Реймънд Фийст, Джани Вурц
Дъщеря на Империята (9)

8.
Наследник

Бебето ритна.

Мара се сепна, след това се усмихна, остави пергамента, който четеше, погали издутия си корем и се усмихна. Скоро щеше да роди. Чувстваше се тромава като нийдра, макар че Накоя все повтаряше, че не била качила достатъчно килограми. Намести се в напразен опит да намери по-удобна поза. Молеше се на богинята на плодородието препоръките на акушерката да са били успешни и да е заченала син. Ако беше момче, нямаше да има нужда да търси вниманието на съпруга си, за да осигури наследник за Акома.

Бебето ритна отново. Мара отпрати бдителните прислужници, които се въртяха около нея, и отново се зае с пергамента. Детето в нея изглеждаше неуморно, сякаш се опитваше да излезе на бял свят с юмруци и крачета. „Момче“, помисли си Мара и се усмихна. Наистина беше син, щом риташе така силно, и щеше да поведе дома към величие. Щеше да стане лорд на Акома.

Размислите й бяха прекъснати от вик отвън. Тя кимна и слугинята побърза да отвори паравана. Топлият вятър, наситен с миризма на прахоляк от нивите, нахлу вътре и пергаментите с отчетите на Джикан от продажбата на първите стоки на чо-джа се разхвърчаха по пода. Мара измърмори тихо проклятие, но не заради листите, които слугите побързаха да съберат. По окосената ливада се задаваше група воини начело с наперения Бунтокапи. Косата му беше потна, а туниката оцапана, което можеше да се очаква след едноседмичен лов. Както обикновено, щеше да я посети, след като изчисти оръжията си, но преди да се окъпе. Мара въздъхна. Докато лорда го нямаше, всичко беше спокойно. Сега трябваше да се приготви за суетня.

Щом ловците се приближиха, Мара направи жест и две слугини се приближиха и й помогнаха да се изправи. Дланите на красивата Миса вече бяха потни. Мара й съчувстваше. Присъствието на съпруга й често плашеше момичетата, защото той можеше да отведе която си поиска в спалнята. Поне бременността я беше отървала от това противно задължение. С лека злоба тя реши да нареди на Джикан при следващото купуване на роби да вземе грозни момичета.

Ловците стигнаха до настланата пътека. Тракането на екипировката им сякаш се засили, защото гласовете и поведението им станаха по-кротки в присъствието на господарката. Въпреки това бяха много развълнувани, а Бунтокапи въобще не се сдържаше. Миришеше на гора. По ръкавите му имаше кървави петна. Той махна към Мара и показа зад рамото си, като художник, представящ шедьовър. Робите зад него носеха дълъг кол, на който висеше животно с оранжево-сива козина. Мара пристъпи напред без помощта на слугините и разпозна зъбатата муцуна и белите очи на саркат. Смъртоносният нощен хищник върлуваше в дъждовните гори на югозапад от имението. Беше бърз и безпощаден убиец и тормозеше пастирите, защото не се боеше от хора, а нийдрите бяха беззащитни. В рамото му, зад масивните челюсти, стърчеше стрела със зелените пера на лорда. Ако се съдеше по това как се беше забила, Бунтокапи явно бе застанал пред връхлитащия звяр и го бе повалил с един изстрел. Впечатляващо деяние. Въпреки другите си недостатъци Бунтокапи показваше голям кураж и възхитителни умения с лък.

Мара погледна трофея и широко усмихнатото лице на съпруга си и за момент почти забрави, че му липсва всякаква чувствителност. Мразеше поезия, освен мръсни стихове. Музикалните му предпочитания клоняха към пътуващите певци на простолюдието и нямаше никакво търпение за елегантността на театъра до или операта. Не оценяваше въобще картините, освен ако не бяха еротични. Но пък беше отличен ловец. Мара за пореден път съжали, че Текума е бил твърде зает с Халеско и Джиро и не е обърнал внимание на обучението на третия си син. Колкото и да презираше Бунтокапи понякога, той имаше огромен, макар и суров потенциал. Ако го бяха възпитали в правилно държане и маниери, както се полагаше на един Анасати, можеше да стане влиятелна личност. Съжалението й обаче трая само докато Бунтокапи влезе в къщата.

Клатеше се, леко подпийнал с плодово вино по обратния път. Миришеше на огън, пот и каквото бе ял на закуска. Подпря се на прага на покоите си и махна на робите да положат трупа на сарката в краката на Мара. После нареди:

— Оставете ни.

Воините се оттеглиха, а Бунто сложи юмруци на кръста си и извика:

— Е, жено, какво мислиш? Голям звяр, а?

Мара склони глава учтиво, прикривайки отвращението си. Трофеят миришеше по-лошо и от ловеца. Около очите и увисналия език кръжаха насекоми, а колът и трупът цапаха прясно излъскания под. Тя нямаше търпение да се отърве и от човека, и от животното и реши да опита с ласкателство.

— Милорд показва голям кураж и умения, като е повалил толкова могъщ звяр. Южните пастири ще пеят за теб, Бунто.

Съпругът й се усмихна пиянски.

— Какво ми пука за хвалбите на смрадливите пастири? Главата ще стои много добре над писалището, където сега виси онзи стар флаг.

Мара потисна инстинктивния протест, за да не си навлече гнева на Бунтокапи. Той не се интересуваше от традициите, въпреки че флагът беше от една от най-древните победи на Акома и украсяваше кабинета на лорда от векове. Бунто променяше нещата както си иска, обикновено от чиста злоба, за да покаже, че той е Управляващ лорд. Мара почувства неочаквана тъга, че отчаянието я бе подтикнало към подобен брак.

— Жено! — извика Бунтокапи и я откъсна от размислите й.

Мара се поклони почтително, въпреки че бременността правеше задачата й трудна.

— Искам главата препарирана и над бюрото в кабинета ми. Погрижи се! Отивам да се къпя. — Той спря, сякаш се сети за нещо, надникна в тъмното помещение и посочи Миса. — Момиче, ела с мен. Някой трябва да ми изтърка гърба, а прислужникът ми е болен.

Красивата слугиня остави господарката си. Всички знаеха, че задачата й няма да се ограничи само с гърба на лорда. Тя тръгна покорно след Бунтокапи, а започващият да намирисва трофей остана на пода. Мара се пребори с напиращото прилошаване. След това се обърна предпазливо, сякаш беше от крехък порцелан, и повика куриерчето, което се криеше в ъгъла. Бунтокапи имаше навика да го удря, ако се мотае в краката му.

— Кедо, извикай двама роби от кухнята да отнесат това при касапина. Кажи на майстора, че трябва да препарира главата. Щом стане, да я окачат в кабинета на милорд, където поиска. — Потисна тъгата си и нареди на другата слугиня: — Джина, сгъни внимателно флага на бюрото и ми го донеси. Аз ще се погрижа да бъде запазен.

Куриерчето изтича с трополящи сандали, слугинята го последва. Мара прибра един кичур коса зад ухото си и продължи да преглежда документите. Нека Бунтокапи се забавлява с прислужниците, нека ходи на лов и си играе на войник. Това го държеше зает, което беше хубаво. И й позволяваше да преглежда търговските отчети, които пристигаха ежедневно. Мара продължаваше да ръководи делата на Акома, доколкото й беше позволено. И се учеше. Всеки ден разбираше все повече какво наистина прави един дом велик.

— Чудя се, дали имам по-актуални карти? — замисли се тя на глас.

— Господарке? — попита последният останал слуга.

