Джон Донахю
Сенсей (17)

15.
Разсичане на въздуха

В стаята на детективите звъняха телефони и шумолеше прелиствана хартия. Детективите си говореха над разделящите ги прегради. Фоновият шум говореше за кипяща дейност, въздухът бе изпълнен с говора на хора, които едва удържаха под привиден контрол непрестанно постъпващата по различни канали информация. Върнал се обратно на работното си място, Мики се трудеше с всеотдайността на човек в стихията си.

Беше изслушал същността на направеното от Ямашита заявление без никакъв коментар. Беше запазил мълчание и когато областният прокурор пусна учителя ми да си ходи. Сега Мики беше сдържан и по полицейски ефективен. Говореше бързо и стегнато. Но не каза нищо, което да издаде гнева му. Просто бе концентриран върху значението на научената нова информация за нападателя на Арт.

Разполагаха с име. Имаха описание. То все някак щеше да им помогне да стеснят кръга. Мотивацията вече не бе толкова важна. Мики знаеше, че Томита е в града, известно му бе и защо е дошъл. Беше полицай достатъчно дълго, за да съзнава, че можеш да се измъчваш безкрайно дълго, питайки се защо хората вършат нещо. Стигаше му да знае, че го правят. Ако не друго, това поне създаваше достатъчно работа на полицаите.

Бяха имали съвещание в Хралупата, където детективите от отдела бяха набелязали стратегия за издирването на Томита. Не бях сред поканените, но брат ми разясни основните положения при провеждане на широкомащабни издирвателни операции. Безкрайни проверки по хотелите и околностите им. Редовно преглеждане на списъците с пасажери по всички направления на авиолиниите. Разпитване шофьорите на таксита. Разпространяване описанието на лицето до всички участъци в града.

— Струва ми се, че държите нещата под контрол, Мики. За какво съм ви аз?

Той ме изгледа с присвити очи:

— Имам въпроси. — Облегна се на стола си и потърси къде са му цигарите. Станиолът в кутията изшумоля. Той я погледна с въжделение, после хвърли поглед на надписа „Пушенето забранено“, поставен от Арт на стената в пространството между работните места на двамата. Под надписа се мъдреше написана на ръка бележка: „Това се отнася до теб!!!“ Мики въздъхна и се наклони напред: — Аса казва, че Томита е използвал меч онази нощ в метрото.

— Катана — уточних аз.

— Окей, каквото и да е — кимна той. — При другите две убийства не е било използвано подобно оръжие. — Кимнах. — За мен това означава, че Томита вероятно е получил оръжието след убийството на Кубата. Предполагам, тези неща не се намират в магазина за домашни потреби на ъгъла.

— Има места в Ню Йорк, откъдето могат да се купят — отговорих. — Ако е бил истински катана. А трябва да вярваме, че е истински, съдейки по описанието на Аса и естеството на раната… — запънах се при мисълта за Арт.

Брат ми ме погледна окуражително:

— Да, знам, знам. Та колко такива места, казваш, имало тук?

— Ами разни имитации на самурайски мечове могат да се намерят из целия град. Но аз не мисля, че Томита би използвал такъв. Не и за толкова важно нещо като задачата, която си е поставил. Има вероятно два-трима души, от които може да се купи…

Той ми хвърли бележник:

— Имена. Адреси. Ще ги посетя.

— Не е толкова лесно, Мик. Повечето мечове от този род се изработват по поръчка. Това означава предварителна заявка, която отива в Япония. Ти можеш да провериш, разбира се, но се съмнявам, че Томита е могъл да намери подобен меч за малкото време, с което е разполагал. — Забелязах върху купчината документи на бюрото му каталога от изложбата в „Домът на самурая“. Така и не бях намерил време да я разгледам. Случилото се тогава ми изглеждаше толкова далеч в миналото, все едно не бе реално. Взех го. Брошурата бе лъскава и в нея намерих част от текста, който бях написал по поръчка на Боби Кей. — Става дума за оръжия като тези тук, Мик — казах и размахах каталога под носа му.

— Окей, но откъде се е сдобил с такъв? — настоя Мики.

