Дийн Кунц
Ускорение (72)

Глава 72

Били сложи латексовите ръкавици. Време беше за работа.

Спалнята беше още по-луксозна и от останалата част на дома. Банята блестеше като кутия със скъпоценности — цялата в мрамор, стъкло, огледала и позлата по крановете, тръбите и осветителните тела.

Върху кленово бюро с гравирана плетеница беше монтиран под наклон сензорен екран за управление на всички електронните системи — от музиката до сигурността.

Нямаше съмнение, че достъпът е с парола. За щастие Валис бе оставил системата отворена, след като я бе използвал да вдигне панелите с рогозките и да спусне стоманените щори на прозорците.

Над всички контроли имаше ясни етикети. Били отключи предната врата. Валис продължаваше да лежи в безсъзнание в хола, със закачулена с ризата глава. Били го издърпа през трапезарията и кухнята до шофьорската кабина и го бутна надолу по стъпалата.

След не повече от час мракът щеше да се вдигне. Тънкият сърп на луната вече жънеше звезди на западния хоризонт.

Били бе паркирал форда между палатката и караваната, където не се виждаше от шосето. По него нямаше движение. Той завлече Валис до колата си. Никой не живееше наблизо. Барът от другата страна на пътя щеше да бъде празен още часове наред. Никой не бе чул изстрела на Валис в креслото.

Били вдигна задния капак. Разви едно от дебелите одеяла, които бе използвал да маскира увития в найлон труп на бедния Ралф Котъл, и го разстла в багажника. На земята Валис потръпна и започна да стене.

Изведнъж Били се почувства изтощен — не толкова от физически, колкото умствено и емоционално.

Светът се върти и се променя, но едно нещо остава без промяна. Под разни маски то остава неизменно — борбата на Доброто срещу Злото.^[1]

Били взе друго одеяло и коленичи до прочутия артист. Намота одеялото на няколко ката около револвера, за да го използва като заглушител, и изстреля останалите пет патрона в гърдите на изрода.

Не посмя да чака да види дали този път някой е чул изстрелите. Веднага разгъна пушещото одеяло на земята и уви мъртвеца в него. Вкарването на трупа в колата се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Валис беше по-тежък от кльощавия Ралф Котъл.

Ако някой снимаше филм, щеше да се получи класическа черна комедия. Това бе един от ония моменти, когато той си задаваше въпроси за Бог — не се съмняваше в съществуването му, а просто се чудеше за някои неща.

След като натовари Валис, Били затвори задния капак и се върна обратно в караваната. Куршумът, изстрелян от изрода, беше минал през тапицерията на креслото и беше излязъл откъм облегалката. Рикошетът бе оставил следа в ламперията. Били се опита да проследи пътя му оттам.

Тъй като майка му и баща му бяха застреляни с този револвер, в полицейския архив щеше да има описание на оръжието. Не беше много вероятно да ги сравнят, но Били не искаше да рискува.

След няколко минути откри патрона под една масичка за кафе и го пъхна в джоба си. Полицията щеше да разбере, че дупката в креслото е от куршум. Щяха да разберат, че тук е имало стрелба, но нищо не можеше да направи. Нямаше обаче откъде да разберат дали е стрелял Валис, или някой друг е стрелял по артиста. Без наличието на кръв не можеха да установят дали е имало насилие, и срещу кого.

Били прехвърли наум всичко станало тук и се опита да си спомни дали през краткото време, когато бе без ръкавици, бе пипнал нещо, от което можеха да се снемат отпечатъци. Не. Теренът беше чист.

Той остави стоманените щори спуснати, а панелите с рогозките вдигнати, за да се вижда колекцията от лица и ръце. Излезе, без да затвори вратата. Отворената врата приканваше хората да влязат. Ех, че изненада очакваше славния екип от художници и майстори.

Докато вървеше през поляната към шосето, не минаха никакви превозни средства. Дори гумите му да бяха оставили следи в прахта, докато дойдеше екипът след няколко часа, те щяха да са заличени.