Мара се взираше замислено някъде между пергаментите и трупа на сарката. Щом лордът заминеше пак на лов или до Сулан-Ку да залага, или да се забавлява с жените от Тръстиковия живот, щеше да претърси кабинета на баща си за карти. Поправи се: това вече не беше кабинетът на баща й, а на съпруга й, който беше враг.

 

 

Червеното вино се разля по покривката, а рогът, хвърлен от Бунтокапи, изтрака покрай чиниите. Той примигна сякаш изумен от собствената си сила, но гневът му не премина.

— Жено, стига си ме тормозила!

Силата на гласа му накара пламъците на лампите да затрептят. Мара стоеше тихо до съпруга си, който допреди миг припяваше нестройно на двама музиканти.

— Не виждаш ли, че се наслаждавам на изпълнението? Нали все искаш да чета поезия и да слушам музика? Как да слушам, като постоянно ми дрънкаш?

Мара прикри гримасата си. Хвалбите на Бунтокапи бяха породени от дъщерята в двойката, която беше доста надарена, и плътта, показваща се в откритото деколте, очевидно вдигаше сериозно качеството на изпълнението. Но имението трябваше да се управлява и Мара решително вдигна пергамента от пътя на разлятото вино.

— Милорд, тези решения не могат да чакат…

— Ако кажа, значи ще чакат! — Викът на Бунтокапи накара слугата, който се бе приближил с кърпа и леген с вода, да побърза с чистенето. — Тихо, жено.

Мара седна послушно до него, а слугата почисти и се изнесе максимално бързо. Зачервеният Бунтокапи махна на музикантите да продължат и се съсредоточи върху песента на момичето. Но търпеливото натрапчиво присъствие на Мара го изнервяше и след малко той попита:

— Оф, какво има?

Музикантите за миг спряха, после започнаха колебливо последния куплет. Мара подаде мълчаливо свитъка на Бунтокапи и му показа, че носи още шест. Той погледна набързо първия.

— Това са сметките от имението. Защо ме занимаваш с тях? — Погледна я, забравил за музикантите, които отчаяно чакаха да им заповяда да спрат и поради липса на подобна команда повтаряха края на песента.

— Това е твоето имение, съпруже — отвърна Мара покорно. — Никой не може да похарчи и монета от богатството ти без твое позволение. Някои търговци от Сулан-Ку пращат учтиви, но настоятелни молби да им се плати.

Бунтокапи се почеса по слабините, докато разглеждаше сметките.

— Жено! — В този миг музикантите завършиха песента и гласът му се извиси в тишината. — Имаме ли средства да платим? — И се огледа, сякаш стреснат от собственото си викане.

— Разбира се, съпруже.

Той понижи глас.

— Тогава им плати. — Намръщи се. — И защо ти ме занимаваш с тази работи? Къде е Джикан?

Мара посочи свитъците.

— Ти му нареди да не те занимава с тези неща, съпруже. Той се подчинява, но като го избягваш, няма да решиш проблемите.

Раздразнението на Бунтокапи премина в гняв.

— Значи жена ми трябва да ме тормози като писар! И ще трябва да одобрявам всяко нещо, което трябва да се свърши, а?

— Това е твоето имение — повтори Мара. Чакаше с напрежение да й се удаде възможност да предложи да поеме управлението на къщата.

Вместо това той въздъхна с абсолютно неочаквано примирение.

— Вярно. Явно ще трябва да свикна с тези трудности. — Очите му пробягаха по купчината свитъци и после по надутия корем на Мара. — Ти гледай да не се претовариш, жено. Легни си. Ако ще преглеждам документи цяла нощ, ще оставя музикантите да ми свирят.

— Съпруже… — Мара спря, усетила, че е направила грешка, а Бунтокапи скочи на крака, хвана я за раменете и я изправи грубо. Ръцете й инстинктивно се спуснаха да защитят растящия в нея живот. Това спря насилието на съпруга й, но не укроти гнева му.

Музикантите гледаха с нарастващо неудобство как пръстите на Бунтокапи се впиват болезнено в раменете й.

— Жено, предупредих те! Не съм глупав! Ще видя тези сметки, но когато сам реша. — Гневът му сякаш се самоподхранваше, докато не изпълни помещението като огромна сянка. Сякаш самата луна навън потъмня, а музикантите оставиха инструментите и се отдръпнаха. Мара прехапа устна, замръзнала в хватката на съпруга си като газен пред рели. Той я разтърси, за да усети силата му. — Чуй ме, жено. Ще си легнеш. И ако още веднъж решиш да ми се опълчиш, ще те отпратя!

Пръстите му се отпуснаха и Мара почти падна на колене, прободена от внезапен пристъп на страх. Скри го, покланяйки се ниско като робиня, и притисна чело в оцапания с вино под.

— Моля съпруга си за прошка. — Думите й бяха искрени. Ако Бунтокапи упражнеше правото си на Управляващ лорд да отпрати непокорната си жена далеч, с пенсия и само две слугини, тя завинаги щеше да изгуби влиянието си върху делата на Акома. Гордата фамилия на баща й щеше да остане на неговата милост и да потъне във васалството на Анасати. Мара не смееше да помръдне и дори да диша и чакаше, като се мъчеше да скрие ужаса в сърцето си. Беше се надявала, че ще отегчи Бунтокапи със сметки, които не разбира, и ще го накара да й даде някакъв контрол и свобода, което да й позволи да задейства плановете си. Вместо това за малко щеше да докара бедствие.

Бунтокапи изгледа превития й гръб с неудоволствие, но скоро прелестите на музикантката привлякоха вниманието му и той побутна жена си с крак, отегчен и раздразнен от очакващата го купчина свитъци.

— Лягай си, жено.

Мара се изправи тромаво, а облекчението й се смени с гняв към нея самата. Това, че бе раздразнила съпруга си, й се беше разминало отчасти защото делата на Акома не бяха толкова важни, колкото едрият бюст на някаква музикантка. Но загубата на самоконтрол за малко щеше да доведе до оставяне на бъдещето на Акома в ръцете на този свиреп враг. Отсега щеше да й трябва много предпазливост, разсъдливост и още повече късмет. Усети пристъп на паника и закопня за съвета на Накоя, но старицата отдавна спеше, а и в момента тя въобще не смееше да не се подчини на заповедта и да прати слуга да я повика. Приглади намачканата си роба, ядосана и по-несигурна отвсякога, и излезе с покорната походка на сгълчана жена. Но умът й продължаваше да работи трескаво. Щеше да устои. Някак щеше да намери начин как да използва слабостите на съпруга си, включително неконтролируемата му похотливост. Ако не успееше, всичко щеше да е загубено.

 

 

— Жено? — Бунтокапи се почеса и погледна намръщено пергамента на писалището.

— Да, Бунто? — Мара се бе съсредоточила върху шиенето, отчасти защото иглата и конецът в ръцете й сякаш водеха собствен живот, но основно за да изглежда като послушна и примерна съпруга. След инцидента с музикантите и сметките на имението Бунто я следеше изкъсо за най-малкото неподчинение. А и според клюките на слугите Бунтокапи често виждаше нещата според моментното си настроение. Мара опитваше да ушие дрешка за още нероденото бебе, но резултатът беше в най-добрия случай незадоволителен. Наследникът на Акома никога нямаше да облече подобен парцал. Но щом Бунтокапи смяташе, че шиенето е подходящо занимание за бременната му съпруга, тя трябваше да изпълнява ролята с поне малко ентусиазъм.

Лорд Акома размърда острите си колена под писалището.

— Отговарям на писмото на баща ми. Чуй го. „Скъпи татко. Добре ли си? Спечелих всичките си мачове по борба във войнишките бани на Сулан-Ку. Аз съм добре. Мара е добре“. — Погледна я с едно от редките си съсредоточени изражения. — Добре си, нали? Какво друго да му напиша.

