Елиф Шафак
Чест (28)

Харун контрабандистът

Село на река Ефрат, май 1978 година

Онзи ден надвечер Джамила отиде да събере малко съчки. На връщане седна на един камък и се замисли. Извади писмото, пъхнато в колана й, и за миг се втренчи в хартията с невиждащи очи, сякаш забравила какво е това. Но за разлика от чудовищата в сънищата й, писмото беше истинско. Истинско като планините наоколо и точно толкова зловещо. Джамила го зачете отново.

„Джамила, скъпа сестро,

През всичките тези години сигурно съм ти пратила стотици писма. Имаше добри дни, имаше и лоши. Но това е писмото, което ми беше най-трудно да напиша. Запознах се с един мъж сестро. Моля те, не се въси. Моля те, не ме съди. Дай ми възможност да обясня, макар и да не съм сигурна, че аз самата разбирам. Не мога да се доверя на никого, освен на теб. Не знае никой. Уплашена съм до смърт. Но съм и изпълнена с радост и надежда. Как е възможно?

През цялото време бях убедена, че сърцето ми е изсъхнало. Като парче кожа, оставена прекалено дълго на слънце. Неспособно да обича никого, освен теб и децата. Никой мъж. Така смятах. Когато го срещнах, изпитах чувството, че съм го познавала винаги. Не знам как да нарека това усещане. Опитвах, опитах всячески да го държа далеч от мислите си. Провалих се.

Той в готвач. И той като теб знае езика на подправките и тревите. Навън по лондонските улици, има младежки демонстрации. Всички са ядни на нещо — всички, освен него. Твърди, че само търпеливите умеели да готвят. Той е човек на много земи и с много имена, но без родина. Вероятно носи родния град на гърба си — като костенурка без възраст.

Знам, сигурно си възмутена. Знам и какво ще ми кажеш: «Срамота! Призракът на мама ще те преследва до сетния ти ден. На татко също. Предпочитам да трупа на дъщеря си в Ефрат пред това да ме опозори.» Това каза той, след като Хедийе избяга, нали помниш?

Кажи ми, ако научиш някого на азбуката, как можеш да го спреш да чете? След като веднъж си вкусил еликсира на любовта, как можеш да спреш да жадуваш за него? Видиш ли се веднъж през очите на своя любим, вече не си същия човек. През цялото време съм била сляпа, а сега, след като очите ми се отвориха, се страхувам от светлината.

Скъпа, не ми прощавай, ако дълбоко в себе си не го искаш. Но те моля, обичай ме. Сега и завинаги. Аз също те обичам. Завинаги и навеки…

Твоя обожаваща те близначка Пембе“

Сигурно не е на себе си, заключи Джамила. В любовта имаше нещо омаломощаващо, тъмна сила, която те лишава от разум и сили. На Адем вероятно вече му бе все едно, но всички останали: приятели и съседи, роднините и тук, и там, щяха да се впуснат да чернят Пембе. Дори и тя да успееше да се разведе лесно, дали този готвач — този човек с преносима родина и без чувство за миналото — щеше да се съгласи да се ожени за нея достатъчно бързо, че да заглуши слуховете? На всичкото отгоре беше чужд човек. Вероятно християнин, което усложняваше нещата още повече. Колкото повече мислеше Джамила, толкова повече виждаше, че това е невъзможно. Трябваше да измъкне сестра си от Лондон, та да не пострада. Трябваше да защити, Пембе от клюките и хулите, а ако се наложи, и от нея самата.

С мисли, препускащи из главата й, Джамила стигна при колибата и влезе с връзка сухи съчки на гърба. Остави товара при огнището, като дишаше накъсано. С крайчеца на окото забеляза, че контрабандистът е станал от дивана — след цял месец, през който тя се беше грижила за него, той бе успял да се изправи на крака. Джамила се поизвърна усмихната към него. И чак тогава забеляза пушката в ръката му.

— Правиш впечатление на потайна жена — подметна контрабандистът и насочи дулото към нея. — Чудя се какво ли криеш?

— Как изобщо мога да имам нещо? Акушерка съм. Дори не ми плащат с пари.