Замислих се и за да спечеля малко време, докато намеря отговор, запрелиствах страниците. В един момент нещо привлече вниманието ми. Близо минута не можех да съобразя какво ме тревожеше. После всичко ми се изясни.

Брат ми не бе скривал нетърпението си, но усетил по поведението ми, че нещо става, беше застинал на мястото си.

— Какво? — попита ме той.

— Това е много странно — отговорих. — Имах възможност да прегледам фотосите на някои от изложбените експонати, докато работех над текста за Боби. И помня ето този меч — посочих му го. — Но снимката на меча в каталога е различна.

Мики завъртя каталога към себе си и разгледа илюстрацията с интерес.

— По какъв начин е различна?

Посочих му разликите:

— На оригиналите този катана имаше теншо-цукури дръжка. В каталога тя е хиго-цукури.

Мики пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Конър, ще бъдеш ли така добър да ми говориш на английски?

— Дръжките имат различна форма, Мик — обясних му. — Този меч би следвало да е на четиристотин години. По онова време са ги използвали по предназначение. Дръжката теншо-цукури леко се разширява от връзката с острието към края. Това помага за по-здрав захват. Съвременните мечове имат относително равна дръжка, известна като хиго-цукури. — Погледнах брат ми. — Някой е объркал снимките. Защото този меч — и аз пак помахах каталога, — не е онзи, за който съм написал аз.

— Ценен ли е подобен меч? — поинтересува се Мики. Кимнах и той се усмихна: — И използваем?

— О, да, напълно.

— Добре, брат ми, в такъв случай вече знаем откъде Томита е намерил оръжието си.

— А?…

— Елементарно. Известно ни е, че е бил в галерията през нощта, когато е убил Райли. След като си видял снимката на меча. Но преди отпечатването на каталога. Имал е възможност. А също и мотив.

— Но нямаше оплакване за изчезване на катана. Само за бокен — възразих. — Не смяташ ли, че Боби Кей би искал да получи застраховката?

Мики ме погледна лукаво:

— Знаеш ли, цялата тази японска специфика прави разплитането на случая особено трудно. Мен ако питаш, всичко е препалено екзотично. Но това… това е нещо, което мога да разбера. Вероятно Боби не е искал да си прави антиреклама. Може да се е опасявал, че това ще отблъсне потенциални спонсори… А може и около застраховката не всичко да е чисто…

— Но за шоу като това той е трябвало да се подсигури максимално. Каза ми го сам. И се оплака, че струвало баснословно скъпо.

Мики пак се облегна и написа нещо в бележника си.

— Именно. И ако трябва да се сетиш за някой, който ще се опита да направи някаква далавера, кое име ще изникне първо в главата ти?

— Боби Кей.

Брат ми скочи на крака.

— Добре, сега трябва да изляза. Имам достатъчно работа, време е да се залавям с нея.

— А аз?

Той сви рамене, докато обличаше палтото си:

— Ти вече ми помогна достатъчно. Тръгвай. Иди… нямам представа къде. Прави каквото правиш обикновено.

Така и постъпих.

 

 

Малкият водопад в градината на Ямашита се оттича по сиви камъни. Той издава мелодичен звук, изпълващ зеления кът зад доджото. Ямашита се грижи за двора си с неумолима решителност. През лятото това е зелено и успокояващо нервите място, резултат на жестока дисциплина и безкомпромисно отношение дори към най-малките подробности. Седяхме на малката веранда с изглед към камъните и храстите и наблюдавахме птичките, пърхащи из притихналия двор. Ямашита говореше бавно и равномерно и гласът му бе в пълна хармония със спокойствието на двора. Външен човек никога не би се досетил, че той ми разказва за някои деликатни моменти при убиването на човек.