— Защо не попиташ как са братята ти? — отвърна Мара с едва прикрито раздразнение.

Бунто кимна одобрително, без да схваща сарказма.

— Господарю!

Викът отвън почти накара Мара да се убоде по пръста. Тя остави ценната метална игла, а Бунто бързо закрачи към вратата. Човекът извика отново и съпругът й отвори вратата, без да чака слугите. Отвън стоеше потен и покрит с прах войник.

— Какво има? — попита Бунтокапи. Раздразнението му се стопи мигновено, защото военните дела му бяха доста по-лесни от писането.

Воинът се поклони. Явно беше тичал, за да донесе съобщението. Тя заряза смирената си поза и заслуша мъжа, който тъкмо бе успял да си поеме дъх.

— Ударен водач Люджан праща вест, че голям отряд разбойници се движи насам по пътя за Холан-Ку. Той ще ги причака при малкия извор до прохода, ако решат да преминат, защото смята, че идват да ни нападнат.

— Колко са? — попита властно Бунтокапи и разреши на вестоносеца да седне, с неочаквана загриженост, каквато не проявяваше към персонала на имението.

Мара махна на един слуга да донесе вода.

— Голям отряд, господарю. Някъде около шест роти. Със сигурност са сиви воини.

Бунто поклати глава.

— Толкова много? Може да се окажат опасни! — Обърна се към Мара. — Жено, трябва да те оставя. Не се бой, ще се върна.

— Чочокан да пази духа ти — отвърна Мара, както повеляваше ритуалът, и се поклони на съпруга си. Дори нуждата да играе роля не можеше да я откъсне от предстоящата опасност.

Бунтокапи излезе навън, а тя погледна през мигли към прашния вестоносец, който тъкмо й се покланяше. Беше млад, но покрит с белези и опитен в битка. Мара си спомни, че се казва Джигай и преди беше от бандата на Люджан. Очите му бяха неразгадаеми, докато се надигаше да пие от водата, донесена от слугинята. Мара усети пристъп на несигурност. Как ли щяха да се справят воините й срещу хора, които при различно стечение на обстоятелствата щяха да са техни другари, а не врагове? Никой от новодошлите не бе участвал в битка срещу врагове на Акома. Това, че първото сражение щеше да е срещу сиви воини, пораждаше опасно безпокойство.

Воините на Акома се строяваха бързо в отряди до главната сграда, всеки командван от Патрулен водач, които пък изпълняваха заповедите на Ударните водачи, действащи под главното командване на Кейоке. Вдясно от него стоеше Папевайо, който като Първи ударен водач щеше да застане начело, ако командирът загинеше в битката. Мара се възхити, защото воините на Акома действаха точно както се полага на цуранска армия. Бившите разбойници бяха абсолютно неразличими сред тези, които бяха родени тук. Съмненията й се разсеяха. Благодарение на присъствието на чо-джа само ротата на Тасидо щеше да остане да охранява имението. Мара се замисли за ползата от това да се повикат повече роднини на служба под знамената на Акома. С повече войници можеше да повиши Папевайо и още някого и да разполага с два гарнизона…

Силен вик я изтръгна от размисъла. Появи се Бунтокапи, слугите закопчаваха доспехите му в движение. Лордът застана начело на колоната и Мара си напомни, че това вече не е нейната армия.

Последните мъже се строиха, подканяни от виковете на Бунтокапи, който носеше пълни доспехи и украсена ножница с любимия си боен меч. Обикновено тромавият лорд на Акома изглеждаше като типичен цурански воин: набит, здрав и с яки крака, които можеха да тичат с мили и да им остане достатъчно издръжливост за битката след това. Бунтокапи беше трениран за война и в мирно време беше кисел и грубоват. Сега зараздава бързо заповеди.

Мара слушаше през отворената врата на покоите си, горда с бойците на плаца. Бебето ритна и тя примигна от силата на малките крачета. Докато замайването й премине, гарнизонът на Акома бе потеглил на бегом. Четиристотин човека с блестящи зелени брони се носеха към същата клисура, където Мара бе направила капан на Люджан й бандитите му, за да ги вземе на служба!

Тя се помоли мълчаливо и това стълкновение край малкия поток да се развие благоприятно за Акома, както и първото.

Накоя се появи, без да е повикана, за да се погрижи за господарката си. Старите й уши не бяха пропуснали суматохата и тя носеше слухове от войниците, неща, които младата съпруга жадуваше да знае, но вече нямаше как да научи. Старицата изпрати слугиня за охладени плодове и накара Мара да седне на възглавниците, след което двете зачакаха. Мара погледна часовника на чо-джа на писалището, където съпругът й бе писал допреди четвърт час. Беше едва средата на сутринта. Тя пресметна набързо. Сутрешният патрул явно бе забелязал съгледвачите на противника и главната сила при навлизането й в прохода. Прецени времето, местността и това, което бе чула от Накоя, и се усмихна. Обсъждането между Аракаси и Кейоке, което бе предизвикала при връщането от кошера на чо-джа, даваше резултат. Шпионинът беше споменал за нуждата от ранни патрули в западните територии на имението, защото врагът лесно можеше да проникне през нощта незабелязано и да се прикрие в планините през деня. Патрулът на Люджан бе тръгнал в полунощ и по изгрев вече се бе намирал достатъчно високо в хълмовете, така че да забележи всяка вражеска активност.

А лукавият бивш бандит знаеше всяко скривалище и всяка пътека чак до Холан-Ку.

Мара внезапно се почувства уморена, може би от бременността, и изяде няколко резена плод. Часовникът на чо-джа цъкаше съвсем тихо и тя не можеше да прецени дали го чува, или само си въобразява.

По обяд Накоя наля билков чай и поръча препечен хляб, сладко, плодове и кай сунг — гореща тиза с парченца риба, зеленчуци и ядки. Главният готвач побърза да изпълни заповедите и приготви храната, но на Мара изобщо не й се ядеше.

Накоя знаеше, че разсеяността на господарката й не се дължи на умора.

— Господарке, не се бой. Лорд Бунтокапи ще се върне невредим.

Мара се намръщи.

— Трябва.

Изтърва нервите си за миг и Накоя зърна лек гняв и решителност зад иначе безстрастното й изражение.

— Ако умре сега, всичко ще се провали… — Мара спря и бързо извърна очи.

Старицата знаеше, че има неща, които не разбира, макар да се досещаше за какво става дума. Годините обаче я бяха научили на търпение. Щом младата лейди Акома искаше да остане насаме с кроежите си, така да бъде. Най-опасните планове може да рухнат, ако бъдат споделени дори с някой доверен и обичан. Накоя наблюдаваше, но не разкриваше нищо от притесненията, които стягаха старото й сърце. Тя разбираше. Тя беше цуранка. Под покрива на господаря думата му беше закон.

 

 

Бунтокапи махна на войската да спре и присви очи към двамата воини, които приближаваха тичешком. Залязващото слънце очертаваше силуетите им. Мъжете бяха задъхани и прашни, но горди. Поздравиха и единият докладва:

— Милорд, разбойниците са направили лагер в клисурата, под хребета, на който е Ударен водач Люджан. Той смята, че ще тръгнат преди зазоряване.

Бунтокапи се обърна към Кейоке и нареди:

— Ще почиваме тук. Изпрати двама души да доведат Люджан.

Мъжете свалиха шлемовете си и насядаха на земята. Не запалиха огньове, за да не се издадат пред противника.

