Джон Донахю
Сенсей (21)

19.
Кръв

Отпуснах се обратно на пода и едва сега осъзнах, че соленият вкус в устата ми е от кръвта на Томита. Изплюх каквото можах. Гърлото ми беше като разранено с гласпапир. Повдигаше ми се.

Изпълзях настрани от неподвижното тяло на Томита. Дъсченият под беше покрит с кървава каша. Изправих се на крака, но залитнах заради пристъпа на гадене. Бърк, повръщащият воин. Подпрях се откъм здравата си страна на стената.

Приближи се Ямашита. Носеше завития в платно меч на Итосаи. Погледна ме и каза:

— Трябва да се махаме. Бързо.

Преди да излезем, той се отби при тялото. Изгледа някогашния си ученик за момент, после се наведе и взе нещо. Беше неговия катана.

Измъкнахме се във фоайето, влачейки крака като старци. Стори ми се, че вървим безкрайно.

Там ни чакаше Боби.

— Бърк… — разглеждаше ме и искаше да разбере какви са раните ми. После видя мечовете в ръката на учителя. — Хей!… Чудесно — възкликна той радостно. — Благодаря, ще взема единия.

Ямашита го изгледа, без да казва нищо.

— Не — спрях го аз.

— Какво значи „не“? — Когато беше сериозен, лицето на Боби бе лишено от индивидуалност и дългата конска физиономия сякаш се скриваше в плещите му.

— Мечовете ще бъдат върнати на законните им собственици — проговори Ямашита.

Боби май не го чуваше.

— Цялата далавера беше със застраховката, нали? — попитах го. Трябваше да оближа устните си, защото носът ми още кървеше.

— Трябва ми. Би следвало да е застрахован за сто и петдесет бона — отговори той. — Дай ми го. — Твърдият, пресметлив тон на истинския Боби Кей, бизнесмена.

— Мисля, че наистина ще ги задържим — обясних му.

— Мой е — настоя Боби. Застана така, сякаш искаше да ни попречи да излезем през вратата на фоайето. Едва сега забелязах, че държи моя танто в ръцете си. Предполагам, не изглеждахме като особено опасни хора. За себе си знаех, че едва се държа на краката си. Ямашита изглеждаше стар и негоден за нищо.

Поех дълбоко дъх и това се чу, защото се наложи да го направя през устата. Дробовете ми изхъркаха.

— Акейдиън, махни се, по дяволите, от пътя ни. Защото иначе ще ти отнема ножа и ще те изкормя.

Опитах се да прозвучи убедително, защото в този момент едва ли бях способен на по-голямо физическо усилие от това да се крепя на краката си пред него. Но Ямашита винаги бе твърдял, че духът е всичко. Вложих всичко в погледа, с който го изгледах. И за един странен момент имах чувството, че гледам на света през очите на учителя си.

Духът на Боби беше като Боби човека: слаб. Освен това, мисля, че външният ми вид го изплаши. Сигурен съм, че изглеждах ужасно.

Той отстъпи. Ножът издрънча на пода и ние излязохме. Въпреки ромона на водопада чух мелодичен звук. Обърнах се. Боби държеше клетъчен телефон в ръката си и натискаше бутончетата.

Наистина трябваше да се махаме колкото можеше по-скоро.

Но те вече бяха дошли. Боби явно бе наредил на двамата си главорези да стоят в готовност отвън. Те излязоха от паркираната кола и застанаха пред нас на тротоара. Бяха едри момчета с широки гръдни кошове и кръстове, които изглеждаха като прищипани. Очите ми още сълзяха, но различих, че единият имаше зализана назад сребриста коса. Изглежда той бе главният. Яката на разкопчаната му тъмна риза бе извадена върху реверите на лятното му сако. На шията му блестеше златна верига. Зрението ми се проясни и сега забелязах, че има здрав слънчев загар и бръчици в ъгълчетата на очите.

По-младият му партньор изглеждаше неспокоен. Главата му бе обръсната и имаше грижливо оформена козя брадичка. Сакото му също бе спортно, но под него бе по черна тениска. От външната страна на нагръдния му джоб се клатеха слънчеви очила. Той завъртя глава от една страна на друга, предполагам, проверявайки дали има свидетели. На уличното осветление в ухото му проблесна малка обеца. И двамата изглеждаха като свалени от реклама „Наеми си бандит“.

— Хайде, пич, да вървим — настоя Обецата.

Партньорът му не отговори и ме погледна по-внимателно.

— Мамка му, човече, какво се е случило с теб?

— Лоша нощ — уклончиво отговорих.

— И още как. — Той премести поглед зад мен, където, предполагам, беше Акейдиън, излязъл да се присъедини към купона. — Е, няма нужда от още неприятности. Защо не ми дадете мечовете на господин Акейдиън и ще се разделим като приятели? — Признавам, звучеше много убедително.

— Не — отрязах и той ме изгледа с опитното око на професионалист, свикнал да бъде разочарован от живота. Но и в очакване да предприемем нещо.

По-младият се отправи към нас. Докато приближаваше, бръкна в джоба на сакото си и извади от там пистолет. Приличаше на онзи, който носеше наемникът на Мори.

— Ау, какви глупости говорим — протестира той. — Предлагам да оправим този, после стареца, да вземем оръжията и да изчезваме.

В същия момент видях през рамото му към нас да се приближава кола. Носеше се наистина на висока скорост. Някой явно бързаше, защото колата даже поднесе, докато ускоряваше по улицата. Ревът на двигателя накара Обецата да се обърне.

Машината се удари в бордюра на тротоара, закачи леко пожарния кран и рязко спря на метри от нас. Вратата на шофьора се отвори още докато колата пружинираше на ресорите си.

