Елиф Шафак
Чест (38)

Въжето

Лондон, 20 октомври 1978 година

Пембе ускори крачка и се приближи до киното, което вече познаваше толкова добре. Ниските й токове потракваха по тротоара равномерно, като приспивна песен. Тя не поглеждаше нагоре или наоколо, беше вперила очи в земята, сякаш отново беше дете и това бе игра. Щом тя не виждаше света, може би и той нямаше да я види.

Всеки път нарочно закъсняваше и влизаше в салона петдесет минути след началото на прожекцията. Така имаше по-малка вероятност да ги видят заедно. Напоследък обаче Пембе бе станала малко по-непредпазлива. Два пъти даже беше излизала заедно с Елиас на улицата, веднъж, за да купи саксия, и втори път — за да послуша един уличен музикант. Както винаги, беше притеснена, но сега вътре в нея се бе появил някакъв подтик глас, който умираше да излезе навън и да бъде чут. Никой дотогава не бе изживявала такова нещо и не знаеше какво у прави с тази нова дързост, която хем беше, хем не беше част от нея.

Мина под сводовете на главния вход, без дори да поглежда едрата касиерка с тъжен вид. Малко от мъха на сивото и палто се закачи във въртящата се врата и политна от вятъра като семена на глухарче, понесли се надлъж и шир, спират никъде. Тя влезе в киното и вдиша познатите миризми. Кръговете по замърсения мокет, от които й се завиваше свят, ако ги гледа прекалено дълго, смрадта от мръсните пепелници и щандовете с пуканки с масло, солети и дъвки с плодов вкус. Всичко това, кой знае защо, й действаше успокоително. Още том влезеше във фоайето, я обземаше някаква лекота. Чувстваше се спокойна, защитена. Земята спираше да се движи и приканваше и нея да направи същото, а тя преставаше да се притеснява за бъдещето и се оставяше във властта на мига.

Младият разпоредител на входа провери билета й, после разтвори завесите и й даде знак да го последва. Прожекцията беше започнала. В салона цареше полумрак, всичко бе окъпано в сребриста светлина, която отскачаше от екрана при всяка ярка сцена. Докато вървеше след електрическото фенерче, Пембе се огледа бързо. В салона имаше десетина-петнайсет души, повече от обикновено. За стотна от секундата тя долови напрежение, каквото допреди миг не се чувстваше.

Елиас винаги сядаше на едно и също място. Средният ред, средният стол. Веднъж някой друг го беше заел и така Пембе се озова до непознат.

— Здрасти, скъпа — се беше ухилил той.

Ужасена, тя скочи на крака и се премести на предния ред, където Елиас я чакаше в блажено неведение.

Като внимаваше да не се спъне, Пембе тръгна покрай празните редове. Забеляза възрастен мъж и жена, които, погълнати от филма, се държаха за ръце. Тя се опита да си представи, че двамата с Елиас седят така, стари, крехки, но все още влюбени. Дори мечтата й се стори нереална.

Беше толкова улисана, че докато вървеше, не забеляза човека на последния ред. Той се бе скрил — беше се смъкнал на седалката и беше извърнал глава, почти изцяло в сянка. Седеше в мрака, наблюдаваше, чакаше.

Карамелената светлина на електрическото фенерче спря на ред „Г“. Там, в средата, седеше Елиас — сам, с очи, потънали в очакване, на което самият той не си позволяваше да се отдава, Пембе благодари на разпоредителя и задъхана, седна. Елиас се извърна усмихнат. Пресегна се и прокара показалец по върховете на пръстите й точно като слепец, разпознал по допира своята любима. Стисна нежно ръката й. Пембе му отвърна със същото. През последните няколко месеца двамата бяха усвоили език с много жестове и не толкова много думи. Елиас се наведе бавно и целуна Пембе по вътрешната страна китката, като вдиша миризмата на кожата й. Сърцето й биеше като обезумяло. Въпреки това тя не погледна мъжа. Това също беше като детска игра. Ако Пембе не гледаше Елиас той щеше да бъде невидим, а щом е невидим, може би нямаше да изчезне никога.