Бунтокапи също свали шлема си — беше функционален, но тежък, с традиционните цурански украси, отразяващи делата на собственика. Наскоро бяха добавили и лента от кожата на саркат по ръба, като допълнение към опашката от зарби, която се вееше отгоре. Подобни трофеи стояха чудесно на парад, но за негово неудоволствие всеки излишен грам имаше значение при целодневен поход. Той разроши тъмната си коса с пръсти, въздъхна доволно, седна, облегна се на един гладък камък и попита:

— Кейоке, каква е тази клисура, за която говорите?

Командирът клекна и начерта груба карта в пръстта с върха на камата си.

— Изглежда ето така, милорд. Пътят от Холан-Ку се стеснява на този превал, спуска се в тясната клисура покрай потока и после изкачва друг хребет, на около шест мили от нас. — Ветеранът изложи фактите, без да споменава засадата, която Мара бе организирала, за да примами Люджан и хората му на служба при Акома.

— Добро място за капан — измърмори Бунтокапи и почеса едно ухапване от комар.

Кейоке замълча. Чакаше търпеливо, докато господарят му разхлабваше колана с меча и се протягаше.

— Все пак да изчакаме доклада на Люджан. Събудете ме, като пристигне. — Бунтокапи сплете пръсти под тила си и затвори очи.

Папевайо се надигна с едва прикрито раздразнение.

— Ще разположа постове, милорд — каза Кейоке и го последва.

Бунтокапи изръмжа одобрително и двамата офицери го оставиха да дреме.

След около час постовите известиха за пристигането на Ударен водач Люджан.

Бунтокапи се събуди, без да го викат. Надигна се и зачеса пресните ухапвания от насекоми, а прашният Люджан застана пред него и отдаде чест. Бившият разбойник беше тичал шест мили, но не показваше признаци на умора, освен лекото задъхване. Кейоке и Папевайо бяха до него. Бунтокапи нахлупи шлема на рошавата си глава и посочи нарисуваната на земята карта.

— Покажи ми.

Люджан се наведе и започна да добавя детайли с ножа си.

— Шест отряда от по петдесет души се появиха по три различни маршрута в тази клисура, милорд. Лагеруват тук, тук и тук.

Бунтокапи спря да чеше зачервения си крак.

— Не са ли стигнали до по-високата долинка с малкото езерце?

— Не, милорд. — Люджан се поколеба.

Бунтокапи махна нетърпеливо в спускащия се здрач.

— Какво? Говори.

— Има нещо… нередно.

Бунто бръкна под нагръдника си и се почеса.

— Не се движат като бандити, а?

Люджан се усмихна.

— По-скоро като обучена войска.

— Сиви воини? — Бунтокапи се надигна тромаво.

— Може би — обади се Кейоке.

— Ха! — възкликна горчиво Бунто. — Това е Минванаби, или майка ми е родила тъпо куче. — Обърна се към старшите офицери. — Преди да се оженя, знаех за враждата между Джингу и Акома. Наскоро баща ми ме предупреди да очаквам внезапно нападение. — Намръщи се. — Мога да се закълна, че е знаел точно за това сега.

Бунтокапи направи пауза, но не сподели какво друго мисли по въпроса. После продължи почти сърдито:

— Лорд Джингу смята мъжете си за най-добри в империята, а мен, вашия лорд, за глупаво говедо. И явно е станал достатъчно дързък, за да рискува да разгневи баща ми. Но все пак не е толкова силен и нагъл, че да нападне открито, а? Нека му покажем, че греши за първите две. — Засмя се грубо. — И е прав за последното. — Обърна се към Кейоке. — Мисля, че вече имаш план, командире, нали?

Кейоке се наведе с безизразно лице и посочи с камата си мястото, където пътят се стесняваше.

— Смятам, че можем да ги удържим тук почти без усилия, милорд.

Бунтокапи поглади пискюлите на ножницата си и отсече:

— По-добре да ги оставим да влязат в долината, да пратим отряд зад гърба им и да ги заклещим.

Кейоке огледа рисунката на стапящата се светлина, опитваше се да си спомни всяка подробност на терена от последния си патрул. След това каза:

— Можем да разположим незабелязано отряд горе на билото, преди да се съмне. Разбойниците няма да могат да отстъпят и едно бързо нападение от тази страна ще ги прекърши.

— Умно. Но мисля да не нападаме. — Бунтокапи се намръщи и започна да обяснява. — Ще си стоим тихо, като уплашени пиленца, нали така? Щом ни подминат и навлязат в долинката, ще почнем да ги обстрелваме с лъкове и да хвърляме камъни.

— Но така ще се измъкнат — обади се Люджан.

Бунтокапи се почеса по челюстта, докато разучаваше скицата.

— Няма. Ще ги ударим точно преди да стигнат втория превал, така че да решат, че са се сблъскали с предния ни патрул. Но повечето ни хора ще чакат в засада в тила им. — Усмихна се с кръвожадно нетърпение. — Ще решат, че основният гарнизон на Акома е пред тях и пази границите на имението. Ще се втурнат обратно под обстрел, право към нашите мечове и щитове. — Направи пауза и добави: — Папевайо, ти ще отидеш с Люджан от другата страна на долината. Вземи… всички, без петдесетимата най-добри стрелци. Кейоке ще се прикрие с двайсет от тях на високия склон до прохода. — Нетърпението му се засили съвсем. — Кейоке, когато разбойниците приближат, накарай хората си да викат и да вдигат прах, та врагът да си помисли, че сте цяла армия. Ако продължат да напредват, започнете да ги обстрелвате.

Преметна лъка си през рамо.

— Другите трийсет ще се разположат по склона над бандитите, за да са на по-добра позиция. Аз ще ги водя.

Кейоке кимна, спомнил си тренировките в казармата. Бунтокапи беше бавен с меча, но с лък беше истински демон.

Възбуденият лорд даде последни заповеди на Папевайо, за да се подсигури, че нито един бандит няма да се измъкне.

Кейоке се въсеше под сенките на шлема си, но се възхищаваше на дръзкия план. Бунтокапи очакваше победа и ако смелият му план успееше, врагът наистина щеше да е обречен.

Бунтокапи се надигна и махна на стрелеца на отсрещния склон. Мъжете в клисурата не видяха сигнала му, защото сутрешната мъгла на дъното скриваше всичко на повече от десетина метра. Слънцето едва бе започнало да оцветява в червено източните върхове и мъглата щеше да се задържи поне още два-три часа.

Нашествениците тъкмо бяха започнали да се надигат. Едни се облекчаваха, други се миеха в потока или събираха сухи дърва, за да сварят чай. Малцина носеха доспехи. И да имаха стражи, те не се различаваха от останалите, които търкаха сънено очи. Бунтокапи се засмя на тази очевидна липса на дисциплина. Избра си мишена — един клекнал по нужда мъж — и стреля. Мъжът падна и битката започна.

Стрелците на Акома стреляха едновременно. Поне трийсетима от нападателите бяха поразени, преди останалите да успеят да реагират. Лагерът се разжужа като кошер. Мъжете се засуетиха за прикритие, зарязаха завивките си и котлетата на огньовете. Бунтокапи се засмя злобно и стреля пак. Стрелата му удари един нашественик в слабините, той падна в краката на свой другар и го събори.

Твърде много мъже бяха натъпкани на тясно място и паниката им правеше избиването лесно. Още двайсет бяха повалени, преди останалите да организират някакъв ред. Отдолу започнаха да се разнасят команди. Стрелците на Акома вече бяха по-затруднени да намират мишени, защото противникът използваше всяко дръвче, камък и яма, за да се прикрие. Въпреки това стрелите рядко пропускаха.

