Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (92)

92.

Смъртта на Мичъл Гоайет не ограничи особено медийната буря, развихрила се около империята му. Няколко журналисти, занимаващи се с въпросите на околната среда, вече бяха открили мащабите на изхвърлянето на въглероден двуокис, свързано с пречистващия завод в Китимат, и едва разминалото се произшествие с пътническия кораб от Аляска. Предприятието се напълни с изпратени от канадското министерство на околната среда инспектори. Те спряха работата му и отстраниха работниците, докато се изготвяше обвинителният акт срещу „Тера Грийн“. Макар това да отне няколко седмици, танкерът, отговорен за изхвърлянето на въглеродния двуокис, в края на краищата бе открит в доковете на една сингапурска корабостроителница.

Незаконната дейност на магната се превърна във водеща новина и в канадските, и в американските вестници. Не след дълго излязоха на бял свят и полицейските разследвания от годините, през които Гоайет беше вършил незаконни операции с правата върху добив на петрол, природен газ и минерали. Въпреки имунитета, който си бе извоювал министърът на ресурсите Джеймсън, започнаха да се появяват все повече злепоставящи подробности около министерството. Разкриха се незаконни действия, в които бе замесен министър-председателят, и данни за подкупите, изплащани от Гоайет за разширение на пречиствателните предприятия за въглерод. Данните за прехвърлени парични средства хвърлиха светлина и върху редица задкулисни споразумения между Гоайет и министър-председателя Барет за използване на природните богатства на страната.

Водачите на опозицията бързо предприеха нови разследвания и започнаха истинска война на вещици срещу премиера. Криминалните обвинения се стовариха върху и без това злепоставения заради фалшивите си обвинения във връзка с инцидентите в Арктика Барет като огромен товар. Изоставен от всичките си поддръжници, той, заедно с голяма част от кабинета си, подаде оставка. Беше станал обект на обществено презрение и му предстоеше да се бори с всякакви обвинения в продължение на години, докато накрая, със съсипана репутация, не бъде забравен.

Подобен нерадостен край доживя и обединението на Гоайет „Тера Грийн“. Разследващата комисия успя да вникне в стратегията му за доминация над арктическите резерви чрез изтласкване на американското присъствие, монопол върху местния транспорт и постигане на пълен контрол посредством подкупи. Засипана от глоби за корупция и наказания от органите за опазване на природната среда, частната компания постепенно се оказа в ръцете на съдия-изпълнителите. Някои от притежанията й, като танкера за втечнен природен газ, клуба „Виктория“ и личната яхта на Гоайет, отидоха на разпродажба. Повечето енергийни мощности и малкият флот транспортни съдове станаха собственост на правителството, което ги присъедини към други, по-едри отрасли. Един ледоразбивач и флотът от шлепове бяха предоставени на неправителствена обществена кухня срещу символичния наем от един долар годишно и се използваха за превоз на жито от излишъците на провинцията Манитоба към гладуващите области на Източна Африка.

Сред съдовете на „Тера Грийн“ разследващите власти откриха и малък товарен кораб на име „Албърта“. Опитният екип от полицейски следователи доказа, че същият плавателен съд е блъснал катера на бреговата охрана „Харп“ в пролива Ланкастър с няколко променени букви в името си, за да стане „Атланта“. Също като екипажа на „Оток“, моряците, служили на „Албърта“, с готовност дадоха показания, че са действали по преките указания на Гоайет.

Когато умерено настроените кръгове възстановиха мнозинството си в канадското правителство, взаимоотношенията със САЩ бързо се затоплиха. „Полярна зора“ без много шум беше върнат на американците, а на екипажа му бяха изплатени компенсации. Забраната кораби под американски флаг да преминават през Северозападния проход бе премахната, а скоро след това бе подписано и стратегическо споразумение за сигурност. В името на съвместната сигурност, казваше се в споразумението, Канада гарантираше на американските военни плавателни съдове правото да преминават през Прохода когато поискат. За президента беше по-важно, че допуснаха САЩ до газовото находище в пролива Мелвил. Само за месеци към САЩ потекоха сериозни количества суровина, които бързо ограничиха ефекта от вдигането на цените на петрола.

Не така явно ФБР и канадската полиция отново прегледаха файловете си за Клей Зак. Без особена трудност успяха да свържат с него взрива в университета „Джордж Вашингтон“ и в арктическата база за добив на цинк, но останалите престъпления се откриваха по-трудно. Макар да имаше известни подозрения, връзката му със смъртта на Елизабет Финли във Виктория така и не бе доказана. Беше заподозрян обаче за редица други смъртни случаи сред известните опоненти на Мичъл Гоайет. Макар общината да го погреба в бедняшки гроб в гробището на Северен Ванкувър, действията му като убиец още дълги години щяха да занимават следователите.

Единственият сътрудник на Гоайет, който успешно се пребори с пороя от правни и медийни разследвания, беше министърът на природните ресурси Артър Джеймсън. Въпреки сериозното си участие в корупционните сделки Джеймсън излезе от скандала, колкото и да е странно, с обществено одобрение. Омразата към Гоайет беше толкова голяма, дори и след смъртта му, че престъпленията на Джеймсън бяха пренебрегнати заради доблестното му решение да даде сведения, които да изобличат магната.

Джеймсън се оттегли от министерския си пост, но веднага получи предложение да стане ректор на уважаван частен университет в Онтарио и му дадоха да чете лекции по етика. Уважението към него нарасна, така че скоро забравиха някогашните му прегрешения, а и той бързо свикна с по-скромния академичен живот. Единствено четирите му деца с удивление бяха подсетени за предишния му живот, когато, на трийсет и пет годишна възраст, получиха право да ползват вложения от по десет милиона долара в банки на Каймановите острови.

Самият Гоайет не получи особени симпатии и в смъртта си. Склонността му да дава подкупи, порочната му и алчна природа, както и пълното му пренебрежение към околната среда, му бяха спечелили всеобщо презрение. Същото отношение явно имаше и канадската полиция, която проведе съвсем повърхностно разследване за смъртта му. Служебните лица знаеха, че убиецът му трябва да се възвеличае, а обстоятелствата около смъртта му да се омаловажат. Общественият интерес към престъплението обаче скоро намаля, а във файловете на полицията се споменаха недостатъчно улики и толкова голям опис на врагове, че всичко отмина твърде скоро. Без да се шуми особено, смъртта на Мичъл Гоайет скоро се превърна в остарял случай, от който никой не се интересуваше кой знае колко.