Дийн Кунц
Ускорение (5)

Глава 5

Барът нямаше специално име, беше просто БАРЪТ. Така пишеше и върху табелата на стълба, там, където щатската магистрала се отклоняваше към оградения с брястове паркинг.

Собственикът се казваше Джеки О’Хара. Той беше пълен и луничав, добър човек, приятел или почетен роднина на всички. Джеки нямаше никакво желание да сложи името си на табелата.

Като момче беше мечтал да стане свещеник. Искаше да помага на хората, да им покаже пътя към бога. Времето го беше научило, че не е достатъчно силен да овладее човешките си страсти. Още на младини беше осъзнал, че може да се окаже лош свещеник, което не отговаряше на мечтите му.

За него беше въпрос на чест да се занимава с почтена търговия в приятелска атмосфера, но смяташе, че ако нарече бара със собственото си име, суетата ще помрачи задоволството от постиженията му.

Според Били Уайлс от Джеки би излязъл добър свещеник. Всеки човек си има слабости, над които е трудно да надделее, но малцина притежаваха смирение и благост и осъзнаваха ограниченията си.

„Лозата“, „Под сенчестия бряст“, „На свещи“, „Крайпътната механа“… Клиентите се надпреварваха да измислят име на заведението. Джеки считаше предложенията им за тромави, неподходящи или префърцунени.

Когато пристигна в 10:45 във вторник, петнайсет минути преди отварянето на бара, Били видя единствено колите на Джеки и Бен Върнън на паркинга. Бен беше дневният готвач.

Застанал до своя форд, Били се загледа в гъсто наредените ниски хълмове в далечината, от отсрещната страна на пътя. Някои от тях тъмнееха от разораната за изкопни работи пръст, а други светлееха с цвета на изгорялата под лятното слънце трева.

Международната корпорация „Пиърлес пропъртиз“ строеше курортен комплекс от световна величина върху площ от 3600 декара, който щеше да се казва „Лозите“. Освен хотел с игрище за голф, три басейна, тенис клуб и други места за забавления, проектът включваше и 190 курортни резиденции на стойност милиони долари, за продан на онези, които приемаха на сериозно почивката си. Основите бяха излети рано през пролетта. Стените растяха.

Значително по-близо от царствените строежи на по-високите хълмове, на поляна на около трийсетина метра от пътя се издигаше почти завършено импозантно произведение на изкуството. То беше с дължина 45 и височина 20 метра, триизмерно, направено от дърво, боядисано в сиво с черни светлосенки. Бе в стил „Арт деко“ и представляваше стилизиран образ на мощна машина, подобна на локомотив. Имаше и огромни зъбчати колела, странна арматура и чудати механични чаркове, които нямаха нищо общо с влаковете.

В лявата част на сектора, приличен на локомотив, стоеше гигантска стилизирана фигура на мъж в работно облекло. Тялото му беше наклонено от ляво на дясно, сякаш приведено срещу порива на силен вятър. Изглеждаше, сякаш е заклещен от машината, ръцете му панически и настойчиво бутаха едно от огромните колела, все едно ако спреше за миг, щеше загуби синхрон и да бъде разкъсан на парчета. Никоя от движещите се части на макета още не работеше, но въпреки това той внушаваше движение, бързина.

Творението беше проектирано и построено по поръчка от известен творец, който се наричаше просто Валис, и шестнайсет негови помощници. Замислено бе като символ на шеметния темп на съвременния живот, на индивида, който изнемогва под обществения натиск.

В деня на откриването на курорта Валис щеше собственоръчно да запали и изгори произведението си, като израз на освобождението, което предлагаше комплексът, от лудешката забързаност на живота.

Повечето местни жители на Винярд Хилс и околностите се присмиваха на макета и с ирония го наричаха изкуство.

Били харесваше грамадата, но не виждаше смисъл в изгарянето й.

Същият творец веднъж беше завързал двайсет хиляди пълни с хелий червени балона за перилата на мост в Австралия, който изглеждаше, сякаш виси от тях. По-късно, с помощта на дистанционно управление той беше спукал всичките наведнъж. На Били така и не му стана ясно къде е изкуството в тази работа или какъв е смисълът на спукването.

Макар да не бе изкуствовед, той не считаше макета нито за кич, нито за изкусно произведение. Да го изгорят за него беше също толкова безумно, колкото ако някой музей решеше да изгори картините на Рембранд. Ала в съвременното общество имаше безброй неща, които го ужасяваха, така че такова незначително събитие не би нарушило съня му. И все пак той нямаше да дойде да наблюдава изгарянето.

Били влезе в бара. Въздухът вътре бе така пропит с ухания, че човек можеше да го вкуси. Бен Върнън готвеше мексиканска яхния.

Зад бара Джеки О’Хара правеше инвентаризация на питиетата.

— Били, видя ли специалното предаване по шести канал снощи?