Някакъв офицер започна да крещи на хората си да пробият към границите на Акома. Бунтокапи заликува. Явно онзи долу си мислеше, че е срещнал патрул, който се опитва да ги изтласка обратно в хълмовете. Бандитите, които успяха да се прегрупират, стигнаха само до сянката на втория склон, където бяха спрени от викове и дрънчене на броня. Петима паднаха поразени, когато хората на Кейоке се включиха в сражението. Другите спряха объркано. Още десетина паднаха, преди офицерът да осъзнае какво става и да заповяда отстъпление.

Слънчевите лъчи докоснаха мъглата и оцветиха околността в червено. Първоначалните трийсет стрелци продължиха убийствения обстрел от хребета. Понасящите все по-тежки загуби нападатели се изтеглиха към тясната страна на дефилето. Възторженият Бунтокапи прецени, че поне една трета от тях са мъртви или ранени. Продължи да стреля бързо и изчисли, че може би още една трета ще бъдат поразени, преди да се сблъскат с воините на Акома, които дебнеха в тила. Но стрелите му свършиха много преди да остане без мишени. Бунтокапи се ядоса, че няма с какво да убива, сграбчи един голям камък, огледа се, видя някакъв бандит, който се бе свил зад една скала, засили се, хвърли камъка и беше възнаграден с вик на болка отдолу. Започна да се оглежда за още камъни, погълнат от кръвожадните емоции на битката.

Останалите войници, които също свършваха стрелите си, последваха примера му и скоро върху нашествениците се изсипа истински дъжд от камъни. От изток се вдигаше прахоляк, придружен от силни викове: Кейоке и хората му играеха ролята на нападаща армия. Разбойниците наскачаха разтревожено, след това започнаха да отстъпват на запад. Бунтокапи запрати още един камък надолу, изтегли меча си и обзет от нетърпение за слава и победа, изкрещя:

— Акома!

Мъжете от отряда му се втурнаха в щурм надолу по склона. Стигнаха до дъното, обгърнати от прашна мъгла. Врагът отстъпваше безредно. Почти двеста разбойници лежаха на земята, а оцелелите бягаха към чакащите мечове, щитове и копия на отряда на Люджан и Папевайо.

Бунтокапи тичаше с всичка сила с късите си крака, защото искаше да стигне до битката, преди и последният враг да бъде убит. Сблъска се с някакъв отчаян мъж, облечен в проста роба. Мъжът носеше меч и простичък щит и Бунтокапи чак сега се усети, че заради възбудата си е оставил своя щит на скалите. Прокле се за непредпазливостта си, но нападна, като нададе бойния вик на Акома с почти момчешка радост.

Разбойникът се подготви за схватка, но Бунто отби меча му и се хвърли върху щита: предпочете да разчита на сила, отколкото да се бие с човек, който може да е по-добър с меча. Мъжът залитна и Бунтокапи замахна с двуръчен захват, който строши щита и ръката на противника. Нападателят падна с вик.

Лордът се усмихна лудешки и го прониза. После измъкна меча си и хукна след стрелците на Акома, които продължаваха атаката.

Откъм запад се носеше шум от битка. Задъхан, но нетърпелив, Бунтокапи изтича през тесния проход между скалите.

Отстъплението на разбойниците бе спряно от очакващите ги воини на Акома. Папевайо беше строил отпред редица от коленичили щитоносци, а зад тях имаше бойци с лъкове и копия. Дори един на двайсет от нападателите не успя да стигне до строя. Докато Бунтокапи бързаше да се приближи, последните загиваха от остриетата на копията.

Гората изведнъж стихна неестествено. Вълнението на лорда не намаляваше, докато вървеше между проснатите трупове и слушаше виковете на ранените.

Папевайо стоеше със скръстени ръце и гледаше как превързват раната на един боец.

Бунтокапи се приближи до него и попита кратко:

— Е?

— Милорд. — Папевайо го поздрави с меча си, почти без да откъсва очи от ранения. — Те се поколебаха, когато видяха строя ни. Това беше грешката им. Ако бяха продължили с нападението, щяхме да претърпим по-големи загуби. — Мъжът на земята стенеше. — Не толкова стегнато — извика Папевайо на онзи, който го превързваше, забравил, че говори с господаря си.

Но Бунтокапи беше твърде възторжен от победата, за да обърне внимание на подобно нещо. Подпря се на окървавения си меч и попита:

— Колко са жертвите?

— Не знам още, но не са много. Ето, командирът идва.

Дойде и Люджан и тримата изчакаха покрития с прах Кейоке. Сърцето на Бунтокапи се изпълни с гордост. Той тупна игриво Кейоке по рамото и възкликна:

— Видя ли, пречупиха се и ги изклахме като кучета, точно както казах. Ха! — Намръщи се, но не от недоволство. — Има ли пленници?

— Около трийсет, милорд — отвърна Люджан. Гласът му беше съвсем спокоен, в противовес на този на господаря. — Неколцина ще оживеят, за да ги направим роби. Не знам кои са офицери, защото никой не носи отличителни знаци. Нито пък цветовете на някой дом.

— Ба! — възкликна Бунтокапи. — Това са псетата на Минванаби.

— Или поне този. — Люджан посочи един мъртвец, който лежеше на двайсетина крачки. — Този го познавах преди… — Той спря, преди да издаде странния си произход. — Преди да избера на кой дом да служа. По-голям брат на един приятел, който постъпи при Кехотара.

— Той е любимият слуга на Минванаби! — Бунтокапи махна с меча си, сякаш присъствието на войник от васалите на Джингу доказваше твърдението му.

Люджан се дръпна извън обхвата на меча му с лека усмивка.

— Той беше лош човек. Нищо чудно да е станал разбойник.

Бунто размаха меча си пред лицето му, без изобщо да разбере шегата, и викна:

— Това не беше разбойническо нападение! Онова куче Джингу мисли, че Акома са слаби, защото ги управлява жена. Е, сега вече ще знае, че срещу него има мъж! Ще пратя куриери в Сулан-Ку, да почерпят в пристанищните кръчми, Джингу ще разбере кой му е натрил носа!

Пак размаха меча, после погледна засъхващата по него кръв и след кратко колебание го прибра в украсената ножница. Е, робите щяха да го почистят.

— Ще му мислим, като се приберем. Мръсен съм и съм гладен. Тръгваме веднага!

И тръгна, като остави Кейоке, Папевайо и Люджан да организират хората, да подготвят носилки за ранените и да строят отрядите за обратния път. Искаше да се прибере у дома преди вечеря и уморените от сражението войници не го интересуваха. Щяха да почиват, като се върнат в казармата.

Папевайо погледна Кейоке и двамата безмълвно споделиха една мисъл. Този грубоват мъж, още почти момче, беше опасен. И дваж по-опасен за господарката им.

 

 

Часовете минаваха и сенките става все по-къси. Слънцето изкачи зенита и пастирите се върнаха за обяд, а слугите продължаваха да работят, сякаш не съществуваше никаква заплаха. Мара почиваше и опитваше да чете, но не можеше да се съсредоточи върху сборника с владенията и делата на десетината основни и стотиците дребни благородници в империята. Една нощ, преди около месец, й се бе сторило, че долавя някаква схема, по която са разположени по-далечните владения, но след часове изучаване реши, че това е илюзия. Все пак това я наведе на друга мисъл. Разположението на семейните владения, дори най-незначителните, можеше да се окаже важен нюанс в Играта на Съвета.

