Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Velocity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Ускорение

Американска, първо издание

Преводач: Стоянка Илчева

Коректор: Росица Златанова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 18,75

Предпечатна подготовка: „Колибри“

Печатница: „Симолини“

ИК „Колибри“, 2011 г.

ISBN: 978-954-529-895-0

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ускорение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ускорение
Spin
АвторРобърт Уилсън
Създаване2005 г.
САЩ
Първо издание2005 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ISBNISBN 954-585-739-0

„Ускорение“ е научно-фантастичен роман от канадския писател Робърт Уилсън. Произведението е носител на награда Хюго за най-добър роман за 2006 г.

През 2007 г. Уилсън издава „Axis“, което е първото от планираните 2 продължения.

Сюжет

Земята в настоящето. Една вечер Тайлър Дюпри и близнаците Даян и Джейсън Лоутън наблюдават как звездите изчезват, а на следващото утро, вместо Слънцето, изгрява негов заместител – над планетата е поставена преграда, която изолира Земята от останалото пространство. Изпратените изследователски сонди разкриват и друго – времето отвъд преградата тече в пъти по-бързо. Всеки по различен начин възприема и преодолява ускорението – Тайлър става лекар, Джейсън – учен, а Даян се обръща към религията. Разликата във времето дава възможност на хората бързо да колонизират Марс, само за да установят, че и върху колониалната планета вече има преграда.

Издания на български език

Външни препратки

Посвещавам тази книга на Дона и Стийв Дънио, Вито и Лин Чера, Рос и Розмари Чера. Не знам защо Герда се съгласи да се омъжи за мен. Така семейството ви се сдоби и с една луда глава.

Човек може да бъде унищожен, но не и победен.

Ърнест Хемингуей, „Старецът и морето“

Живеете пръснати по тесни пътеки,

и никой не иска да знае съседа,

стига да не му създава проблеми.

Но всички се суетите с автомобили

по пътища знайни, без корени нийде.

Т. С. Елиът, „Хорали от Скалата“

Част 1
Изборът е твой

Глава 1

С усмивка на уста и с наливна бира в ръка Нед Пиърсол вдигна тост за покойния си съсед Хенри Фридъл, чиято смърт му доставяше огромно удоволствие.

Хенри беше убит от градинско джудже. Беше паднал от покрива на двуетажната си къща върху веселата фигура. Джуджето беше направено от бетон, ала Хенри — не. Счупен врат, пукнат череп — Хенри загина на място.

Това беше преди четири години. Нед Пиърсол продължаваше да вдига тост за кончината на Хенри поне веднъж седмично.

Близо до извивката на полирания махагонов бар седеше единственият друг клиент в заведението, някакъв посетител, не от града. Той полюбопитства на какво се дължи неукротимата враждебност на Нед.

— Колко ли лош трябва да е бил този съсед, че още ти държи влага?

При нормални обстоятелства Нед сигурно щеше да се престори, че не го е чул. За него туристите бяха по-ненужни и от солените бисквити.

Барът предлагаше безплатни солети за мезе, защото бяха евтини. Нед обаче предпочиташе да поддържа жаждата си с добре осолени фъстъци. От време на време, за да получи бакшиш, барманът Били Уайлс го черпеше с по някое пакетче, но в повечето случаи Нед трябваше да си плаща за тях. Това го дразнеше или защото не можеше да схване икономическата реалност на това да държиш бар, или защото обичаше да се дразни — последното май беше по-вярно.

Макар че главата му приличаше на топка за скуош, а раменете му бяха едри и закръглени като на сумист, Нед беше атлет само в кръчмарските диалози и в сръднята, доколкото те можеха да се нарекат „спорт“. В тези дисциплини той беше на олимпийско ниво.

Когато темата беше покойният Хенри Фридъл, Нед ставаше толкова словоохотлив с пришълците, колкото и с кореняците от Винярд Хилс. А щом единственият друг посетител беше странник, за Нед мълчанието беше по-неуместно дори от разговор с „чуждоземния дявол“.

Били не беше от разговорливите, не принадлежеше към категорията бармани, за които барът е сцена за изява. Той предпочиташе да слуша.

Нед се обърна към пришълеца:

— Хенри Фридъл беше свиня.

Странникът имаше черна като въглен коса, леко прошарена по слепоочията, насмешливо блестящи сиви очи и плътен глас.

— Доста обидна дума.

— Знаеш ли какво направи това извратено животно? Опита се да се изпикае от покрива на къщата си върху прозорците на трапезарията ми.