За стотна от секундата той като че ли й повярва, но после рече:

— Е, ще видим. Първо ме заведи в избата.

— Какво? — ахна Джамила. Откъде е разбрал за избата? — Но там няма нищо. Само вехтории.

— Какво им е на вехториите? — възрази мъжът. Вените по слепоочията му се бяха издули, очите му бяха кървясали. — Хайде, покажи ми пътя.

Несвикнало да се подчинява на чужди заповеди, тялото й се изопна, готово за съпротива.

— По-чевръсто, иначе ще ти пръсна главата и ще те дам за храна на кучетата — изсъска контрабандистът — А после ще сляза и сам в избата.

Тя изтегли килима, отвори капака и се дръпна, та мъжът да види какво има долу.

— Не — отсече той. — Ще слезем заедно. Ти първа. Но чакай…

Метна й въже и я накара да си завърже ръцете отпред — достатъчно хлабаво, за да ги използва, но и стегнато, та да не се развърже лесно.

— Не мога да сляза така.

— О, умна жена си. Все ще измислиш нещо.

Джамила едвам се закрепи и стиснала най-горната пръчка на стълбата, заслиза предпазливо надолу. Контрабандистът я последва. Тя усети, че го боли, раните му още горяха. Но алчността беше по-силна.

— Уф, каква е тази смрад? — попита мъжът и се наведе, сякаш ще повърне.

За пръв път от много години Джамила забеляза миризмата — люта, остра и силна, просмукала всичко.

— Охо, какво си си направила тук? — възкликна контрабандистът и се огледа. Взе едно бурканче синапено семе и го разклати подозрително. — Така си и знаех. Вещица. А сега казвай какви съкровища си скрила.

— Тук няма нищо. Както виждаш, само билки и лекове. Правя отвари. Една от тях те изцери, забрави ли?

— Нали каза, че само Аллах лекувал — отвърна той. — И знаеш ли, права си. Спаси ме не друг; а Бог. Както винаги. Хора, невидели и половината от онова, което ми е минало през главата, вече са мъртви. В гроба. А аз съм жив. Винаги се измъквам на косъм.

Контрабандистът заби в нея приклада. Тя изгуби равновесие и за малко да падне.

— Каква ли си на вкус? — попита той и след като пристъпи напред, огледа хълбоците и гърдите й. — Значи никога не си била с мъж? Клетата ти. Може би след това ще взема да те пояздя, Непорочна акушерко.

Обърна й гръб и се зае да претърсва масата. Започна да изсипва съдържанието на бутилките, да души стъклениците, да изпразва съдините, счупи нехайно няколко от тях. Сърцето на Джамила биеше като обезумяло. Кехлибарената наложница беше в седефената кутийка на рафта.

— Хайде да се качваме горе — подкани жената с глас, напрегнат от усилието да прикрие притесненията си.

— Какво има горе?

— Ще ти сготвя, ще ти измия краката.

Думите разрязаха въздуха като с нож. Контрабандистът застина с шарещи очи.

— Ти за глупак ли ме мислиш?

Джамила изпадна в паника.

— Не, разбира се. Умен мъж си.

— Защо ме баламосваш? Защо изведнъж се държиш така с мен? Би трябвало да ме мразиш — заяви той, сетне добави: — Къде гледаш?

Джамила усети, че е сбъркала. От притеснение бе погледнала няколко пъти към рафтовете зад контрабандиста. Не му трябваше много време, за да намери кутийката.

— Оооо, мръсна магьосницо! Колко е красив само! Сигурно струва цяло състояние. Откъде си го откраднала?

— Подарък ми е — отвърна уморено Джамила.

— Виж ти! И очакваш да ти повярвам? — попита мъжът докато прибираше диаманта в джоба си. — Я ела насам, обърни се. Качваме се горе. Първо ти. И без номера.

Още щом тя понечи да се насочи към стълбата, контрабандистът я повали с приклада на пушката. Джамила залита напред, удари челото си в желязното стъпало, тялото й сякаш вече не бе нейно, а светът стана с цвят на кръв.

След часове дойде на себе си. Беше замаяна, повдигаше й се, а болката в слепоочията беше толкова остра, че не посмя да отвори очи. Няколко минути стенеше на пода като сляпо коте. После бавно, много бавно се изправи и изчака мъглата отпред да се разсее.