Обмисляше тази новост през топлия следобед. След залез вечеря мълчаливо в по-прохладния вечерен въздух. Слугите бяха притеснени, което беше необичайно при отсъствието на лорда им. Детето в утробата й тежеше като камък и тя си легна рано. Сънищата й бяха тревожни. На няколко пъти се събуждаше с разтуптяно сърце и се ослушваше за завръщащи се войници, но вместо скърцане на доспехи и тропот на крака нощта носеше само мучене на нийдри и цвърчене на насекоми. Единственото доказателство, че съпругът й и Кейоке се справят с планинските бандити, беше, че имението все още не е нападнато. Успя да заспи дълбоко едва преди изгрев.

Събуди се, когато слънцето я напече в лицето. Заради среднощните тревоги бе оставила паравана отворен. Прислужницата й бе забравила да го затвори и топлината вече нахлуваше. Мара се надигна и внезапно й прилоша. Изтича до нощното гърне и повърна. Робинята чу страданията на господарката си и се появи с влажни кърпи. Видя, че Мара се е проснала на леглото, и забърза да доведе Накоя.

Мара обаче я спря.

— Накоя си има достатъчно грижи — извика тя и махна намусено към отворения параван. Слугинята го затвори припряно, но сянката не помогна. Мара лежеше, потна и пребледняла. През цялата сутрин не успя да се съсредоточи върху търговските сметки, които винаги предизвикваха интереса й. Стана обед, а войниците още не се връщаха. Започна да се притеснява. Дали Бунтокапи беше загинал от бандитски меч? Дали бяха победили? Чакането я изтощаваше и пълнеше главата й със сенките на колебанието. Навън слънцето запълзя към зенита и Накоя дойде с обяда. Мара успя да хапне малко плодове и сладки, благодарна, че прилошаването е преминало.

След обяда лейди Акома легна, за да си почине в жегата. Сънят не идваше. Сенките на дърветата започнаха да се издължават зад стената, а шумът намаля, защото свободните работници се прибраха по колибите си. Робите не ползваха такава обедна почивка, но когато беше възможно, им възлагаха по-лека работа в тези горещи часове.

Чакането тежеше като хиляда скали. Дори готвачите в кухнята бяха напрегнати. Някъде някакъв слуга гълчеше роб за недобре изпълнена задача. На Мара й писна от бездействие и се надигна. Накоя веднага се появи, за да я попита от какво се нуждае, и тя й се озъби. Отказа и предложението да се отпусне с музиканти и поети. Накоя поседя, след което стана и отиде да си намери друга работа.

По залез, когато сенките по хълмовете вече ставаха лилави, се разнесе шум, предизвестяващ завръщането на войската. Мара затаи дъх и долови, че пеят песен. Нещо в нея се пречупи. Разплака се от облекчение. Ако врагът беше победил, сега щеше да напада с бойни викове. Ако Бунтокапи беше убит или войниците бяха отблъснати, щяха да се връщат мълчаливо. Шумните гласове в следобедната жега оповестяваха победата на Акома.

Мара стана, махна на слугите да отворят стената към плаца и зачака завръщащите се отряди.

Яркозелените им доспехи бяха покрити с прах. Перата на офицерите бяха разрошени, но всички бойци вървяха в крак, а песента им изпълваше въздуха. Старите воини и бандитите пееха от радост, защото битката окончателно ги бе обединила. След цялата мъка, тегнеща над дома през последната година, постижението беше сладко.

Бунтокапи дойде направо при жена си и се поклони официално — жест, който я изненада.

— Жено, победихме.

— Много съм доволна, съпруже. — Откровеният й отговор го изненада на свой ред. Явно бременността я изтощаваше, защото не изглеждаше добре.

— Псетата на Минванаби и Кехотара, преоблечени като сиви воини, се опитаха да проникнат в земите ни — обясни Бунтокапи. — Искаха да ни нападнат призори, докато спим.

Мара кимна. И тя щеше да планира нещата така.

— Много ли бяха, милорд?

Бунтокапи разкопча шлема си и го хвърли на чакащия слуга. Разчеса мократа си сплъстена коса с ръце и устните му се извиха доволно.

— Ах, колко е хубаво, като го свалиш. — Погледна жена си на прага. — Какво? Много ли? — За миг като че ли се замисли. — Доста повече, отколкото очаквах… — След това подвикна през рамо на Люджан, който организираше прибирането на войската с Кейоке: — Ударен водач Люджан, колко се оказаха последно нападателите?

Веселият отговор се разнесе над двора:

— Триста, милорд.

Мара потисна тръпката си и сложи ръка на корема си, защото бебето бе помръднало.

— Триста, убити или пленени — заяви гордо Бунтокапи. След това сякаш се сети за още нещо и пак се провикна: — Люджан, колко човека загубихме?

— Трима убити, трима умиращи и петима тежко ранени. — Отговорът беше още по-весел и Мара разбра, че новите попълнения са се сражавали добре.

Бунтокапи се усмихна на своята лейди.

— Какво ще кажеш, жено? Причакахме ги отгоре, засипахме ги с камъни и стрели и ги изтласкахме към нашите мечове и щитове. Дори баща ти нямаше да се справи толкова добре, нали?

— Да, съпруже. — Признанието беше тежко, но вярно. Бунтокапи не беше пропилял годините за тренировки. За миг отвращението и омразата й се смениха с гордост от делата на съпруга й в името на Акома.

Люджан се приближи с един войник, казваше се Шенг. Тежкият поход и битката не бяха намалили дръзката му галантност и той се усмихна на Мара, преди да се поклони и да прекъсне хвалбите на господаря си.

— Милорд, този мъж има да каже нещо важно.

Войникът отдаде чест.

— Господарю, един от пленниците ми е братовчед и го познавам добре. Той е син на сестрата на жената на чичо ми. Не е сив воин. На служба е при Минванаби.

Мара се напрегна, но това остана незабелязано поради бурната реакция на Бунтокапи.

— Ха! Казах ли ви? Доведете го това псе.

Един едър боец избута напред мъж с вързани зад гърба ръце и го събори в краката на Бунтокапи.

— От Минванаби ли си?

Пленникът не отговори. Лордът забрави за присъствието на жена си и го изрита в главата. Въпреки омразата си към Минванаби Мара се намръщи. Тежкият сандал на Бунто отново попадна в лицето на мъжа и той се претърколи и изплю кръв.

— От Минванаби ли си? — повтори съпругът й.

Мъжът не признаваше нищо. Но пък Джингу нямаше да прати слаби мъже на толкова рискована мисия. Позицията и честта му зависеха от това да не бъде разкрит. Но истината не можеше да бъде изцяло скрита. Появи се нов войник на Акома с подобна история. Още неколцина от нападателите бяха разпознати като хора на Джингу или на неговите васали от Кехотара. Бунтокапи изрита още няколко пъти човека на земята, но изтръгна само поглед, пълен с отровна омраза. Накрая му омръзна и нареди:

— Този глупак скверни земите на Акома. Обесете го.

След това вдигна блеснал поглед към Кейоке.

— Обесете ги всичките. Нямаме нужда от роби, а псетата са лоши работници. Обесете ги на крайпътните дървета и сложете надписи, че това очаква всеки, който прекрачи в земите на Акома. Командирите на патрули да идат в града. Да черпят по таверните и да пият вино за смелите мъже, които победиха Минванаби.

Кейоке не каза нищо. Бунтокапи нанасяше ужасна обида на лорд Минванаби, като бесеше публично войниците му. Обикновено военнопленниците бяха убивани почетно с меч или оставаха роби. Само при старите кръвни вражди се прибягваше до такива обиди. Публичните хвалби за това деяние щяха да предизвикат още по-сериозен удар и дори съюзът с Анасати можеше да се окаже недостатъчен.