Даваха „Добрия, Лошия и Злия“. Пембе не го беше гледала. За разлика от Елиас. Това беше първият им филм със звук. Предната седмица киносалонът беше приключил прожекциите на неми филми и сега даваха нова поредица — класически спагети уестърни. Пембе и Елиас вече се бяха разбрали да се срещат тук, мястото им харесваше и те не виждаха причина да го сменят. Освен това Елиас смяташе, че тъй като героите във филма са лаконични и не говорят много, Пембе няма да се затрудни.

След няколко секунди тя наистина потъна във филма. Загледа как Блонди, Туко и Ангелските очи се забъркват в какви ли не конфликти, предизвикват най-различни опасности и се излагат на тях — вживя се в ролите им. Когато Лошия попита: „Щом работиш, за да живееш, защо се убиваш с тази работа?“, тя сведе очи и се замисли, докато схвана пълното значение на думите. Трепна, когато Лошия се смръщи срещу Добрия и му заяви, че двамата всъщност не се различават особено. Напоследък бе започнала да разсъждава върху понятията за добро и зло, както никога досега. Накараха я писмата на нейната близначка. Сестра й беше уважаваната сега, добродетелна и чиста, непоклатима. Излизаше, че Пембе е лошата, съгрешилата. Но невинаги е било така. Колко бързо се променяха нещата. Нямаше нищо постоянно, всичко се развиваше в несекващ поток.

Когато Туко се качи на магаре с примка на шията си, бъде обесен, върху лицето на Пембе се мярна страх. Тя се извърна настрани. За стотна от секундата й се стори, че един човек на задните редове я наблюдава, но когато провери още веднъж, беше много тъмно. Точно тогава чу как Злия казва:

— Хората с въже около шията невинаги увисват на бесилото.

Пембе затвори очи. За миг й притъмня — тя се озова на друго място и в друго време.

— Ей, добре ли си, скъпа? Отнесе се нанякъде — каза в ухото й Елиас, а после добави със закачлив шепот: — Само на кино е.

Тя кимна. Знаеше, че е само на кино. В истинския живот хората с въже около врата винаги увисваха на него.

 

 

Бяха осем сестри на възраст от девет до двайсет години. Най-голямата се казваше Хедийе — дар. И тя наистина беше такава — Божий дар, първородната и много ценена, макар да беше момиче. Беше със сърцевидно лице, остър нос, леко дръпнати големи очи, сиви като буреносен облак. Като най-голяма от децата в голямо семейство с оскъдни доходи, Хедийе си играеше не с играчки, а с истински бебета и така и порасна. Вечно чистеше, готвеше, търкаше, переше, хранеше по-малките, люлееше ги, за да заспят. Дланите й бяха намазани с къна, китките й бяха украсени с гривни от фалшиво злато, но по нея нищо не изглеждаше фалшиво. Пембе не помнеше Хедийе да се е оплакала и един-единствен път, въпреки че всички останали роптаеха през цялото време. Тя някак си беше приела ролята и безконечните си отговорности и порасна преждевременно, за да се превърне в момиче жена. След смъртта на Назе я замени от само себе си и се грижеше за всички, особено за близначките, които още бяха малки. После Берзо се ожени отново и дъщерите му гледаха на мащехата си като на жената на баща им и като нищо повече, защото сега за тях майка беше Хедийе.

— Няма да се омъжвам — обичаше да повтаря тя. — Ще се грижа за сестрите си, докато се задомят. Ще си умра стара мома.

Колкото и трогателни да бяха тези думи за близначките, те така и не се оказаха истина. През зимата на 1957 година Хедийе започна да се среща с един мъж. Медицинско лице, пратено от държавата да прави ваксинации против туберкулоза — повечето селяни не му вярваха, всички деца го мразеха. Как беше започнало всичко, как двамата се бяха запознали, десетгодишната Пембе така и не научи, а жената, която бе днес, нямаше как да се досети.

