Джон Донахю
Сенсей (9)

7.
Неизречени неща

Ямашита повече не издържаше.

— Съсечи го — гневно извика той, докато се носеше над пода към нас. — Съсечи го веднага!

Ранната утринна тренировка по правило не се радва на висока посещаемост. Тя е за най-ревностно трениращите. Поради това и Ямашита е по-достъпен.

Но тази сутрин настроението му бе по-различно. Не ставаше дума за липса на концентрация, а за прекалена ангажираност със ставащото в доджото. По принцип възприятията на Ямашита са доста над нивото на обикновения човек. В дни като днешния той стои съсредоточен, някак застинал и загледан в далечината, напрегнат в усилието да долови намека за нещо отвъд прага на възприятие на учениците си.

Несловесните елементи на комуникация и възприятие са уважавани от японците — те ценят своята способност да улавят същността на хора и неща по начини, за които ние можем само да се досещаме. Наричат това харагеи. Ямашита, естествено, притежава това качество. Той може да кръстоса меч с абсолютно непознат и да разбере степента на неговите умения още преди да са започнали. Може, разбира се, да се твърди, че тази способност е свързана с използването на фини физически показатели: погледа в очите, позата, честотата на дишане. Колкото повече тренирам, толкова по-склонен съм да се съглася с това. Но има и нещо повече.

В дните, когато това се получава, изглежда сякаш Ямашита е в състояние да чете мислите ти. Това, което стряска, не е, че той знае какво ще предприемеш, преди да си го направил, а че го научава, сякаш прониквайки в главата ти.

Усещал съм го неколкократно. Усещането е странно и ако изобщо може да бъде описано с думи, представлява емотивна увереност с център в основата на тила, която плъзва нагоре по скалпа ти. Често чувството те връхлита без никакво предупреждение. И е в най-висша степен разсейващо.

Познавах учителя си достатъчно, за да не се съмнявам, че поведението му днес е породено от нещо, по-различно от това усещане. Бях го виждал в това състояние и преди. Беше нещо, за което той по принцип не говореше. Но, разбира се, съществуваше възможността да е свързано с реалностите на хейхо.

Тренирах с един от обещаващите младши ученици. Бяхме се разгорещили и макар в края на май обикновено да не става много горещо, бяхме потни и постоянно сменяхме хвата върху дръжките на оръжията си. Той използваше бокен. Аз държах в ръцете си късата пръчка, известна като джо, която със своите метър и двайсет дава известно предимство в обхвата пред меча. Сам беше едър, бърз и добър. Беше дошъл при нас с препоръка от една от относително добрите школи по кендо в района. Имаше удивителни рефлекси и аз се нуждаех от всичко, което можеше да ми донесе някакво предимство срещу него. Което обясняваше избора ми на джо.

Някъде в периферията на съзнанието ми се разнасяха звуците на поредния започващ бруклински ден. Беше събота. Денят се оформяше като доста напрегнат за мен и подсъзнателното обмисляне на подробностите ми пречеше да се съсредоточа, което можеше да бъде лошо. Подобно на замислянето защо се е включила алармата на онази кола в далечината, която дори не е твоята, то нямаше как да ми помогне да не ме цапардосат по главата, та макар и с дървен меч. Улавях се, че концентрацията ми не е постоянна, и се фокусирах върху онова, с което се занимавах. Продължавахме със Сам и на няколко пъти избегнах удари, които минаха опасно близко до мен. Всъщност се изисква търпение, за да изчакаш и да се възползваш от удобната възможност, и аз се въоръжих с такова. Когато той най-сетне се откри, аз просто се пресегнах, чукнах го лекичко по китката и отскочих назад. И точно в този момент Ямашита връхлетя като торнадо.

— Бърк — осведоми се сенсей, — какво правиш?

— Победих го, сенсей.

— Победил си го? — не вярвайки на ушите си, повтори той.

— Хай. Да. Всичко свърши.

Ямашита погледна към Сам, чието чувство за самосъхранение го бе извело извън обсега на разговора ни.

— Бърк — с напрегнат глас каза моят учител, — погледни, моля те, Сам. Изглежда ли ти той, както ти се изрази, победен? — Сам приличаше на гранитна скала в тренировъчен екип. Когато Ямашита се обърна към мен, Сам ме изгледа насмешливо зад гърба на учителя.

— Не, сенсей — отговорих аз.