Мара разбираше залозите. Ако Джингу се разгневеше достатъчно, следващата атака нямаше да е с триста, преоблечени като сиви воини, а с три хиляди, носещи оранжево-черните доспехи на Минванаби, и те щяха да залеят земите на Акома като напаст от насекоми. Видя как Кейоке потърква брадичката си с палец и разбра, че той споделя същата загриженост. Трябваше да се опита да разубеди съпруга си.

— Милорд. — Мара докосна мокрия от пот ръкав на Бунтокапи. — Това са само войници, изпълняващи заповедите на господаря си.

Бунтокапи я погледна диво.

— Тези ли? — Спокойният му тон беше нещо ново и смразяваше, защото бе съвсем искрен. — Ама това са сиви воини, бандити и крадци, жено. Нали чу, че го питах дали е от Минванаби? Ако беше отговорил, че е, щях да го убия лично с меча си. Но той е обикновен престъпник и трябва да го обесим, да! — Усмихна се широко и викна на мъжете на двора: — Изпълнете заповедите ми.

Войниците на Акома отидоха за въжета и после подкараха пленниците към дърветата покрай Имперския път, а дърводелецът се зае да изработи табелата, с която щяха да ги посрамят публично. До довечера и последният щеше да е увиснал.

Свободните войници се прибраха по казармите. Бунтокапи влезе в къщата, без да си маха сандалите, твърдите подметки драскаха изящния под, докато крещеше на слугите. Мара си отбеляза, че трябва да накара робите да полират наново пода, и се върна на възглавниците си. Съпругът й не я беше освободил и затова трябваше да остане, докато сваляха доспехите му.

Лорд Акома разкърши рамене, когато свалиха тежката му броня, и заговори:

— Този Минванаби е глупак. Мислеше да ядоса баща ми, като ме убие, и после да насочи вниманието си към теб, простата жена. Но не знаеше срещу какъв воин се изправя, да! Имаш голям късмет, че избра мен, а не Джиро. Брат ми е умен, но не е боец. — Очите му отново светнаха диво и Мара видя в тях нещо повече от обикновено коварство. Беше принудена да се съгласи с думите му от брачната нощ. Съпругът й не беше глупак.

Помъчи се да укроти грубоватото му настроение.

— Акома имат късмет да ги предвожда такъв воин, милорд.

Бунтокапи изпухтя при тази похвала. Обърна се и подаде последните части от доспехите си на слугата. Погледна оцапаните си кокалчета и най-после призна, че е уморен от последните два дни.

— Жено, ще си взема една хубава баня и после ще вечеряме заедно. Няма да ходя в града. Боговете не обичат горделивостта и може би ще е по-добре да не дразня Джингу прекалено.

Пристъпи към прага, та топлият вечерен ветрец да изсуши потта му. Мара го гледаше мълчаливо. Набитото тяло и кривите крака бяха комична гледка на фона на пожълтяващото небе, но за нея тя не бе комична, а ужасяваща. Щом мъжът й излезе, Мара погледна купчината мръсни дрехи и сандалите, които бе оставил на пода. Обзеха я мрачни мисли и дори не чу кога Накоя е влязла. Старицата се поклони и прошепна с едва доловим глас:

— Ако ще го убиваш, направи го скоро, господарке. Той е много по-умен, отколкото предполагаше.

Мара кимна. Вътрешно броеше часовете. Не преди да се роди бебето. Не и преди това.

 

 

— Мара!

Викът отекна в къщата. Лейди Акома се надигна с помощта на прислужниците. Беше на половината път до вратата, когато тя се плъзна настрани и Бунтокапи влезе със зачервено от гняв лице.

Тя се поклони.

— Да, Бунто.

Той вдигна месестия си юмрук и раздруса сноп листа, изпълнени с дребни цифри.

— Какво е това? Намерих тези листа на писалището, когато се събудих. — Наистина приличаше на разбеснял се бик нийдра, което се допълваше от кървясалите очи, последица от тежък запой предишната вечер.

Неколцина млади воини, втори и трети синове на съюзници на Анасати, се бяха отбили на път за Равнинния град. Домовете им мобилизираха гарнизоните си за пролетна кампания на варварския свят Микдемия, отвъд магическия разлом. Войната навлизаше в третата си година и историите за богатства примамваха все повече неутрални домове във Военния съюз. Подобни промени извеждаха Военната и консервативната Имперска партия начело във Висшия съвет. Лорд Минванаби беше стълб на Военната партия, оглавявана от Военачалника, а лорд Анасати беше централна фигура в Имперската, престижна позиция, защото се заемаше само от роднини на императора.

Бунтокапи хвърли листата по жена си.

— Какви са тези неща?

— Съпруже, това са месечни отчети, сезонни бюджети и доклади от далечните ни владения и предприятия. — Тя сведе глава, за да види какво още се търкаля по пода. — И предположение за търсенето на кожи от нийдра догодина.

— И какво да правя с тях? — Бунтокапи вдигна безпомощно ръце. Като трети син от него се очакваше да стане професионален воин или да се ожени за дъщерята на богат търговец, търсещ съюз с могъщ дом. Сега, след като бе надминал и най-смелите амбиции на баща си, се оказваше, че обучението му за управляване е недостатъчно.

Мара клекна, защото не можеше да се навежда заради бременността, и търпеливо започна да събира разпилените листове.

— Трябва да прочетеш докладите. Да одобриш, които искаш, или да направиш промени и да ги пратиш на съответния отговорник.

— Ами Джикан?

— Той ще те съветва, съпруже. — Отново я обзе надежда, че може да поеме някои отговорности в свои ръце.

— Добре тогава. Хадонрата да дойде в кабинета ми след вечеря. — Без повече приказки Бунто сграбчи листата от ръката й и излезе.

Мара се обърна към куриерчето.

— Намери Джикан.

Хадонрата се появи задъхан. Ръцете му бяха оцапани с мастило и Мара предположи, че пратеникът го е открил в писарското крило, от другата страна на къщата.

— Милорд има нужда от съветите ти по множество търговски въпроси, Джикан — каза тя. — Отиди при него, след като се изкъпе и вечеря.

Хадонрата стисна оцапания си юмрук, почти неспособен да прикрие недоволството си, че ще трябва да се занимава с мудния Бунтокапи.

— Да, господарке.

Мара го изгледа с кисела насмешка.

— Милорд е нов в търговските въпроси, Джикан. Може би ще е най-добре да му обясняваш всичко бавно и максимално подробно.

Изражението на Джикан не се промени, но очите му сякаш светнаха.

— Да, господарке.

Мара му отвърна с прикрита усмивка.

— Бави се, колкото искаш. Сигурна съм, че ще намериш достатъчно теми за цялата вечер, та дори и за нощта.

— Разбира се, господарке. — Джикан започна да се ентусиазира. — Ще наредя да не ме безпокоят, докато лорд Бунтокапи се нуждае от моята помощ.

Хадонрата винаги проявяваше бърза мисъл. Мара ценеше уменията му, макар и да не го показваше.

— Добре, Джикан. Щом милорд се интересува от домашните дела, вземи всички документи, които решиш, че трябва да изучи.

— Да, господарке — отговори Джикан с едва прикрито удоволствие.

— Това е всичко. — Мара го освободи с жест и се замисли. Имаше още неща, които трябваше да сведе до вниманието на съпруга си. Все пак се притесняваше. Беше избрала гибелен път. Никой закон или човек нямаше да я спаси, ако стъпеше накриво.

Мара примигна, когато чу как огромната ръка на Бунтокапи удари някого. Поредният роб щеше да се разхожда дни наред с подута буза или насинено око. Тя се приготви за неизбежния сблъсък и не се изненада, когато Бунто нахълта при нея: дори когато не беше ядосан, той рядко прибягваше до учтивостите, каквито официално изискваше рангът им.