— Не.

— Не си видял за летящите чинии и отвличанията от извънземни?

— Занимавах се с дърворезба и слушах креолска музика.

— Един разправяше, че го закарали на космически кораб, който обикалял около Земята.

— Нищо ново. Такива истории има много.

— Каза, че група извънземни му направили проктологичен преглед.

Били мина през портичката зад бара.

— Всички така казват.

— Знам, но не мога да го разбера — намръщи се Джеки. — Защо една извънземна, по-възвишена, хиляда пъти по-интелигентна от нас раса ще иска да измине трилиони километри през космоса, за да ни бърка в задниците? Що за перверзни създания са това?

— Ами в моя не са бъркали — увери го Били. — А се съмнявам, че са бъркали и в нечий друг.

— Онзи е много авторитетен. Писател е. Автор на доста други книги преди тази.

Били извади престилка от едно чекмедже, завърза я на кръста си и каза:

— Да публикуваш книги не те прави автоматично авторитет. И Хитлер е публикувал книги.

— Наистина ли? — удиви се Джеки.

— Да.

— Самият Хитлер?

— Същият.

— Будалкаш ме.

— Провери и ще видиш.

— И какво е писал — криминални романи, нещо такова?

— Нещо такова — отвърна Били.

— Този е писал научна фантастика.

— Нищо чудно.

— Научна фантастика — подчерта Джеки. — Предаването беше наистина потресаващо.

Вдигна малка бяла купичка от бара и възкликна възмутено:

— Сега какво, да му режа от заплатата ли на Стийв за похабената стока?

В купичката имаше между петнайсет и двайсет вишневи дръжки, всяка вързана на възел.

— На клиентите им е забавен — отвърна Били.

— Защото са били натряскани. Той се прави на веселяк, ама не е.

— Всеки разбира веселието посвоему.

— Искам да кажа, че се прави на непукист, ама не е.

— Аз съм го виждал само такъв — отбеляза Били.

— Питай Силия Рейнолдс.

— Коя е тя?

— Съседка на Стийв.

— Може да му има зъб — предположи Били. — Невинаги може да се вярва на приказките на съседи.

— Силия казва, че понякога изпада в бяс в задния двор.

— Как така — бяс?

— Ами побеснявал и насичал на парчета разни неща.

— Какви неща?

— Например кухненски стол.

— Чий стол?

— Негов си. Направил го на трески.

— И защо?

— Ругаел и се ядосвал, докато го сечал. Явно си е изливал гнева.

— Върху стола?

— Да. Сечал и дини с брадва.

— Може да обича дини — предположи Били.

— Не ги ядял. Просто ги насичал, докато станели на каша.

— И през цялото време ругаел?

— Точно така. Ругаел и ръмжал като животно. И няколко пъти си го излял на кукли.

— Какви кукли?

— Като тези по витрините на магазините.

— Манекени?

— Да. Удрял ги с брадва и огромен чук.

— И откъде е намерил манекени?

— Кой го знае.

— Не го вярвам.

— Говори със Силия. Тя ще ти каже.

— Тя питала ли е Стийв защо прави така?

— Не, страх я е.

— Ти вярваш ли й?

— Силия не лъже.

— Мислиш ли, че Стийв е опасен? — попита Били.

— Вероятно не, ама кой знае.

— Може би трябва да го уволниш.

Джеки повдигна вежди.

— Да, да, и после той да дойде тука с брадва, като ония, дето ги показват по новините.

— Не ми се вярва да е истина. И ти самият не го вярваш — помъчи се да го успокои Били.

— Вярвам го. Силия ходи на проповед три дни в седмицата.

— Джеки, ти обикновено се шегуваш със Стийв и не изглеждаш притеснен.

— Винаги си имам едно наум.

— Не съм забелязал.

— Имам си. Но не искам да бъда несправедлив към него.

— Несправедлив?

— Той е добър барман. Върши си работата. — По лицето на Джеки О’Хара се изписа срам, пълните му бузи почервеняха. — Не биваше да говоря така за него. Ама тия дръжки, заради тях се ядосах.

— Двайсет вишни — отбеляза Били. — Колко ли може да струват?

— Въпросът не е в парите, а в оня номер с езика, който е доста неприличен.

— Не съм чул някой да се оплаква. Много от клиентките дори страшно го харесват.

— Както и обратните — добави Джеки. — Не искам барът да се превръща в място за единаци — били те обратни, или не. Искам да е семеен бар.

— Вярваш ли, че има такова животно като семеен бар?

— Разбира се! — засегна се Джеки. Макар да беше безименен, барът не беше долнопробно заведение. — Че нали предлагаме детски порции пържени картофи и панирани кръгчета лук!

Преди Били да успее да отговори, влезе първият клиент за деня. Беше 11:04 часа. Искаше ранен обяд и си поръча „Блъди Мери“ със стрък целина.