Намери нож и сряза въжето около китките си. Избата беше преобърната с главата надолу, сякаш цяла армия беше тършувала тук. Джамила видя на масата седефената кутийка. Не бе успяла да каже на контрабандиста за преданието. Диамантът бе прокълнат. Можеше да бъде даден или получен само като подарък. Не може да бъде иззет, не може да бъде отмъкнат насила или продаден.

Джамила се качи горе, присвита от болка при всяка своя крачка. Видя, че входната врата е отворена, а долината тиха, без въздух. Изведнъж всичко й се стори страшно. Сега земята, която я беше хранила и закриляла, гъмжеше от скорпиони, змии, отровни растения, озлобени насилници… капани, заложени и от Бога. Джамила се разплака и заслуша как вие, сякаш се гледаше отстрани, захлипа като човек, който е забравил да плаче и чак сега си спомня. Остатъкът от деня мина мъчително бавно. Не събра смелост да излезе. Не отправи молитва. Не хапна и залък. Както държеше върху скута си чаша вода, седеше на дивана, без да забелязва нищо.

После чу звуците. Мъже. Коне. Кучета. Избърса очите си с длани и усети как дращят мазолите, изпъстрили пръстите й. Онзи сигурно се връщаше с приятелите си. Какво още искаше? Тялото й? Живота? Джамила не успя да намери пушката. Контрабандистът беше взел и нея. Жената грабна един кинжал, но ръцете й трепереха така, че тя разбра: няма да има сили да го използва. Затова го остави и тръгна към вратата, решена да застане лице в лице със съдбата си.

От здрача изникнаха четирима ездачи. Само един скочи от коня и се приближи с ботуши, които скърцаха, сякаш газеха кал. Джамила го позна, беше главатарят на контрабандистите. Мъжът, на чиято жена бе помогнала да роди детето и половина, същият, който бе оставил на прага й ранения и й бе причинил цялото това нещастие.

— Джамила… сестро. Може ли да вляза?

Без да казва нищо, тя се дръпна и го пусна да мине.

Мъжът видя синината на челото й, подпухналите й очи.

— Няма да стоя дълго. Вече ти създадохме достатъчно главоболия. Дошъл съм да се извиня за случилото се. Онзи не заслужаваше добротата ти.

Джамила знаеше, че е редно да каже нещо, но думите така и не стигнаха устните й.

— Нося ти това — продължи мъжът. — Подарък от мен за теб.

Той извади от джоба на шалварите си две копринени кесийки с връв в горния край, едната червена, другата черна. Пресегна се и загледан в очите й, я хвана за ръцете. После сложи в лявата й длан червената кесийка. А в дясната — черната.

Успяла да си върне гласа, Джамила попита:

— Къде е той сега?

— Няма да ти създава повече неприятности, повярвай ми.

— Как се казва? Дори не знам името му.

— Казва се Харун — отвърна главатарят и излезе със стъпка навън. — Това име написахме върху надгробния му камък.

Трябваше да мине известно време, докато Джамила разбера думите, а след като ги осмисли, ахна. Отвори червената кесийка. Вътре беше ослепителната Кехлибарена наложница. След това жената отвори втората кесийка. В нея имаше две уши. Тъжни, осакатени, кървави. Чак тогава Джамила разбра, че двете кесийки са от еднакъв плат. Само че тази бе почерняла от кръвта. Това бяха ушите на мъжа. Макар и да беше заобиколил противопехотните мини, накрая Харун контрабандистът беше погребан без някои части от своето тяло.

Джамила изхвърча навън и забърза след главатаря. За миг се уплаши, че той е изчезнал — поредният призрак в живота и. После обаче го зърна — беше с хората си на изровената пътека. Той дръпна юздата на коня. Другите последваха примера му.

Когато отиде при тях, Джамила се поколеба — не знаеше какво да каже. Прибра зад ухото си един кичур коса и си оправи забрадката. Примоли се:

— Помогни ми!

— Кажи с какво.

— Искам да замина при сестра си в Англия. Тя е в беда. Има нужда от мен.