Били Уайлс продължи да бърше бара, без да вдигне очи към туриста. Беше чувал историята многократно и познаваше всички възможни реакции на слушателите.

— Свинята Фридъл решил, че височината ще помогне на струята да стигне по-далеч — обясни Нед.

— Той инженер по аеронавтика ли беше? — попита странникът.

— Университетски преподавател по съвременна литература.

— Май тези четива са го докарали до самоубийство — отбеляза туристът и Били реши, че е по-интересен, отколкото му се беше видял отначало.

— Не, не — възрази Нед нетърпеливо. — Той падна без да иска.

— Пиян ли беше?

— Защо да е бил пиян? — учуди се Нед.

Странникът сви рамене.

— Иначе защо ще се качи на покрива да уринира върху прозорците ти?

— Защото не беше с всичкия си — отвърна Нед и чукна с пръст по празната си чаша, за да даде да се разбере, че иска още.

Били му наточи „Будвайзер“ и каза:

— Хенри Фридъл искаше да си отмъсти.

Туристът се отдаде на мълчалив диалог с питието си, след което се обърна към Нед Пиърсол:

— Да си отмъсти? Значи ти пръв си уринирал по прозорците на Фридъл?

— Въобще не беше същото — тросна се Нед. Това беше предупреждение към странника да не го съди.

— Нед не го направи от покрива си — обади се Били.

— Точно така. Аз отидох до къщата му открито, като мъж, застанах на поляната и се прицелих в прозорците на трапезарията му.

— Хенри и жена му вечеряли по това време — поясни Били.

Преди туристът да успее да изрази отвращението си от това, че натрапникът е избрал точно този момент да се изпикае, Нед вметна:

— Ядяха яребица, по дяволите!

— Полял си им прозорците, защото са ядели яребица?

Нед се запени от гняв.

— Разбира се, че не. Да не съм луд! — Той завъртя очи към Били.

Били вдигна вежди, сякаш искаше да каже „Какво може да се очаква от един турист?“

— Просто се опитвам да обясня колко бяха претенциозни — уточни Нед. — Вечно ядяха яребица, охлюви или салата от цвекло.

— Скапани позьори — каза туристът с такъв лек оттенък на присмех, че Нед Пиърсол не го долови, за разлика от Били.

— Точно така — потвърди Нед. — Хенри Фридъл караше ягуар, а колата на жена му, колкото и невероятно да звучи, беше правена в Швеция.

— Детройт не е достатъчно изискан за тях — заключи туристът.

— Точно така. Трябва да те гони як снобизъм, за да домъкнеш кола чак от Швеция.

— Басирам се, че са били познавачи на вината — подхвърли туристът.

— И питаш! Да не са ти познати?

— Познавам този тип хора. Имаха много книги, нали?

— Уцели — заяви Нед. — Седяха на предната тераса, миришеха си виното и четяха книги.

— Пред очите на всички, представи си. Но щом не си им опикал прозорците, защото са сноби, тогава защо?

— По хиляди причини — увери го Нед. — Случаят с вонящия скункс. С тора за трева. С умрелите петунии.

— И с градинското джудже — добави Били, докато плакнеше чашите.

— Градинското джудже беше последната капка, която преля чашата — потвърди Нед.

— Разбирам, че човек може да бъде докаран до агресивно уриниране при вида на розови пластмасови фламингота — заяви туристът, — пък от джудже…

При спомена за оскърблението Нед се намръщи.

— Ариадна направи лицето на джуджето като моето.

— Коя е тази Ариадна?

— Жената на Хенри Фридъл. Чувал ли си по-претенциозно име?

— Фамилията Фридъл го прави по-земно.

— Тя беше преподавател по изобразително изкуство в същия университет. Направи скулптура на джуджето, после калъп, накрая го изля от бетон и го боядиса.

— За някои е чест да заимстват образа им за статуя.

Бирената пяна по горната устна на Нед му придаваше вид на обзет от бяс.

— Статуята беше на джудже бе, човек! Джудже-пияница. Носът му беше червен като ябълка, държеше в ръце шишета от бира.

— А дюкянът му беше разкопчан — добави Били.

— Много ти благодаря, че ми напомни — измърмори Нед. — На всичкото отгоре от дюкяна му висяха главата и шията на умряла гъска.

— Какво богато въображение — отбеляза туристът.

— Отначало въобще не схванах смисъла…

— Символизъм. Метафора.

