Елиф Шафак
Чест (19)

Мустаците

Лондон, 1 януари 1978 година

Шест без петнайсет сутринта, а Адем Вече беше буден. Напоследък навиваше будилника за нечовешки час, само и само да разполага с малко време, преди Роксана да стане от сън. Беше му приятно да я гледа, докато спи. Тогава лицето й изглеждаше различно, не беше напрегнато, не му се сърдеше, че е такъв и че не може да стане друг. Сега, без червеното лъскаво червило, устата й беше по-малка, без намек за студенина, а косата й беше разпиляна по възглавницата като чепкана вълна, сочеща във всички посоки и стиснала сърцето му.

Да е влюбен в Роксана бе като да гледа лодка, която преминава в далечината. Адем седеше неподвижно на брега, затулил очи срещу слънцето, а лодката продължаваше да се движи пред погледа му. Без да бърза, спокойно — почти недоловимо сбогуване. Адем знаеше, че дните им заедно са преброени. Роксана се отдалечаваше от него сантиметър по сантиметър и единственото, което той можеше да направи, бе да чака, докато тя се превърне в точица на хоризонта. Щом научи, че е останал без пари, тя ще скъса с него. Той беше наясно с това, защото тя го бе заявила още в самото начало. Жената си има потребности, обичаше да повтаря, Роксана винаги беше изумително, убийствено пряма.

Беше видяла как Адем губи на рулетка, но още смяташе, че е заделил някакви пари: спестявания в банката, заем, който що бъде върнат, или имоти в Лондон. Със сигурност има нещо. Отдавна е в страната. Всеки ден очакваше Адем да извади скритите си съкровища. Не беше случайно, че мисли така. Адем беше направил всичко по силите си да остави у нея такова впечатление.

Истината обаче беше, че преди няколко дни го бяха уволнили от фабриката. Немарливостта най-после му беше изяла главата. Сега единственият му източник на доходи бяха заемите, които взимаше от приятели. Единственото, което притежаваше, бе къщата, където живееше семейството му. Преди шест години бе теглил банков заем за нея и бе изплатил едва една четвърт до днес.

Роксана въздъхна насън и се обърна. Лицето й се сгърчи и ноздрите й се издуха леко.

— Не — каза тя и промърмори нещо неразбираемо. Сетне повтори още веднъж: — Не, не.

Затаил дъх, Адем се опита да чуе още. Запита се какво и сънува Роксана. С тяло тук, до него в леглото, но с душа някъде далеч, с друг. Ако беше така, дали обичаше другия? Адем не знаеше кое би било по-страшно: възможността тя никога да не е била влюбена и да е неспособна да отвори сърцето си или възможността веднъж да е обичала и никога повече да не се посвети на друг по същия начин.

Той стана тихо от леглото. Одеялото се плъзна, откривайки голите бедра на Роксана. И зиме, и лете тя можеше да спи гола, чувстваше се прекрасно в своята кожа. Той не би могъл. Всеки път сваляше пижамата си преди секс и веднага след това я обличаше отново.

— Махай си чорапите, не спи с тях. Като старец си! — натякваше Роксана.

Той се подчиняваше, макар и да не му харесваше, защото все му беше студено. Жилището се отопляваше лошо. Стари тръби, които плачеха за ремонт и тук-там сълзяха. Но Адем не смееше да недоволства. Друго от нещата, които Роксана не харесваше в него, бяха мустаците.

— Англичаните не ходят с мустаци — повтаряше често. — Кога ще ги махнеш? С тях приличаш на Сталин.

Тътрузейки крака в тъмното, Адем отиде в кухнята и включи осветлението. Изненада се колко е разхвърляно, въпреки че вече би трябвало да е свикнал. Роксана мразеше къщната работа и често го укоряваше, че не й помага. Не можеш да ме караш да ти слугувам. Не съм ти жена, нали така?