Когато пристигнах, тренировъчната зала бе празна и смълчана. Между двама ни все още имаше някакво напрежение, така че с моя учител минахме през нея, инстинктивно търсейки утеха в познатото. Следобедното слънце вече се бе спуснало достатъчно, за да се вижда през прозорците, и лъчите му осветяваха на ивици тъмносините ръкави на екипа му. Той застана сам в центъра, държейки дървен меч в гедан но камае, ниска отбранителна позиция. Погледът му бе фокусиран върху нещо в далечината, но когато се приближих към него, върхът на меча се завъртя към мен. Движението насочи концентрацията му към мястото, където се намирахме, и в момента от времето, в който живеехме. Бях му казал какви стъпки предприема полицията. Обратът на събитията не го бе изненадал. Но и двамата трябваше да осъзнаем и да се адаптираме към намеренията на Томита.

— Е… — изсъска той и ме прониза с поглед, — предполагам, това е неизбежно. Миналото не може да се отбягва…

— Би било прекалено просто — съгласих се аз.

— Прекалено просто? — повтори думите ми Ямашита. — Не. Аз мисля, че е прекалено сложно.

Погледнах го въпросително.

Той въздъхна, сякаш събирайки мислите си:

— Бърк, създаването на воин с подобно ниво на уменията означава дългогодишен труд. Труд, свързан с полагането на много грижи. Труд, при който се обръща внимание не само на техниката, но и на хората, с които тренираш. Защото техният дух се вплита в едно цяло с техните умения. Отнемеш ли едното, влияеш и на другото. Ето, свидетели сме на резултата. — Помислих, че това е интересен начин да избегне мисълта за собствената му роля в миналото на Томита, но премълчах. — Понякога се питам дали Коное-тай имаше търпението да го обучи правилно — продължи учителят ми. Той вдигна поглед и се загледа в нищото. — Тяхното единствено желание е да служат на императора, което само по себе си е огромна чест. Ревностното им усърдие обаче винаги изпреварва мъдростта им.

— Само че ти също си бил част от системата — напомних му и веднага съжалих за думите си.

Ямашита плавно се плъзна по пода. Коравите му ходила издаваха странен звук при докосването до гладкия паркет. Той остави своя бокен на стойката за оръжие и се обърна с лице към мен.

— Ти ще научиш, Бърк, че истинският Път невинаги е ясно видим. И има много случаи, когато ние го изгубваме от погледа си — гласът му прозвуча странно тъжно, глас на стар човек. — Но — сега вече укрепна — това е причината, поради която тренираме. Защото търсим Пътя. И защото никога не можем да бъдем сигурни, че сме го намерили.

— Затова ли напусна Япония?

Ямашита утвърдително затвори очи.

— Там се появиха… затруднения, Бърк. Будо — Пътят на воина, предполага използване на бойните умения за постигане на мир. В един момент аз вече не бях сигурен, че Коное-тай преследва тази цел… заради онова, което правеха. Така че след известно време дойдох тук, за да видя мога ли да намеря алтернативен Път.

— Ти знаеше ли за Томита тогава? Затова ли се скри? — Винаги се бях питал защо майстор от неговия ранг така упорито отбягва публичността.

Той ме изгледа строго.

— Не съм се крил, Бърк. Нито съм се опитвал да избягам. Просто напуснах. Що се отнася до Томита… бях натъжен от решението на групата. Защото похабявахме отличен кандидат. На твоя въпрос… не, аз научих от Мори за случилото се съвсем наскоро. И сега… — той тежко въздъхна — трябва да реша как да постъпя.

— Защо сега? — попитах аз.

— Томита няма да се откаже, докато не получи онова, за което е дошъл — каза Ямашита. — Той ще продължи да… наранява… хората около мен. Вече го разбрах. — Погледна ме право в очите. Погледът му беше твърд. — Няма да му позволя да унищожи онова, което съм изградил тук.

— Доджото?

Главата му се завъртя на здравата шия.

— Не. Той ще удари онова, което ценя най-много, Бърк. Хората край мен. Учениците ми… — Отново твърдият поглед. — Теб.

Изведнъж ме прониза паника. Лицето ми пламна. След няколко секунди съумях да овладея дишането си и постепенно пулсът ми се успокои. Помислих за опустошенията след Томита и ги усетих като дълбока рана в гърдите си. След като Ямашита бе сигурен, че това няма да е краят, трябваше да намеря начин да го спра.