Любовта беше болест, вдъхваща сили и даваща криле, но все пак болест. Изведнъж Хедийе стана по-дръзка отвсякога, неумолима. От нея като че ли започна да се страхува дори мащехата им, която вече не бе в състояние да й се разпорежда, и която в нейно присъствие се притесняваше. Защото Хедийе бе изпълнена с решимост. Момичето, което дотогава не бе имало и миг за себе си, сега бързаше да навакса изгубеното време. Една ясна нощ с луна като златен сърп на небето избяга с мъжа, когото почти не познаваше.

На другата сутрин вече нямаше кой да ваксинира. Децата в селото се зарадваха. Каквото беше останало от ваксините, беше изхвърлено в река Ефрат и така бяха заличени всички следи от един чужд човек, нахлул като неканен гост в живота им, за да им инжектира представите си за света и накрая да открадне тяхно момиче.

Пембе още помнеше скръбта, обгърнала къщата — куха и смазваща в същото време. Сякаш оплакваха мъртвец. Но сега Хедийе бе по-страшна и от мъртвец. Никой ме питаше за нея — най-малкото не и на глас, името й се беше превърнало в богохулство.

Особено отмъстителна беше мащехата им.

— Дано Бог те изгори в Ада! — кълнеше тя, понеже й се струваше, че вижда Хедийе навсякъде.

Изведнъж цялата омраза, надигнала се в нея, срамът, че не може да роди дете на мъжа, взел я за жена само за да го дари със син, мъката, че е ялова като пустинята, бремето да се грижи за осемте деца на друга жена, се смесиха и се превърнаха в остър яден гняв към Хедийе.

Колкото и да е странно обаче, Берзо мълчеше. Очите му бяха хлътнали в очните ябълки, бяха като вкаменени. Главата му беше ниско отпусната, замислена. Той вече почти стъпваше в чайната, по цял ден седеше намусен и затворен в себе си вкъщи и докато пушеше, по цигарата му увисваше неизтръскана пепел.

Зимата беше люта. Минаха четири месеца. Един късен следобед в началото на пролетта Хедийе се върна. Трябваше да прати вест, да провери дали семейството й е готово да я приеме обратно. Вместо това се качи на автобуса и си дойде, ей така, без предупреждение. Медикът се беше оказал страхливец. Уж бе обещал да я вземе за жена, но при най-малката съпротива на семейството си се беше отказал и я беше зарязал сам-сама в големия град.

Хедийе съжаляваше за случилото се. И беше уплашена. Но нямаше друг дом. Нямаше къде да отиде. След като се прибра, намери вратата отворена и се шмугна вътре. Нямаше го нито Берзо, нито жена му. Но близначките си бяха вкъщи и още щом зърнаха Хедийе, се разпищяха от радост и изръкопляскаха, за да ознаменуват завръщането на своята сестра майка. Закръжиха около нея като планети около Слънцето.

Но Хедийе беше друга. Несигурна, сдържана, мълчалива. Седеше с прибрани крака и сведени очи в края на дивана, в собствения си дом беше като гостенка, която не знае дали е добре дошла.

След малко се прибра и мащехата им, която, понесла на гърба си огромно руно, влезе с тежка стъпка. Беше се сгърбила и бе поруменяла от усилието. В началото не забеляза Хедийе. Но веднага долови неловкото мълчание в стаята и притеснението на близначките.

— Какво става тук? Да не е дошла котка да ви изяде езиците?

Още преди да е довършила изречението, забеляза момичето в ъгъла. Бегълката. Причината за техния срам. Жената пусна товара си и застана почти вцепенена срещу Хедийе. Сетне пристъпи напред и изкриви устни, сякаш се е изплюла на пода.

Хедийе пребледня.