Мъжете на конете се спогледаха.

— Нямам паспорт, нямам пари. Нищо. Трябва да стане както го правите вие, незаконно. — Джамила разтвори длан. — Но имам Кехлибарената наложница и ми е разрешено да я дам, на когото реша. Избирам теб. Ще бъдеш богат и тя няма да те направи нещастен, повярвай ми.

— Искаш да ми дадеш диаманта в замяна на това да ти уредя да заминеш в чужбина?

— Точно така.

Главатарят на контрабандистите сключи вежди, засука върховете на гъстите си мустаци и се замисли.

— Не е лесно. Не е като да прекосиш границата със Сирия.

— Чувала съм, че има мъже, които го уреждат. Аз не мога да ги намеря, но ти можеш. Помниш ли по-малкия син на Ахмад? Той нали замина? За коя страна беше? За Швейцария ли? Скрили го в един камион, нали? И той успял някак да се промъкне.

След като Джамила заговори, думите бликнаха от нея като река. Тя обясняваше разпалено и припряно, от все сърце, тласкана от нужда, която не осъзнаваше, но която със сигурност не бе в състояние да сдържи.

Мъжът я гледаше, без да помръдва. Джамила видя в хлътналите му очи най-различни чувства: стаено възхищение, разбиране, объркване.

— Ще направя каквото мога. Ако такава е волята Божия, ще стане.

Замаяна, премръзнала, разтреперана, Джамила вдигна ръце и разтвори длани, а диамантът отрази последните лъчи на залязващото слънце.

— Вземи го. И Аллах да те благослови.

Мъжът се извърна и каза бързо, сякаш говореше на вятъра:

— Задръж го. Заслужаваш го, Джамила.

После кимна едва-едва и без да изрича и дума повече, пришпори коня си. Мъжете му го последваха и препуснаха. Джамила ги изпрати с поглед, а прахта от копитата я обгърна като натрапчив спомен.

 

 

Когато се връщам от карцера, заварвам на леглото на Кефи нов човек. Толкова бързо. Сигурно съм се надявал да изчакат малко, но „Шрусбъри“ е претъпкан. Всеки ден идват нови и нови затворници. Системата на затворите ми прилича на фабриката, в която татко работеше навремето. Осъдените прииждат и прииждат като бисквити на конвейер. Надзирателите ги редят, складират ги, заключват ги. На цели тумби. Пандизът е пълен до пръсване. Няма място да скърбиш и да оплакваш някого.

На пръв поглед съкафезникът ми изглежда свестен, доста безобиден. Не го питам защо е тук и той не обяснява. Не се пита за такива неща. Научаваш, когато научиш. Жилест и дребен, той е с високо чело, квадранта челюст и изсечени черти. Косата му отразява светлината отгоре и за стотна от секундата съм изумен колко добродушно е лицето му.

Мъжът кимва леко и се представя:

— Казвам се Зеешан. — Известно време мълчи, сякаш чака да представя и аз. Кръстосвам ръце и стиснал устни, го гледам свъсено. Тогава мъжът добавя: — Зеешан се радва да се запознае с теб.

Бива ли да говори такива смехории! Акцентът му е още по-нелеп. Английският му никакъв го няма. Предполагам, че е към четирийсетте. От Далечния изток, мургав, среден на ръст. Опитва се да говори общи неща, аз обаче не му се хващам. За предпочитане е още сега да му покажа къде минава границата. Друг на негово място веднага би се е отказал. Би се питал притеснено колко от онова, което е чул за мен, е истина, и дали ще е безопасно да заспи тази нощ. И всяка друга нощ през следващите месеци. Но Зеешан изобщо не изглежда притеснен. След като ми писва да се правя на ням, решавам да му дам малко храна за размисъл.

— Мъжът, който спеше на онова легло, умря — казвам.

— О, чул — отвръща Зеешан. — Чул и че били добри приятели. Сигурно тежко. Много, много съжалявам. Моите извинения.

— Искаш да кажеш „съболезнования“?

— Да.

Давам заето. Състраданието винаги ме заварва неподготвен. Все не знам какво да правя с него.