Няма да лъжа, че идеята ме осени веднага. По-скоро тя се материализира постепенно в главата ми. Защо да не му поставим клопка, попитах се. Знаем вече начина му на действие. Знаем каква е крайната му цел. Знаем как ще подходи. Защо не му поднесем жертвата по начина, по който тигърът бива подмамен от завързаната коза?

Ямашита щеше да стане примамката. В крайна сметка той беше последният пункт в кървавата диря, оставена от Томита след влизането му в страната. Ямашита бе изхвърлил Томита от Коное-тай. Той бе играл ролята едновременно на баща и сенсей за Томита. Той бе и човекът, който го бе отхвърлил. Него бе търсил Томита от момента, в който кракът му бе стъпил на този континент. Бихме могли да размахаме Ямашита като примамка. Знаехме, че убиецът е наблизо и търси изгоден момент. Той беше хищникът, бавно обикалящ в тъмнината, отвъд погледа ни.

Томита трябва да бъде подмамен да се разкрие, настоях, а не само пасивно да чакаме появата му. Щяхме да го подлъжем сам да дойде при нас. Ловът щеше да се превърне в своеобразно прелъстяване и ние щяхме да използваме миризмата на кръв, за да го накараме да нападне.

Ямашита изслуша предложението ми, като че ли му описвах излет сред природата.

— Има логика в това, Бърк — съгласи се той и кимна с глава. — И не е нужна особена хитрост да бъдеш козата. — Той се замисли над идеята. Тъмните му като нощта очи отново се забиха в мен. — Номерът е да бъдеш козата, която оцелява.

Като се замисля сега, това бе моментът, в който започна истинското ми обучение.

 

 

Учителят ми се бе съгласил да изиграе ролята на примамката не просто с готовност, а и с желание. Това, разбира се, бе донякъде и въпрос на чест. Но беше доста скептичен по отношение на уверенията ми, че няма риск, защото Мики ще се погрижи за безопасността ни. Примамката, напомни ми Ямашита, може да бъде изядена, ако клопката се провали. Същото се отнася и за ловците. В резултат ние сменихме малко ролите си в плана, предвиждайки вероятността някой от двама ни да се изправи в истински двубой срещу Томита. „В крайна сметка той е дошъл за това, Бърк.“ Това налагаше да взема мерки. Ямашита настоя да тренирам заедно с него, за да се подготвя за неизбежната конфронтация с Томита. „Това ще внесе известно разнообразие в техниката ти“, иронично-шеговито подметна той.

Бяха изминали само няколко часа след тази му фраза и докато седяхме на верандата, аз усещах болки в цялото си тяло. Помнех болките от десетилетията тренировки по бойни изкуства. Единствената разлика бе, че сега ме болеше едновременно навсякъде. Малките мускули в ходилата. Отдавна ненатоварвани по този начин мускулни групи в корема. На всичкото отгоре бях капнал.

— Нашият човек обича да излиза на лов през нощта — подхвана учителят ми. — Използва като оръжие ритъма на човешкото тяло. Убийствата стават по тъмно, когато нашата ки, жизнената ни енергия, отслабва.

Замислих се за убийствата. Действително, всички бяха извършени през нощта. Повечето след полунощ. Тогава, когато е тихо, в малките часове, когато бебетата се събуждат и искат внимание, когато сънят ни е най-дълбок. Времето, когато слабите и болните умират най-често.

— Ще трябва да поработим върху жизнения ти цикъл, Бърк. Налага се да бъдеш тук през цялото време на подготовката ти.

Това бе констатация, а не предложение. Връзката между сенсей и ученик е прекалено силна, за да има място за съмнение. В известен смисъл бяхме се върнали към предишния баланс в отношенията ни. Ямашита седеше удобно, тъмносиният му екип бе опънат върху мощния му гръден кош, гледаше към градината, докато ми разказваше. Помръднах неволно и той ме погледна. Погледът му беше както обикновено безизразен:

— Изморен ли си? Това не е нищо. Ще се измориш още повече. Ще трябва да поработим и върху медитацията ти. Това ще ти помогне да преодолееш по-лесно умората.

