Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (72)

71.

Съединените щати са предприемали въоръжени набези в Канада поне шест пъти. Най-кървавото нашествие е по време на Войната за независимост, когато генерал Ричард Монтгомъри тръгва на север от форт Тикондерога и завзема Монреал, а после поема към Квебек. Към него се присъединява помощна армия, водена от Бенедикт Арнолд, която навлиза в Канада през щата Мейн. Американците атакуват града на 31 декември 1775 година, превземат го, но са принудени да се оттеглят след яростна битка с британците. Недостигът от продоволствие и подкрепления, както и смъртта на Монтгомъри в битката, ги принуждават да спрат набезите си в Канада.

Когато враждебните действия по време на войната от 1812 г. нарастват, американците предприемат редица набези в Канада, за да се бият с британците. Повечето от тях са неуспешни. Най-голямото им постижение е през 1813 г., когато Торонто (по онова време Йорк) е превзет, а парламентът му изгорен до основи. Тази победа изглежда излиза през носа на американците, когато година по-късно англичаните завземат Вашингтон и ядосани от предишните разрушения, подпалват обществените сгради в американската столица.

След постигане на независимостта от колониалните сили през 1783 година Канада и Съединените щати бързо се превръщат в добронамерени съседи и съюзници. И все пак сянката на недоверието никога не е изчезвала напълно. През 20-те години на XX век военното ведомство на САЩ разработва стратегически планове за нахлуване в Канада като част от хипотетична война срещу Великобритания. Червеният план за война, както го наричат, включва сухопътно нападение срещу Уинипег и Квебек, както и военноморска атака срещу Халифакс. За да не останат по-назад, канадците създават Защитен план №1, който да противодейства на американците. Олбъни, Минеаполис, Сиатъл и Грейт Фолс в Монтана са набелязани като места за изненадваща атака с надеждата, че канадците ще спечелят малко време, докато дойдат британските подкрепления.

Времето и развитието на техниката променят значително света от 20-те години насам. Великобритания вече не е защитник на Канада, а военната мощ на САЩ ги превръща в безспорно доминираща сила.

Макар че изчезването на „Нарвал“ ядоса президента, това едва ли беше достатъчно основание за агресия. Поне засега. Така или иначе подготовката на сухопътно нападение би отнела седмици, ако се стигнеше дотам, а той искаше бърз и изчерпателен отговор до четиридесет и осем часа.

Планът за нападение, ако съдбата на пленниците останеше неизвестна, беше прост, но все пак мъчителен. Военноморските сили на САЩ щяха да блокират Ванкувър на запад и река Сейнт Лорънс на изток и да ликвидират външнотърговските връзки на Канада. Бомбардировачите стелт щяха да нанесат първия удар, насочен срещу канадските въздушни бази в Колд Лейк, Албърта и Баготвил, Квебек. Екипи от специалните части щяха да наблюдават главните канадски водноелектрически централи, за да спрат възможните опити за износ на електроенергия. По-нататък със специален удар щеше да бъде завзето газовото находище Мелвил.

Секретарят по отбраната и генералите твърдяха, че канадците не биха могли да отговорят кой знае колко сериозно. Под заплахата от продължителни въздушни удари щеше да им се наложи да освободят пленниците и да започнат преговори за отваряне на Северозападния проход. Все пак всички бяха съгласни, че няма да се стигне до това, канадците само щяха да бъдат предупредени какво би станало, ако не се съобразят с двайсет и четири часовия краен срок. Нямаше да имат друг избор, освен да приемат условията.

Имаше обаче един проблем, който ястребите от Пентагона не вземаха под внимание. Канадското правителство нямаше никаква представа какво се е случило с екипажа на „Полярна зора“.