Вечерта, когато всички сестри се прибраха, никоя не дръзваше да заговори Хедийе от страх да не ядоса мащехата. Никоя не й предложи чай или храна. И сестрите не ядоха много. Няколко часа след като в къщата се бе възцарила тази тягостна обстановка, на прага се появи Берзо. Още щом влезе, почувства онова, което вече знаеше. Беше чул новината, но бе решил да не бърза и да изслуша мнението на другите мъже.

Хедийе скочи на крака и изтича да му целуне ръка, но той се дръпна.

— Нямам синове — каза високо, за да го чуят всички — Бог не ми даде. Така и не разбирах защо. До днес.

Момичетата го слушаха, затаили дъх. Раменете на Хедийе се смъкнаха.

— Сега вече знам причината — продължи Берзо. — Ако имах син, щях да го накарам да те убие и да изчисти петното върху доброто име на семейството. И заради теб брат ти щеше да отиде в затвора. Щеше да гние цял живот между четири стени.

Хедийе не заплака, не се разхлипа, не помоли за прошка. Впила очи в един паяк на перваза, продължи да седи, без да помръдва, без да говори.

В последвалата тишина Берзо допълни:

— И през ум не ми е минавало, че някога ще го кажа, но съм доволен, че нямам син.

Вечерта, докато се готвеха да си легнат на постелките по пода, сестрите чуха как баща им и мащехата им се карат в съседната стая, макар че не различиха ясно думите. С вече разплетени коси, по бархетни нощници с дълъг ръкав, момичетата погледнаха Хедийе, която още седеше в края на дивана. Пембе се изправи тихо.

— Къде отиваш? — пошушна Джамила.

— Сигурно е гладна.

— Ти да не си полудяла? Татко и мащехата още не са заспали. Ще разберат.

Пембе само сви рамене, после прекоси на пръсти стаята, отиде в кухнята и се върна с малко хляб, сирене и вода. Под погледите на сестрите си ги занесе на Хедийе, която взе само водата.

На другата сутрин Берзо закусва по-късно от обикновено. Момичетата чакаха, докато той отпиваше от черния чай и дъвчеше питката.

— Отивам в чайната — рече, без да поглежда никого в очите.

При тези думи Пембе изпадна в паника. Баща им не беше стъпвал в чайната, откакто Хедийе беше избягала. Какво ли се беше променило сега, за да го накара да се запъти натам?

— Какво ще правя с нея под покрива ми? — промърмори мащехата.

— Знаеш какво да правиш — каза той и не добави и дума повече.

Малко по-късно със смръщен поглед на широкото лице, мащехата им каза, че всички трябва да излязат. Чакала ги много работа, трябвало да тъкат килими.

Докато сестрите й си слагаха ботушите и палтата, Пембе поизостана, обзета от мъчителен страх. Случваше се нещо, а тя не знаеше какво. Малко преди да излязат, видя как мащехата и носи големия кръгъл пиринчен поднос, на който всички се хранеха. Постла покривката на пода, сложи дъската и отгоре закрепи подноса. За стотна от секундата Пембе си помисли, че тя поднася на Хедийе нещо за ядене. Но всичко изглеждаше много странно. Нямаше чинии. Нямаше вода. Нямаше хляб.

През това време Хедийе не се и помръдна. Статуя от сол.

Последното, което Пембе видя, беше котелът, който мащехата донесе. Прииска й се ужасно да види какво има вътре и се престраши да каже:

— Не се чувствам добре. Боли ме гърло. Дали да не си остана вкъщи?

Жената поклати глава.

— Нареждане на баща ти. Никой няма да остава в къщата.

Отидоха у съседката и цял ден тъкаха. Знаеха наизуст шарката. Лазурносиньо, цикламенорозово, сивкавооранжево, канелено. Пембе обичаше да боядисва. Червено от къна, жълто от куркума, кафяво от натрошени орехови черупки. Докато слагаше вълната в леген с медена роса, тя сподели с близначката си какво е видяла.

— Как така е занесла празен котел? — попита с широко отворени очи Джамила.