— Виж какво, пет пари не давам кой си и как се казваш — продължавам. — Ще ти обясня какви са правилата тук. Колкото по-бързо ги усвоиш, толкова по-добре за теб. Правило номер едно: никога не ми влизай в пространството. Правило номер две: не ме настъпвай по мазолите. Правило номер три: не ми лази по нервите. Ясно ли е?

Той мига объркан. Дръпнатите му очички се местят от мен към стената и от стената обратно към мен.

— На Зеешан ясно — отвръща той.

— Чудесно!

След малко чуваме звуците. Време е за сутрешното отключване. Вратите на килиите от двете страни се отварят шумно. Ние мълчим и чакаме да ни преброят, да ни бутнат, да ни тикат, да ни покажат къде ни с мястото.

Появява се надзирателят Андрю. С превързано ляво ухо. Двамата се гледаме на кръв. Той не ми е простил, че глътнах писмото на Кефи, аз не съм му простил, че ме разиграва. Той не ми е простил, че го захапах за ухото. Аз не съм му простил, че ме изпрати в карцера. Квит сме, резултатът отново е равен. С тази малка подробност, че сега сме още по-настървени.

— О, държа те под око — заявява надзирателят Андрю. — Още една грешка и ще те пипна.

Дъвча устата си отвътре и не казвам нищо. Поемам си дълбоко въздух, за да си върна самообладанието. Надзирателят Андрю е застанал толкова близо, че виждам снопчетата косми в ноздрите му. Добро разстояние. С лекота бих могъл да размажа носа му с главата си. Отличен ъгъл. Жалко, но не го правя.

Когато оставаме отново сами, Зеешан ме гледа вторачено и заинтригувано.

— Защо той сърди на теб?

— Защото е мишка, която се прави на мъж.

Зеешан се смее, сякаш никога не е чувал по-забавна шега.

— Мъж мишка, харесва ми. — После се замисля. — Има и мъже риби, мъже птици, мъже змии, мъже слонове. Много малко мъже хора по тая земя.

Нямам представа какво ми говори. В тоя тип има нещо странно, само още не съм схванал какво. Трудно се отказва и тази негова усмивчица направо ме вбесява. Тъкмо да му кажа да я махне, когато той допълва:

— Не е ли трудно през цялото време бие?

— Какво? — казвам, докато осмислям въпроса. — Какво ме питаш, дали е трудно да се биеш през цялото време ли?

— Да, да. Питам те. Бие, бие, няма умора?

Гледам го смаян. Не му личи да е превъртял. Говори искрено, откровено, загрижено.

— Откъде си? — питам.

— Оох. — Той мълчи, сякаш съм му задал невъзможна главоблъсканица. — Първо се родих в Бруней.

— Къде, да го вземат мътните, е това?

Мъжът, изглежда, се е обидил.

— Бруней Дарусалам. Остров Борнео. Ние британска колония. После Бруней независим.

— Е, слугите на Кралицата не са се справили добре, докато са те учили на английски.

— Аз уча английски — заявява Зеешан, без да обръща внимание на заяждането ми. — Всеки ден уча нови неща. Зеешан добър ученик.

Въся се. Още не съм решил дали, както подозирам, е само досаден, или му хлопа дъската.

— Каза, първия път си се родил, какво означава това? — питам.

Зеешан грейва в усмивка, при което оголва всичките си зъби: ситни, тесни, на петънца, като див ориз.

— Първия път родил се в Бруней — повтаря той — Втория път — в целия свят. Затова съм отвсякъде. Мой дом е светът.

Изведнъж ми кипва.

— О, я стига. Само не ми казвай, че си от ония, набожните кръстоносци. Да не си надъхан християнин?

— Какъв?

— Въпрос: да не членуваш в някоя секта?

Той пак не ме разбира и за миг изглежда уплашен.

— Защото от мен да го знаеш, не позволявам да ми проповядват за пътя на праведността. До гуша ми е дошло от всичките тия дрънканици. Без сапунени мехури!

— Сапунени мехури — повтаря като ехо Зеешан, съвсем се е объркал.

— Мисълта ми е, фанатик ли си?