Обичаше да говори такива неща — подмятания, остри като натрошено стъкло. Горчилката бе неразделна част от нея, почти отмъстителна. Адем се засягаше не толкова от остротата на забележките й, колкото от обобщенията, които правеше за него. Всеки път, когато му четеше конско, Адем имаше чувството, че говори на всички мъже, които е познавала някога. От това го болеше. Той беше част от някаква галерия негодници, в нейните очи не се отличаваше по нищо от другите и това го караше да се чувства като временен любовник, какъвто всъщност беше. Искаше да бъде неповторим, да бъде единственият за нея. Нямаше значение, че преди него е имало други. Е, всъщност имаше, но ако поне бе сигурен, че е специален, нямаше да му е чак толкова криво. Роксана само се смееше на подобни думи. Да съм казвала някога, че съм влюбена в теб? Понечеше ли Адем да заговори за чувствата си, нещо, което не бе правил никога дотогава — нито с жена си, нито с децата си, Роксана махаше с ръка, сякаш за да разсее тютюнев дим, който й пречи.

Адем отвори шкафчето, като се опитваше да не гледа мивката, където мръсните чинии и чаши плуваха в мътната вода, покрита с мухъл. Успя да намери чисто канче и се зае да прави турско кафе.

Кафето закъкри на задния котлон, пуснат на най-слабо, и звукът му подейства странно успокояващо. В кухнята се носеше остра миризма. След малко той седна на масата с чашата в ръка и изпи кафето на няколко глътки. Въпреки това още не се чувстваше напълно разсънен. Още носеше в себе си нощта.

Предния ден беше ходил в училището на по-малкия си син и скрит в сенките, го беше причакал. Като престъпник, помисли си. Когато Юнус излезе с приятелите си, Адем не го повика, на гърлото му беше заседнала буца. По същия начин се беше навъртал около „Аладинс Кейв“ с надеждата да срещне Искендер случайно. Веднъж го беше зърнал в далечината, държеше за ръка слабичко русо момиче. Адем знаеше, че синът му има приятелка англичанка, но когато ги видя заедно, весели и пълни с енергия се почувства стар, гледката му разкри жизненост, каквато той вече не притежаваше. За месеците, в които беше отсъствал от дома, синът му бе пораснал толкова много! Беше млад мъж, доста красив. Колкото и да му се искаше, не можеше да отиде и да поговори с него. Хората гледаха. Това беше най-тежкото. Да среща очите на приятели и съседи, да говори за общи неща и да се преструва, че не забелязва какво си мислят. Да се посрами така — да изостави семейството си заради някаква танцьорка!

Минавайки решително по коридора, той отиде в банята, включи осветлението, погледна се в огледалото. Свъси се при вида на хлътналите си очи, на следите от пъпки по бузите, на прошарената си коса… как можеше косата му да побелява, а мустаците да са си още черни? Канеше се да подравни наболата брада, както правеше всяка сутрин от петнайсет години. Но дясната му ръка явно беше намислила друго. С внезапен подтик Адем грабна бръснача.

Когато излезе гладко избръснат от банята, видя, че Роксана седи в леглото и разлиства женско списание. Беше достатъчно само да я погледне, за да разбере, че е спала зле и не е в най-доброто си настроение.

— Има ли кафе за мен? — попита тя, без да вдига очи.

— Разбира се.

Когато Адем разговаряше с нея, гласът му звучеше някак различно, като ехо.

— Пак ме боли вратът.

Адем се зае да разтрива тила й, като описваше все по-широки кръгове по раменете й, а дланите му се спряха за миг върху кръста. Роксана простена и тялото й се отпусна като във вана с пяна. Адем продължи да я разтърква по-силно, докато върховете на пръстите му се срещнаха около врата й — в началото случайно, после преднамерено. Хрумна му, и то не за пръв път, че може да убие тази жена. Каза:

— Ще ида да направя кафе.

— Чакай — взря се Роксана съсредоточено в него. — Какво си направил с лицето си?

— А, мустаците — отвърна Адем. — Харесва ли ти?

Тя кимна, но изведнъж й се прииска, без да е съвсем наясно защо, Адем да не си бе обръсвал мустаците, да не я обича чак толкова много и всичко да е различно. В крайчеца на устата й заигра тъжна усмивка и от нея като кръв изтече цялата горчилка.