— Замръзни! — Трудно беше да се вглеждам в тъмнината, но не чак толкова, че да не мога да различа насочения към нас пистолет в пролуката между отворената врата и рамката на предното стъкло. Обецата се поколеба за миг. — Казах замръзни! — извика гласът.

Шумът изглежда съживи младока. Той вдигна пистолета.

— Не, Ричи! — опита се да го спре главният. Но вече беше прекалено късно.

Хвърлих се без замисляне на плочите и се претърколих встрани. Зад мен Ямашита последва примера ми. Чух го да изохква, докато падаше. Обецата в ухото на младежа просветна в нощта и той стреля. Както лежах зад него, видях блясъка на изстрела да очертава за част от секундата силуета му в нощта. Откъм колата последваха три изстрела през равен интервал, видях куршумите да се забиват в тялото на младежа, да го отхвърлят назад и да го събарят по гръб на тротоара.

Партньорът му вдигна ръце във въздуха и замръзна, без да помръдва мускул.

Иззад колата излезе Мики.

— Конър?

Чувствах се замаян и затова само седнах на ръба на тротоара. Надявах се там да е малко по-хладно. Надявах се да има и повече въздух. Отпуснах глава върху ръцете си, подпрях ги на коленете и затворих очи. Кръвта бучеше ритмично в ушите ми, а въздухът не ми стигаше. Слушах с безразличие звуците около мен.

Гласът на Мики се приближи. Чух пистолета на Ричи да изтраква по паважа, когато брат ми го изрита далеко настрани. После щракнаха белезници. Не знам защо винаги оковават в белезници заподозрения, без значение дали е направил нещо или не е.

— Слава богу, че дойдохте. — Гласът на Боби, изпълнен с мазно облекчение.

— Затваряй си шибаната уста, Акейдиън! — нареди му брат ми. В далечината се разнесоха приближаващи сирени.

Отворих очи и видях, че сцената е осветена от нов чифт фарове. Принадлежаха на черния лексус на Мори. Светлината се отразяваше от тъмната локва, започваща под тялото на Ричи и стигаща до улицата. Подсмръкнах и на платното между краката ми падна едра и кръгла капка кръв.

Към нас се приближи нова полицейска кола с включени светлини. От нея изскочиха двама униформени. Докато се борех с поредния световъртеж, отнякъде се разнесоха още сирени, по-наблизо изпука полицейско радио и се чуха най-различни гласове.

— Кой е мъртвият? — попита Мики единият от полицаите.

Брат ми не му отговори.

— Конър, добре ли си? — извика ми той. Не продумах. — Ямашита! — обърна се Мики към моя учител. — Добре ли е той?

Усетих върху мен ръцете на Ямашита, помагащи ми да се изправя на крака. Трябва да беше отговорил нещо на Мики. Кимнах утвърдително за всеки случай. Едва тогава Мики отиде при среброкосия.

— Да пукна, ако това не е Чарли Джи. Какво те носи насам?

Чарли Джи сви рамене. След застрелването на съучастника му това сигурно бе първото движение, което си позволяваше.

— Убий ме, ако мога да ти отговоря — и той погледна към Боби Кей, който мъдро кимна в потвърждение.

— Естествено — измърмори брат ми.

Мори се измъкна от колата си, видя ме да се клатя на тротоара в компанията на Ямашита и се приближи до нас.

— Ямашита-сан, къде е той? — Наемникът беше с него, нащрек и объркан едновременно.

— Ей… ама аз кървя — казах изумено, без да бе обръщам към някого.

— Без майтап, Шерлок — отговори брат ми и застана от другата ми страна. С помощта на Ямашита ми помогна да седна отново на ръба на тротоара.

— Трябва да зная къде е! — настоя Мори. Звучеше като човек, готов всеки момент да изпусне нервите си.

Без да му обръща никакво внимание, Мики клекна до мен.

— Как си, брато?

— Как разбра… къде бяхме?… — гласът ми звучеше неестествено дебел.

— Ямашита ми се обади, преди да тръгнете.

Опитах да се усмихна, но болката в носа не ми позволяваше. Извих глава, за да погледна към Ямашита. Той ми се усмихна. После вдигнах поглед към Мори, примижах и му посочих с глава:

— Там… вътре. — Двамата с главореза веднага изчезнаха в сградата.

По това време се появи и линейката. Бутнаха ме да легна странично, за да срежат дрехите ми и ме подготвят.

— Ти от добрите ли си или от лошите? — попита ме единият от санитарите. Въпросът ни най-малко не забави работата му, а и не ми изглеждаше като човек, който наистина се интересува, просто искаше да завърже някакъв разговор с мен.

— Ъ?… — изгъгнах аз.

Санитарят погледна въпросително брат ми. Мики му посочи бандита с обецата:

— Лош. — После посочи мен: — Добър. — Премести поглед върху моя учител, изгледа го в продължение на минута и го посочи с пръст: — Добър. — Ямашита леко се поклони.

— Трябва да тръгваме — прекъсна размишленията му санитарят.

Натовариха ме в линейката, докато друг екип се занимаваше с Ямашита. Преди да се затвори вратата, видях от сградата да излизат Мори и неговият човек. Качиха се в колата и заминаха плавно и незабележимо. Нямаше нужда да привличат внимание.

Мики беше при вратата на линейката.

— Тези момчета ще се погрижат за теб — успокои ме той. — Ямашита ще остане с другия екип. Аз ще те придружа с колата.

Усмихнах му се предпазливо и дори се опитах да му намигна:

— Пази онези мечове — казах му аз.

Вратата се затвори и санитарите ме вързаха с ремъци за носилката. Сложиха ми кислородна маска, след което единственият ми проблем беше да не охкам на всяка улична дупка в Манхатън по пътя до болницата.