Лъки! — хукна тя към всекидневната и сграбчи телефонната слушалка, закопняла да чуе любимия глас.

Но не беше Лъки. Обаждаше се Майра Хърли, съпругата на фермера от съседното ранчо, за да съобщи, че един от биковете на Фрейзър е избягал от стадото си и се с присъединил към тяхното. Аби благодари сковано и постави обратно слушалката.

През целия ден Аби редуваше краткотраен сън с изтощителни грижи по кончето. Към три часа следобед, когато го хранеше за десети път след идването на доктор Бишоп, Фрости ненадейно разтърси глава и заби копитца в земята, като че ли се опитваше да се изправи на крака. За да предотврати изместването на катетъра, Аби легна до него и прехвърли ръка през мършавото му тяло.

Към обяд баща й се върна, хапна набързо и отново излезе. В късните следобедни часове Аби го чу в просъница да изтупва снега от ботушите си на входа. После долови отделни реплики от разговора му с госта. Чу го да казва, че много би искал да й помогне, но шлюзът на големия изкуствен водоем в северния край на ранчото се бил повредил и двамата с Мингъс трябвало да разбиват леда, за да напоят добитъка.

Аби усещаше повече присъствието на Конли, отколкото на баща си. Всеки път, когато се надигаше със замаяна глава, за да нахрани жребчето, той й предлагаше помощта си. По-скоро интуитивно, отколкото с разума си, тя отказваше да приеме предложението му — та с какво, за бога, би могъл да помогне? Но другите му идеи бяха гениални. Веднъж й донесе горещ шоколад, а късно привечер — топла супа и сандвич.

Аби си спомняше откъслеци от разговора си с него. Винаги, когато се събуждаше, тя питаше дали Лъки не е звънял, докато е спяла, и Йейтс всеки път поклащаше глава със съжаление. Накрая той не издържа и я попита кога за последен път е говорила по телефона с годеника си. Тя не можа да си спомни. Дали не беше преди седмица? Или по-рано? Във всеки случай Лъки не знаеше нищо за кончето.

Донякъде от учтивост, донякъде наистина заинтересуван, Конли полюбопитства къде се намира Лъки сега. Аби се чувстваше твърде изморена, за да измисли някоя лъжа, и призна, че не знае. Западният бряг обхващаше огромна територия, пък и Лъки се дразнеше, когато го разпитваше за подробности.

Към седем часа вечерта пристигна Уоли.

— Виждам, че си се справила отлично, Аби — усмихна й се окуражаващо той, докато изправяше предпазливо Фрости. За първи път, откакто се бе родило, кончето стъпи на краката си. Тъпички, неукрепнали, те се разтрепериха и телцето му се разлюля, но с помощта на доктора Фрости постигна първата победа в живота си.

— Мисля, че вече не се нуждае от системата. Но инжекциите и храненето на всеки два часа не мога да отменя. Ако забележиш, че само се изправя, можеш да го отнесеш при кобилата. И, виж какво, момичето ми — Уоли загрижено я погледна, — намери някой, който да те сменя от време на време. Иначе следващият лекар, който ще дойде тук, ще е за теб, а не за него. — И той кимна към Фрости.

— Сама ще се оправя. — Шести ден Аби се грижеше сама за жребчето, но знаеше, че нито баща й, нито Мингъс могат да отделят от времето си, за да я отменят.

— Аз ще й помагам — долетя до тях гласът на Йейтс. Уоли го погледна въпросително. — Казвам се Конли. Ще бъда тук по работа през следващите десетина дни. Какво трябва да правя?

— Не, не — опита се да го възпре Аби.

— Казах, че ще ти помогна, и ще го сторя. — Ръката на Йейтс легна на рамото й. — Разбирам от тези работи. Баба ми и дядо ми също бяха фермери навремето.

Тя го погледна озадачена. Само за един ден Конли се бе променил до неузнаваемост. Изглеждаше самоуверен и сериозен, а гласът му звучеше твърдо и непоколебимо. Аби остана на мястото си, докато Уоли си тръгна.

— Не ставай, Аби — каза на сбогуване докторът. — Знам къде е изходът. Баща ти още ли не се е върнал? — Тя поклати глава. Зимата не беше от леките, а суровите зими в Небраска означаваха безкрайна работа и убийствени грижи по опазването на добитъка. — И двамата не знаете покой! Не му позволявай да работи толкова. Не е вече млад, трябва да се щади. А и ти не се преуморявай! — И Уоли затвори вратата след себе си.

— Хайде! — Йейтс се приближи към нея и й помогна да стане. — Бързо под душа! После ще те нахраня и ще те сложа да спиш, но този път в леглото.

— Как ли пък не! — опита се да се усмихне тя и го отблъсна. Но той преметна ръка през рамото й и донякъде на шега, донякъде насила, я заблъска към банята.

— Лек душ, после вечеря, накрая сън…

— Остави ме! — дръпна се Аби отново, но вратата хлопна зад гърба й. „Побъркан!“ — притисна тя върховете на пръстите си към лявото слепоочие. Мъчеше я странно главоболие. Постоя няколко минути така, съблече се и застана под душа. Изпита истинско удоволствие под топлата водна струя, но не можеше да си позволи да се наслаждава дълго на ободряващото й въздействие. Дори не изсуши косата си. Бързо облече тъмносиния халат, който откри закачен в банята, и излезе. Йейтс бе застанал в другия край на всекидневната. Огледа я критично от горе до долу и се намръщи:

— Нямаш ли чехли? И защо косата ти е мокра? — Свали очилата си и се приближи до нея: — Добре ли си?

„Добре съм. Сега ще хапна, после ще си полегна“ — искаше да му каже Аби, но всичко, което успя да стори, бе да помръдне безмълвно устни, вперила големи учудени очи в него. Беше красив мъж. Много красив…

— Аби? — Веждите му се вдигнаха недоумяващо. — Как си?

„Добре съм“, понечи да му отговори, но изведнъж образът му се раздвои пред очите й и тя просто не можеше да реши към кого от двамата еднакви мъже да отправи отговора си.

Устните й се раздвижиха мъчително. Никакъв звук. Двата образа затанцуваха пред погледа й и Аби направи крачка напред, за да различи кой е истинският. Но подът под нея сякаш изведнъж се разтвори и тя, разпервайки немощно ръце, полетя надолу с главата в тъмна и непрогледна, водеща към нищото бездна.

Йейтс изруга и се хвърли към нея. Успя да я хване в последния момент. Момичето увисна безжизнено в ръцете му. Коланът на халата й се развърза и реверът се разтвори, разкривайки предизвикателно заобленото й голо рамо. Но вперил очи в побелялото й лице, Йейтс бе сляп и глух за всичко останало.

— Аби, Аби… — зовеше я отчаяно той, като че ли я молеше да се върне от отвъдния свят. Преди да колабира в ръцете му, тя усети с устните си твърдата колосана яка на ризата му, а голата плът на рамото й се допря до копринената мекота на елегантната му вратовръзка.