Джеки и Били работеха заедно зад бара през обедните часове. Джеки сервираше, а Бен разпределяше порциите по чиниите.

Клиентелата беше по-многобройна от обикновено, защото във вторник предлагаха мексиканска кухня, но все пак по това време на деня не се нуждаеха от сервитьорка. Една трета от посетителите приемаха обяда си в течна форма, а втората трета се задоволяваха с фъстъци, кренвирши от буркан или безплатни солени бисквити.

Докато правеше коктейли и наливаше бира, Били Уайлс не можеше да се отърве от натрапчивото видение как Стийв Зилис сече ли, сече манекени…

Времето минаваше, а никой не съобщаваше за застреляна учителка или пребита възрастна филантропистка, така че Били се поотпусна. В затънтено кътче като Винярд Хилс, насред безметежното спокойствие на долината Напа, новината за брутално убийство би се разнесла много бързо. Явно са му погодили номер с бележката.

Следобедът мина бавно, в четири часа Айви Елджин дойде на работа. По петите й вървяха мъже, зажаднели до такава степен, че ако имаха опашки, щяха да ги въртят.

— Някакви трупове днес? — попита я Били и усети, че потреперва.

— Богомолка на задната ми веранда, точно на прага — отвърна Айви.

— Какво мислиш, че означава това?

— Който се моли, умира.

— Не схващам.

— И аз още се мъча да го разтълкувам.

Шърли Трублъд дойде в пет часа, облечена в бледожълта униформа с бели ревери и маншети, както подобаваше на зряла жена.

След нея се появи Рамон Падило, който подуши миризмата на мексиканска яхния и измърмори:

— Липсва й щипка кимион.

Стийв Зилис довтаса в шест часа. Миришеше на афтършейв с аромат на върбина, устата му имаше ментов дъх.

— Как върви, брато? — подкачи той Били.

— Ти ли ми звъня снощи? — попита Били.

— Аз ли? За какво да ти звъня?

— Не знам. Някой звънна, връзката беше лоша. Помислих, че може да си ти.

— Ти опита ли се да ме избереш?

— Не. Почти нищо не се чуваше, но нещо ми подсказа, че може да си ти.

Стийв избра три едри маслини от подноса и рече:

— Все едно, нямаше да ме намериш — бях излязъл с приятел.

— Свършваш работа в два часа сутринта и после излизаш?

Стийв се ухили и намигна.

— Имаше луна, а аз съм вълк — каза той, като проточи последната дума — въълк.

— Ако аз свършвах в два часа сутринта, щях веднага да си легна.

— Не искам да те обидя, светецо, но ти нямаш много хъс за живот.

— Какво искаш да кажеш?

Стийв сви рамене, после се зажонглира със завидно умение с хлъзгавите маслини.

— Хората се чудят защо готин тип като теб живее като стара мома.

Били огледа клиентите и попита:

— Кои хора?

— Кой ли не. — Стийв хвана първата маслина с уста, после втората, третата и ги сдъвка под аплодисментите на публиката на бара.

През последния час от смяната си Били наблюдаваше Стийв Зилис по-внимателно от обикновено. Въпреки това не забеляза нищо подозрително. Или не той беше скроил номера, или беше безкрайно по-лукав, отколкото изглеждаше.

Всъщност нямаше значение. Никой не беше пострадал. Бележката беше шега и рано или късно смисълът й щеше да излезе наяве.

Когато в 7 часа и Били се приготви за тръгване, Айви Елджин се приближи до него със сдържано вълнение в кехлибарените си очи.

— Някой ще умре в църква.

— Откъде знаеш?

— От богомолката. Който се моли, умира.

— В коя църква? — попита той.

— Бъдещето ще покаже.

— Може да не стане в църква. Може просто някой местен свещеник да умре.

Тя впи в него омагьосващия си поглед.

— Не бях помислила за това. Може би си прав. Но каква ще е ролята на опосума тук?

— Нямам представа, Айви. Нямам дарбата на гадател като теб.

— Знам, но си много добър. Винаги ме изслушваш с интерес и никога не ми се подиграваш.

Въпреки че работеше заедно с Айви пет дни в седмицата, изключителната й красота и сексапил понякога го караха да забрави, че в някои отношения тя беше повече момиче, отколкото жена, мила и безхитростна, добродетелна, макар и не недокосната.

— Ще помисля за опосума — обеща Били. — Може пък да имам някакъв талант на гадател, знае ли човек.

Усмивката й лесно би извадила човек от равновесие.

— Благодаря ти, Били. Този талант понякога… понякога се превръща в бреме. Малко помощ винаги е добре дошла.

Навън ниското слънце оцветяваше лятната вечер в лимоненожълто, а пълзящите на изток сенки на брястовете бяха толкова тъмновиолетови, че преливаха в черно.

Като се приближи до форда, Били забеляза, че под чистачката на предното стъкло има бележка.