— Фанатик! — грейва той, щастлив, че най-после е чул позната дума. Но после лицето му става сериозно. — Фанатик казва, всички грешат, само аз прав. Зеешан казва, всички са прави, аз греша. Как е възможно аз фанатик?

— Добре. — Това ми звучи приемливо. После обаче ме обзема нова мисъл. — Щом казваш, че си отвсякъде, каква е религията ти тогава?

— Религията ми е любов — отвръща той.

Аз завъртам очи.

— Тази не съм я чувал.

За стотна от секундата Зеешан като че ли се засяга.

— Ухо чува каквото може да чуе. Не чуваме много звуци по тази земя.

— Значи си какъв?… Будист, евреин, мюсюлманин, християнин…

— Ой, ой, ой — възкликва той, сякаш съм го настъпил по крака. Питаш дали съм такъв, дали съм онакъв? — тупа се той по гърдите. — Цялата Вселена е един човек.

— И този човек си ти, така ли?

— Този човек си ти — отвръща Зеешан, като натъртва върху последната дума.

Е, аз бях дотук. Вече не е забавно. Този ме дразни. Не обичам самоуверените хора, които си въобразяват, че имат отговор за всичко.

— Вселената, значи? Ще ти кажа какво има там. Агресия, жестокост, корупция, тероризъм… — После добавям: — Убийства.

— Хмм — провлачва Зеешан, сякаш чува за пръв път за тези неща. Затваря очи и за миг ми се струва, че ще заспи. Но след малко пак започва да говори оживено:

— Погледни природата. Виждаш как животни убиват животни. Големи насекоми ядат малки насекоми. Вълци ядат овце. О, толкова много кръв. Но в природата пак животните защитават животни. Рибите плуват заедно. Птиците летят на ята.

— Защото навсякъде има акули и ястреби. Ако са заедно, има по-голяма вероятност да оцелеят. Достатъчно е да тичаш, да плуваш, да летиш по-бързо от този до теб.

— Тварите се грижат за другите твари.

— Да, звучи красиво, ама е пълна глупост.

Той отваря очи.

— Зеешан не глупост.

— Е, извинявай, но трябва да ти съобщя лошата новина. В природата всичко е война. И тук, под този покрив, е същото. Навсякъде е така. Трескава надпревара кой ще оцелее.

Зеешан се навежда напред и ме гледа с присвити очи, сякаш иска да види през мен.

— Навсякъде хармония… — заявява — произнася думата „хармония“ като „хармина“. След това продължава: — Същото тук. Но най-важният въпрос е има ли хармония вътре в теб?

Замислям се. Може би това наистина е най-уместният въпрос. Нямам представа колко Искендеровци съм приютил в душата си.

— Добре де — казвам. — Щом всичко някак си се свежда до тъпата хармония, щом добро и зло се уравновесяват, всеки може да постъпва както му отърва. Не е ли все едно?

— Не, не така. Не можеш да правиш, както ти отърва. Можеш да правиш само каквото Бог е вложил в теб. Аз нося стихии. Ти носиш стихии. Зеешан е главно вода. Ти може би огън? Да, мисля, че огън. Ако вътре я няма тази хармония, човек постоянно се гневи. Все се бори, все се самосъжалява. Език, остър като стрела. Казваш, Вселената е джунгла. В голяма джунгла аз си правя собствена градина.

— За какви градини дрънкаш?

— Скъпи Искендер — продължава Зеешан, сякаш ми пише писмо, — гневът е тигър. Виждаш тигъра и си мислиш: О, какъв невероятен звяр, искам тигър. А не можеш да го опитомиш. Никой не може. Тигърът ще те изяде. Зеешан казва: Остави ги разгневените тигри, ние не учим нищо от тях. Ние учим от хората. Срещаш различен човек, друго име, друга религия и всичко това е добре. Учим се от различията, а не от еднаквостта. Зеешан казва: Егото е като лешояд. Дивя птица. Лешоядът казва, лети заедно с мен, ще станеш силен човек. Но това е лъжа. Номер. Ако егото ти силно, ти слаб, ако егото слабо, ти силен.

Говори бавно, но сигурно. Подбира думите внимателно, сякаш са стъклени цветя. След като приключва, казвам:

— Питам се само едно…

— Какво?