— Да, да, накрая загрях. Всеки, който видеше джуджето, се пукаше от смях за моя сметка.

— За това не им трябва да видят джуджето — рече туристът.

Нед изтълкува репликата, както му изнасяше.

— Правилно. Стигаше им само да чуят за него, за да се скъсат от смях. Тогава взех един чук и натроших джуджето на парчета.

— И те те дадоха под съд?

— По-лошо. Сложиха нов. Ариадна очакваше, че ще строша първия, и изля и боядиса още един.

— А аз си мислех, че във винарския край животът тече кротко.

— После ми казаха — продължи Нед, — че ако строша и втория, ще сложат трети, а освен това ще направят още много и ще ги продават за жълти стотинки на всеки, който поиска да си има джудже с образа на Нед Пиърсол.

— Звучи като блъф — каза туристът. — Кой би купил такова нещо?

— Десетки — увери го Били.

— Трудно се живее в тоя град, откакто от Сан Франциско взе да приижда тая сган, дето си пада по пастет и сирене бри — рече нацупено Нед.

— Та понеже не посмя да потрошиш второто джудже, взе, че им опика прозорците.

— Точно така. Но не действах прибързано. Мислих цяла седмица и чак тогава ги полях.

— След което Хенри Фридъл се качи на покрива си с пълен мехур да търси справедливост.

— Да, само че изчака да дойде рожденият ден на майка ми.

— Непростимо — отсъди Били.

— Мафията напада ли невинни членове на семейството? — попита гневно Нед.

Въпросът беше реторичен, но Били отговори, за да изкара бакшиш:

— Не, мафията си има достойнство.

— А в речниците на разните му професори тази дума въобще не съществува — рече Нед. — Мама беше на седемдесет и шест тогава. Можеше да получи разрив на сърцето.

— Значи, докато се опитвал да опикае прозорците ти, Фридъл паднал от покрива върху джуджето с образа на Нед Пиърсол и си счупил врата. Каква ирония! — възкликна туристът.

— Не знам за иронията, но определено беше кеф — поправи го Нед.

— Кажи му какво казала майка ти — подкани го Били.

Нед отпи глътка бира и рече:

— Мама каза: „Хвала на Бога, сине, ето че има Господ.“

Туристът помисли малко и заключи:

— Майка ти трябва да е била много религиозна жена.

— Отначало не беше, но на седемдесет и две хвана пневмония.

— Много е удобно да имаш бог в такъв момент.

— Тя реши, че ако Бог съществува, сигурно ще я спаси. Ако не съществува, значи, няма какво да губи освен малко пропиляно време за молитва.

— Времето е най-ценното ни притежание — отбеляза туристът.

— Вярно е — съгласи се Нед, — но мама не изхаби много време, защото се молеше главно докато гледаше телевизия.

— Каква вдъхновяваща история — каза туристът и си поръча бира.

Били отвори една претенциозна бутилка „Хайнекен“, извади чиста, охладена чаша и прошепна:

— Тази е за сметка на заведението.

— О, много мило, благодаря. Мислех си, че си много мълчалив и тих за барман, но сега май разбирам защо.

От отдалеченото си укрепление в другия край на бара Нед Пиърсол вдигна тост.

— За Ариадна. Мир на праха й.

Вероятно противно на волята си, туристът се включи отново в разговора.

— Нима трагедията с джуджето се повтори?

— Рак. Две години след като Хенри падна от покрива. Много жалко, че си отиде.

Наливайки новата бира по стената на наклонената чаша, странникът каза:

— Смъртта ни помага да се издигнем над дребните дрязги.

— Ужасно ми липсва. Имаше страхотни цици и невинаги носеше сутиен.

Туристът потрепна нервно.

— Работеше в градината — унесе се Нед в спомени, — или разхождаше кучето, а ония ми ти бомби подскачаха и се люшкаха така апетитно, че дъхът ти спираше.

Туристът хвърли поглед към огледалото зад бара, навярно за да провери дали отвращението беше изписано на лицето му.

— Били — подвикна Нед, — кажи, че тя имаше най-фантастичните цици на света.

— Така беше — съгласи се Били.

Нед се смъкна от стола и на път към тоалетната спря за момент при туриста.

— Дори когато ракът я стопи, ония ми ти цицки не се смалиха. Колкото повече измършавяваше, толкова по-големи изглеждаха те. Беше секси почти до самия си край. Непрежалима загуба, нали, Били?