За Ямашита беше трудно да забрави, че е учител. Макар тренировката да бе за него, той продължаваше да се държи, сякаш го правеше заради мен. В началото това ми бе направило впечатление, после бях свикнал, така че сега просто кимнах примирено.

— Чисто физически погледнато, при теб няма големи възможности за подобрение. Но уменията ти… — той замълча, сякаш преглеждаше каталог на способностите ми. После леко се поусмихна, по-скоро на себе си. В езерцето се къпеха врабчета и разпръскваха капки наоколо. — Ти си добър ученик, професоре. Сред най-добрите, които съм имал. Вярно, борил си се на всяка стъпка, но никога не си отстъпвал. Това ми харесва.

Не бях сигурен какво точно харесва в мен: фактът, че е трябвало да се боря с трудностите, или това, че в крайна сметка бях овладял нещата, които ми бе предал. Беше толкова типично за него.

При Ямашита оценката, както и всичко останало, е малко по-различна, отколкото в другите бойни изкуства. Изучаващите бойни изкуства много говорят за данове, колани и демонстрации. Ямашита-сенсей използва много по-стара система. Ние не носим цветни колани. Някои от по-новите ученици идват пристегнати с черните си колани, но в крайна сметка всички, без изключение, спираме да ги носим. И причината не е само в това, че коланът не ти дава по-голяма сигурност в доджото. Просто в един момент разбираш, че той няма никакво отношение към онова, с което се занимаваш.

В доджото на Ямашита има седем степени, като се започне от киригами — начинаещи, и се свърши с нивото, на което ученикът е овладял всичко в изкуството — менкьо кай-дек. Преминаването на следващо ниво е само признание, че вече можеш да правиш някои неща и си готов да учиш някои други. И не означава край на тренировките, защото такова нещо не съществува. Това е само покана да опиташ нещо повече.

Така че, когато Ямашита направи пауза и се усмихна, аз знаех, че той изброява за себе си наум всичките ми недостатъци и възпроизвежда в главата си филма на някогашните му двубои, като информация за анализ дали съм способен да го последвам нататък.

— Това, мисля, ще ти бъде малко трудно. — Той приключи размишленията си и насочи вниманието си върху мен. Звукът на света извън доджото идеше приглушен и отдалече. Когато заговори, престанах да чувам каквото и да е друго, освен думите му, така че можех да се концентрирам върху смисъла на онова, което ми казваше. — Изисква се пълна концентрация върху двубоя. Липса на всякакво състрадание. Наблюдавам те от години. Ти си добър човек. Подобна концентрация и безпощадност не са ти присъщи. Те не са присъщи за никой от нас. Но въпреки това са жизнено необходими… Злото, срещу което ще се изправим… — той пое рязко дъх, сякаш внезапно бе осъзнал същността му, — е могъщо.

И докато говореше, той събра ръцете си и прошепна една дума. Видях пръстите му да се вплитат.

— Рин — напевно изрече той.

Поизправих се.

— То ще бъде неумолимо като огъня, Бърк.

Пауза и нова конфигурация на ръцете. Мантрата бе едва доловима:

— Пьо.

Дишането му следваше вътрешен ритъм. Тялото му бе застинало, напрегнато, твърдо като камък в градината.

Леко помръдване. Следващата дума бе изсъскана:

— То…

— За да бъде победен този демон, изисква се владеене на всички техники. Всичко, което тялото може да понесе. — Напевните думи и смяната в позициите на ръцете продължаваха.

Шо.

— Но има още, което трябва да бъде научено.

Кай.

— Духът трябва да се фокусира.

Жин.

— В концентрацията не може да има дори най-малка пролука.

Рецу.

— Няма място за милост.

Зай.

— Нито страх.

Зен.

— Или съмнение.

Бях виждал това и преди. Хипнотичният напев и плавното вплитане на пръстите. Контролът върху дишането. Кужино-ин е древен метод за събиране на силата. Жестикулациите с ръце, известни като мудри, идват от тантрическия будизъм — ритуал, при който „печатите“ на жестовете са били повтаряни векове наред като метод за създаване на връзка между тялото и душата. Същите напевни мантри са звучали в тъмните коридори на манастири, из които са вървели мрачни воини. Те продължават да се изучават в някои школи от стар тип като начин за постигане на медитация. Но при Ямашита това бе нещо повече.