— Трябва да използваш възможността, когато ти се отвори. Повече концентрация, Бърк. Повече дух. Повече излъчване. Ето така… — И Ямашита внезапно се извърна с цялото си тяло към Сам. Не направи нищо повече — беше без оръжие, дори не вдигна ръцете си, — но силата на присъствието му накара Сам обезпокоено да отстъпи крачка назад. — Хм?… Значи… — той ни изгледа последователно и ни направи знак да продължим.

Започнахме отново, а Ямашита се плъзна в свой стил по пода. Единственият звук, който издаваше, бе от досега на втвърдената кожа по ходилата му с паркета. И докато се насочваше към друга тренираща двойка, той извика по-скоро към тавана, отколкото към мен: — И го ПОСЕЧИ!

Което направи остатъка от сутрешната тренировка доста вълнуващ за мен и Сам.

След края Ямашита ме привика в жилището си, което бе в таванското помещение над доджото. Искаше да говори.

Не бих казал, че подобни желания го прихващаха често. Японците се отнасят с подозрителност към хора, обичащи да говорят много. Но аз му бях споменал факта, че помагам на Мики в разследването на убийството на Райли. Всъщност цялата общност на имащите някакво отношение към бойните изкуства бе разбунена от случилото се. Можех да си представя, че старшите сенсеи ще бъдат загрижени — те имаха всички основания за това, — но Ямашита реагира доста странно на новината за моето участие. Той само присви очи и стисна устни по начин, достатъчно изразителен, за да ми покаже, че не е доволен, макар да нямах ни най-малка представа защо.

Когато се качихме, той не каза нищо в началото. Седях и чаках, докато този корав мъж правеше в кухничката си кафе за двама ни. Колкото и странно да бе, Ямашита бе фанатик на тема кафе. Преди време някой го бе излъгал да се абонира за доставка по пощата на специални смески кафе, създавани само за ценители, и това бе краят на сенсей. Всеки път, когато пожелаеше да прекрати абонамента си, те му предлагаха нещо безплатно, ако продължи, и той се съгласяваше. В резултат кухнята му е задръстена с чаши с логото на компанията, той притежава фирмена кафеварка, а последната му придобивка е малък керамичен съд, в който да съхранява смляното кафе от любимата си смес.

Така че седяхме, заобиколени от наситения аромат на кафе, събрано в една от онези африкански страни, чието име е сменяно осем пъти след 1960 година, и аз го запознавах с подробностите по случая Райли. Той слушаше вглъбено с онази концентрация, с която се отнасяше към нещата изобщо. Но аз отново долових у него някаква възбуда и недоволство. От гледна точка на възприятията на един западняк това беше почти неосезаемо усещане, но аз нямах никакво съмнение, че е дълбоко разтревожен.

Когато свърших, той кимна, примигна и каза:

— Виж, Бърк… Тази сутрин разкри нещо, на което трябва да обърнеш сериозно внимание: необходимостта от повече инициативност и докарване на нещата докрай.

— Сенсей — възразих аз, — Сам разбра, че е загубил.

Той замислено отпи глътка после се усмихна малко зловещо:

— Не, ТИ разбра, че си го победил. Сам не разбра нищо. — Понечих да отговоря, но той осъдително вдигна ръка: — Бърк… Разбирам, че си стигнал ниво, на което виждаш какво ще се случи и нямаш мотивировката да доведеш нещата до завършек. Като шахматист, нали? — Кимнах. — Трябва да помниш — продължи той, — че в двубоя участват ДВАМА души. При това и двамата са убедени, че са най-добрите. И всеки вярва, че ще победи… Това, разбира се, е заблуда — жизнерадостно заяви сенсей, — но такава, без която истинският воин не може. — Той заби поглед в мен и замислено отпи глътка. — Само че в реален двубой човек трябва да разбие увереността на другия. Трябва да излъчиш духа си по такъв начин, че да накараш другия да осъзнае, че е бил победен. Не можеш да го чакаш да реагира. Трябва сам да поемеш инициативата.

— Зная това, сенсей, но в тренировка…

— Ти мислиш, че си великодушен. Че даваш възможност и на другия да развие своите умения. Разбирам това. Но истината е, че като не действаш на границата на възможностите си, оставяш своя противник да живее в състояние на самозаблуда… Виж… — той отиде при масата, до която в лъскав дървен калъф се намираше неговият катана. Дългият меч бе елегантно семпъл — стоманена дъга с минимум орнаменти, което говореше за сериозността в намеренията на собственика му. — Знам, че си го виждал — и той свали меча от стойката. Ямашита посочи цуба, протектора над дръжката. При някои мечове това е елемент, който обилно се украсява. При истинския майстор обаче цуба е сведен до функционалната си същност. Единственият орнамент върху оръжието на Ямашита бе символ, гравиран върху обърнатата към собственика повърхност, когато мечът се държи в поза „готовност“. Символът беше жин — великодушие. — Това ми напомня за моите задължения — обясни Ямашита, посочвайки ми йероглифа. — В живота на воина винаги трябва да има мисъл за проява на великодушие. Но, Бърк — и той завъртя меча обратно, — нали разбираш, че противникът ми не може да види този символ, когато съм хванал меча. Той вижда само острието. Така и трябва да бъде.