— Непрежалима загуба — повтори Били след Нед, който продължи по пътя към тоалетната.

Последва мълчание, което бе нарушено от туриста.

— Интересен човек си ти, Били Барман.

— Аз ли? Никога не съм поливал ничии прозорци.

— Приличаш на гъба — попиваш всичко.

Били взе една кърпа и започна да лъска измитите и изсушени бирени чаши.

— Но в същото време си твърд като камък; стиснат ли те, не пускаш нищо — продължи туристът.

Били продължи да лъска чашите.

Сивите очи засвяткаха още по-развеселено.

— Ти си човек с философия, което е рядкост в наши дни. Повечето хора днес не знаят кои са, в какво вярват и защо.

Били познаваше този тип кръчмарски брътвежи, макар да не ги чуваше често. В сравнение с високопарното дрънкане на Нед Пиърсол тези пиянски наблюдения можеха да звучат ерудирано, но си бяха чисто и просто психоанализа, продиктувана от алкохола.

Били се почувства разочарован. За момент странникът му се беше сторил по-различен от обичайните задници, които загряваха тапицерията на столовете край бара.

Той се усмихна и поклати глава.

— Философия. Много ме надценяваш.

Туристът отпива мълчаливо от бирата.

Въпреки намерението си да не говори повече Били продължи:

— Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш.

Странникът се усмихна.

— Не се оставяй да зависиш от никого и нищо, стой настрана и остави светът да върви по дяволите, ако иска.

— Може би — отстъпи Били.

— Не е баш Платон — рече туристът, — но си е философия.

— Ти имаш ли си своя? — попита Били.

— В този момент вярвам, че животът ми би бил по-хубав и по-смислен, ако ми се размине по-нататъшният разговор с Нед.

— Това не е философия — възрази Били. — Това е факт.

* * *

В четири и десет Айви Елджин пристигна на работа. Тя беше добра сервитьорка и несравним обект на страстни желания.

Били я харесваше, но не я желаеше. Сред мъжете, които работеха или пиеха в бара, той единствен не изпитваше сексуално привличане към нея.

Айви имаше коса с оттенък на махагон, ясни очи с цвета на бренди и фигура, каквато Хю Хефнър търсеше цял живот. Макар че беше на двадесет и четири, тя не съзнаваше, че въплъщава върховната мъжка мечта. Никога не се държеше изкусително. Понякога флиртуваше по малко, но съвсем невинно. На фона на благоприличното й поведение красотата й действаше така еротично, че беше достатъчно само да се усмихне, за да стопи калта в ушите на всеки средностатистически мъж.

— Здравей, Били — поздрави Айви, като отиде направо към бара. — Видях умрял опосум на „Олд мил роуд“, на около половин километър от „Корнел лейн“.

— Естествена смърт или убит на пътя? — попита той.

— Убит на пътя.

— Какво значи това според теб?

— Засега нищо конкретно — каза тя и му подаде чантата си, за да я прибере зад бара. — Това е първият труп, който виждам от седмица, така че зависи какво още ще се появи, ако нещо изобщо се появи.

Айви вярваше, че е надарена с таланта на древноримска гадателка, способна да предвиди бъдещето по вътрешностите на жертвено животно. Макар и почитани, дори боготворени от римляните, изкуството на древните гадателки едва ли им беше донесло много покани за забавления.

Айви обаче не поставяше гадаенето в центъра на живота си и рядко говореше с клиентите за това. А и въобще не беше склонна да се рови в животински вътрешности — беше прекалено гнуслива за древноримска гадателка. Вместо това тя търсеше смисъл в това какво животно бе убито, в обстоятелствата, съпътстващи откриването му, в разположението му спрямо посоките на света и в други мистериозни аспекти на състоянието му.

Предсказанията й рядко се сбъдваха, но Айви не се отказваше.

— Каквото и да излезе — каза тя на Били, докато вземаше тефтер за поръчки и молив, — едно е сигурно: не е на добро. Умрял опосум никога не е добра поличба.

— И аз съм го забелязал.

— Особено ако носът му сочи на север, а опашката — на изток.

Скоро след пристигането на Айви се заточиха ожаднели мъже, сякаш тя беше мираж на оазис, който те бяха търсили цял ден. Малцина сядаха на бара, повечето я караха да тича от маса на маса. Макар че клиентите бяха хора средна ръка, които нямаха излишни пари за харчене, Айви събираше от бакшиши повече, отколкото би спечелила, ако имаше докторска степен по икономика.