— Честно ти казвам — пошушна Пембе. — Може и да не е бил празен. Но си беше странно. Ако вътре имаше храна, щеше да има и пара, нали така? Или някаква миризма. Нищо!

— Залавяй се за работа — подкани Джамила, понеже не знаеше какво друго да каже.

Следобед си размениха местата. Този път Пембе остави Джамила да приготвя боята, а тя седна да тъче. Беше уморително. Очите я заболяха, върховете на пръстите й изтръпнаха. Пембе усети, че я присвиват части на тялото, за които никога не се беше и сещала.

Без да казва на никого, включи в шарката на килима си мотив, какъвто нямаше. Ако някой забележеше, а тя беше сигурна, че това е неизбежно, щеше да стане лошо. Но желанието беше по-силно от нея. Беше малък знак — Х, които да напомня за името на сестра й. След като килимът стане готов, щяха да го продадат на някой местен търговец, кой то на свой ред ще го продаде на по-едър търговец. Оттам килимът ще да бъде отнесен в скъп магазин на Капалъ чарши в Истанбул. Семейство туристи, дошли в града за няколко дни ще го забележат на витрината. Ще го купят, макар той да струва немалко пари. После ще го пренесат, където живеят — в Париж, Амстердам или Ню Йорк, и буквата „Х“ щеше да бъде скрита завинаги, но въпреки това завинаги жива.

По здрач семейството се прибра — седемте сестри и тяхната мащеха. Когато се приближиха до градинската ограда, Пембе усети как я плисва притеснение като вълна. Тя се затича. Имаше лошо предчувствие, не толкова страх, колкото гняв, все по-силна ярост, насочена не към друг; а към самата нея, задето не е направила нещо по-рано. Какво — не знаеше.

Именно тя намери Хедийе — тялото й, безжизнено като парцалена кукла, висеше със счупен врат от пиринчената кука на тавана, на която толкова пъти бяха закачали люлките на новородените.

Хедийе беше използвала въжето, което мащехата й беше поднесла в котела.

 

 

Каубоят на име Лошия се опита да се усмихне, докато примката около врата му се затягаше.

— Шегуваш се, Блонди — каза той с пресеклив глас. — Няма… Няма да си направиш такава шега с мен.

Блонди присви очи и като понаклони глава, отговори:

— Не е шега. Въже е, Туко.

Стиснала устни, Пембе си даде сметка, че няма сили да гледа тези сцени. Надигна се от седалката.

— Тръгвам.

— Моля? Но защо, любов моя? — попита Елиас. — Защо си тръгваш рано днес?

— Да, не… тръгвам.

— Заради филма ли? Не ти ли хареса?

— Не… да… извинявай.

— Да дойда ли с теб?

— Стой тук, моля те.

При тези думи Пембе стана на крака и остави Елиас без обяснение. Докато вървеше забързано към изхода и минаваше покрай задните редове, човекът, който седеше там, потърка слепоочието си, за да скрие с длан лицето си.

След като прожекцията свърши и включиха осветлението, Елиас стана от седалката заедно с всички други. Не знаеше как да тълкува това, че Пембе си е тръгнала толкова внезапно. Излезе бавно, със свито сърце във фоайето. Някой го потупа по рамото.

— Извинете, намира ли ви се огънче?

Младо момче, тийнейджър. Прекалено млад, за да пуши. Но на Елиас не му беше работа да му го казва, а дори да го направеше, хлапакът едва ли щеше да го послуша.

— Съжалявам, не пуша — отвърна.

— Виж ти!

В погледа на младежа, в тона му, имаше нещо, от което Елиас трепна. Но преди да е изрекъл и дума, младежът кимна едва-едва и каза с твърд безизразен глас:

— Е, приятен ден.

— Благодаря. И на вас.

Елиас остави там Искендер, който продължи да го гледа и мина през въртящата се врата, като докосна с коса мъха, който Пембе беше оставила там само преди час.