— Мара — започна той, едва сдържаше гнева си.

Мара го прокле наум, защото бойните му сандали драскаха пода за втори път тази седмица. За щастие робите, които трябваше да го оправят после, нямаха право на оплаквания.

Бунтокапи спря, потен под тежката си броня.

— Вече от дни се занимавам с тези неща, които според Джикан трябва да надзиравам лично! За пръв път от седмица излязох да потренирам с войската и като се връщам, намирам още от… тези! — Запокити тежкия сноп документи на пода. — Писна ми! Кой се занимаваше с това преди да дойда тук?

Мара сведе скромно очи.

— Аз, съпруже.

Гневът на Бунтокапи премина в изумление.

— Ти ли?

— Преди да поискам да се оженим, бях Управляваща лейди. — Каза го така, сякаш не беше от голямо значение. — Управлението на имението беше мое задължение, както е сега твое.

— Уф! — Раздразнението му беше очевидно. — Трябва ли да се занимавам с всяка дребна подробност? — Смъкна шлема си и й подвикна да му помогне. Един слуга застана на прага. — Донеси ми роба — нареди Бунтокапи. — Няма да стоя с тази броня и миг повече. Мара, помогни ми.

Мара се надигна тромаво и застана до съпруга си, който стоеше с разперени ръце. Тя разкопча коланите на нагръдника и задната броня, като се стараеше да го докосва колкото се може по-малко, защото беше мръсен.

— Ако искаш, можеш да предоставиш част от тези права на Джикан. Той е напълно способен да се грижи за ежедневните дейности в имението. Може да се допитва до мен, ако теб те няма.

Бунтокапи смъкна лакираните доспехи и въздъхна облекчено.

— Не. Искам да се грижиш за нашия син.

— Или дъщеря — отвърна Мара, ядосана, че съпругата можеше да служи за оръженосец, но не и да се занимава със сметките. Коленичи и започна да маха кожените наколенници от косматите му крака.

— Ба, момче ще е. Ако не е, ще трябва да пробваме пак, а? — И се надвеси над нея.

Мара не показа отвращението си и развърза сандалите, които бяха толкова мръсни, колкото и краката му.

— Както пожелае милорд.

Бунтокапи махна късата си роба, остана само по превръзка и се почеса по чатала.

— Все пак ще позволя на Джикан да се занимава с търговските въпроси, за които е отговарял след смъртта на баща ти. — Слугата донесе чиста роба и лорд Акома бързо се облече, без да нарежда да приготвят банята. — Хадонрата е компетентен. А за важните решения може да идва при мен. Мисля да прекарам малко време в Сулан-Ку. Няколко приятели са…

Спря объркан, защото Мара внезапно се присви. От сутринта имаше леки контракции, но тази беше силна и лицето й пребледня. Най-сетне времето беше дошло.

— Бунто!

Обичайно сприхавият й мъж внезапно се зарадва, но и се притесни.

— Време ли е?

— Така мисля. — Тя се усмихна успокояващо. — Извикай акушерката.

Бунтокапи стискаше отчаяно ръката на жена си, загрижен за пръв път през живота си. Акушерката дотърча, последвана почти мигновено от Накоя. Двете го изгониха с устрем, на който никой съпруг в империята не би устоял. Бунтокапи се изнесе като бито куче, като поглеждаше през рамо.

През следващия час крачеше в кабинета и чакаше синът му да се роди. След втория час изпрати слугите за вино и нещо за ядене. Вечерта премина в нощ, а още нямаше вести от родилната стая. Бунто беше нетърпелив и не беше свикнал да чака, затова продължи да пие. След вечеря поиска музиканти, но тяхното свирене не успя да успокои нервите му и вместо това той поръча да затоплят банята, която бе пренебрегнал следобед.

В рядък момент на уважение реши да не си взима момиче. Някак не беше подходящо да се забавлява в кревата, докато жена му ражда наследника му. Но един мъж не може да стои и да чака просто така. Бунтокапи изръмжа, да му донесе голяма кана бренди от акамел. От това нямаше да се откаже — и не се отказа дори когато слугите напълниха ваната с гореща вода и застанаха отстрани с кърпи и сапун. Бунто махна робата и потупа наедряващото си шкембе. Изръмжа, че трябва да се упражнява повече с меч и лък, за да поддържа форма, и се пъхна във водата. По-слабите мъже биха се намръщили, но той направо седна. Взе чашата с бренди от ръцете на слугата и я пресуши на един дъх.

Прислужниците го миеха много внимателно. Никой не искаше да си навлече бой, ако пръски от водата попаднат в чашата с бренди.

Бунто се отпусна във ваната и започна да си тананика, докато го сапунисваха. Скоро топлината и приятният масаж, който отпускаше мускулите му, започнаха да го приспиват.

Внезапно се разнесе писък. Бунто се изправи светкавично, преобърна чашата с бренди и опръска слугите със сапунена вода. Посегна с разтуптяно сърце за оръжието си: очакваше прислугата да се разбяга и да нахлуят бронирани мъже. Но всичко беше тихо. Лордът погледна музикантите, които очакваха заповедта му, но преди да отвори уста, тишината се разцепи от нов писък.

Тогава се сети. Мара раждаше сина му. Разнесе се нов вик и болката в него не беше като нищо, което бе чувал през живота си. Ранените викаха силно и пищяха, или пък стенеха жално. Но този писък… сякаш отразяваше агонията да те измъчва самият Червен бог.

Бунтокапи се огледа за брендито си. На лицето му се изписа гняв, когато видя, че чашата я няма. Един слуга я вдигна светкавично от пода, напълни я и я подаде на господаря си. Бунтокапи я изпи на един дъх и заповяда:

— Виж дали всичко е наред с жена ми.

Слугата изтича, а Бунто нареди да донесат още бренди. Страдалческите писъци на Мара изпълваха нощта. Слугата се върна бързо.

— Господарю, Накоя каза, че раждането е тежко.

Бунтокапи кимна и отпи отново; усещаше как в корема му се надига топлина. Нов писък, последван от тихо ридание. Лорд Акома се ядоса и подвикна на музикантите:

— Свирете нещо весело и по-силно.

Те подхванаха маршова мелодия. Бунтокапи продължи да пие. Дразнеше се, че писъците на Мара се чуват въпреки музиката, така че хвърли чашата и поиска направо каната.

Главата му започна да се замайва. Писъците го връхлитаха като врагове, които не можеше да блокира с щита.

Пи, докато сетивата му се притъпиха. Погледът му се замъгли и той се отпусна с глупава усмивка. Водата започна да изстива, но господарят не показваше признаци, че ще излезе, и притеснените слуги побързаха да стоплят още.

Донесоха му още бренди и скоро Бунтокапи, лорд на Акома, не чуваше музиката, камо ли далечните писъци на съпругата си.

Зората започна да посребрява стените. Накоя отвори вратата и надникна, изтощена от безсънната нощ. Бунтокапи лежеше в изстиналата вода и хъркаше с отворена уста. Празната кана от бренди бе паднала до отпусната му ръка. Музикантите спяха до инструментите си, прислужниците стояха като изморени войници, намачканите кърпи висяха от ръцете им. Накоя затвори вратата и на сбръчканото й лице се изписа отвращение. Беше благодарна, че лорд Сезу не е жив, за да види как наследникът на титлата, Бунтокапи, лорд на Акома, спи в такова състояние, докато съпругата му се бе мъчила часове наред, за да роди здраво момченце.