Час по-късно, в пет, започна смяната на Шърли Трублъд, втората сервитьорка за вечерта. Шърли бе петдесет и шест годишна, солидна дама, ухаеща на жасминов парфюм, която също си имаше поклонници. Някои мъже по кръчмите се нуждаеха от майчинско отношение. Както и някои жени.

Бен Върнън, готвачът от дневната смяна, който приготвяше аламинутите, си тръгна, а на негово място дойде вечерният готвач, Рамон Падило. Барът предлагаше само бърза закуска: чийзбургери, пържени картофки, препечени пикантни пилешки крилца, мексикански царевични питки…

Рамон беше установил, че когато на смяна е Айви Елджин, поръчките на пикантни храни се увеличаваха. Мъжката част от клиентелата избираше ястия с лют доматен сос и искаше да добавят червени люти чушки в сандвичите.

— Мисля — сподели веднъж Рамон с Били, — че подсъзнателно те трупат огън в тестисите си, за да са готови, ако тя вземе да ги сваля.

— Никой в това заведение няма шанс за успех с Айви.

— Знае ли човек — сведе поглед Рамон.

— Да не искаш да кажеш, че и ти наблягаш на чушките?

— Чак ми изгоря стомахът от киселини — отвърна Рамон. — Ама съм готов.

Заедно с Рамон се появи и барманът за вечерта, Стийв Зилис, който се застъпваше с Били за час. Той беше на двайсет и четири, с десет години по-млад от Били, но с двайсет по-незрял.

За Стийв върхът на изискания хумор беше кой да е куплет, достатъчно нецензурен, за да накара врели и кипели мъже да се изчервят. Той умееше да връзва на възел с езика си вишневи дръжки, да вкарва фъстъци в дясната си ноздра и после да ги изстрелва право в определената за целта чаша, както и да изкарва цигарен дим от дясното си ухо.

— Как върви, мой човек?

— Още един час и животът пак започва — рече Били.

— Животът е тук — възрази Стийв. — Това е центърът на действието.

Трагичното при Стийв Зилис беше, че говореше сериозно. За него този обикновен бар беше бляскаво кабаре.

Той си сложи престилка, грабна три маслини от една купа, започна да жонглира със зашеметяваща скорост, а после ги пое в уста една по една. Когато двама пияни на бара изръкопляскаха, Стийв се разтопи така, все едно беше звезден тенор в опера „Метрополитън“, заслужил възторга на културна и посветена публика.

Независимо че присъствието на Стийв Зилис си беше наказание, последният час от смяната на Били мина бързо. В бара имаше достатъчно хора да създадат работа за двама бармани — следобедните посетители не бързаха да си тръгват, а вечерните прииждаха.

Били харесваше този преходен час, доколкото това беше възможно. Клиентите знаеха какво говорят и бяха много по-весели отколкото по-късно, когато алкохолът ги тласнеше към меланхолия.

Тъй като прозорците гледаха на изток, а слънцето преваляше на запад, стъклата бяха обагрени в мека дневна светлина. Осветлението придаваше меден блясък на сепаретата и на тъмночервената махагонова ламперия. Във въздуха се носеха уханията на дървен под, напоен с вкиснала бира, восък от свещи, чийзбургери и пържени кръгчета лук.

Въпреки това Били не харесваше заведението дотолкова, че да остане след смяната си, и си тръгна точно в седем. Ако беше Стийв Зилис, щеше да превърне излизането си в спектакъл. Вместо това той се изниза като призрак, изфирясващ от свърталището си.

Навън оставаха по-малко от два часа светлина от летния ден. Небето на изток беше електриковосиньо като в картините на Максфийлд Париш, а на запад, под слънцето, изглеждаше бледо.

Когато се приближи до своя Форд Експлорър, Били забеляза сгънато парче хартия, пъхнато под чистачката на предното стъкло откъм шофьора. Седнал зад волана, на отворена врата, той разгърна листчето, очаквайки да е реклама я за миене на коли, я за чистене по домовете. Вместо това видя следното ясно напечатано послание:

Ако не занесеш тази бележка в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия прелестна руса учителка някъде в окръг Напа.

Ако пък занесеш бележката в полицията, ще убия възрастна жена, която се занимава с благотворителност.

Имаш шест часа да решиш. Изборът е твой.

Светът се залюля под краката на Били, макар че в този момент той не го усети. Пропадането още не беше започнало, но предстоеше. Скоро.