— Разбрах, сенсей.

— Дали? — той замълча, явно обмисляйки докъде да стигне в урока, който искаше да ми предаде. Виждах, че се колебае. После в него надделя откровеността или може би някаква неотложна нужда. — Трябва да вършиш нещата безрезервно, Бърк. Иначе рискуваш да въвлечеш в заблуда не само другите, но и себе си.

Ямашита вярва, че тактичността е пречка в сериозната тренировка.

 

 

Бях уверен, че е в състояние да разсъждава над недостатъците ми безкрайно дълго, но наближаваше часът за обедната тренировка, учениците вече пристигаха, а и мен ме чакаха задачи.

Мики и Арт упорито копаеха в не така бляскавата страна на детективската работа, но усилията им засега оставаха безрезултатни. Като капак, бях получил по куриер официална покана, в която се казваше, че господин и г-жа Доманова разчитат да ги удостоя с присъствието си на коктейл във връзка с края на семестъра: събота, два часът следобед в резиденцията на президента. Бях доволен да видя, че парите, които университетът трупаше в резултат от усилията на нещастници като мен, бяха разумно инвестирани в нужни неща от рода на калиграфски изписаната покана. Улових се, че се възхищавам на текстурата на картона в ръцете си и се чувствам едновременно поласкан, манипулиран и простодушен.

Приемите на президента обикновено стават повод за одумвания. Разточителността, с която се организират, надминава въображението на простосмъртните служители. Истината е, че на тях може да се добие представа за траекторията на нечия академична кариера. Дори повече от представа — тя може доста точно да се измери. Присъстващите тайничко се наблюдават взаимно и отбелязват наум по списъка кой с кого държи да бъде видян и значи ли това нещо. И кой отсъства. Доманова използва тези мероприятия като публичен индикатор на чувствата му към персонала. Може да си сред поканените само за да полюбезничи с теб по онзи неподражаем средиземноморски начин, който така добре му се удава. Но може и да установиш, че си привикан, за да те среже публично. В последния случай единствената ти утеха е, че ордьоврите са прекрасни, а пиенето — безплатно.

Отидох на партито с колата. Естествено, не съществува пряк път с кола от Бруклин до Блумингтън. Явно градостроителите бяха решили, че това е един от начините да се държи утайката далеч. Може само да се гадае от какви съображения бяха допуснали построяването на университета там. Във всеки случай, когато пристигнах, купонът бе в разгара си.

Резиденцията на Доманова е залепена до кампуса на университета, но е оградена от погледите на простосмъртните с плътен жив плет. В двора беше монтирана тента на райе, под която се намираха барът и дървените маси. Денят беше топъл и слънчев, а лекият бриз размърдваше листата по високите клони на дъбовете по периметъра на имението. Хора на групи, пръснати по целия терен, весело бърбореха, а изтеглен встрани квартет от студенти по музика усърдно стържеше с лъковете на инструментите си.

Огледах се набързо, за да добия представа за обстановката. Великият мъж никакъв не се виждаше, което бе добрата новина. Забелязах декан Сепалия да заговорничи с групичка администратори. Няколко членове на факултетния съвет ме изгледаха недоумяващо, после продължиха да се занимават с онова, което бяха правили допреди това.

Отидох при бара, поръчах си бира, отпих няколко глътки и започнах да разглеждам гостите. Приятната течност се чувстваше отлично в устата ми. Наслаждавах се на интимната компания на „Сам Адамс“ — пивовар и патриот. Погледнах с признателност етикета на бутилката. Нямах никакво съмнение, че в миналото ни бяха живели гиганти. От къщата излезе президентът и закрачи с решителност, разкриваща безстрашието в решението му да се опълчи на слънцето. Беше безукорно облечен в двуредно синьо сако и сив спортен панталон. Беше взел смелото решение да сложи на врата си малко пъстро шалче вместо стандартната вратовръзка. Доманова тръгна сред тълпата, спирайки тук-там, за да размени реплики и да внесе яснота в съзнанието на администраторите. Движеше се сред тях, без да скрива, че изпълнява задължение, на което не гледа като на особено приятно.