— Защо не са те пратили в крилото на откачалките.

— Какво е това?

Завъртам палец при слепоочието си. Зеешан разпознава жеста за лудост, който на всички езици значи едно и също. Смее се — щастливо.

— Да, да, вярно. Разправят, Зеешан малко луд.

 

 

Онзи ден, когато от полицията дойдоха у Кейти, аз избягах пра задния вход. Извадих късмет. Задигнах един велосипед, отидох с него възможно най-далеч от Хакни, след това продължих на автостоп. Качиха ме двама французи, студенти. Говореха със силен акцент, почти не им разбирах. И двамата обратни. Никога дотогава не бях срещал двойка гейове и никак не ми хареса, но не бях в положение да ги съдя. Те забелязаха, че съм притеснен, надушиха, че мога да им навлека неприятности, но не попитаха нищо. Купиха ми обяд, почерпиха ме цигари, накараха ме да слушам някаква странна музика.

Оставиха ме в Уорик. Преди да се сбогуваме, пушихме трева пред замъка. Помня, че се скъсахме да се смеем, но не помня шегата, ако изобщо е имало шега. После се отправиха на север.

Изведнъж останах съвсем сам. След четири дни ме задържаха. Хванаха ме да спя като бездомник в един парк. По това време вече умирах от глад. Толкова бях изтощен, че направо ми олекна. По време на разпита бях спокоен, съдействах. Не ми казаха, че е мъртва.

Поне в началото. Бях убеден, че раната й не е тежка. Беше само едно пробождане, близо до дясното рамо. Колко тежко можеше да е? После дойде един полицай. Каза:

— Не знаеш ли? Убил си я.

Потресен, попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Убил си собствената си майка, извратеняко. Как ще се измъкнеш от тая каша сега?

Аз пак не повярвах. Реших, че е номер, за да ме накарат да говоря. Прилагат някой от старите ченгеджийски хватки. Но те донесоха вестник и го сложиха пред мен. Вероятно същия, от който е изрезката на надзирателя Андрю. Тогава научих, че мама е мъртва.

По време на процеса бях като вдървен. Бях се вцепенил както онзи път на дървото — в деня, когато ме обрязаха. Репортерите. Фотографите. Пред съдебната зала имаше хора — напълно непознати — с плакати срещу мен. Имаше и хора — също непознати, — които ме подкрепяха. Видях в тълпата лицето на Есма, бяло като маска. После видях и брат си Юнус. С широко отворени, неразбиращи очи. Точно тогава не успях да си поема въздух. Белите ми дробове не го приеха. Свлякох се със свистене, като старец на командно дишане. Решиха, че съм получил астматичен пристъп. Лекарят се държа добре. Прегледа ме, не намери нищо. След това ми натресоха психолога. Ужасен тип, надувка. Метнах един пепелник по главата му, но, за съжаление, не улучих.

Ала още първата нощ в предварителния арест се свлякох на леглото и се втренчих в тавана. Гледах го цял час. Питах се дали пък психологът не е прав. Дали нямах дълбоко вкоренени проблеми? Дали не превъртах?

— Не е душевноболен — заяви пред съда прокурорът. — Този младеж е с ясно съзнание. Заслужава най-тежкото наказание.

На другата нощ пак не мигнах. От опит знам, че колкото по-лошо спиш, толкова по-кисел си. И продължи така. Първите години бяха като дълъг кошмар. И самият аз бях кошмар за околните. Бях непоносим. Много по-късно една нощ, помня я добре… Навън валеше. Имаше буря с гръмотевици и светкавици. После дъждът спря, но тишината ми подейства още по-потискащо. Точно тогава ме обзе много странно чувство. Сякаш майка ми беше тук, с мен. Не беше разстроена или сърдита. Беше над тези неща.

Разридах се. Плачех, гърдите ме пристягаха, боляха ме. Всички сълзи, които не бях изплакал през живота си, рукнаха от мен като кръв.

 

 

След половин месец заедно със Зееишан наруших едно от собствените си правила и го попитах:

— Защо си тук? Човек като теб.

Лицето му помръкна.