Той тихо започна отново и аз усетих пръстите ми да имитират движенията на майстора. Този път изпълнихме ритуала в пълната му форма. При всяка мудра напевно произнасяната дума се издишва осемдесет и един пъти. Всяка мантра си има име: Единичната точка, Вътрешната връзка, Юмрук на мъдростта. И всяка е свързана с урок: насочване на ки, контрол, концентрация.

Ритъмът на съзнанието пулсира с такт с дишането. Ръцете плетат своята магия. Думите се прошепват в неподвижния въздух, но изпълват цялото пространство около теб.

Когато приключихме ритуала на деветте жеста, известен като жо-ин, Ямашита запали свещ и придърпа до себе си лист хартия и четка за калиграфия. После ме повика да седна по-близко до него.

Гласът му идваше от много дълбоко, от някакво невъображаемо далечно място в него.

— Това е, което получаваме от кужи-ин. Сила. Състрадание. Смелост. Това ти беше предадено.

Поклоних се официално. Мускулите ми протестираха, но усещането бе странно, някак приглушено, по-скоро като слабо послание от друго място.

— Съществува още ижу-ин, десети печат, Бърк. Малко хора знаят за него. Защото малко хора имат нужда от него. Ще ти покажа символа. — Той го изписа с уверените движения на съвършен калиграф. — Погледни го — заповяда ми и посочи онова, което току-що бе написал на малък лист хартия: — Разпознаваш ли го?

— Да, сенсей — прошепнах аз.

Той вдигна ръка:

— Не го произнасяй! — След това се пресегна и хвана ръката ми. — Проследи линиите. Научи го.

Направих каквото ми каза и проследих с пръсти очертанията на йероглифа. Ямашита насочвате ръката ми, за да мине тя в правилната посока и нужната последователност. Ръцете ни се движеха заедно отново и отново, докато не се научих да го правя уверено.

— Сега — каза той, — кужи-кири. — Разсичането с кужи. — Вдигна ръце и при всеки от деветте жеста разсичаше въздуха с ръка пред себе си. — Четири вертикални линии — инструктира ме. — Пет хоризонтални. В центъра — то-ин.

Показа ми как да направя жеста на десетия печат и как, задържайки ръцете в това положение, да разсека въздуха, като пренеса символа в центъра на линиите. Символът, макар да оставаше невидим, трептеше с мощ, сякаш бе напълно реален.

Това бе решетката на воина. Символът на силата. А в средата,_жу-ин_, десетият печат, наричан то-ин. Печатът на Меча.

И едва тогава Ямашита произнесе съпровождащата го мантра. Направи го със сила, сякаш изтласкваше думата срещу съпротивляващата се тъкан на атмосферата. Чух я и я повторих.

Беше древна дума, сложна, объркана в пренасянето й от санскритски през китайски до японски, но дума, чието значение бе ясно й отсечено: унищожение на злото.

 

 

— Как е Арт? — изморено попитах аз Мики. Чувах в слушалката на телефона собствения си пулс.

— Все така — отговори ми той. — Държи се някак.

— И това е нещо — казах, репликата ми донесе неопределено изсумтяване от негова страна. — Някакви новини? — разговорът не се очертаваше като особено оживен.

— Работим по случая. Пораздрусах малко Боби Кей.

— И падна ли нещо от дървото?

Досетих се за свиването на раменете.

— Нещо там не е наред, но не разполагам с нищо доказуемо. — Той превключи на друга тама: — Какво става с теб? Опитвах се да ти се обадя.

— Зная — извиних се. — Съжалявам. В момента работим с Ямашита-сенсей над нещо. — Опитах се да звуча искрено, но дори поддържането на разговора ми костваше усилия. Ямашита се отнасяше с мен без грам съжаление. Седях на един от столовете в дневната му на втория етаж. Мястото беше удобно. И беше удоволствие да се говори. Но малки мускулчета на дясната ми ръка спазматично се свиваха. На светлината на нощната лампа виждах тиковете. Усещах мозъка си раздвоен.