Зад него като завързан с въже се движеше Боби Кей. Беше облечен в сходен спортен стил — бежов летен костюм, синя риза и шалче на петна в тъмночервен нюанс, — но си личеше, че не се чувства комфортно. Двамата с Доманова бавно напредваха през верандата, а предприемачът все повече заприличваше на малка гумена лодка, всмукана в турбуленцията от витлото на огромен презокеански лайнер.

И тогава погледът на Доманова попадна на мен.

— О, не — неволно прошепнах аз. Реакцията ми беше напълно първосигнална. Президентът рязко смени курса и се насочи право към мен. Вероятно искаше да се осведоми защо съм дръзнал да се появя без шалче. След което стовари цялата сила на средиземноморското си излъчване върху мен.

Доманова не се усмихва по начина, по който го правят повечето хора. В най-добрия случай, когато наистина се постарае, на лицето му изпълзява дълго лисиче ухилване — оголване на зъбите, всяващо по-скоро ужас, отколкото успокоение, — а останалата част от лицевите му мускули се изкривяват в гримаса, казваща „Ей-сега-ще-ти-изям-малките“.

Той пое ръката ми:

— Д-р Бърк, господин Акейдиън току-що ми разказа колко отлично сте се справили с възложената ви работа.

Междувременно Боби се криеше отзад с изражение от типа „Съжалявам-че-трябваше-да-накисна-теб-моя-грешка“. Сякаш по знак на суфльор, той пристъпи напред и направи своя принос към разговора:

— Фантастично, Бърк. Благодаря.

— Е… — запънах се аз, напълно объркан, — за мен беше удоволствие. Привет, Боби. — Изгледах го за миг, за да проверя дали ще изпита някакво неудобство. Нито намек за нещо подобно. Двамата с президента се държаха, сякаш имаха своята малка тайна, която ги правеше щастливи. Но, разбира се, по върховете на обществото аристократите газят в море от радост.

Президентът се огледа:

— А… ето го и моя ректор. Съжалявам, трябва да поговоря с него. Джентълмени… моля да бъде извинен. — Ние кимнахме и корабът пое в нова посока. На раздяла той допълни: — Споделих с господин Акейдиън колко сме доволни, че сме успели да му помогнем. Очакваме приятелството ни да бъде дълго и плодотворно. Сигурен съм, че и вие ще се съгласите, професоре — той дори не изчака да чуе отговора и закрачи през двора, викайки ректора по име.

Боби ме издърпа в края на бара. Бръкна във вътрешния си джоб и извади два плика. Погледна маркировката върху тях, прибра обратно единия и ми подаде другия, в който се намираше дългоочакваният чек. Сумата беше същата, за която се бяхме договорили. Дали беше неприлично, че надникнах? Хазайката ми нямаше да се съгласи с подобно обвинение.

— Е — подех аз, — нещата се развиват добре. — Бях сигурен, че другият плик беше за президента. Само това можеше да обясни маниакалната му радост.

— Абсолютно — потвърди Боби и отпи дълга глътка на облекчение от чашата си. Нямаше съмнение, че дори за такъв като него разговорът на четири очи с Доманова се бе оказал донякъде стресиращо събитие. Той направи знак на бармана да му долее и тази мисъл го разведри. — Няма да повярваш какъв интерес събужда това мероприятие, Бърк.

— Значи брошурата е свършила работа? Толкова бързо?

— Хм… Е, всъщност аз направих една стъпка по-нататък. Продължавам да работя над лъскавата брошура, която трябва да стане готова за откриването. Но за да ускоря нещата, засега публикувах историческата справка на уебстраницата на „Домът на самурая“.

— Колко типично за дигиталната ни епоха.

— Как иначе. — Ледените кубчета тракаха по зъбите му, докато обръщаше чашата си. — Човек е длъжен да се крепи на гребена на вълната, когато става дума за тази нова технология, Бърк. Иначе конкуренцията просто ще те изяде.

— И как се справя конкуренцията засега, Боби?

Въпросът ми го накара да ме дари с типичната си усмивка, което ми подсказа, че вече бе дошъл на себе си след срещата с президента.