— О, твърдят, че Зеешан извършил ужасно престъпление. Няма доказателства. Но има един господин. В съда го изслушаха, защото е от известен род. Той твърди, че ме видял да взимам дамската чанта и да наранявам стара госпожа. Тя в болница, кома.

— Нападнал си стара жена за пари?

— Зеешан не вършил такова нещо — възразява той. — Щом дамата отвори очи, ще каже истината. Чакам. Моля се.

— Добре, я сега да видим дали съм те разбрал правилно. Значи твърдиш, че си тук за престъпление, което не си извършил. И очакваш да повярвам на тези дрънканици?

Той ме гледа някак странно, сякаш умува как да ми съобщи новината. После казва:

— От деня полицията дошла в моя къща, мисля защо се случило това? Нищо не се случва просто така. Бог има цел. Каква е? Питам, отговор няма. Но сега разбирам.

— Какви ги дрънкаш пак?

— Чуй, не знаех защо Бог ме е вкарал в затвора. Казвах: Защо, защо? А после срещам теб. И вече не съм тъжен.

— Ако не престанеш с тия празни приказки, наистина ще ти се стъжни животът.

Той изобщо не се плаши.

— Сега вече разбирам защо Зеешан тук. Благодарение на теб. — Той млъква и въздиша. — Щеше да бъде по-лесно, разбира се, ако ти дошъл при мене. Но не, ти не дойде. Затова се наложи аз да дойда при теб. Така Зеешан станал затворник. Всичко си има цел.

— В това, дето го говориш, няма никаква логика. Нима твърдиш, че си невинен и не си извършил никакво престъпление, но някаква космическа сила те е пратила тук, при мен?

— Да, сега ти прав — грейва той, щастлив като хлапе с нов балон.

Луд за връзване. И от ден на ден става по-зле, освен ако него прави нарочно. Изведнъж ми хрумва. Сграбчвам го за яката и го тиквам при стената.

— Надзирателят Андрю ли те е сложил тук с мен? Той ли реши да ми дава урок? Искате да превъртя, нали? Такъв ли е планът?

Той присвива лице, сякаш вече съм го ударил.

— Аз казвам, че ме пратил Бог. Ти казваш, че ме пратил Андрю. Твоят Андрю е малък, Бог е голям.

Пускам го и разтърквам слепоочията си — началото на главоболие.

— На колко години си? — питам.

Зеешан свежда очи свенливо.

— На шейсет и седем.

— Без майтап?

— Истина е.

— Не ми се виждаш на шейсет и седем.

— Благодаря — отвръща той. — Зеешан се гледа за себе си.

— Искаш да кажеш „грижи за себе си“.

— Да, да, грижи.

И продължава да плямпа небивалици.

— Дойдох при теб — казва. — Напоследък не бях полезен на никого и Бог ме доведе тук, понеже Бог не обича ленивите. Всички трябва да работим много усърдно.

— Какво да работим?

— Мистиците казват…

— Кои, кои?

— Мистик човек, който вижда в сърце, мисли, че всички хора са свързани. Разликите само на повърхността, кожа, облекло и паспорт. Но човешко сърце винаги едно и също. Навсякъде.

— Пак се почна. Поредните сапунени мехури.

Зеешан се усмихва или защото не знае какво е това „сапунени мехури“, или защото просто не ми обръща внимание.

— Мистици вярват, когато умрем и се пробудим, Бог пита четири въпроса: Как си прекарал времето си, а? Откъде си взимал парите си, а? Как си прекарал младостта, а? И четвърти въпрос, много важен: Какво направи със знанията, които ти дадох? Разбираш?

— Не.

— Аз имам знания — оповестява Зеешан. — Учител съм…

— Помня, че каза, че си ученик.

— Всеки учител е ученик.

— О, я стига!

— Аз съм учител — повтаря той спокойно — и съм дошъл тук да споделя с теб знанията си.

Виждал съм в затвора какви ли не типове. И сред надзирателите, и сред пандизчиите. Откачалки, кукувици, смахнати, сомнамбули, най-тъжните, най-малодушните, най-подлите, понякога всичко това в един човек. Но в „Шрусбъри“ никога не е имало и няма да има човек като Зеешан. Роден в Бруней, израсъл по света. Не знам какво да го правя.