Още не бях споделил с Мики моя замисъл. Исках да го въведа колкото е възможно по-плавно. Затова му казах, че Ямашита ме е поканил на специални съвместни тренировки. Това бе всичко. Засега.

— Няколко дни — уклончиво поясних.

— Понякога, Конър, изобщо не мога да те разбера. Е, добре — с въздишка каза брат ми, — може да ми се наложи да ти се обадя там. Дай ми номера.

Мускулите около ахилесовото сухожилие на десния ми крак бяха започнали да се вдървяват. Усещах в краката си здраво опънати кабели и се напрегнах да доловя нещо по-особено в гласа му. Той знаеше нещо, което не ми казваше.

Дадох му номера, обещахме си, че пак ще се чуем, и аз останах да седя със затворени очи. Идиот, помислих си. Трябваше да му кажеш. Достатъчно други хора криеха истината от него.

— Разговорът те разтревожи. — Отворих сепнато очи. Ямашита се бе промъкнал в стаята и сега седеше срещу мен. Лицето му бе безстрастно, но очите му бяха живи. Бавно изпуснах въздуха от гърдите си и кимнах. — Брат ти не разбира какво става, нали?

— Да — потвърдих и със съжаление поклатих глава, спомняйки си отново краткия ни разговор.

— Бърк — започна той и седна по-напред, — чуй ме. Ти постъпи разумно, като не му каза. Заобикаля ни пръстен от опасност. Въвлечеш ли близки на теб хора, с това застрашаваш живота им. — В устата на Ямашита думата застрашавам звучеше повече от странно. — Вие, американците — продължи той с характерната си бегла усмивка, — толкова много искате всички добри неща да бъдат също и лесни. Ще ти кажа нещо, професоре. Повече от очевидно е, че обичаш брат си и държиш на него. Беше разумно да не го информираш за плановете си. Ако можеш по някакъв начин да го предпазиш, трябва да го направиш. Дори това да означава, че впоследствие той ще бъде разстроен.

— Зная това, сенсей, но…

Той вдигна ръка с дланта към мен. Ръката беше малка, но дланта му бе широка, а пръстите — дебели. Всъщност ръцете на Ямашита подхождаха много на останалото в него: бяха твърди и способни на много неща части от тялото на един корав, непоколебим, концентриран боец.

— Без но, Бърк — каза той. — Кое е по-добре: твоят брат да се почувства засегнат за известно време, понеже не е способен да разбере мотивите ти, или да му разкажеш за тайната ни и той да ти се притече на помощ, излагайки се на опасност? Та той вече достатъчно страда. — Кимнах. Беше ме попарил с логиката си. — Ако сега го накараш да се присъедини към нас, ще го вкараш в тъмния кръг. Нямам никакви съмнения, че е отличен полицай. Но мястото му не е тук.

Ямашита вдигна очи и се загледа през прозореца. Осветлението се бореше с мрака, разсичаше го на места, отблъскваше го на други, но в крайна сметка по периферията отстъпваше пред силата на нощта. Погледът на Ямашита не бе фокусиран, сякаш се стремеше към нещо повече от онова, което зрението можеше да му даде. За момент под светлината на лампите ми се стори, че виждам върху него отпечатъка на годините. Може би в този момент той се опитваше да ми обясни по неговия заобиколен начин защо бе крил толкова дълго нещата от мен.

— Нямаме право на грешки, Бърк — каза старецът пред мен. — Томита идва. Усещам го.

 

 

През нощта спах много неспокойно. Навън колите профучаваха, някои надули радиото докрай. Клаксони в далечината се възмущаваха. Полицейски сирени се приближаваха и после заглъхваха. Намирах се в състояние на полусън. Тялото ми конвулсивно потрепваше с преминаването на мускулната треска. Бях уверен, че не спя, и затова се стреснах, когато сенсей ме събуди.

— Ставай, Бърк. Два и половина е. — Седнах в леглото и се взрях в очертанията на набития силует. — Време за тренировка — ненужно обясни учителят ми.