— Конкуренцията си скубе косите, Бърк. Знаеш ли, имаше един период, когато се безпокоях. След онова убийство се изплаших, че шоуто ще се провали. А като се има предвид колко ми струва организацията му, това щеше да бъде истинска катастрофа. — Хищническият му оптимизъм сигурно бе изял корена на моментното съмнение. — Но нека ти кажа нещо, приятелю — и той се усмихна, докато му доливаха водка, — отразяването на новината просто събуди нов интерес. Слушалката на телефона ми подкача върху вилката. А уебстраницата се посещава от… и аз не знам… сигурно десет хиляди пъти на ден! Като цяло нещата едва ли биха могли да се развият по-добре от това.

— Само не и за Райли — вметнах. — С неговия мач до смърт и така нататък.

Това го свали за миг на земята, но избирателната му съвест на бизнесмен нямаше никакъв проблем да се пребори с кратковременната емоция.

— Искаш ли да видиш материала си? Ела, ще използваме компютъра на Питър — той допи третото си питие и двамата се отправихме към къщата.

Смяната на слънчевия двор с тихия полумрак в дома на Великия мъж изискваше момент за адаптация на зрението ми и аз просто спрях, за да изчакам. Частният офис на Доманова беше разочарование. Познавам хора, убедени, че той го използва, за да спи тук в ковчег, но всъщност ставаше дума за обзаведен с вкус кабинет. Ламперия от истинско дърво. Абстрактна живопис. Дебел персийски килим под краката, който заглушаваше шума от стъпките ни.

Боби включи компютъра. Забелязах, че машината носи етикет за собственост на университета. Запитах се дали няма да намеря подобни и на гърба на картините. Боби бодро затрака по клавиатурата и размърда мишката.

— Окей, ето началната страница. — Тя представляваше хубава чиста графика, изобразяваща водопад, доста сходен с онзи във фоайето на галерията. Надписи с шрифт в азиатски стил идентифицираха зоните, представляващи някакъв интерес. Той кликна на „Наследството на самураите“, за да ми покаже текста и илюстрациите, които в крайна сметка щяха да представляват каталога на изложбата. И, voilà, появи се познатият ми текст.

Нещо на екрана привлече вниманието ми: „Съвременните майстори“.

— Я кликни тук — настоях аз и посочих върху екрана.

Появи се графика. Беше шоджи — плъзгаща се врата, характерна за традиционните японски жилища. Акейдиън кликна върху нея и тя се плъзна встрани, разкриваща гледка към доджото в „Домът на самурая“. Върху картината бяха наложени йероглифите на мейджин — собственика майстор. Той отново кликна. Отвори се прозорец с видеоклип на Мич Райли в действие.

Качеството на видеоклипа не беше възможно най-доброто, но нямаше никакво съмнение в заплашителната сила на този човек. Призракът от клипа се нахвърли върху камерата със замах, образът застина и последва текст, възхваляващ постиженията и майсторството на Мич Райли.

Изобщо не се споменаваше, че е мъртъв.

— Какво беше това? — попитах аз.

Боби се престори на изненадан.

— О… Мисля, че ще трябва да актуализираме страницата — и той посегна отново към мишката. Убедих се, че има такова нещо като виновно кликане. След секунда бяхме обратно на началната страница. Късо съобщение в дъното на екрана ни информираше, че сме 75 486-ия посетител на сайта. — Е, видя ли какво имах предвид? — погледна ме той. — Няма по-добра реклама от тази. Да не говорим колко е евтина. Господи… — и той едва не целуна монитора. — Обожавам тези неща.

— Предполагам, хубаво е да имаш Мич Райли да танцува за всеки читател на „Дейли Нюз“, пожелал да го види, а, Боби?

Усмивката му помръкна.

— Ей, това си беше на страницата седмици преди… инцидента. Освен това сайтът е така проектиран, че всеки месец представяме различен майстор, както и съответното доджо, а това е безплатна реклама, за каквато те не са и мечтали. Не се опитвай да ме работиш, Бърк. Нещата са така организирани, че всички намазват. — Той ме изгледа сурово. — Дори и ти. — Боби обикновено се държеше приветливо и дружелюбно, но бях чувал, че е „отрязвал“ главата на конкурент само за секунди. След като видях този поглед в очите му, вярвах го напълно.

Но беше прав, разбира се… чекът в джоба ми бе от парите на „Домът на самурая“. Не че това ме караше да се чувствам по-щастлив. Боби изведнъж усети, че в стаята е прохладно. Погледна часовника си.

— О, боже! Трябва да се върна при Питър. Следва малката церемония по дарението — и той потупа джоба си многозначително. — Пак ще се видим, Бърк — но тонът му подсказваше, че ще има да чакам това да се случи.